Сали Ан Тейлър
Подпечатано с целувка (14)

* * *

На следващата сутрин Кристин се събуди към седем часа. Взе един душ, облече се и слезе в кухнята за закуска. Беше в по-добро настроение. Новият ден почти бе заличил смесените чувства от вечерта. Бавно и с наслада пиеше първата чаша кафе, докато Анабел й приготвяше яйцата.

— Е, млада госпожице, сега яжте! — тя й поднесе една порция яйца и Кристин здравата си похапна. Анабел я наблюдаваше с многозначителна усмивка на кръглото лице. — Тази сутрин изглеждате добре — забеляза тя. — Прекарала сте хубава вечер, а? — разсмя се тя високо. — Нали веднага ви казах, че ще се разбирате добре с мистър Андре?

— Случаят съвсем не пожела да изляза с Андре — отбеляза Кристин. — Бях поканена от един много мил доктор на име Джеф.

Анабел така зяпна от учудване, та чак забрави да затвори устата си.

— Какво? — изпъшка най-сетне тя. — Да не сте полудели! — тя се отпусна на един стол срещу Кристин и я загледа с недоверие. — Кой е този Джеф? Никога не съм ви чувала да говорите за него.

— Много е мил и е възможно да излизаме по-често.

— А мистър Андре?

— Ако ме покани, може би ще изляза и с него. Снощи той си имаше друга женска компания — една пищна блондинка от бюрото на вуйчо.

Анабел поклати глава.

— Наистина ли излезе с нея? — изфуча тя презрително. — Как е могъл само?

Кристин бутна празната си чиния и се усмихна доволно.

— Яйцата бяха добри, Анабел!

— Та нима не са винаги такива?

— В някои дни са по-добри, отколкото в други.

— Хм… В някои дни се чувствате по-добре, това е всичко…

Пъхна чинията в машината за миене на съдове. Кристин си наля още една чаша кафе, взе я и отиде на прозореца. Потънала в мисли, се загледа в градината. Анабел проследи погледа й.

— Няма го навън — каза тя изведнъж.

Кристин я погледна за миг и отново седна на масата.

— Само гледах дали има вятър — обясни вяло тя.

— Аха! — Анабел знаеше добре. — Надявате се, че той е в басейна, нали? Е, не е там. Горе е. Спи.

— Откъде знаете?

— Колата е в гаража, а тя със сигурност не е пристигнала сама. В четири часа — добави злобно тя.

— Изглежда следите всичко.

— Глупости! Спях дълбоко, когато шумът на гумите ме събуди. Погледнах часовника и установих, че беше четири часът. Знаех, че трябва да е мистър Андре. Той е единственият, който може да се прибере по това време.

Кристин въздъхна.

— Това по всяка вероятност значи, че ще спи до обяд.

— Сега ще започнете да чезнете по него, така ли? Вървете в кабинета и се залавяйте за работа!

— Аз не чезна! — отвърна светкавично Кристин. — Андре може да прави каквото си поиска.

— Но все пак щеше да ви е по-добре, ако правеше нещо, което да ви харесва, нали?

— Стига вече, Анабел!

— Е, добре, мис Кристин!

Двете се спогледаха не без симпатия. После Кристин си взе кафето и тръгна нагоре към кабинета. Вървеше много тихо, за да не събуди вуйчо си. Чуваше хъркането му от коридора. То я успокояваше, защото показваше, че спи добре.

Кристин прегледа сутрешната поща, написа няколко чека за сметките, които бяха за уреждане, и ги остави на масата на Бил за подпис. В момента не можеше да направи повече. Щом вуйчо й се събудеше, сигурно щеше да й диктува нещо, но дотогава можеше да слезе за малко долу и да седне в градината. Утрото бе прекрасно, би било грях, ако не му се наслади.

Кристин занесе празната си чашка обратно в кухнята и напусна къщата през задната врата. Тя пое дълбоко дъха на орловия нокът, който образуваше гъст жив плет по дължината на пътя, водещ към градината. Пчеличките прехвръкваха от един жълт цвят на друг. Всичко това разкриваше пред нея една картина на съвършен мир и покой.

