Джонатан Страуд
Окото на голема (35)

33

Това беше най-голямото групово призоваване, в което участвах от славните дни на Прага насам. Четиридесет джина се материализираха почти едновременно в една голяма зала, построена за тази цел в недрата на Уайтхол. Както при всички подобни начинания, това си беше хаотична работа, въпреки големите усилия на магьосниците. Бяха подредени в спретнати редове от еднакви пентаграми, носеха еднакви тъмни костюми и изричаха тихо заклинанията си, докато заети чиновници записваха имената им на масите от двете страни. Ние, джиновете, естествено, се тревожехме по-малко за военното приличие: пристигнахме в четиридесет много различни маскировки и възхвалявахме своята индивидуалност с рога, опашки, пъстроцветни крайници, шипове и пипала; в цветове от матовочерно до нежно жълто; менажерия от вой и цвърчене; великолепен набор от серни облаци и миризми. От чиста скука се бях върнал към една от любимите си форми от едно време — крилата змия със сребристи пера, излизащи иззад главата ми^[1]. От дясната ми страна имаше нещо като птица с дълги крака, отляво зловещ облак от синьо-зелен дим. До него имаше лигавещ се грифон, а до него пък — повече объркваща, отколкото плашеща — ниска и неподвижна табуретка за крака. Всички бяхме с лице към господарите си и очаквахме заповедите им.

Момчето почти не ми обърна внимание; бе прекалено заето с писането на някакви бележки.

— Ъ-хм. — Змията със сребърните пера се изкашля учтиво. — Ъ-хм. — Пак никакъв отговор. Само колко неучтиво беше това? Извикваш някого, после го приемаш за даденост. Изкашлях се малко по-високо. — Ъ-таниел.

Това предизвика отговор. Главата му подскочи и се извъртя на двете страни.

— Млъквай! — просъска той. — Всеки би могъл да те чуе.

— Какво е всичко това? — казах. — Мислех, че имаме нещо лично помежду си. А сега всеки човек и дяволче се включват.

— Това е с най-висок приоритет. Имаме полудял демон на свобода. Трябва да го унищожим.

— Не е само нещо полудяло, ако пуснете всички тези. — Изплезих език някъде наляво. — Гледай го онзи там в края. Приел е формата на табуретка за крака. Странно… но някак си харесвам стила му.

— Това е табуретка за крака. Никой не използва онази пентаграма. Сега слушай. Нещата се движат бързо. Съпротивата е нахлула в гробницата на Гладстон и е освободила пазителя на съкровищата му. Той вилнее из Лондон и предизвиква истинска бъркотия. Ще го разпознаеш по плесенясалите кости и мириса на разложено. Министър-председателят иска да го неутрализираме; заради това се събира тази група.

— Всички ние ли? Трябва да е силно. Африт^[2] ли е?

— Така мислим, да. Силен и притеснителен. За последно е бил видян да върти таза на Гладстон на парада на конната стража. Но слушай, аз искам да направиш нещо повече. Ако намериш де…, африта, виж дали можеш да измъкнеш някаква информация за съпротивата: най-вече за момиче на име Кити. Смятам, че може да е избягала с един ценен жезъл. Съществото може да даде описание.

— Кити… — Езикът на змията се замята напред-назад замислено. Пътищата ни се бяха пресичали и преди с момиче от съпротивата с това име. Ако помнех правилно, тя беше свадлив екземпляр с широки панталони… Е, откакто бяха минали няколко години, свадливостта й явно не беше преминала^[3]. Спомних си нещо друго. — Не беше ли точно тя, която ти сви гадателското стъкло?

Той направи типичната си физиономия на булдог, който е седнал на магарешки бодил.

— Възможно е.

— А сега е щипнала жезъла на Гладстон… Напредва в живота.

— Нищо му нямаше и на гадателското стъкло.

— Не, но ще признаеш, че никога не е разгромявало Европа. Този жезъл е забележителна изработка. И казваш, че е стоял в гробницата на Гладстон през цялото това време?

