Сали Ан Тейлър
Подпечатано с целувка (16)

* * *

Ако някога Кристин не бе гледала с добро око жителите на Далас, то през следващите дни на траур тя подобри мнението си за тях. Мъжете, които погрешно бе смятала за безсърдечни бизнесмени, идваха при нея, за да й изкажат съболезнованията си и най-вече да й засвидетелстват дълбокото си уважение и респект към Бил Робъртсън.

Млади мъже, с които по-рано бе излизала по веднъж и които смяташе за повърхностни и честолюбиви, сега й предлагаха помощ и съчувствие.

Съпругите на бизнесмените, които бе смятала за алчни кокони, пристигаха с цветя и подаръци. Гласовете им бяха сериозни и утешителни, а сърцата им — пълни с искрени чувства и дружелюбие. Всички се стараеха да успокоят обърканото, изплашено създание, което седеше потиснато във всекидневната и все още не можеше да приеме трагичния факт.

Кристин знаеше, че вуйчо Бил бе мъртъв, но, изглежда, все още не можеше да го осъзнае. Тя обикаляше из стаите на първия етаж и прекрачваше стаята му, за да провери по навик дали той се нуждае от нещо. Едва когато видеше застланото му легло — празно и студено, й ставаше ясно, че никога вече няма да чуе басовия му, пълен с любов глас. Никога няма да долови лукавия му смях на закуска, никога няма да почувства големите му, нежни ръце в косата си, когато го прегръщаше или целуваше за лека нощ.

Кристин всеки ден получаваше подкрепа от мъже и жени, принадлежащи към света на вуйчо й, но най-голяма утеха намери при Джеф, който почти светкавично пое ролята на силния, пълен с разбиране приятел, на чието рамо тя можеше да се изплаче. След като първоначалната болка попремина, Кристин постепенно стана предишната. Зае се с безкрайните проблеми, които една смърт в семейството неизбежно носи.

Бил Робъртсън бе наредил след смъртта му да няма голямо погребение. Той искаше тялото му да бъде кремирано.

Кристин изпълни акуратно последното задължение към вуйчо си така, както бе пожелал. Изпълни го с онази спокойна прецизност, с която бе уреждала всичко за него.

По-късно тя седеше във всекидневната и отпиваше от чашата силно кафе, което Анабел й бе донесла. Едва сега осъзна, че трагичният епизод бе отминал.

Завесата бе паднала, разкривайки ново действие в живота й. Никога не бе очаквала, че този момент ще дойде толкова скоро. Винаги си бе представяла, че тогава и Андре ще бъде наблизо. Вместо него Джеф Манинг, който седеше до нея, държеше ръката й и мълчеше. Спокойният и утешаващ Джеф, който през цялото време я подкрепяше.

А Андре? Естествено тя желаеше той да е тук, но беше невъзможно да изрази гласно съжалението си за отсъствието му. В това отношение Анабел бе по-невъздържана. Не минаваше ден, в който тя да не го отбележи кисело. Най-сетне Кристин се видя принудена да я смъмри.

— Нито дума повече за Андре! — каза отчаяно тя. — Той е далече и ние не можем нищо да сторим.

— Но той трябваше да е тук — не отстъпи Анабел.

— Знам, но вече е твърде късно. Сигурно все някога ще чуем за него.

Всъщност бе изумително как един човек може да изчезне така — без дори да остави следа. Всички вестници и телевизията оповестиха смъртта на Бил Робъртсън. Странно бе, че Андре не е чул нищо и не се бе върнал. Тя само можеше да предполага, че той се намира в някое затънтено кътче на земята, без контакт с външния свят.

Животът си течеше…

Седмица след смъртта завещанието бе отворено. Кристин седеше в кантората на адвоката и слушаше как сухият мъж с пронизващите, остри очи четеше последната воля на вуйчо й. В тона му се долавяха нюанси на неодобрение, сякаш бе на мнение, че Бил Робъртсън е направил грешка в завещанието си.

Предприятието щеше и занапред да се управлява от досегашния съвет на директорите. Кристин и Андре трябваше да поемат ролята на вицепрезиденти. Ако и двамата го желаеха, предприятието можеше да бъде продадено.

Като признание за вярната си, дългогодишна служба Анабел получаваше десет хиляди долара.