Кристин тръгна към големия стар дъб до къщата и седна на люлката. Тя вяло започна да се оттласква. Спомни си с усмивка за люлката си в Рочестър. Колко често баща й я беше засилвал все по-силно и по-силно, докато силните й викове привлекат вниманието на майка й, която ги смъмряше за безумието им.

Кристин стисна въжето по-здраво и започна да се издига все по-нависоко, докато вятърът развя косите й и тя отново се почувства малко момиче. Обхвана я прелестно усещане за свобода и безгрижие. Въздухът бе свеж, а дъхът на цветята — омайващ. Тя забрави всичко около себе си в този миг, в който магията на детството, изглежда, се бе върнала при нея. Не можа да чуе и стъпките по алеята, които се приближаваха към нея.

— Тц, тц, тц… Май никога няма да пораснеш!

Кристин извика от изненада. Тя пусна единия си крак да спре люлката. После обърна глава и видя Андре. Беше се облегнал на стената и гледаше нагоре към нея. В очите му блестеше задоволство, а устните му снизходително се усмихваха. Беше в отрязани дънки, избеляла блуза и обикновени гуменки.

Кристин го разглеждаше ужасена.

— Никога не бих помислила, че е възможно да те видя в такъв костюм — отбеляза остро тя.

Той хвърли равнодушен поглед към облеклото си.

— Че защо? Винаги бягам с него. Защо да се издокарвам, след като няма кого да впечатлявам с това?

— Ах, така ли? Значи се обличаш порядъчно само за да впечатляваш хората?

— Естествено. Пък и намерил кой да ми го каже! Роклята ти изглежда така, сякаш е чакала месеци във вехтошарницата!

Кристин се изчерви.

— Роклята ми си е много хубава! — изсъска тя. — Нося я с удоволствие!

— Но само вкъщи.

— Е, и?

Погледите им се кръстосаха в ням, ожесточен дуел. Тогава Андре се разсмя високо.

— Мир! — той се приближи към нея. — Или по-скоро примирие, което си избереш.

— Е, добре! — ядът й попремина малко. Тя се усмихна колебливо. — Изненадана съм, че си станал толкова рано.

— Че защо? Аз винаги ставам рано.

— Дори когато си се прибрал едва в сутрешната дрезгавина?

Андре я погледна подозрително.

— Откъде пък знаеш кога съм се прибрал?

— Според това, което чух, гумите на колата ти са изскърцали, когато си се качвал нагоре.

— Така значи! — засмя се той. — Поне нямаше буци по тях, когато влизах в гаража. Добре видях как в стаята на Анабел светна. Предположих, че е искала да погледне часовника.

— Точно така! Тя била всичко друго, но не и учудена, че я събуждат в такъв час.

— Затова ли ме изгледа с отровен поглед, когато влязох в кухнята?

— Вероятно, но не мога да я упрекна — добави светкавично Кристин. — Наистина можеше да си дойдеш и по-рано, Андре! Това беше първата вечер на баща ти след болницата. Можеше да останеш при него. Той все още не е възвърнал напълно силите си.

Андре сви рамене.

— Всичко е наред при него. На вечерята се държеше нормално, без да се смята отегчената му физиономия — той се разсмя весело. — Впрочем, не мога да му се сърдя за това. Момичето нещо попрекали.

— Мислех, че я харесваш?

— Не особено. Татко я покани с нас на вечеря, за да станем четирима. Ако можеше да предположи, че имаш уговорка, вероятно щеше да си държи устата. А точно това не направи тя… Говореше като кречетало — той въздъхна. — Някои жени могат да бъдат наистина досадни.

Кристин го наблюдаваше.

— Недей така, Андре! Сигурно си се забавлявал с нея всяка минута? Особено на излизане от гаража на „Рейньон Скуер“ — добави многозначително тя. — Тогава и двамата изглеждахте много романтично…

За голямо учудване той се изчерви леко.

— О, имаш предвид… — Андре я погледна въпросително. — Видя ли ни?

Кристин кимна.