— Очевидно. — Момчето се огледа внимателно, но всички съседни магьосници бяха заети да дават заповеди на робите си, викайки сред всеобщите крясъци. Той се наведе напред затворнически. — Нелепо е! — прошепна. — Всички са били прекалено изплашени, за да отворят гробницата. А сега една сбирщина от обикновени направи цялото правителство на глупаци. Но аз възнамерявам да намеря момичето и да поправя това.

Свих си качулката.

— Винаги можеш просто да й пожелаеш всичко добро и да я оставиш на мира.

— И да я оставя да продаде жезъла на онзи, който предложи най-висока цена? Не ме карай да се смея! — Господарят ми се наведе още по-близо. — Мисля, че мога да я проследя. И когато го направя… е, чел съм доста за жезъла. Той определено е силен, а думите за управление са доста ясни и лесни. Необходим е силен магьосник да го контролира, но в правилните ръце — кой знае какво може да се постигне? — Той се изправи нетърпеливо. — Какво е това забавяне? Би трябвало да дават общата заповед за потегляне. Имам по-важни задачи.

— Чакат цветенцето, там в ъгъла, да приключи със заклинанието си.

— Кой? Талоу? С какво си играе този идиот? Защо просто не призове зеленото си маймуноподобно нещо?

— Съдейки по количеството тамян, който използва, и размерите на книгата, която държи, ще се пробва с нещо голямо.

Момчето изсумтя.

— Опитва се да впечатли всички с някой по-висш демон, предполагам. Типично. Би направил всичко, за да си запази благоволението на Уитуел.

Крилатата змия се изви неистово назад.

— Уха!

— Какво има сега?

— Лицето ти! Само за момент придоби наистина неприятна насмешлива усмивка. Ужасно беше.

— Не ставай смешен. Ти си този, който представлява гигантска змия. Талоу ме е дебнал твърде дълго, това е всичко. — Той изруга. — Той и всички останали. Не мога да се доверя на никой тук. Което ме подсеща… — той отново се наведе напред; змията издаде напред величествената си глава, за да го чуе. — Ще се нуждая от твоята защита повече отвсякога. Чу какво каза наемникът. Някой от британското правителство го е предупредил, че отивам в Прага.

Окичената с пера змия кимна.

— Радвам се, че си схванал. Аз си направих тази сметка преди много време. Между другото, освободи ли вече онези чешки шпиони?

Изражението му помръкна.

— Дай ми шанс! Имам да обмисля по-спешни неща. Някой близо до върха контролира окото на голема и предизвиква проблеми тук. Могат да се опитат да ме накарат да замлъкна.

— Кой знаеше, че отиваш в Прага? Уитуел? Талоу?

— Да, и един министър във Форин офис. О, може би и Дювал.

— Онзи космат началник на полицията? Но той си тръгна от срещата преди…

— Знам, че стана така, но неговият чирак, Джейн Фарар, може да е измъкнала информацията от мен.

Дали беше от светлината, или момчето наистина се бе изчервило леко?

— Измъкнала я? И как точно?

Той се намръщи.

— Използва магия и…

За мое разочарование тази интересна история изведнъж бе прекъсната от една внезапна и смущаваща поява, дори за събралите се магьосници. Якият, жълтеникав магьосник, Талоу, който стоеше в пентаграма в края на следващия ред, най-после бе приключил с дългото си и сложно заклинание и с едно извиване на раираните си ръкави смъкна книгата, от която беше чел. Изминаха няколко секунди; магьосникът изчакваше, дишайки тежко, за да се чуе призоваването му. Изведнъж от средата на втората пентаграма започна да се издига разбунена колона от черен дим. В сърцевината й пукаха малки жълти светкавици. Беше малко стереотипно, но иначе доста добре изпълнено^[4].

Магьосникът се опули като някакъв лош предвестник; както се и оказа. Димът се срасна в мускулеста, черна форма, висока около два метра с четири размахващи се ръце^[5]. То се разходи бавно по обиколката на пентаграмата, проверявайки за слабости.

