Сали Ан Тейлър
Подпечатано с целувка (10)

* * *

Кристин тъкмо бе приключила с обяда, когато чу някаква кола да спира на паркинга. Малко след това на вратата се позвъни. Тя изтича да отвори. Пред нея стоеше млад мъж, който несигурно и доста колебливо я погледна. Кристин се опита да си спомни къде го беше виждала вече.

— Мис Карсън? В къщи ли е вуйчо ви?

— Не, няма го, мистър… — тя отчаяно се мъчеше да си спомни името му.

Младият мъж видимо се почувства неловко. Изведнъж на лицето му се разля усмивка.

— Аз съм д-р Манинг от болницата.

Едва сега Кристин се сети.

— А, да, разбира се! Не желаете ли да влезете?

Тя затвори вратата след него. Той имаше най-проницателните очи, които някога беше виждала. Не изглеждаше така добре като Андре, но несъмнено бе много привлекателен.

Въведе го във всекидневната. Седнаха.

— Искате ли кафе? Тъкмо щях да правя на себе си.

Гостът поклати глава.

— Не, благодаря! Дошъл съм, за да предам на вуйчо ви тези резултата от изследванията — докторът извади от вътрешния джоб на сакото си един дебел плик. — Мислех, че може би ще го заинтересуват.

Кристин взе пакета.

— Много мило от ваша страна, но бихте могли да ги изпратите по пощата!

— Да, тук сте права! — той се поколеба, после й се усмихна открито. — Честно казано, аз… аз исках да ви видя отново!

— Охо — Кристин не схвана много ясно как трябваше да разбира думите му. — Да не би да е нещо свързано с вуйчо? Нещо, което може би не трябва да знае! — цялото й същество се напрегна.

— Моля ви! — повдигна той едната си ръка. — Не искам да ви безпокоя! Вуйчо ви е добре. Вече няма да има проблеми, но при условие, че не се преуморява.

— Слава Богу! — Кристин пое въздух с облекчение и се облегна в креслото, мисълта за някакво усложнение в състоянието на вуйчо й я беше изплашила. — А защо тогава сте искал да ме видите? — попита тя направо.

Докторът се смути.

— Надявах се, че бих могъл да ви склоня да вечеряте с мен. Съжалявам! — промълви той.

Кристин трябваше да потисне смеха си. Докторът изглеждаше като гимназист при първото си рандеву. „Като добре изглеждащ гимназист“ — поправи се тя.

— Просто трябваше да дойда — погледна я той умоляващо.

— Д-р Манинг…

— Джеф — прекъсна я той веднага.

— Джеф, това е един от най-милите комплименти, които съм получила тази седмица. Нямаше нужда да се извинявате!

Това сякаш му подейства облекчаващо.

— Тогава… тогава значи ще вечеряте с мен днес?

Тя се засмя леко:

— Предложението ви е малко неочаквано.

— Знам. Същото си казах и аз, когато ви видях в болницата. Стоях пред стаята на вуйчо ви, ако си спомняте?

Кристин кимна, беше го видяла. Колко по-сигурен изглеждаше сред обичайното си обкръжение, отколкото тук, във всекидневната на вуйчо Бил.

— Просто трябваше да ви видя отново. Надявам се, че не сте разочарована.

— Поласкана съм.

— Виждате ли, в Далас съм едва от един месец. Идвам от Рочестър — Ню Йорк.

— Рочестър? — повтори учудена Кристин. — Това е родният ми град.

— Наистина ли? — широка усмивка озари лицето му и го направи още по-привлекателен от преди.

— Да, там израснах. Дойдох тук в Далас, след като родителите ми загинаха при самолетна катастрофа.

— О, много съжалявам! Колко време живеете вече тук?

— Приблизително една година.

Двамата се спогледаха усмихнати. Кристин бе изненадана от промяната, която бе настъпила с него. Колебливият, смутен млад мъж, който само преди няколко минути бе стоял пред нея, беше изчезнал. Тя видя, че очите му бяха сериозни, а изразът им открит и честен.

— Наистина, Джеф, с удоволствие бих вечеряла с вас, но не знам дали ще стане тая вечер.

Разочарованието му беше искрено.

— Все още не съм се запознал с никого в Далас. С други думи, няма момиче, с което да изляза. При вас е друго, някак си… — той не продължи по-нататък. Безпомощно сведе поглед. — Просто трябваше да опитам да ви видя отново.

