Джонатан Страуд
Окото на голема (38)

36

Гневът на Натаниел от провала беше безграничен. Върна се в Уайтхол в отвратително настроение, подтиквайки шофьора си да кара все по-бързо и блъскайки с юмрук по кожената седалка при всяко дребно забавяне. Освободи колата пред „Вътрешни работи“ и въпреки късния час мина тежко през двора и отиде в офиса си. Тук той включи всички светлини, хвърли се в стола си и започна да мисли.

Преценката му не бе правилна и фактът, че беше толкова близо до успеха, правеше провала му още по-оскърбителен. Бе напълно прав да провери в Обществения архив за името Катлийн Джоунс: беше открил стенограмите от нейния процес — заедно с домашния й адрес — за по-малко от час. Беше прав и да посети родителите й. Те бяха податливи глупаци, и двамата, а първоначалният му план — да ги накара да задържат дъщеря си, ако се върнеше вкъщи и тайно да го уведомят — щеше да проработи идеално, ако момичето не бе пристигнало по-рано от очакваното.

И все пак дори и това щеше да мине както трябва, ако тя не беше демонстрирала някакъв вид лична защита срещу нисшите демони. Напълно неочаквано… Смущаващо… Аналогията с наемника беше очевидна, естествено; истинският въпрос беше дали тези сили са техни собствени или резултат от магия. Сензорите не бяха открили нищо.

Ако Бартимеус беше с него, може би щеше да хвърли малко светлина върху източника на силите на момичето и вероятно щеше да предотврати бягството й. Беше много жалко, че джинът бе на другата мисия.

Натаниел погледна ръкава на сакото си, сега завинаги белязан от останките на моулъра. Измърмори една ругатня. Суетен нещастник… Бе трудно да не се възхитиш на силата на характера й. И въпреки това Кити Джоунс щеше да си плати скъпо за тази обида.

Освен ядосан, той се чувстваше и притеснен. Много лесно можеше да поиска полицейско подкрепление или да помоли госпожица Уитуел да осигури наблюдателни сфери над къщата на родителите. Но не го беше направил. Искаше успеха единствено и само за себе си. Връщането на жезъла щеше да издигне статуса му неизмеримо много — министър-председателят щеше да го възхвалява до небесата. Може би щяха да го повишат, да му позволят да изследва силите на жезъла… Дювал и Уитуел щяха да останат да се оглеждат неудобно през рамо.

Но момичето се беше измъкнало — и ако някой научеше за този провал, щяха да го държат отговорен. Смъртта на Талоу бе направила колегите му сприхави, неспокойни и дори по-параноични от нормалното. Не му беше сега времето да се открива. Трябваше да намери момичето и то бързо.

В този момент звънене в ухото му го предупреди за приближаваща магия. Застана нащрек и секунда по-късно видя как Бартимеус се материализира насред един син облак. Бе във формата си на гаргойл. Натаниел потърка очи и се съвзе.

— Е? Имаш ли нещо да докладваш?

— И аз много се радвам да те видя. — Гаргойлът се протегна надолу, поотупа облака във формата на възглавница и седна с въздишка. — Аха. Veni, vidi, vici^[1] и така нататък. Афритът вече го няма. Като пребит съм. Но може би не чак колкото теб. Изглеждаш ужасно.

— Отървал си се от демона? — Натаниел се ободри. Това беше добра новина. Щеше да значи много за Девъро.

— Определено. Удавих го в Темза. Слухът вече се носи. И между другото, беше прав — точно онова момиче Кити е отмъкнало жезъла. Хвана ли я вече? Не? Ами, по-добре спри да се звериш и започни да я търсиш. Ей… — Гаргойлът погледна по-отблизо. — Имаш синина на бузата. Някой се е бил!

— Не съм. Това не е важно.

— Сдърпахме се като улични хлапета! Заради момиче ли беше? Въпрос на чест? Хайде де, на мен можеш да кажеш!

— Просто го забрави. Слушай — доволен съм от успеха ти. Сега трябва да открием момичето. — Натаниел предпазливо мушна синината с пръст. Болеше.

Гаргойлът въздъхна.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. И откъде, моля ти се, да започна?

