Джонатан Страуд
Окото на голема (3)

1

Лондон: една велика и просперираща столица на две хиляди години, която в ръцете на магьосниците се стремеше да стане център на света. Поне на размери успяваше. Беше станала голяма и грозна от богатите пиршества на властите.

Градът се простираше на няколко мили от двете страни на Темза, една обвита в дим покривка от къщи, осеяна с палати, кули, църкви и пазари. По всяко време и на всяко място кипеше дейност. Улиците бяха претъпкани и задръстени от туристи, работници и други движещи се хора, докато въздухът невидимо гъмжеше от преминаването на дяволчета, заети с поръчките на господарите си.

На пренаселените кейове, простиращи се върху сивите води на Темза, батальони войници и бюрократи чакаха да отплават на пътешествия по цялото земно кълбо. В сенките на обшитите с желязо кораби пъстроцветни търговски съдове с всякакви размери и форми преминаваха по натоварената река. Оживени въоръжени търговски кораби от Европа; арабски съдове с островърхи платна, натоварени с подправки; чипоноси джонки^[1] от Китай; елегантни клипери с тънки мачти от Америка — всички те бяха наобиколени и спрени от малките речни лодки на лодкарите на Темза, които шумно се съревноваваха за обичая да ги изведат до дока.

Две сърца задвижваха столицата. На изток се намираше районът Сити, където се събираха търговци от далечни земи, за да разменят стоките си; на запад, обрамчвайки един остър завой на реката, лежеше политическата част на Уестминстър, където магьосниците работеха безспирно, за да увеличат и защитят териториите си зад граница.

Момчето беше посетило Лондон по работа; сега се връщаше в Уестминстър пеша. Вървеше бавно, защото вече беше топло, въпреки че все още бе ранна сутрин, и то усещаше как потта се стича на капки под яката му. Лек бриз подхващаше ръбовете на дългото му черно палто и ги подмяташе зад него, докато вървеше. Знаеше какъв е ефектът и това му харесваше. Беше мрачен и впечатляващ; усещаше обръщащите се глави, докато преминаваше. В наистина ветровитите дни, когато палтото му се вееше хоризонтално зад него, имаше усещането, че не изглежда чак толкова стилно.

Пресече улица „Риджънт“ и продължи надолу, между варосаните сгради от началото на деветнайсти век към „Хеймаркет“, където метачите бяха заети с метене и почистване пред театрите, а продавачите на плодове вече започваха да излагат стоките си. Една жена придържаше поднос с чудесни, зрели колониални портокали, които бяха по-трудно достъпни в Лондон, откакто започнаха южните европейски войни. Момчето се приближи; минавайки, то подхвърли ловко монета в малката купичка, която висеше на врата й, и дръпна един портокал от върха на подноса. Пренебрегна благодарностите й и продължи по пътя си. Не наруши походката си. Палтото му се носеше впечатляващо след него.

На площад „Трафалгар“ наскоро бяха издигнали високи пилони, всеки един от които бе раиран спираловидно в десетки цветове; в този момент групи работници опъваха въжета между тях. Всяко въже беше натежало от весели флагчета в бяло и синьо. Момчето спря да обели портокала си и да погледа работата.

Покрай него мина работник, потящ се под тежестта на купчина флагчета.

Момчето му подвикна.

— Хей, приятел. Защо е всичко това?

Мъжът обърна поглед, забеляза дългото черно палто на момчето и веднага направи нескопосан опит за поздрав. Половината флагчета се изплъзнаха от ръцете му на тротоара.

— За утре, сър — каза той. — Денят на основателя. Национален празник, сър.

— А, да. Разбира се. Рожденият ден на Гладстон. Бях забравил.

Момчето хвърли една извита обелка на улицата и потегли, оставяйки работника да се мъчи с флагчетата и тихо да псува.

