Сали Ан Тейлър
Подпечатано с целувка (4)

* * *

На следващия ден Кристин стана малко по-рано от обикновено. Закуси и хвърли един поглед върху бележника за предстоящи задачи. Въпреки че Бил имаше офис в града, той предпочиташе да урежда своите сделки в дома си.

— Така е по-удобно — беше й казал веднъж. — Защо да се мъча всяка сутрин с придвижването до офиса.

Затова и Кристин оставаше сутрин вкъщи, въпреки че офисът беше обзаведен много модерно.

Тя проведе няколко телефонни разговора и реши да прегледа пощата, която пощальонът донесе тъкмо когато бе приключила със закуската. После Кристин позвъни и до болницата. Казаха й, че състоянието на вуйчо й се подобрява и вероятно на следващия ден ще го изпишат. С въздишка на облекчение Кристин седна зад пишещата си машина. Приготви се да отговаря на писмата, но телефонът иззвъня. От самолетната компания „Запад“ й съобщиха, че Андре ще пристигне в четири часа на летище Форт Уърт в Далас. Кристин благодари на телефонистката и усмихната постави слушалката. Значи Андре все пак бе решил да я извести за часа на пристигането си. Вероятно бе разбрал, че ще е по-добре да го посрещнат. Пък и защо не? Мисълта, че ще те приветства едно засмяно, ведро лице, винаги събужда приятно усещане. Трябваше ли да го посрещне? Да, така веднага можеше да го закара в болницата, за да посети баща си. От друга страна, ако той не очакваше да бъде посрещнат, лесно можеха да се разминат в тълпата.

Кристин реши да се придържа към първоначалната им уговорка. Андре бе заявил по телефона, че ще пристигне директно вкъщи. Следователно трябваше да се съобрази с това.

Около единадесет часа тя подреди всички готови писма в една кошничка за пощальона и потегли към болницата. Бил седеше в леглото и разговаряше с една медицинска сестра. Той разтвори ръце и я прегърна:

— Радвам се, че те виждам, дете мое!

— И аз се радвам вуйчо — Кристин седна и го погледна критично. — Вече не си така блед!

— Чувствам се добре — увери я той. — Искам да се върна у дома.

— Трябва да останете тук още един ден, мистър Робъртсън — твърдо каза сестрата, докато вадеше таблетка в ръката си. — А сега вземете това хапче и се отпуснете назад! Трябва да си починете!

Бил глътна капсулата с гримаса на отвращение.

— Тези хора си мислят, че знаят всичко — обърна се той към Кристин, хвърляйки злобен поглед след сестрата, която бързо напусна стаята. Бил се засмя тихо. — Мисля, че и тя ме мрази — измърмори той. — Впрочем ти знаеш мнението ми за тях — сбирщина любопитни клюкарки, които настъпват със спринцовките и термометрите си и атакуват тялото ти.

Кристин не можа да сдържи смеха си. Явно, че човекът пред нея отново бе предишният й вуйчо. Ведрото му настроение показваше, че състоянието му наистина се подобрява.

— Имам новини от Андре — съобщи му тя. — Пристига днес след обяд.

Бил Робъртсън кимна:

— Добре. Какво каза той по телефона?

— Не говори много. Само полюбопитства защо искаш да говориш с него.

— Така си и мислех — подсмихна се Бил. — Може би се опасява, че ще го лиша от наследство. Очаква го добра изненада, отсега ти го казвам. Впрочем теб също.

— Мен? — Кристин се взря в него с любопитство.

Той кимна:

— Да, но повече нищо няма да издам. Можеш да почакаш, както и Андре.

— Ти си един коварен стар мъж, но въпреки това аз те обичам! — каза тя и нежно стисна ръката му. Погледите им се срещнаха в нямо признание на обич един към друг. — Виждам, че скоро ще бъдеш напълно здрав.

— Разбира се, че ще бъда — повиши глас Бил. — Мен ако питаш, онова вчера не бе нищо друго, освен обикновено стомашно разстройство. Симона винаги, когато ядеше мексикански ястия, изпитваше такива болки. При това никога не получи сърдечен удар.

За миг по лицето му пробягна сянка на тъга — както винаги, когато си спомняше за Симона.

— Лекарят каза, че е било сърдечна недостатъчност — смъмри го тя, — и в никакъв случай не бива да се правиш на герой. За в бъдеще трябва да работиш по-малко. Искам да си до мен още дълго време — добави Кристин и се опита да се усмихне.

— Ще бъда с теб, не се притеснявай! Но първо трябва да се погрижа да си намериш добър съпруг, преди да си отида — той се усмихна широко. — Нали няма да ме лишиш от удоволствието да те отведа до олтара?

— Но първо трябва да се влюбя.