— Не знам. Трябва да помисля. Засега си свободен. Ще те призова отново на сутринта.

— Много добре. — Гаргойл и облак се понесоха назад в стената и изчезнаха.

Когато всичко отново се успокои, Натаниел застана до бюрото си, потънал в мисли. Нощта притискаше прозореца на офиса му; от улицата навън не се дочуваше нито звук. Беше много изморен; тялото му направо плачеше за легло. Но жезълът бе прекалено важен, за да бъде изгубен толкова лесно. Някак трябваше да го открие. Може би някой справочник можеше…

Натаниел бе стреснат от чукане на вратата. Заслуша се, сърцето му биеше лудо в гърдите. Още три почуквания: нежни, но решителни.

Кой би дошъл в този час? В съзнанието му изскочиха видения за ужасния наемник; той ги изхвърли от главата си, изправи рамене и се приближи към вратата.

Облизвайки устни, завъртя дръжката и отвори вратата…

На прага стоеше нисък, червендалест джентълмен, който примигна на светлината, излязла от офиса. Беше облечен в крещящ, зелен кадифен костюм, бели гети и бледомораво палто, закопчано до врата. На главата му имаше малка велурена шапка. Той се усмихна в отговор на смущението на Натаниел.

— Здравей, Мандрейк, момчето ми. Може ли да вляза. Навън е студено.

— Господин Мейкпийс! Ъ, да. Моля, влезте, сър.

— Благодаря ти, момчето ми, благодаря ти. — С един подскок Куентин Мейкпийс се намери вътре. Свали шапката си и я метна през стаята. С невероятна точност тя се приземи върху бюста на Гладстон. Той намигна на Натаниел. — Мисля, че вече видяхме достатъчно от него, по един или друг начин. — Хилейки се сподавено на малката си шега, господин Мейкпийс се намести в един стол.

— Това е неочаквана чест, сър. — Натаниел застина неуверено. — Нещо за пиене?

— Не, не, Мандрейк. Седни, седни. Просто минах да си поприказваме. — Той се усмихна широко на Натаниел. — Надявам се, че не съм ти прекъснал работата.

— Разбира се, че не, сър. Тъкмо си мислех да си тръгвам.

— И много добре. „Сънят е толкова жизненоважен и все пак идва толкова трудно“, както казва султанът в сцената с банята — това е второ действие, сцена 3 от Моята любов е източна девойка, разбира се. Гледал ли си я?

— Опасявам се, че не, сър. Бях прекалено малък. Предишният ми господар, господин Ъндъруд, по правило не ходеше на театър.

— Ах, колко жалко. — Господин Мейкпийс поклати тъжно глава. — С такова неефективно образование, цяло чудо е, че ти се оказа толкова обещаващо момче.

— Разбира се, гледал съм Лебедите на Арабия, сър — бързо рече Натаниел. — Прекрасна работа. Много трогателна.

— Ммм. Няколко критици я нарекоха шедьовър, но вярвам, че ще я надмина със следващото си малко усилие. Вдъхнових се от американските проблеми и обърнах вниманието си към Запада. Един тъмен континент, за който знаем толкова малко, Мандрейк. Работното ми заглавие е Фусти и пушки, разказва се за една девойка от горите… — Докато говореше, господин Мейкпийс направи няколко сложни знака с ръце; между дланите му се появи облаче оранжеви искри, които се понесоха нагоре и настрани и заеха позиция на различни места в стаята. Веднага след като спряха на едно място, драматургът спря да говори насред изречението и намигна на Натаниел. — Видя ли какво направих, момче?

— Сензорна мрежа, сър. Прихваща наблюдение или подслушване.

— Точно така. И за момента всичко е наред. И така, не дойдох да говоря с теб за творчеството си, въпреки че е възхитително. Исках да разговарям с теб — понеже си обещаващо момче — за едно предложение.

— За мен ще е чест да го чуя, сър.

— Естествено се подразбира — рече господин Мейкпийс, — че съдържанието на този малък разговор трябва да остане единствено между нас. Може да ни навреди много, ако излезе извън тези стени. Имаш репутацията на много интелигентен, така както си много млад и жизнен, Мандрейк; сигурен съм, че разбираш.