Кристин се усмихна:

— Имам една идея. Братовчед ми пристигна от Франция и вероятно довечера с вуйчо ще има да обсъдят доста неща… — тя се поколеба. — С удоволствие бих вечеряла с вас.

— Това е чудесно! Много ви благодаря, Кристин!

— Откъде знаете името ми?

— Чух как ви поздрави вуйчо ви, когато влизахте в стаята му — призна той. — Мога ли и аз да ви наричам така?

— Разбира се — разсмя се тихо тя. — Не виждам защо трябва да бъдем официални, след като ще излизаме заедно.

Джеф също кимна в знак на съгласие.

— Значи се уговорихме. Да ви взема ли около седем?

— Да, с удоволствие! И хиляди благодарности за поканата!

— Удоволствието е изцяло мое. Но сега да си вървя. Сигурен съм, че имате още работа, а и аз ще съм необходим в болницата.

Кристин го проследи с поглед как се качи в колата си и й махна още веднъж. Тя отвърна на жеста му и затвори вратата. Мислите й се блъскаха хаотично една в друга. „Става наистина сложно“ — мислеше си тя, докато отиваше в кухнята да си налее кафе. Кристин взе чашката и се качи в кабинета си. Сложи нов лист в пишещата машина, но скоро установи, че не е в състояние да се концентрира. Потънала в мисли, тя отпи от кафето. Защо бе приела поканата на Джеф Манинг? Нямаше ли си в момента достатъчно проблеми? А може би точно те бяха причината за съгласието й. Не само вниманието му я бе поласкало, тя чувстваше, че би се държала с него съвсем свободно. При него нямаше нужда да се съобразява със завещания, нямаше заплаха от скрити намерения. Беше ясен, обикновен случай на… Да, на какво всъщност? Любов от пръв поглед? Смешно! Макар че трябваше да признае, че това не беше съвсем изключено. Изражението му показваше, че наистина „беше налапал въдицата“, както майка й не пропускаше случай да каже.

Кристин не се сдържа и се разсмя. Най-сетне се бе запознала в Далас с един интелигентен мъж — професията му не позволяваше да бъде обратното — при това беше и привлекателен. Дори доста привлекателен! И той искаше да излезе с нея! Защо ли? Просто защото тя беше красива млада жена, която му харесваше? Ами ако се окажеше един от онези екземпляри, които в края на вечерта не могат да кажат дори едно обикновено „благодаря“? Няма проблеми. И по-рано се беше справяла с подобни случаи. Тя се разсмя, когато си спомни как успешно бе разкарала някои твърдоглави млади мъже.

Вечерта с Джеф Манинг би била приятна и в никакъв случай не криеше усложнения. Пък и щеше да накара Андре да се замисли. Ще бъде лек намек, че не е единственият кандидат за благоволението й… Тя се разсмя. Прекрасно! Не би намерила по-сгоден момент от този! Кристин си представи реакцията му, когато щеше да му го съобщи. Вероятно си е мислел, че тази вечер ще излезе с него, а вместо това ще трябваше да остане с баща си вкъщи…

При тази мисъл Кристин потърка злорадо длани. Андре щеше да слуша няколко часа скучни бащини съвети, докато тя ще излезе, ще танцува, ще се навечеря добре и с пълна сила ще се наслаждава на вечерта. Почти беше изключено той да излезе сам. Това баща му никога не би позволил. Кристин си представяше реакцията му при желанието на Андре да отиде сам в града така:

— Не съм те виждал от години, а ти веднага искаш да излезеш и да се забавляваш! По-добре остани вкъщи, момчето ми!

Какво ще им каже за поканата на Джеф? Едва ли можеше да им признае истината… така само щеше да си навлече излишни неприятности. Трябваше някак да я смекчи. Например би могла да каже, че познава Джеф от по-рано. Кристин въздъхна, като си помисли, че ще лъже и колко несръчна лъжкиня беше! Трябваше да си придаде спокоен вид и подчертано нехайно да рече:

— О, познавам го от известно време. Но все не ми се отдаваше случай да ти кажа, вуйчо Бил…

Тогава ще не ще, ще е принуден да й повярва.

Кристин изпи кафето си и отново се залови за работа. Искаше като свърши, да отиде в стаята си, да вземе един душ и да облече най-хубавата си рокля, за да е готова, когато Джеф дойде. Беше сигурна, че вечерята ще бъде вълнуваща.