И за очевидна негова изненада, не намери никакви^[6].

Четирите ръце замръзнаха за момент, все едно се колебаеха. После от основата на фигурата започна да се процежда дим и опипвайки, побутна ръба на пентаграмата. Трябваха му само две такива мушкания. Слабото място бе намерено: една малка дупчица в заклинателската бариера. Моментално пипалото се протегна напред и започна да се процежда през пробива, стеснявайки се почти до точица, докато преминаваше и отново се увеличаваше от другата страна. Димът струеше все по-бързо и по-бързо; той се изду, нарасна и се превърна в едро пипало, което се спусна нетърпеливо към другата пентаграма, където, вцепенен от ужас, стоеше магьосникът. Пътечките от розмарин и самодивско дърво, които бе направил по ръбовете, бяха пръснати от вятъра. Димът се изду около обувките му и светкавично обви краката му в дебела, черна колона. В този момент магьосникът издаде несвързани звуци, но нямаше никакво време; фигурата от първата пентаграма вече съвсем се бе стопила; цялата му същност бе преминала през дупката и се обвиваше около жертвата си. След по-малко от пет секунди целият магьосник, раираният костюм и всичко останало бяха погълнати от дима. Близо до върха на колоната се появиха няколко триумфални светкавици, после тя потъна в пода като нещо твърдо, вземайки магьосника със себе си.

Миг по-късно и двете пентаграми бяха празни, като изключим издайническото обгаряне на мястото, където беше стоял магьосникът, и една овъглена книга до него.

В залата за призоваване настъпи тишина. Магьосниците стояха онемели, чиновниците им стояха отпуснати в столовете.

После навсякъде изригна шум; онези магьосници, които вече бяха успели успешно да обвържат робите си, включително моят господар, пристъпиха извън пентаграмите си и се събраха около обгорялото петно с посърнали лица и неспиращи да дърдорят. Ние, по-висшите създания, почнахме да бърборим ликуващо и одобрително. Обмених няколко забележки със зеленото петно и кокилестата птица.

— Прекрасно.

— Стилно направено.

— Бедният късметлия. Личеше си, че не може да повярва.

— Е, колко често се появява такъв шанс?

— Прекалено рядко. Помня един случай още в Александрия. Имаше един млад чирак…

— Глупакът трябва да е сгрешил някоя от заключващите думички.

— Или това, или печатна грешка. Видяхте ли, че четеше направо от книгата? Ами той произнесе exciteris преди stringaris; чух го.

— Айде бе! Наистина ли? Грешка на начинаещ.

— Точно така. Същото стана и с онзи млад чирак, когото споменах; той изчака, докато господарят му го нямаше и после — е, това няма да го повярвате…

— Бартимеус — ела при мен! — Момчето закрачи обратно към пентаграмата си с ветреещо се зад него палто. Навсякъде в залата останалите магьосници правеха същото. Носеше се усещане за кипяща работа. Дружките ми и аз неохотно застанахме пред господарите си.

— Бартимеус, — каза момчето отново, но гласът му трепереше, — както ти наредих, така и трябва да направиш: върви навън и открий африта дезертьор. Нареждам ти да се върнеш при мен чак след като бъде унищожен.

— Добре, съвземи се. — Пернатата змия го изгледа малко развеселено. Изведнъж беше станал прекалено схванат и официален с мен, прекалено много „заповеди“ и „заповядвам“ — това говореше, че беше доста разстроен.

— Какво ти става? — казах. — Идваш тук напълно шокиран. Мислех, че дори не го харесваш този.

Лицето му потъмня.

— Млъквай! Нито дума повече! Аз съм ти господар, което ти толкова често забравяш. Ще правиш каквото ти наредя!

Нямаше повече заговорническо доверяване помежду ни. Момчето пак се беше върнало към тропането с крак. Странно какво леко реалистично разтърсване можеше да го предизвика.

Нямаше смисъл да му говоря докато беше в това настроение. Пернатата змия обърна гръб, нави се на спирала и заедно с другите роби изчезна от стаята.