Джонатан Страуд
Окото на голема (17)

15

Представете си сцената. Лондон под дъжда. От небето падаха сиви пластове вода и се пръскаха на паважа с грохот, по-силен от оръдеен изстрел. Силен вятър блъскаше дъжда насам-натам и го навяваше под веранди и стрехи, корнизи и покриви, удавяйки всеки възможен заслон в ледени пръски. Водата беше навсякъде, отскачаше от настилката, лееше се из канавките, събираше се в ъглите на мазетата и при отводнителните тръби. Градските водоеми преливаха. Изливаше се на потоци, хоризонтално от улуците, диагонално по керемидите на покривите, вертикално по стените, правеше петна по зидариите като големи петна кръв. Процеждаше се през гредите и пукнатините в таваните. Висеше във въздуха под формата на ледена бяла мъгла и дори по-нагоре, невидимо в черния простор на небето. Просмукваше се в материята на сградите и в костите на техните разтреперани обитатели.

На тъмно под земята плъховете се струпваха в бърлогите си, заслушани в екота на барабаненето отгоре. В бедните къщурки обикновени мъже и жени затваряха кепенците, включваха лампите и се скупчваха около домашното огнище с димящи чаши чай. Дори в усамотените си вили магьосниците бягаха от безкрайния дъжд. Спотайваха се в работните си стаи, затваряха здраво железните си врати, създаваха облаци топъл тамян и се потапяха в блянове за далечни земи.

Плъхове, обикновени, магьосници: всички бяха скрити на сигурно място. И кой можеше да ги вини? Улиците бяха опустели, цял Лондон бе затворен. Беше почти полунощ и бурята ставаше по-силна.

Никой със здрав разум не би излязъл в подобна нощ. Скука.

Някъде в поройния дъжд имаше място, където се събираха седем пътя. Насред кръстовището имаше гранитен пиедестал, увенчан от статуята на огромен мъж върху кон. Мъжът размахваше меч със застинало в героичен вик лице. Конят се бе изправил, задните му крака бяха присвити, предните — опънати. Може би трябваше да представлява драматично предизвикателство, може би се готвеше да се хвърли в битка. Може би просто се опитваше да хвърли дебелака на гърба му. Никога няма да разберем. Но вижте само: под корема на коня, седнала точно в центъра на пиедестала, с опашка, елегантно прибрана до лапите, седеше голяма сива котка.

Котката се преструваше, че не забелязва суровия вятър, който разрошваше подгизналата й козина. Красивите й жълти очи гледаха неотклонно в мрака, сякаш проникваха през дъжда. Само лекият наклон надолу на пискюлестите й уши показваше недоволството от обстоятелствата. От време на време едното й ухо трепваше; като изключим това, котката можеше да мине за издялана от камък.

Нощта стана още по-тъмна. Дъждът се усили. Прибрах си мрачно опашката и загледах пътищата.

Времето течеше едва-едва.

Четири нощи не са кой знае колко дълго време дори за човешките същества, да не говорим за нас, по-висшите създания от Другото място^[1]. И все пак последните четири нощи наистина минаваха бавно. През всяка една от тях патрулирах из централните райони на Лондон в търсене на незнайния мародер. Естествено, не бях сам; още няколко нещастни джинове и един куп фолиоти ми правеха компания. Фолиотите, най-вече, постоянно причиняваха неприятности. Постоянно се опитваха да изклинчат, като се криеха под мостовете, вмъкваха се в комините или изскачаха от кожите си^[2], уплашени от гръмотевиците или сенките на другите. Едва можех да ги държа под контрол. И през цялото време бе валяло, без да спира, достатъчно силно, че същността ти да гангреняса.

Не е необходимо да се уточнява, че Натаниел не изпитваше съчувствие. Самият той беше под напрежение, както сам каза, и се нуждаеше от резултати скоро. Той, на свой ред, изпитваше затруднения да управлява малката група магьосници от неговия отдел, които осигуряваха другите джинове за патрулите. Ако ще четем между редовете, те открито се бунтуваха. Не им харесваше да им нарежда някакво си младо парвеню. А и нека си го кажем направо, кой можеше да ги вини? И все пак, всяка нощ и джинове, и фолиоти се събираха на сивите керемиди на покрива на Уайтхол и бяха пращани да патрулират.

