Джонатан Страуд
Окото на голема (4)

2

Натаниел беше посрещнат с гневен поглед от секретаря в офиса си и люлееща се купчина документи на бюрото.

Секретарят, спретнат и излъскан млад мъж, с мазна червеникавокафява коса спря за миг, преди да напусне стаята.

— Закъсняхте, Мандрейк — рече той, бутвайки нагоре очилата си с бърз, нервен жест. — Какво е извинението този път? Вие също имате отговорности, нали се сещате, точно както и тези на пълен работен ден.

Спря се на вратата и свирепо сбърчи малкия си нос.

Магьосникът се отпусна назад в стола си. Изкуши се да си качи краката на бюрото, но се отказа, смятайки го за прекалено демонстративно. Позволи си само мързелива усмивка.

— Бях на местопроизшествие с господин Талоу — каза той. — Работих там от шест сутринта. Питайте го, ако искате, като дойде; може да ви каже някои подробности — ако не е прекалено секретно, естествено. А вие какво правихте, Дженкинс? Копирали сте документи усилено, надявам се.

Секретарят изскърца остро със зъби и бутна очилата си още по-нагоре на носа.

— Продължавайте в същия дух. Може сега да сте синеочкото на министър-председателя, но докога ще трае това, ако не вършите работа? Още един инцидент? Вторият тази седмица? Скоро отново ще търкате чашите за чай и тогава ще видим. — Той си тръгна с нещо средно между припкане и подскачане.

Момчето направи физиономия на затварящата се врата и в продължение на няколко секунди седя, взирайки се в нищото. Потърка очи изморено и си погледна часовника. Само девет и четирийсет и пет. А вече беше имал дълъг ден.

Клатушкащата се купчина документи на бюрото му очакваше да им обърне внимание. Той пое дълбоко дъх, оправи си маншетите и се пресегна към най-горната папка.

 

 

По свои собствени причини Натаниел отдавна се интересуваше от „Вътрешни работи“, един подотдел на обширната машина на сигурността, оглавявана от Джесика Уитуел. „Вътрешни работи“ провеждаше разследвания на разнообразни престъпни дейности, най-вече външни опити за преврат и вътрешни терористични актове, насочени срещу държавата. Когато в началото постъпи в отдела, Натаниел бе поел скромни дейности като подреждане на документи, копиране и правене на чай. Но не изпълнява тези задачи дълго.

Бързото му повишение не беше (както си шушукаха враговете му) просто резултат на чисто връзкарство. Вярно, че се бе облагодетелствал от добрата воля на министър-председателя и дългата ръка на господарката си, госпожица Уитуел, която никой от магьосниците във „Вътрешни работи“ не искаше да ядосва. И все пак това изобщо нямаше да му помогне, ако бе некомпетентен или дори с посредствени умения. Но Натаниел бе надарен и освен това работеше много. Издигането му бе бързо. Само за няколко месеца той успя да си проправи път през редица скучни чиновнически постове, докато — още преди да навърши петнайсет — стана асистент на самия министър на вътрешните работи, господин Джулиъс Талоу.

Нисък, як мъж с телосложение и темперамент на бик, господин Талоу беше безцеремонен и груб дори и в най-добрите си дни и беше склонен към внезапни изблици на невероятна ярост, която караше подчинените му да бягат и да се крият. Освен с нрава си, той се отличаваше и с необикновения си жълтеникав тен, ярък като нарциси по обяд. Персоналът му не знаеше какво бе причинило този недъг; някои твърдяха, че е наследствено, че той бил потомък на единението между магьосник и сукуба^[1]. Други отдаваха това на биологична основа и подозираха, че е жертва на зловредна магия. Натаниел подкрепяше второто становище. Каквато и да бе причината, господин Талоу прикриваше проблема си колкото се може по-добре. Яките му бяха високи, косата му бе дълга. Носеше широкополи шапки и винаги се ослушваше внимателно за лекомислени разговори по въпроса сред персонала си.