Продължи надолу към Уайтхол — район с масивни сиви сгради, внушително лъхащи на отдавна установена власт. Тук дори само архитектурата бе достатъчна да накара случайния наблюдател да отстъпи; огромни мраморни колони; големи бронзови врати; стотици и стотици прозорци, от които във всеки час горяха светлини; гранитни статуи на Гладстон и други първенци, чиито мрачни набръчкани лица обещаваха сурови наказания за всички врагове на държавата. Но момчето мина с пъргава походка покрай всичко това, белейки портокала си с такава незаинтересованост, сякаш бе роден тук. Той кимна на един полицай, мина бързо покрай пазача и пристъпи през една странична врата в двора на Отдел „Вътрешни работи“, под сянката на един орех. Чак сега спря, погълна остатъка от портокала, избърса си ръцете с кърпичката и си оправи яката, маншетите и вратовръзката. За последен път приглади назад косата си. Добре. Сега беше готов. Време бе да започва работа.

Бяха изминали повече от две години от времето на бунта на Лавлейс и внезапното издигане на Натаниел в елита. Сега вече беше на четиринайсет години, с една глава по-висок от времето, когато върна амулета на Самарканд на сигурната грижа на благодарното правителство; беше и по-едър, но все още слаб, а косата му висеше дълга и несресана, според последната мода. Лицето му бе отслабнало и пребледняло от дългите часове на учене, но очите му горяха ярко; всичките му движения се характеризираха от едва потискана енергия.

Понеже обичаше да наблюдава, Натаниел скоро усети, че сред работещите тук магьосници външният вид бе важен фактор за поддържането на статуса. Те се мръщеха на опърпаното облекло — и наистина това бе безпогрешен признак за посредствен талант. Той нямаше намерение да прави такова впечатление. С възнаграждението, което получаваше от отдела си, той си бе купил тесен прилепнал черен костюм и дълго италианско палто, които считаше за ужасно модерни. Носеше тънки, леко заострени обувки и няколко пъстри носни кърпички, които осигуряваха истинска експлозия от цветове на гърдите му. В този внимателно подреден екип той вървеше из галериите на Уайтхол с дълга, целенасочена крачка, напомнящ на някаква блатна птица, стиснал купчина листове в ръце.

Държеше рожденото си име в дълбока тайна. Сред колегите и сътрудниците си той бе известен с името си на възрастен — Джон Мандрейк.

Двама други магьосници бяха носили това име и никой не бе много известен. Първият, алхимик от времето на кралица Елизабет, бе превърнал олово в злато при прочутия експеримент пред съда. По-късно било открито, че той успял да направи това, като покрил златни топчета с тънък слой олово, което изчезвало при леко нагряване. Неговата изобретателност била одобрена, но все пак го обезглавили. Вторият Джон Мандрейк бил син на един майстор на мебели, който прекарал живота си в изследване на множеството форми на дребни демонични създания. Той натрупал списък от 1703 напълно различни подтипа, докато един от тях, нисш пъстър зелен стършелолет, не го ужилил по незащитено място; подул се до размерите на шезлонг и така умрял.

Безславната кариера на предците му не тревожеше Натаниел. Всъщност, това му носеше спокойно задоволство. Той смяташе да прослави името единствено чрез самия себе си.

Господарката на Натаниел беше госпожица Джесика Уитуел, магьосница на неопределена възраст, с къса бяла коса и слабо телосложение, наподобяващо скелет. Считаха я за един от четиримата най-силни магьосници в правителството и влиянието й бе голямо. Тя видя таланта в чирака си и се захвана да го развие напълно.

Натаниел живееше в просторна стая в крайречната градска къща на господарката си и водеше едно подредено и добре напътствано съществуване. Къщата бе модерна и оскъдно обзаведена със сиви килими и ослепително бели стени. Обзавеждането беше от стъкло, посребрен метал и бледо дърво, донесено от скандинавските гори. Цялото място имаше някакво хладно, официално, почти стерилно излъчване, на което Натаниел започна силно да се възхищава: то показваше контрол, яснота и ефикасност — всички отличителни белези на съвременния магьосник.

Стилът на госпожица Уитуел се бе пренесъл дори в библиотеката й. В повечето магьоснически домове библиотеките бяха тъмни, мрачни места — книгите бяха подвързани с кожа от екзотични животни, украсени с пентаграми и заклинателски руни отстрани. Но този външен вид, както Натаниел научи, беше чак от миналия век. Госпожица Уитуел беше поискала от „Ярослав“, фирмата за печат и подвързване, да направят еднаква подвързия от бяла кожа на всичките й томове, които после бяха описани и щамповани с идентификационни номера от черно мастило.