— О, ще се влюбиш, не се бой. Щастливецът вече те очаква. При това може и да е наблизо — изрече тайнствено Бил. За момент погледът му се спря мълчаливо върху нея. — Знаеш ли, Кристин, ти наистина заслужаваш нещо повече!

Тя се размърда неспокойно на стола.

— Засега не бързам с това — отвърна му смутено. — Все още не съм намерила подходящия. Всички мъже са такива… — Кристин не успя да намери подходящите думи, за да изрази антипатията си към повечето млади мъже, с които се бе запознавала.

— Разбирам — Бил я гледаше, преизпълнен с обич. Тези тексасци май прекалено много се занасят по футбола.

— Не желая да свиря втора цигулка в живота на някой тексаски каубой — отвърна Кристин.

Бил Робъртсън не сдържа смеха си.

— Наистина не бих могъл да си те представя като жена на тексасец. Ти си нещо по-различно. Освен това е възможно един ден да живееш някъде другаде — например в Англия или Италия. Някъде, където ще се чувстваш по-добре.

— Защо говориш така, вуйчо Бил?

— Защото не си като другите жени. Ти умееш да долавяш красивите страни на живота, имаш усет към изкуството и културата, към всички онези неща, които красят домовете и музеите в Тексас благодарение на нашите пари. И все пак не е достатъчно да бъдеш заобиколена само от красиви предмети. Ти трябва да бъдеш сред хора, които мислят като теб. От няколко месеца насам разбрах, че това място не е за теб.

Кристин поруменя.

— Не е вярно. Тук съм много щастлива с теб!

— Щастлива да, но не и доволна, дете мое. Виждам го — засмя се той.

Кристин бе смутена. Изненада я колко правилно вуйчо й бе разбрал ситуацията.

— Ти си много проницателен човек! — каза тя тихо.

— Виждаш ли? Не вярвам, че тук ще намериш някога подходящия мъж. Шансът ти е в Ню Йорк, в Лос Анжелос или в Европа. И той ще дойде, повярвай ми. Няма повече да те задържам в Далас.

— Какво искаш да кажеш? — изненада се Кристин. — Нямаш намерение да ме изпъдиш, нали?

— Разбира се, че не, дете — Бил се засмя тихо и погали нежно ръката й. — Искам да отворя за теб няколко врати, а ти ще избираш през коя да минеш… — той въздъхна. — А сега по-добре върви! Би ли посрещнала Андре?

Кристин поклати глава отрицателно:

— Каза ми по телефона, че ще пристигне направо вкъщи. Щом дойде, ще ти го доведа.

Бил махна с ръка:

— Не, недей! Утре ще ме изпишат и когато се прибера, ще се видим.

Кристин го погледна недоверчиво:

— Но ти така силно копнееш да го видиш отново!

— Е, да, но не бих искал Андре да остане с впечатлението, че старият господин лежи безпомощно в болничното легло и е на път да напусне този свят. Предай му да ме чака вкъщи. Утре пристигам. Тогава ще можем да се съберем при по-благоприятни условия, разбираш ме, нали?

— Ммм… да, разбирам, но…

— Направи го заради мен!

— Е, добре, както искаш — засмя се тя. — Винаги си налагал своето решение.

— Винаги само съм се опитвал да го направя — призна той.

— Знам.

Кристин се надигна и го целуна по бузата.

— В такъв случай ще се видим по-късно.

— Не, не, няма нужда да идваш повече днес. Сега трябва да се грижиш за Андре. Вечеряйте заедно, идете някъде, изобщо каквото пожелаеш. Но не идвай тук, чуваш ли?

— Щом така искаш…

— Болниците са неприветливи места. Пък и достатъчно е, че аз трябва да кисна тук. Затова ти остани вкъщи, утре рано се връщам.

— Е, добре. Пази се! Ако имаш нужда от нещо, звъни!

— Разбира се. Поздрави Анабел и й кажи, че страшно ми липсват кулинарните й чудесии — лицето му се изкриви в гримаса. — Болнична кухня, пфу, кошмар!

Той й махна с ръка още веднъж, когато напускаше стаята. Потънала в мислите си, Кристин тръгна по улицата. Вуйчо Бил имаше право. Изумително бе с каква проницателност бе проникнал в съзнанието й. Тя наистина не можеше да си представи как би прекарала живота си тук в Далас.

Все така замислена, Кристин прекрачи всекидневната и уморено се отпусна на един фотьойл.

— Здравей! Ти трябва да си Кристин!

Тя се сепна. В другия край на стаята зад кушетката стоеше едър млад мъж. Кристин веднага го позна.

— Андре!