Заедно с Натаниел и господин Талоу в отдела работеха осемнайсет човека; като се започне от двама обикновени, извършващи административни задължения, които нямаха връзка с магьосническите въпроси, и се стигне до господин Фукс, магьосник от четвърто ниво. Натаниел възприе политика на мила любезност към всички, с изключение единствено на секретаря Клайв Дженкинс. Негодуванието на Дженкинс от младостта и позицията му бяха ясни от самото начало; на свой ред Натаниел се отнасяше към него с весела наглост. Беше абсолютно безопасно да го прави. Дженкинс не притежаваше нито връзки, нито способности.

 

 

Господин Талоу бързо бе осъзнал размера на талантите на своя асистент и го беше пренасочил към важна и трудна задача: преследването на сенчеста група, известна като съпротивата.

Мотивите на тези фанатици бяха очевидни и дори странни. Те се противопоставяха на благотворното управление на магьосниците и искаха да се върнат в анархията на управлението на обикновените. През годините техните постъпки ставаха все по-дразнещи. Крадяха магически артефакти от всякакъв вид от невнимателни магьосници или от такива, които просто нямаха късмет, а по-късно ги използваха в произволни нападения над правителствени служители и собственост. Няколко сгради бяха лошо засегнати, а множество хора — убити. В най-дръзката от всички атаки съпротивата дори се бе опитала да убие министър-председателя. Правителството отговори с драконовски мерки: много обикновени бяха арестувани в подозрение за принадлежност към съпротивата, няколко бяха екзекутирани, а други депортирани със затворнически кораби в колониите. И все пак, въпреки тези разумни репресивни мерки, инцидентите продължиха и господин Талоу започна да усеща неодобрението на висшестоящите.

Натаниел прие предизвикателството с голямо желание. Преди години пътищата му със съпротивата се бяха пресекли по начин, който го караше да чувства, че до известна степен разбира естеството й. През една тъмна нощ бе срещнал три деца от обикновените, които бяха организирали черен пазар за магически предмети. Това преживяване не се бе харесало на Натаниел. Тримата набързо бяха откраднали и неговото собствено гадателско стъкло и почти не го бяха убили. Сега той копнееше за отмъщение.

Но задачата не се оказа лесна.

Той не знаеше нищо за тримата обикновени освен имената им: Фред, Стенли и Кити. Фред и Стенли бяха вестникарчета и първата стъпка на Натаниел бе да изпрати дребни търсещи сфери да проследят всички продавачи на вестници в града. Но от това наблюдение не излязоха никакви следи: очевидно дуетът си беше сменил заниманието.

След това Натаниел окуражи началника си да изпрати няколко подбрани възрастни агенти да работят под прикритие в Лондон. За няколко месеца те се потопиха в подземния свят на столицата. След като вече бяха приети от другите обикновени, те получиха инструкции да предлагат „крадени артефакти“ на всеки, който изглеждаше заинтересован. Натаниел се надяваше, че тази тактика може да подтикне агенти на съпротивата да се разкрият.

Беше напразна надежда. Повечето от провокаторите не успяха да събудят никакъв интерес към магическите си дреболии, а единственият, който наистина успя, изчезна, без да успее да докладва. Натаниел се разстрои, когато тялото му бе открито да плава в Темза.

Най-новата стратегия на Натаниел, в която той първоначално таеше големи надежди, бе да заповяда на два фолиота да приемат формата на бездомни сирачета и да ги изпрати да се шляят из града през деня. Натаниел сериозно подозираше, че голяма част от съпротивата е съставена от детски улични банди и смяташе, че рано или късно те може би щяха да се опитат да привлекат новодошлите. Но досега примамката не бе свършила работа.

 

 

В офиса тази сутрин бе горещо и сънливо. По стъклата на прозорците бръмчаха мухи. Натаниел дори си съблече сакото и нави огромните си ръкави. Потискайки прозевките си, той се зарови в купища канцеларска работа, по-голямата част от която бе свързана с последното безчинство на съпротивата: нападение на магазин в една от задните улички на Уайтхол. Призори на същия ден взривно устройство, вероятно малка сфера, било хвърлено през капандурата и бе ранило тежко управителя. Магазинът доставяше тютюн и тамян на магьосниците. Предполагаше се, че затова е бил нападнат.