— Разбира се, сър. — Натаниел се превърна в маска на учтиво внимание. Под това беше объркан и малко поласкан. Натаниел не можеше да си представи защо драматургът му говореше с такава тайнственост. Навсякъде се говореше за близкото приятелство на господин Мейкпийс с министър-председателя, но Натаниел никога не си бе мислил, че самият автор е кой знае какъв магьосник. Всъщност, на база на няколкото изгледани пиеси, считаше това за невероятно; лично Натаниел ги считаше за отвратителни халтури.

— Първо, заслужаваш поздравления — каза господин Мейкпийс. — Избягалият африт го няма и вярвам, че твоят джин е изиграл важна роля при премахването. Браво! Можеш да си сигурен, че министър-председателят е забелязал това. Всъщност, точно заради това дойдох при теб тази вечер. Някой с твоята успеваемост може би ще ми помогне в един сложен проблем.

Той спря, но Натаниел не каза нищо. Най-добре е да си предпазлив, когато се доверяваш на непознат. Целта на Мейкпийс все още не беше ясна.

— Ти беше в абатството тази сутрин — продължи господин Мейкпийс, — и чу дебата в съвета. Не ти е убягнало, че нашият приятел, началникът на полицията, господин Дювал, се сдоби с голямо влияние.

— Да, сър.

— Като командир на Сивите, той отдавна е в позиция на властимащ и не крие, че иска да разшири това влияние. Вече използва сегашния смут, за да се сдобие с власт за сметка на твоята господарка, госпожица Уитуел.

— Забелязах някакво съперничество — каза Натаниел. Не мислеше, че е разумно да казва повече.

— Много предпазливо казано, Мандрейк. А сега, като личен приятел на Рупърт Девъро, мога да ти кажа, че наблюдавам поведението на Дювал с голяма загриженост. Амбициозните мъже са опасни, Мандрейк. Те дестабилизират нещата. Дебелашки, нецивилизовани индивиди като Дювал — ще те шокира да разбереш, че той никога през живота си не е посещавал нито една от премиерите ми, — са най-лошите от всички, понеже не уважават колегите си. Дювал изгражда силата си от години, подмазвайки се на министър-председателя, а през това време подронва авторитета на други важни фигури. Амбицията му отдавна е очевидна. Скорошните събития, като например нещастната кончина на нашия приятел Талоу, много разстроиха старшите ни министри и вероятно това дава шанс на Дювал да се възползва допълнително. Всъщност — и аз не се страхувам да кажа това на теб, Мандрейк, понеже си толкова необикновено умен и лоялен — с властта, с която в момента разполага Дювал, аз се опасявам от бунт.

Може би заради образованието си в областта на театъра господин Мейкпийс имаше необикновено живописен начин на изразяване: гласът му се извисяваше висок и треперлив, после се снижаваше и ставаше нисък и резониращ. Въпреки предпазливостта си, Натаниел беше изненадан; той се наведе по-близо.

— Да, момчето ми, чу правилно: от бунт се опасявам аз и като най-лоялен приятел на господин Девъро, искам да го предотвратя. Търся съюзници в това отношение. Джесика Уитуел, естествено, е силна, но ние не се погаждаме. Тя не е голям почитател на театъра. Но ти, Мандрейк, ти си повече мой тип. Следя кариерата ти от доста време, още от онази нещастна афера на Лавлейс; всъщност, мисля, че можем да се справим възхитително добре заедно.

— Много мило от ваша страна, сър — бавно каза Натаниел. Мозъкът му гореше: точно това беше чакал — пряка връзка с министър-председателя. Госпожица Уитуел не беше истински съюзник; вече бе дала ясно да се разбере, че планира да жертва кариерата му. Е, ако играеше внимателно, можеше да напредне светкавично. Може би в края на краищата изобщо не се нуждаеше от нейната закрила.

Но това беше опасна територия. Трябваше да е нащрек.

— Господин Дювал е забележителен опонент — каза той учтиво. — Опасно е да се действа против него.

Господин Мейкпийс се усмихна.

— Колко вярно. Но ти нищо ли не правиш по този въпрос? Мисля, че си посетил Обществения архив този следобед, а после си отишъл доста бързо на неизвестен адрес в Балъм.