Също и Чарлз, градинарят, не беше забравен — той пък получаваше пет хиляди долара. Щедри възнаграждения се полагаха на различни благотворителни сдружения.

На организацията за изследване на сърдечни заболявания бяха завещани един милион долара — клауза, която показваше на Кристин, че вуйчо й отдавна е знаел за заболяването си, без да го обсъди с някого. Останалата част от състоянието се разделяше по равно между Андре и Кристин. След прочита на завещанието адвокатът я погледна със студена усмивка и отбеляза:

— Сега сте една много богата дама, мис Карсън.

Това й беше ясно от доста време. Но въпреки всички чувства на благодарност, които я обзеха, тя знаеше, че парите и сигурността, която й гарантираха, никога няма да могат да заместят мъжа, чиято щедрост я бяха направили толкова богата.

— Нямате ли новини от сина на мистър Робъртсън? — попита адвокатът.

Кристин поклати глава.

— Не знам къде е — отвърна тя глухо.

Джеф я откара вкъщи. Двамата седнаха мълчаливо в библиотеката. Чувстваха, че думите са излишни — те само можеха да смутят дълбоката духовна връзка, която постепенно възникваше между тях.

Кристин усещаше, че в този момент бе много уязвима. Тя умееше да цени вниманието на Джеф, който й даваше всичко, а нищо не искаше в замяна. За нея той беше като по-голям брат, който я подкрепяше в този труден момент. Знаеше, че обичта му не е само платонична, но с благодарност констатираше, че Джеф никога не прекрачваше тази граница между тях. По нещо отношенията им приличаха на тези между пациентка и лекар. За него смъртта и утехата на осиротелите принадлежаха към работното всекидневие. И все пак за краткото време на тяхното познанство тя се бе уверила, че той я обича. Но това беше тема, за която никога не разговаряха. Изглежда, той чувстваше, че моментът не бе подходящ. Въпросът можеше да почака, докато тя отново здраво стъпи на краката си. Как ли щеше да стане това? Какво щеше да прави без напътствията на вуйчо си?

Новата й позиция в ръководството на фирмата бе висока чест, но в момента тя не беше достатъчно квалифицирана за активно участие в сделките. Кристин можеше да слуша дискусиите, да изразява мнението си и да се включва в гласуването, но знаеше, че всяко внимание, което й се оказваше, бе само знак на почит към починалия президент на фирмата. Работата с Бил Робъртсън й доставяше удоволствие, но ако искаше да бъде честна, трябваше да признае, че не бе родена за бизнесмен. Тя знаеше, че пъпът й не бе хвърлен в бетонните палати на Далас. Какво трябваше да прави тогава? В момента не можеше да намери отговор на тоя въпрос. Финансовото бъдеще й бе осигурено, но иначе тя просто бе вдигнала ръце и чакаше да види накъде ще я тласне съдбата.

Докато сновеше из къщата и градината, Кристин постоянно се хващаше, че мисли за Андре. Дори когато се опитваше да го заличи от съзнанието си, снимките, които се срещаха из цялата къща, постоянно й напомняха за него. Всеки път, когато Анабел лъскаше сребърните им рамки, тя отправяше забележка по адрес на Андре.

— Питам се наистина къде ли е той? Как е възможно да не се върне вкъщи?

Кристин пазеше своите грижи за себе си. Първоначалният й гняв от изчезването му се бе превърнал в приглушена болка, съпътствана от дълбок копнеж да го види. Макар държанието му да бе така недостойно, тя не можеше да го съди. Споменът за топлината на устните му и силата на ръцете му, когато я придърпа към себе си, изтри и последните следи от гняв, които бяха останали. При всички мисли за Андре Кристин не можеше да отрече, че все повече се чувстваше привързана към него. Копнежът й сякаш нарастваше с всяка самотна нощ. Тя не можеше да спи. Джеф й бе дал някакви таблетки, но Кристин ги изхвърли. Искаше да се справи с проблемите си без помощни средства. Вътрешното й неспокойствие растеше. Измъчваше я това, че нямаше човек, с когото да говори за Андре. Би било невъзможно да обременява Джеф с мислите си. Защото той сигурно щеше да се обиди, че е таила такива чувства към друг мъж.

А Анабел? Тя я обичаше, но със сигурност не бе най-подходящия човек, с когото можеше да проведе такъв разговор, за какъвто копнееше. Анабел бе привързана към Андре, но доста му се сърдеше за внезапното му изчезване.