В средата на тази стая с бели стени и подредени бели книги имаше правоъгълна стъклена маса и точно тук Натаниел седеше по два часа всяка седмица, работейки над по-висшите тайнства.

В ранните месеци на своето назначение при госпожица Уитуел той се бе впуснал в период на интензивно учене и за нейна изненада и одобрение усвои последователни степени на призоваване за рекордно време. Бе напреднал от най-ниското ниво демони (насекоми, моулъри и таласъми-дяволчета), през средните (цялата гама фолиоти), до по-висшите (джинове от най-разнообразни класове) само за дни.

След като го видя как изгони един силен джин с импровизация, която представляваше плесница по синия му задник, господарката му изрази възхищението си.

— Ти си естествен талант, Джон — каза тя, — естествен. Когато изгони демона в Хедълхам хол, ти показа смелост и добра памет, но не осъзнавах добре колко вещ ще си в общите призовавания. Работи усилено и ще стигнеш далеч.

Натаниел й благодари сдържано. Той не й каза, че повечето от тези неща не бяха нови за него, че още преди дванайсетгодишна възраст бе призовал джин от средно ниво. Той пазеше връзката си с Бартимеус само за себе си.

Госпожица Уитуел бе възнаградила неговото ранно развитие с нови тайни и обучение, което беше точно каквото Натаниел отдавна желаеше. Под нейно ръководство той изучи изкуството да принуждава демоните към множество полупостоянни задачи, без да прибягва до неудобни инструменти като пентаграмата на Аделбранд. Той откри как да се защитава от шпиониране, като изплита сензорни мрежи около себе си; как да разсейва изненадващи атаки, като призовава светкавични енергийни потоци, които поглъщаха агресивната магия и я отнасяха. За много кратко време Натаниел бе усвоил толкова ново познание, колкото много от другите магьосници, които бяха с пет или шест години по-големи. И вече бе готов за първата си работа.

Беше обичай да се дава работа на ниски позиции на всички обещаващи магьосници като начин да бъдат научени на практическата употреба на силата. Възрастта, на която това се случваше, зависеше от таланта на чирака и влиянието на господаря. При Натаниел имаше и друг фактор, защото в кафенетата около Уайтхол бе добре известно, че самият министър-председател следеше кариерата му много заинтересовано и благосклонно. Това гарантираше, че от самото начало на него му се оказваше много внимание.

Господарката му го бе предупредила за това.

— Запази тайните си за себе си — каза тя, — особено рожденото си име, ако го знаеш. Затваряй си устата като риба. В противен случай ще ти измъкнат всичко.

— Кой? — попита я той.

— Врагове, които още не си създал. Те обичат да планират от рано.

Рожденото име на магьосника със сигурност бе източник на голяма слабост, ако бъдеше открито от друг и Натаниел пазеше своето много внимателно. В началото обаче го мислеха за малко лековерен. На партитата около него се увъртаха хубави млади магьоснички, омайваха го с комплименти преди да започнат да разпитват за подробности от миналото му. Той отблъскваше тези недодялани изкусителки сравнително лесно, но последваха и по-опасни методи. Веднъж, докато спеше, го посети дяволче, което гукаше нежни думи в ухото му и го питаше за рожденото му име. Вероятно само високият звън на Биг Бен отвъд реката предотврати непредпазливото разкритие. С иззвъняването Натаниел се размърда, събуди се и видя клечащото край ъгъла на леглото дяволче; той моментално призова един опитомен фолиот, който сграбчи дяволчето и го стисна, превръщайки го в камък.

В новото си състояние дяволчето, за съжаление, не можеше да разкрие каквото и да било за магьосника, който го бе натоварил с тази задача. След този случай, Натаниел постави фолиота да охранява добросъвестно спалнята му всяка нощ.

Скоро стана ясно, че идентичността на Джон Мандрейк няма да бъде разкрита лесно и други опити не последваха. Скоро след това, когато все още беше едва на четиринайсет, очакваното назначение дойде и той се присъедини към отдел „Вътрешни работи“.