Нямаше свидетели, а наблюдателните сфери не били в района. Натаниел изруга тихо. Беше безнадеждно. Хвърли документите настрана и вдигна друг доклад. На усамотени стени из целия град отново бяха надраскани обидни лозунги по адрес на министър-председателя. Той въздъхна и подписа документ, нареждащ незабавна почистваща операция, знаейки прекалено добре, че графитите щяха да се появят отново толкова бързо, колкото работеха и мъжете с варта.

Най-накрая стана обяд и Натаниел отиде на парти в градината на византийското посолство, чиято цел бе да отбележи предстоящия Ден на основателя. Той се разхождаше между гостите апатичен и кисел. Проблемът със съпротивата го глождеше.

Докато си сипваше с черпака силен плодов пунш от един сребърен супник в ъгъла на градината, той забеляза, че наблизо стоеше млада жена. След като я огледа внимателно за момент, Натаниел направи нещо, което се надяваше, че е елегантен жест.

— Чух, че напоследък сте имали успех, госпожице Фарар. Моля, приемете поздравленията ми.

Джейн Фарар измърмори благодарности.

— Беше само малко гнездо на чешки шпиони. Смятаме, че са дошли с лодки от Ниските земи^[2]. Бяха непохватни аматьори, които лесно се забелязват. Няколко лоялни обикновени вдигнаха тревога.

Натаниел се усмихна.

— Вие сте прекалено скромна. Чух, че шпионите са разигравали полицията из половин Англия, междувременно убивайки няколко магьосници.

— Имаше няколко дребни инцидента.

— Дори и така да е, това е забележителна победа.

Натаниел отпи малко от пунша, доволен от двусмислието на комплимента си. Господарят на госпожица Фарар бе началникът на полицията, господин Хенри Дювал, един сериозен съперник на Джесика Уитуел. На тържества като това тя и Натаниел често си разменяха лукави разговори, отрупани с комплименти и внимателно скрити нокти, изпитвайки темпераментите си.

— Ами вие, Джон Мандрейк? — сладко промърка Джейн Фарар. — Вярно ли е, че са ви възложили отговорността да разкриете тази дразнеща съпротива? Това не е по-малък проблем.

— Аз само трупам информация; имаме мрежа от информатори, с която работим. Нищо особено.

Джейн Фарар се пресегна за един сребърен черпак и внимателно разбърка пунша.

— Не е невероятно, но е нечувано за някой толкова неопитен като вас. Браво! Искате ли още едно питие?

— Не, благодаря. — С раздразнение Натаниел усети как страните му се изчервяват. Естествено, това беше вярно: той беше млад, той беше неопитен; всички го гледаха, за да видят дали ще се провали. Пребори се със силното си желание да се намръщи.

— Вярвам, че ще видим съпротивата пречупена в рамките на шест месеца — каза глухо.

Джейн Фарар си наля пунш в една чаша и повдигна вежди към него с изражение, което може би изразяваше развеселеност.

— Впечатлявате ме — рече тя. — Преследват ги от три години без ни най-малък пробив. А вие ще ги пречупите за шест месеца! Но знаете ли, вярвам, че вие можете да го направите, Джон. Вече може да се каже, че сте мъж.

Още едно изчервяване! Натаниел се опита да овладее емоциите си. Джейн Фарар беше с три или четири години по-голяма от него и също толкова висока или малко повече, с дълга, права, светлокестенява коса, падаща на раменете й. Очите й бяха смущаващо зелени, живи, с иронична интелигентност. Не можеше да не се почувства недодялан и грубоват край нея, въпреки великолепието на къдравата му червена кърпичка. Усети се, че опитва да обясни твърдението си, при условие че би трябвало да си мълчи.

— Знаем, че групата се състои предимно от младежи — рече той. — Този факт вече няколко пъти бе отбелязван от жертвите, а двамата индивиди, които сме успели да убием до момента, никога не са били по-стари от нас. — Той леко наблегна на последната дума. — Така че решението е ясно. Ще изпратим агенти да се присъединят към организацията. След като веднъж спечелят доверието на предателите и получат достъп до водача им… е, въпросът бързо ще бъде приключен.

Отново веселата усмивка.

— Сигурен ли сте, че ще е толкова просто?

Натаниел сви рамене.

— Самият аз почти получих достъп до водача им преди години. Може да стане.