— Момчето няма сърце! — каза тя веднъж. — Обикаля по света, докато баща му лежи на смъртно легло и иска да го види за последен път. Някои деца наистина са горчиво разочарование за родителите си.

Кристин се примири с факта, че ще трябва да пази мислите си за себе си. Един ден всичко ще се изясни; един ден Андре щеше да се върне. Можеше само да се надява, че той ще го стори, преди тя да е погребала старите си мечти и да започне нов живот, например с някой като Джеф.

Кристин прекарваше доста време вкъщи. Малко по малко тя отново се концентрира върху живота. Тя се пренесе от действителността в света на книгите. Така най-сетне можеше да забрави мъчителните мисли за бъдещето си.

Понякога работеше с Чарлз в градината и се грижеше за цветните лехи. Обхващаше я чувство на задоволство, когато разравяше почвата с пръсти, засяваше петунии и се грижеше за хризантемите, които трябваше да цъфнат през есента. Доставяше й удоволствие да взема участие в новото оформление на някоя част на градината, където трябваше да се засадят храсти и дървета. Когато се върнеше, тя често сядаше на люлката и се носеше напред-назад, докато погледът й се хлъзгаше по красивата градина и по къщата — къщата на вуйчо Бил. Сега тя й принадлежеше. Но Кристин имаше чувството, че за нея това винаги ще бъде „къщата на вуйчо Бил“.

Лятото отмина. Кристин прекарваше все повече време в градината или в басейна. Многото движение, слънцето и свежият въздух оказаха своето въздействие. Тя чувстваше как вътрешното й напрежение постепенно спада и мъката й бавно стихва.

— Мисля, че е време да дадете парти — забеляза един ден Анабел. — Следващата седмица не е ли рожденият ви ден?

— Да, вярно е.

Кристин с ужас осъзна колко време бе изминало.

— Добре, а как ще стане това? Може би вие и мистър Джеф ще поканите някои хора и ще оживите къщата. Време е вече тук да се чуе смях.

— Добра идея — съгласи се Кристин и веднага се залови да изготви списък на гостите.

Тя покани много приятели, които след смъртта на вуйчо Бил й бяха помогнали, а също хора от кръга на Джеф, с които междувременно се бе запознала. Всичко на всичко очакваше около четиридесет души. Заедно с Анабел Кристин нахвърли план за вечерята, която щеше да бъде сервирана на площадката до басейна.

— Ще го направим в истински тексаски стил — каза развълнувано тя. — По водата ще плуват цветя, а в единия край на площадката ще има фонтан от шампанско!

— Ще стане супер парти! — въодушеви се Анабел. — Но първо да осигурим шунката, изпечените на грил пилета, печеното агнешко, салатите и десерта. Това поне трябва да е в изобилие.

С голямо усърдие Кристин започна приготовлението. Възбудата й нарасна при мисълта да даде първото си празненство, откакто бе станала, както я наричаше Джеф „Господарка на къщата“. Отиде до магазина на Найман и се издокара с елегантна рокля и сандалети. Диамантите, с които замени платинените обеци, допълниха картината.

Когато вечерта, преди да започне партито, тя слезе долу в новото си облекло, Анабел бе възхитена. Цялото й лице светеше.

— О, колко сте елегантна!

„Защо не? — помисли си Кристин. — Имам пари, трябва да им се наслаждавам“.

Тя тръгна към басейна и провери работата на персонала, който бе нает тая вечер. Бяха поръчани дузина малки маси, застлани със светлосини ленени покривки, бляскави сребърни прибори и скъпи кристални чаши.

Кристин се извърна назад, когато чу зад себе си стъпки. Беше Джеф. Той се спря. Възхитените му очи говореха повече от всякакви думи. Притисна я към себе си.

— Най-сърдечни пожелания по случай рождения ти ден! — промълви той и я целуна нежно по бузата. — Изглеждаш вълшебно.

— Благодаря!

— Тази вечер искам да те попитам нещо — продължи Джеф. Лицето му бе станало сериозно. — Нещо много важно!

— Може ли да почака малко? Трябва да се погрижа за още някои неща.

— Разбира се, имаме време. Чакал съм вече достатъчно дълго, та няколко часа да променят нещо.

Тя го погледна с любопитство.

— Звучи доста тайнствено.