— Изненадана ли си? — той й подаде учтиво ръка. — Взех по-ранен самолет и пристигнах преди няколко минути — Андре я наблюдаваше внимателно. — Прието ли е роднините да се целуват, ако никога преди това не са се срещали? — той се наведе и Кристин усети парфюма му, когато устните му докоснаха бузата й. — Така! — отдръпна се Андре. — С това привършихме формалностите — и добави, леко усмихнат: — Но ти изглеждаш съвсем замаяна!

Кристин направи усилие да запази самообладание. Седна.

— Аз… съм изненадана, че те намирам тук така неочаквано — рече тя смутено.

Пулсът й се ускоряваше. „Велики Боже! Та той изглежда още по-добре, отколкото на снимките!“ — мислеше си тя. Погледът й падна върху русата коса, която обвиваше главата му като лавров венец. „Руса коса, тъмни вежди, дълги извити мигли над невероятно сини очи. Висок, снажен, широкоплещест. О, Андре!“

— Как е баща ми?

— Добре — промълви тя. — Току-що бях при него.

— Може ли да го посетим сега?

Кристин поклати глава.

— Сега не бива.

— О, така ли? А защо? Бих искал да го видя, Кристин!

— Известно му е, но… — тя се поколеба. — Утре ще се завърне вкъщи и тогава ще говори с теб.

Андре прехапа устни.

— Ако знаех, нямаше да бързам толкова — измърмори той ядосано.

— Не му се сърди! — помоли го Кристин. — Сигурна съм, че много ще се зарадва да те види отново. Той… той през цялото време говори за теб.

— Не се и съмнявам — отвърна Андре иронично.

— Вуйчо Бил ми каза, че иска да се срещнете тук — продължи тя. — Той ненавижда болниците. А и ти трябва да се съгласиш, че там е ужасно скучно. Ще му бъде много по-приятно, ако се съберем тук, вкъщи, където ще се чувства удобно.

— Значи старият отново е онзи хаплив бизнесмен, така ли? — Андре запали цигара и жадно пое дима й. — Винаги е налагал своята воля. Явно не ми остава друго, освен да чакам — той се помъчи да се усмихне. — Знаеш ли нещо относно промените по завещанието, които иска да обсъдим?

— Не, казах ти още по телефона.

— Хм. Наистина съм любопитен. Досега татко никога не ми е споменавал нещо за това.

— На мен също — вметна Кристин. — В такъв случай и двамата ще трябва да почакаме до утре.

Андре я погледна въпросително:

— Не предполагах, че това засяга и теб.

— Аз уреждам всичките му сделки — отвърна тя остро — и вероятно ще трябва да водя записки по време на разговора.

— Не съм толкова сигурен — погледът му се плъзна по тялото й. — Трябва да призная, че наистина си хубава! — смени той темата.

Кристин се изчерви.

— Благодаря! Същото мога да кажа и за теб.

Андре сви равнодушно рамене.

— Заслугата е на майка ми.

— Знам. Виждам приликата. Косата й беше по-тъмна от твоята, но иначе…

Той поглади къдриците си.

— Това е от слънцето. Доста време прекарвам на плажа.

— Да, вуйчо Бил вече ми каза. Имаш яхта, нали?

Андре кимна:

— В Кан всеки притежава яхта. С други думи, всеки, който може да си го позволи — добави той със суха усмивка.

— С „други думи“ богатият — тонът на Кристин се изостри неочаквано. Миролюбивото й отстъпчиво сърце се разгневи. Не й допадна това, че Андре я сметна за наивна.

— Ако имаш пари, можеш да се озовеш направо в кръга на богатите. Поне в Европа е така. Там хората са с много по-високо класово съзнание от вас, тексасците.

— Аз не съм тексаска — поправи го тя бързо. — В момента само живея тук.

— Което за теб не е недостатък.

Кристин пропусна край ушите си язвителния му тон.

— Израснах на източния бряг — продължи тя. — Тук живея, откакто родителите ми…

— Запознат съм с историята ти — прекъсна я той, след което се протегна и сложи ръце зад главата си. — Много съм изморен, Кристин. Ако нямаш нищо против, ще си легна малко. Промяната ми причинява главоболие.

— Чувала съм, че много хора страдат от това.

— Ужасно е.

— Стаята ти е готова — отбеляза тя хладно. — Да те събудя ли за вечеря?

— Да, ако обичаш! Може би по-късно ще излезем — Андре замълча. — Всъщност защо не отидем някъде да вечеряме заедно? Това ще спести труда на Анабел край печката.

— Благодаря, с удоволствие!