Целта ни беше да пазим определени известни туристически райони в града, които Натаниел и неговият пряк началник, някой си господин Талоу, считаха за застрашени. Даваха ни списък с възможните места: музеи, галерии, шикозни ресторанти, летището, търговски центрове, статуи, арки и други забележителности… общо взето, това до голяма степен представляваше по-голямата част от Лондон. Това означаваше, че ние трябваше да обикаляме пресичащите ни се маршрути постоянно през цялата нощ, за да имаме някакъв шанс да следим нещата.

Това не само беше досадно и отегчително (и много мокрещо), а и беше изнервящо, понеже естеството на опонента ни беше както мистериозно, така и зло. Няколко от по-нервните фолиоти веднага започнаха да си шушукат: врагът ни беше див африт самец; даже беше по-лошо — марид; той се обвиваше в мрак през цялото време, така че жертвите му не можеха да видят приближаващата се смърт; не, той разрушаваше сгради с дъха си^[3]; той носеше със себе си миризмата на гроб, която парализираше както хората, така и духовете. За да повдигна духа, пуснах ответен слух, че не е нищо повече от малко дяволче с кофти характер, но за съжаление това не мина; фолиотите (и двама от джиновете) излизаха много внимателни в нощта с широко отворени очи.

Един малък бонус за мен беше появата, сред джиновете, не на друг, а на моята стара сътрудничка от дните ми в Прага — Куизъл^[4]. Тя беше току-що поробена от един от другите магьосници в отдела на Натаниел, един кисел и сух индивид на име Фукс. Въпреки стриктния му режим обаче, Куизъл си запазваше старата жизненост. Свикнахме да ловуваме заедно когато бе възможно.

През първите две нощи на търсенето не се случи нищо, освен че два фолиота бяха пометени, докато се криеха под лондонския мост. Но на третата нощ, малко преди полунощ, от западното крило на Националната галерия се чуха силни трясъци. Един джин на име Зино пристигна пръв на мястото, а малко след него и аз. Едновременно с това в конвой пристигнаха и няколко магьосници, включително моят господар; те обвиха галерията в плътен възел и ни наредиха да влезем в битка.

Зино показа възхитителна смелост. Без колебание, той излетя право в източника на безредието и повече не го видяхме. Аз го следвах по петите, но заради кекавите си крака и сложното устройство на коридорите на галерията изостанах, изгубих се и успях да стигна до западното крило много по-късно. Дотогава, след като беше нанесъл сериозни щети, мародерът си бе тръгнал.

Оправданията ми нямаше да омилостивят господаря ми, който сигурно би измислил някакво изобретателно наказание, ако не бях защитен от това, че знаех името му. Но понеже беше така, той се зарече да ме затвори в железен куб, ако следващия път, когато врагът се появи, не вляза в бой с него. Отговорих успокоително, усещайки, че се бе побъркал от тревога: косата му бе разрошена, маншетите му висяха отпуснато, подобните му на тръби крачоли на панталона висяха на него сякаш беше отслабнал. Изтъкнах му го някак съчувствено.

— Яж повече — посъветвах го. — Прекалено си слаб. В момента единственото нещо по теб, което расте навън, е косата ти. Ако не внимаваш, скоро ще започнеш да губиш равновесие.

Той потърка зачервените си, недоспали очи.

— Ще спреш ли да се занимаваш с косата ми? Яденето е за хора, които си нямат друга работа, Бартимеус. Времето ме притиска — както и теб. Ако можеш да унищожиш врага, чудесно; ако не, поне събери малко информация за естеството му. В противен случай ще го поеме нощната полиция.

— И? Какво общо има това с мен?

Той заговори сериозно.

— Това ще означава моето падение.

— И? Какво общо има това с мен?

— Много, ако те затворя в железния куб, преди да си отида. Всъщност ще го направя сребърен — още по-болезнен. Така и ще стане, освен ако скоро няма резултати.

Тогава спрях да споря. Нямаше много смисъл. Момчето се беше променило малко, откакто го бях видял за последен път и то не за добро. Господарката му и кариерата му бяха упражнили някаква неприятна алхимия върху него: беше по-твърд, по-суров и като цяло по-обидчив. Освен това имаше и още по-малко чувство за хумор отпреди, което само по себе си бе забележително постижение. Така или иначе очаквах с нетърпение края на моите шест седмици.

А дотогава — наблюдение, опасности и дъжд.