Той се разсмя.

— Не, напротив.

Джеф я хвана под ръка и заведе в къщата. Заедно с Анабел прегледа още веднъж ястията и отиде във всекидневната да посреща гостите.

Една след друга пристигаха колите — всички луксозни. Чарлз ги насочваше към паркинга зад къщата, който бе предназначен за такива случаи. Мъже и жени изкачваха стълбите, които тази вечер бяха осветени с факли. На площадката до басейна оркестърът засвири тиха музика.

Кристин сияеше от гордост, когато поздравяваше гостите и ги отвеждаше. Тя се стараеше да не пропусне някой и да се грижи в еднаква степен за всички. Накратко, Кристин бе безупречна домакиня! Настроението бе превъзходно.

Когато партито свърши и последната кола от паркинга изчезна, тя знаеше, че празникът бе преминал успешно. Джеф все още не си беше тръгнал. Двамата заедно се отпуснаха на канапето във всекидневната. За пръв път от месеци насам Кристин се чувстваше напълно отпусната и щастлива.

— Какво искаше да ми кажеш? — погледна го въпросително тя.

Той взе ръката й и я загледа право в очите.

— Предполагам знаеш какво изпитвам към теб?

— Да, имам смътна представа.

— Не мога да живея повече така — каза внезапно Джеф. — Обичам те, Кристин! Бих искал да ми станеш жена!

В стаята настъпи мълчание. То бе толкова потискащо, след като цяла вечер бе господствала жизнерадостна шумотевица от гласове. Кристин се обърна. Усмихна се леко.

— Обичаш ли ме или не? — попита Джеф несигурно.

— Аз много те харесвам — призна Кристин. — Ти бе чудесен през последните месеци. Не знам как щях да се справя без теб! Наистина съм ти много благодарна!

Сянка премина по лицето му.

— Но не ме обичаш?

— Въпросът не е почтен! — каза бързо тя.

— Защо да не е?

— Не съм съвсем сигурна в себе си. Само знам, че не искам да ти причиня някога болка. За да реша нещо, първо трябва да го обмисля много сериозно.

— Нима искаш да кажеш, че досега не си мислила за това?

Кристин поклати глава.

— Не, не съм — каза откровено тя.

— Не разбирам — рече той по-скоро на себе си, отколкото на нея, — трябва все пак да си забелязала как се отнасям с теб?

— Да, разбира се, но не бях в състояние да мисля за женитба, Джеф. Последните месеци бяха много тежки за мен. Опитай се все пак да ме разбереш!

Той кимна.

— Е, добре. Поне знаеш какво чувствам. Ще чакам отговора ти — Джеф стана и хвърли поглед към часовника. — Вече е минало полунощ — каза той със съжаление. — Трябва да вървя. Дежурството ми в болницата започва в шест.

Той се наведе, помогна й да стане и внимателно я пое в обятията си. Тя го погледна, после вдигна глава и нежно го целуна по устните.

— Лека нощ, Джеф!

— Лека нощ! И още веднъж, всичко хубаво по случай рождения ти ден!

Тя го придружи до вратата и го проследи с поглед. Кристин въздъхна щастливо и обви ръце около главата си. Какво прекрасно парти се получи! Не би могла да бъде по-щастливо и все пак… Тя почувства вътрешна тръпка на съжаление. Поне Андре да беше дошъл! Той само физически не бе присъствал, но в мислите й беше при нея. Тя знаеше, че винаги ще бъде така. Той беше духът на миналото й, който я възпираше свободно да планира бъдещето си.

Лек ветрец погали косите й. Потънала в мислите си, Кристин слезе надолу по стълбите и се отправи зад къщата. При басейна долови гласовете на келнерите, които отсервираха. В далечината се чу бръмчене на кола. Тя си помисли, че това е Джеф, който се връща вкъщи по крайбрежната улица.

Кристин несъзнателно тръгна към стария дъб и седна на люлката. Засили се леко и отметна глава назад, за да гледа нагоре към звездното небе. Тя чу стъпки зад себе си.

— Анабел — поде Кристин, но преди да успее да се обърне, усети силни, ръце на раменете си. Те нежно започнаха да я тласкат напред. „Той — мислеше си тя — се е върнал, за да иска решението ми!“ — Е, добре, Джеф — каза Кристин дружелюбно. — По-смело! Колкото сила имаш, можеш да ме залюлееш!