— Наистина ли? — Очите й се разшириха, разкривайки искрен интерес. — Разкажете ми повече.

Но Натаниел си бе възвърнал самоконтрола. Сигурен, силен, скрит. Колкото по-малко информация разкриваше, толкова по-добре. Хвърли поглед през поляната.

— Виждам, че госпожица Уитуел е пристигнала сама — каза той. — Като неин лоялен чирак, трябва да свърша нещо полезно. Ще ме извините ли, госпожице Фарар?

 

 

Натаниел си тръгна от партито рано и се върна в офиса си вбесен. Набързо се оттегли в една усамотена зала за призоваване и измърмори заклинанието. Двата фолиота, все още в маскировката на сирачета, се появиха. Гледаха тъжно и несигурно.

— Е? — изстреля той.

— Нищо не става, господарю — рече русото сираче. — Уличните деца просто ни пренебрегват.

— И то ако имаме късмет — потвърди раздърпаното сираче. — Онези, които не ни пренебрегват, ни замерят с разни неща.

— Какво? — Натаниел беше възмутен.

— Ами с тенекиени кутии, бутилки, малки камъни и други предмети.

— Нямам това предвид! Искам да кажа какво е станало с малкото останала човещина? Тези деца трябва да бъдат оковани и депортирани! Какво им става? И двамата сте сладки, и двамата сте слабички, и двамата сте затрогващи — със сигурност биха ви взели под крилото си.

Двете сирачета заклатиха хубавите си малки главици в знак на отрицание.

— Не. Отнасят се към нас с отвращение. Едва ли не сякаш виждат какви сме всъщност.

— Невъзможно. Те нямат лещи, нали? Сигурно грешите в нещо. Сигурни ли сте, че по някакъв начин не се издавате? Нали не летите и не си слагате рога или пък някоя друга глупост?

— Не, сър, честно, не.

— Не, сър. Въпреки че веднъж Кловис всъщност забрави да си махне опашката.

— Доносник такъв! Сър — това е лъжа.

Натаниел поклати глава изморено.

— Не ме интересува! Не ме интересува. Но и двамата ще се сблъскате с точиците, ако не успеете скоро. Опитайте с различни възрасти, опитайте да обикаляте поотделно; пробвайте да си придадете леки недъзи, за да предизвикате съжалението им — но без заразни болести, както вече ви казах. Засега сте свободни. Махайте се от очите ми.

Натаниел седна обратно на бюрото си и си направи равносметка. Беше ясно, че фолиотите едва ли ще успеят. Те бяха демони от нисш ранг… може би това бе проблемът — не бяха достатъчно умни, за да се въплътят напълно в човешкия характер. Естествено, идеята, че децата можеха да виждат през техния външен вид, бе абсурдна; той веднага я отхвърли.

Но ако те се провалят, после какво? Всяка седмица съпротивата извършваше нови престъпления. Ограбваха се къщи на магьосници, крадеше се от коли, нападаха се магазини и офиси. Моделът беше достатъчно очевиден: опортюнистични престъпления, извършвани от малки, бързо подвижни единици, които някак си успяваха да останат скрити от патрулиращите сфери и други демони. Това беше ясно. Но все още нямаше никакъв напредък.

Натаниел знаеше, че търпението на господин Талоу се изчерпва. Дребните дразнещи коментари, като тези на Клайв Дженкинс и Джейн Фарар, предполагаха, че и други хора знаеха това. Той потупа с молива по тетрадката си, мислейки за тримата членове на съпротивата, които беше видял. Фред и Стенли… споменът за тях го накара да изскърца със зъби и да потупа с молива все по-силно. Един ден той щеше да ги хване, само да почакат. А и онова момиче. Кити. С тъмна коса, свирепа, просто едно лице, съзряно в сенките. Водачът на триото. Дали все още бяха в Лондон? Или пък бяха избягали някъде надалеч, за да се скрият извън обхвата на закона? Нуждаеше се само от следа, една-единствена мизерна следа. После щеше да се нахвърли върху тях по-бързо, отколкото очакваха.

Но той нямаше абсолютно нищо, за което да се хване.

— Кои сте вие? — рече той на себе си. — Къде се криете?

Моливът в ръката му се счупи.