— Джеф и аз вечеряхме там. Докато го чаках да докара колата си от гаража, те видях да минаваш. Едната ти ръка на волана, другата…

— Стига, стига — разсмя се той смутено. — Не споря, че беше малко агресивна. Наистина се радвам, че все пак успях да я пробутам на друг.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Отидохме да танцуваме у Бил Милер. Обзалагам се, че тя познава там всички. След като затвориха заведението, някой ни покани у дома си на закуска. Това продължи приблизително до три и половина. Когато я потърсих, за да я откарам вкъщи, тя беше изчезнала — той се разсмя. — Предполагам, че е намерила пътя и без мен, ако изобщо се е прибрала.

— Разбирам. Значи не си се наслаждавал особено на вечерта?

— Не, би било пресилено да се каже. А ти?

Очите на Кристин изведнъж засияха.

— За мен вечерта бе прекрасна!

— Радвам се! — отбеляза сухо той.

Тя се разсмя леко.

— Джеф е чудесен човек! Изобщо не знаех, че може да е толкова чаровен!

— Беше ми разказала, доколкото си спомням, че няма мъж в живота ти.

— Вярно е. С Джеф сме само приятели. Добри приятели — добави тя.

— И аз останах с това впечатление — каза саркастично Андре. — Ти го зяпаше толкова отнесено в ресторанта!

— Ако наистина си ни видял, защо тогава не дойде при нас? Може би си искал да бъдеш насаме с блондинката?

— Стига вече, Кристин! Трябва да приключим дуела! Излязла си с Джеф, защото те е било яд на мене и по същата причина аз изведох това русо същество. Така че сме квит! — той се наведе и тласна леко люлката. — Защо не започнем отначало? Какво ще кажеш?

Тя помисли за момент.

— Трябва да ти кажа нещо, Андре — поде най-сетне твърдо тя. — Искам да се опознаем един друг още по-добре, преди да приема плановете на баща ти относно нашето бъдеще.

— Това звучи така, сякаш си убедена, че ще се оженя за теб?

Кристин спря люлката рязко и се обърна към Андре. По лицето й се бе разляла червенина.

— А не е ли това ваша обща идея? — попита тя ядосано. — Или междувременно двамата сте измислили нещо друго за спасяване на наследството ти? Нямаше да имам нищо против да не се забърквам в тази работа, щом съм ти безразлична!

Той отстъпи крачка назад.

— Велики Боже, ти наистина си темпераментна! Съвсем не знаех… — Андре не довърши. — Харесвам жени с темперамент — продължи той, след като се отпусна на тревата. — Това е знак за страст.

— Спокойно можеш да оставиш страстта ми на мира!

— Тя е много важна част в любовта.

— Но само когато двама души изпитват един към друг еднакви чувства, а в този момент не мога да кажа какво изпитвам към теб, Андре. И още по-малко знам какво е твоето отношение към мен.

— Вече ти казах — отвърна спокойно той. — Мисля, че съм на път да се влюбя в теб.

— Наистина ли? Защо? Защото съм бариера към завещанието ти ли?

— Не, това няма нищо общо. Татко ще ми остави състоянието си при всички случаи. Сигурен съм, че го знаеш. Той само държи някой да ме предпазва от „финансови глупости“, както ги нарича.

— Ако се омъжа за теб, то ще е само от любов и по никаква друга причина.

— За мен това е също единствената причина за женитба.

— Казваш го така…

— Говоря истината, Кристин.

— Е, добре. Нека видим как ще се развият нещата — тя се помъчи да се усмихне и за момент забрави яда си. — Междувременно трябва да мислим и за баща ти. За мен най-важни в момента са неговите чувства. И намирам, че трябва да прекарваш с него възможно най-дълго време. Вече от месеци не е много добре, а сега, след инфаркта…

Андре вдигна ръка.

— Добере, Кристин. Ще бъде наред.

— Защо не му занесеш чаша кафе в леглото и да видиш как е? Вероятно вече се е събудил.

Тя се завъртя на площадката и тръгна към кухнята. Андре бавно я последва. Когато той прекрачи в къщата, тя вече се бе отправила към кабинета си. Въздъхвайки Кристин седна зад бюрото. Беше й интересно какво ще се случи. Поне двамата си бяха изяснили докъде са стигнали нещата. Тя достатъчно ясно го бе сторила. Сега беше ред на Андре да направи следващата крачка. Кристин се питаше какво ли щеше да предприеме. Облегна се на стола си и се засмя доволна.