 

 

От позицията ми под статуята виждах три от седемте пътя. По всеки един от тях имаше множество лъскави витрини на магазини, тъмни и сенчести, подсигурени с метални решетки. Слаби лампи светеха от ниши над вратите, но дъждът беше по-силен от светлината и тяхното сияние не стигаше далеч. Водата се лееше по тротоарите.

Внезапно движение по пътя вляво: главата на котката се обърна. Нещо бе паднало на корниза на един прозорец на първия етаж. То постоя там за малко, едно черно петно в мрака — после с едно мускулно движение се изсипа от корниза надолу по стената, движейки се на зигзаг по вдлъбнатините между тухлите като тънко въже от горещ сироп. При основата на стената то падна на тротоара, отново се превърна в малко черно петно, пусна си крака и започна да шляпа по тротоара към мен.

Аз наблюдавах всичко това. Не помръднах и на сантиметър.

Петното стигна до кръстовището, прегази разпрострелите се локви и скочи на пиедестала. Сега то ясно се виждаше като елегантен шпаньол с големи кафяви очи. Спря пред котката, застина, изтръска се енергично.

Облак водни пръски удари котката право в лицето.

— Благодаря ти за това, Куизъл — казах аз. — Сигурно си видяла, че не бях достатъчно мокър.

Шпаньолът премигна, наклони срамежливо глава на една страна и излая извинително.

— И вече можеш да зарежеш тази стара игричка — продължих. — Не съм някой тъп човек, който ще бъде очарован от кристални очи и топка мокра козина. Забравяш, че те виждам доста ясно на седмо ниво, гръбните ти перки и всичко останало.

— Не мога да се въздържа, Бартимеус. — Шпаньолът повдигна задния си крак и се почеса равнодушно зад ухото. — Всичко е заради тази работа под прикритие. Става ми втора природа. Трябва да знаеш, че си късметлия, че не седиш под някоя улична лампа.

Не удостоих тази забележка с отговор.

— И така, къде беше? — попитах. — Закъсня с два часа.

Шпаньолът кимна изморено.

— Фалшива тревога при склада за коприна. Няколко фолиота решили, че са видели нещо. Наложи се да претърся цялото място преди да дам отбой. Тъпи начинаещи. Естествено, трябваше да ги смъмря.

— Ухапа ги по глезените, така ли?

По муцуната на шпаньола пробяга малка, извратена усмивка.

— Нещо такова.

Преместих се, за да направя малко място за Куизъл на средата на пиедестала. Не че там беше кой знае колко по-малко мокро, но така ми изглеждаше другарски. Тя се примъкна и се сгуши до мен.

— Всъщност не мога да ги виня — рекох. — Нервни са. Заради всичкия този дъжд е. И виж какво се случи със Зино. Да те призовават нощ след нощ също не е решение. След известно време същността ти се износва.

Куизъл ме погледна косо с онези големи, кафяви кучешки очи.

— И твоята същност ли, Бартимеус?

— Говорех риторично. Добре съм. — За да докажа, извих гърба си, протягайки се, както правят котките, от върха на мустаците, чак до крайчеца на опашката. — Аах, така е по-добре. Не, виждал съм и по-лоши времена от сега, както и ти. Това е просто някое превъзбудено дяволче, което се спотайва в сенките. Не е нещо, с което да не можем да се справим, след като го намерим.

— Така каза и Зино, доколкото си спомням.

— Не помня, какво е казал Зино. Къде е господарят ти тази вечер? Скрит на сигурно място?

Шпаньолът изръмжа тихо.

— Твърди, че е наблизо. Уж е в офиса си в Уайтхол. Всъщност вероятно се е натикал в някой магьоснически бар с бутилка в едната ръка и момиче в другата.

Изсумтях.

— От този тип ли е?

— Аха. Твоят какъв е?

— О, същият. Ако не и по-лош. Той сигурно държи и момичето, и бутилката с една и съща ръка^[5].

Шпаньолът изскимтя съчувствено. Аз бавно се изправих на крака.

— Е, най-добре да разменим периметрите — казах аз. — Ще тръгна да патрулирам нагоре до Сохо и обратно. Ти можеш да минаваш между луксозните магазини по улица „Джибит“ до района на музеите зад нея.

— Може да си почина малко преди това — рече Куизъл. — Изморена съм.