Думите бяха небрежно изречени, но накараха Натаниел да се скове от шок.

— Простете — заекна той, — откъде разбрахте?

— До мен стигат вести за много неща, момчето ми. Като приятел на господин Девъро, аз отдавна си държа очите и ушите отворени. Не гледай така притеснено! Нямам представа какво си вършил, просто това прилича на лична инициатива. — Усмивката му стана по-широка. — Сега Дювал отговаря за антиреволюционната тактика, но не мисля, че си го информирал за действията си?

Натаниел определено не беше. Главата му се въртеше; имаше нужда да спечели време.

— Ъъъ, споменахте да си сътрудничим по някакъв начин, сър — каза той. — Какво сте намислили?

Куентин Мейкпийс се отпусна назад в стола си.

— Жезълът на Гладстон — рече той. — Това е то, просто и ясно. Проблемът с африта е разрешен, а и голяма част от съпротивата явно също е мъртва. Дотук добре. Но жезълът е силен талисман; той дава огромна сила на притежателя си. Мога да ти кажа, че докато си говорим, Дювал полага всички усилия да открие човека, който го е взел. Ако прави това — магьосникът фиксира Натаниел директно със светлите си сини очи, — може да реши да го използва лично, а не да го върне на правителството. Мисля, че ситуацията е много сериозна. Голяма част от Лондон може да е застрашена.

— Да, сър — каза Натаниел. — Чел съм за жезъла и смятам, че енергията му лесно може да бъде управлявана чрез няколко простички заклинания. Дювал спокойно може да го употреби.

— Така е. И аз мисля, че ние трябва да го изпреварим. Ако ти намериш жезъла и го върнеш на господин Девъро лично, позицията ти ще бъде невъобразимо по-добра, а господин Дювал ще е претърпял неуспех. Аз също ще съм доволен, тъй като министър-председателят ще продължи да подпомага финансово творчеството ми по света. Какво мислиш за това предложение?

На Натаниел му се бе замаяла главата.

— Това е… интересен план, сър.

— Добре, хубаво. Значи се договорихме. Трябва да действаме бързо. — Господин Мейкпийс се наведе напред и потупа Натаниел по рамото.

Натаниел премигна. В другарския си ентусиазъм Мейкпийс приемаше одобрението му за напълно гарантирано. Предложението наистина бе примамливо, естествено, но той се чувстваше малко несигурен, надхитрен; трябваше му секунда да помисли какво да прави. Но нямаше никакво време. Знанието на магьосника за действията му го бяха хванали ужасно неподготвен и той вече не контролираше нещата. Натаниел взе неохотно решение: ако Мейкпийс знаеше за посещението му в Балъм, нямаше смисъл да го крие така или иначе.

— Вече направих някои разследвания — рече той сковано, — и смятам, че жезълът може би е в ръцете на едно момиче, някоя си Кити Джоунс.

Магьосникът кимна одобрително.

— Виждам, че високото ми мнение за теб е било правилно, Мандрейк. Някаква идея къде може да е?

— Аз… аз почти я залових в къщата на родителите й тази вечер, сър. Изпуснах я за минути. Мисля, че жезълът не беше в нея тогава.

— Хмм — Мейкпийс се почеса по брадичката; не се опита да подлага Натаниел на кръстосан разпит за подробностите. — А сега сигурно е избягала. Трудно ще бъде проследена… освен ако не я изкараме от скривалището й. Арестува ли родителите й? Няколко широко разгласени мъчения може да я измъкнат от дупката й.

— Не, сър. Обмислих го, но те не са й близки. Не вярвам да се предаде заради тях.

— Дори и така да е, това е възможност. Но имам и друга възможна идея, Мандрейк. Имам човек, който е с единия си крак в тъмния подземен свят на Лондон. Познава се с повече просяци, крадци и джебчии, отколкото можеш да събереш в един театър. Ще говоря с него тази вечер; ще видя дали може да ни каже нещо за тази Кити Джоунс. С малко късмет утре ще можем да действаме. Междувременно ти предлагам да си отидеш вкъщи и да поспиш. И помни, че играем на високи залози, момчето ми, а Дювал е опасен противник. Нито дума на никого за нашето малко споразумение.