Тя се облегна назад, а ръцете отново сграбчиха раменете й и я изтласкаха нагоре във вечерния хлад. Отново се чувстваше свободна и безгрижна, както в детството си…

Кристин се смееше от вълнение и стискаше въжето на люлката здраво, за да не падне.

— А сега стига!

Постепенно височината намаля. Кристин скочи от люлката.

— Джеф — започна тя и извика от изненада, когато видя едрата, привлекателна мъжка фигура, облегната на стената. — Андре!

Викът й отекна в цялата градина. Кристин се хвърли в обятията му, обви го с ръце, хълцаше от щастие и устните й търсеха неговите. Той я притискаше към тялото си и тогава всичко утихна. Всичко се завъртя и изчезна в магията на тяхната целувка. Сякаш измина цяла вечност, преди да се пуснат и се погледнат в очите.

— Здравей, Кристин!

— О, Андре! Андре! — тя избърса очите си и се опита да се усмихне. — Какво… Мислех… Къде беше? Направихме всичко възможно, за да те открием, но откакто баща ти…

— Знам — каза тихо той, — знам…

— Защо не се върна по-рано?

— Имах много неща за уреждане.

— Какви неща?

— О, много неща — Андре я погледна все още усмихнат. — Например най-сетне умът ми трябваше да дойде в главата. Трябваше да осъзная какъв глупак съм бил и преди всичко — колко много те обичам!

— Но… къде беше?

— В Южна Америка. Надявах се да обработя тропическата гора и да подготвя място за един град. Научих се да живея, без да имам милиони долари на сметка. Мисля, че отдавна е трябвало да го сторя.

Кристин поклати недоумяващо глава.

— Абсолютно нищо не разбирам.

Той се разсмя.

— Ще разбереш, като чуеш цялата история. Но затова имаме много време, нали? — Андре се наведе и я целуна. — Би ли могла да прекараш остатъка от живота си в слушане на тази история?

Тя се притисна към него. Нови хлипания разтърсиха тялото й.

— Да, да — мълвеше Кристин. — Да, Андре!

Той я обгърна с ръка и бавно я поведе към къщи. Когато влязоха във всекидневната, тишината изведнъж бе прекъсната от звъна на телефона. Андре вдигна вежди въпросително.

— Е! — попита шеговито той. — Кой ли ти звъни по това време?

— Мисля, че знам.

Тя се освободи от ръката му и отиде до телефона. Вдигна слушалката и чу познатия глас.

— Кристин? Аз съм, Джеф.

— Разбрах.

— Току-що се прибрах и просто трябваше да ти звънна. Мисли ли за нас? За…

Тя го прекъсна:

— Да, Джеф, мислих.

— И какво?

Кристин вдигна поглед към Андре, който я наблюдаваше напрегнато. Изразът на очите му накара сърцето й да забие лудо.

— Съжалявам, Джеф, но трябва да откажа — отговори рязко тя.

— Разбирам. Е, няма да се предам така лесно, Кристин. Утре вечер ще дойда при теб и тогава ще можем още веднъж да поговорим.

— Не мисля, че идеята ти е добра.

— Защо не?

— Защото утре вечер по това време може би вече ще седя в самолета!

— В самолета? — попита смаян той. — Къде отиваш?

— Още не знам — отвърна радостно тя, — но мястото ще бъде доста далеч и много романтично! Може би на остров Мауи или Фиджи. Сигурно са идеални места за меден месец!

Кристин вдигна очи към Андре. Той кимна безмълвно. Тя му се усмихна.

— Мисля, че разбирам — прозвуча гласът на Джеф в ухото й. — Андре се е върнал, нали?

— Да, Джеф, той е при мен.

— Е, тогава… Пожелавам ти всичко хубаво, Кристин! Надявам се, че ще бъдеш много щастлива!

— Благодаря!

Тя бавно остави слушалката. Андре вече я очакваше. Целувката му беше гореща и пълна със страстно желание. Те се пуснаха едва когато доловиха стъпки и един приятно изненадан глас долетя през прозореца.

— Да ви пази Господ! — Анабел ги зяпаше с недоумение. После по лицето й се плъзна лъчезарна усмивка. — Мистър Андре се е завърнал у дома!

— Да, Анабел — отвърна Кристин. — Този път той ще остане при нас завинаги!