— Да. Е, късмет.

— Късмет. — Шпаньолът отпусна тъжно глава върху лапите си. Аз се примъкнах под поройния дъжд към края на пиедестала и приклекнах, готов да скоча. Зад мен прозвуча тихо гласче. — Бартимеус?

— Да, Куизъл?

— О, нищо.

— Какво?

— Ами просто… не са само фолиотите. Аз също съм изнервена.

Котката се примъкна назад и седна до нея за малко, обгръщайки я любвеобилно с опашка.

— Не трябва — казах аз. — Вече минава полунощ и никой от нас не е видял нищо. Всички случаи на нападение на това нещо досега са били преди полунощ. Единствената ти тревога трябва да е от дългото, изморително бдение.

— Предполагам, че е така.

Дъждът барабанеше наоколо като твърд предмет. Бяхме като затворени вътре в него.

— Между нас казано — меко рече Куизъл, — какво мислиш, че е?

Опашката ми трепна.

— Не знам, но по-добре и да не разбирам. Досега е убило всичко, което му се е изпречило на пътя. Съветът ми е да бъдеш нащрек и ако видиш да се задава нещо необикновено, веднага да хукнеш в обратна посока.

— Но ние трябва да го унищожим. Това ни е задачата.

— Е, да го унищожим, като бягаме.

— Как?

— Хм… Да го накараш да те преследва, после да го примамиш в натовареното движение? Нещо такова. Не мога да знам, нали така? Само не прави като Зино да го нападаш фронтално.

Шпаньолът изпусна тежка въздишка.

— Харесвах Зино.

— Проблемът му беше, че беше прекалено усърден.

Настана тягостна тишина. Куизъл не каза нищо. Безспирният дъжд продължаваше да се лее.

— Е — казах накрая. — Доскоро.

— Да.

Скочих от пиедестала и затичах с опъната опашка под дъжда по наводнената улица. С един скок се озовах на ниска стена до едно пусто кафене. После чрез последователност от подскоци — от стената на веранда, от верандата на един корниз, от корниза на керемидите — аз атлетично и по котешки си проправях път, докато скочих в улука на най-близкия и най-нисък покрив.

Хвърлих бърз поглед назад, надолу към площада. Шпаньолът се виждаше като безнадеждно, самотно петънце, сгушено в сенките под корема на коня. Един порив на дъжда го скри от погледа ми. Обърнах се и тръгнах по покривите.

 

 

В тази част на града старите къщи бяха толкова близко сгушени една до друга и наклонени напред, че приличаха на клюкарстващи гърбушковци, чиито гърбици почти се допираха над улицата. Така дори и в този дъжд се оказа лесно за една възстара котка да се придвижи бързо в която посока й се приискаше. Така и направих. Всеки, който успееше да погледне през кепенците на прозорците, можеше да види единствено сива светкавица (и нищо повече), скачаща от комин на ветропоказател, стрелваща се по керемидите без нито една грешна стъпка на лапичките.

Спрях да си поема дъх на едно ниско място между два стръмни покрива и копнеещо огледах небето. Летейки щях да стигна до Сохо по-бързо, но имах заповеди да се придържам по-близо до земята и да наблюдавам за нередности там. Никой не знаеше как точно пристигаше и си отиваше врагът, но господарят ми имаше усещането, че е нещо, свързано със земята. И имаше съмнения, че това нещо е джин.

Котката изтри с лапа малко влага от лицето си и се приготви за следващия скок — този път голям колкото ширината на пътя. В този момент всичко се освети от проблясъка на оранжева светлина — видях керемидите и комините до мен, ниските облаци отгоре и дори завесите от дъжд навсякъде около мен. После отново настана мрак.

Оранжевият пламък бе договореният сигнал. Идваше отблизо някъде зад мен. Куизъл.

Бе открила нещо. Или нещо бе открило нея.

Вече нямаше време за спазване на правила. Обърнах се; още докато се обръщах, извърших промяната: един орел с черна качулка и златисти върхове на крилата светкавично се изстреля в небето.

Бях изминал само две пресечки от мястото, където едрият ездач охраняваше седемте пътя. Дори и да беше тръгнала, Куизъл не можеше да е далеч. Щеше да ми отнеме по-малко от десет секунди да се върна там. Нямаше проблем. Щях да стигна навреме.

Три секунди по-късно чух писъка й.