Кристин погледна след него, когато той напусна стаята. Движенията му бяха изпълнени с грацията на котка. Във всекидневната остана беглият лъх на одеколона му, а в съзнанието на Кристин — незаличимата картина на впечатляващата му поява. Тя не можеше да отрече, че въпреки ексцентричния вид го намираше привлекателен. Отново се хвана, че мисли за изминалите месеци и за безкрайните си мечти, свързани с Андре. Беше си представяла как е с него на Ривиерата или на плажа, или как танцуват заедно в казиното в Кан, или… Кристин тръсна глава и се смъмри за дръзките си блянове. Как можеше да бъде толкова глупава и да мисли за подобни неща! Повече от явно бе, че той ни най-малко не се интересуваше от нея. Съдейки по начина, по който разговаряха, Андре явно я смяташе за селянка. Но тя нямаше намерение да му пада на колене само защото бе толкова опитен и при това член на Клуба на богатите. В крайна сметка бе само един мъж и Кристин сметна, че малко повече скромност и културно поведение едва ли биха му навредили. Учудващо бе и лошото му отношение към Бил. Искаше да посети баща си, а в същото време…

Тя сви рамене, стана и се запъти към кухнята. Анабел както винаги бе заета.

— Наистина е прекрасно, че мистър Андре се завърна отново — каза тя със задоволство.

— Ооо! — Кристин я погледна учудено. — Имах чувството, че не го харесвате особено.

— Не е съвсем така, мис Кристин. Намирам само, че трябва да остава по-дълго вкъщи при баща си, но все пак… — тя се засмя. — Той наистина изглежда добре, нали? Боже мой! Обзалагам се, че всички жени си губят ума по него! — Анабел стана сериозна. — Сякаш е одрал кожата на майка си.

Кристин кимна:

— Да, и аз смятам така.

— Когато го видях последния път преди няколко години, по нещо ми напомни за баща си. Но сега… — тя поклати глава и се подсмихна замислено. — Като че ли лицето му се е преродило. Едно хубаво лице… — Анабел погледна Кристин внимателно. — Бъдете предпазлива! Чувала съм, че разбивал всички женски сърца.

— О, Анабел, стига вече — Кристин не можа да сдържи смеха си. — Впрочем, той ме покани на вечеря, така че няма нужда да приготвяте нищо.

— Не може да бъде! Тъкмо бях запланувала…

— По-добре си починете! Утре сутринта ще изпишат мистър Робъртсън от болницата. Аз ще го взема и вечерта всички ще се нахраним тук.

— Е, добре. Ще приготвя агнешко печено — това е любимото му ястие.

— Не звучи лошо.

— А къде е мистър Андре сега? Тук ли ще обядвате?

— Легна да си почине за няколко часа. Що се отнася до мен, искам само един сандвич с шунка и салата.

— Добре, ще ви донеса.

Кристин изчезна в кабинета. Докато подреждаше някакви книжа, мислите й бяха при Андре. Беше й интересно да научи нещо повече за него. Дали наистина бе повърхностният плейбой, за какъвто го смяташе досега? Или бе способен на дълбоки чувства? И другото важно нещо — как ли щеше да се отнася с нея, като се опознаеха по-добре? Беше споменал, че е красива, но това го беше чувала неведнъж и от други. Пък и несъмнено това не бе първият комплимент от такъв тип, с който Андре удостояваше една жена. Чисто и просто обикновен комплимент. Но бе изключено да гледа на нея като на поредна кандидатка за списъка си от жени, нали? Нищо чудно…

Изведнъж й хрумна, че една евентуална връзка между тях не би й навредила с нищо. Андре не бе син на Бил. Това означаваше, че не са кръвни роднини, дори ако целият свят ги смяташе за братовчед и братовчедка! „Не бъди глупачка! — смъмри се тя. — Та ние току-що се запознахме!“ Ако той се надяваше между двамата да възникне някаква по-тясна връзка, трябваше да внесе повече романтика и очарование. И не само това — когато Кристин си спомни ироничните му забележки, реши, че едно по-високомерно държание от нейна страна не би било излишно. Може пък да се дължи на умората му от дългия път. В такъв случай на вечеря може би щеше да подобри отношението си към нея. Кристин се надяваше да е така. При това много.

„А сега стига! Държиш се като влюбена хлапачка! Дори и да е бленуваният мъж, когото мечтаеш да срещнеш, какво от това? — питаше се тя. — Външният вид не е всичко. И все пак…“

Кристин се опита да потисне противоречивите чувства, които я бяха обзели. Не трябваше така лесно да се предава! Тя се концентрира върху работата си. Това все още бе най-доброто лекарство против сърдечни болки от всякакъв вид! Но мислите й не се подчиняваха така лесно. Отново и отново й се изплъзваха. Накрая Кристин сграбчи отчаяно снимката върху бюрото на Бил и я обърна, за да не я вижда повече. Така!

„Сега трябва да запазиш спокойствие!“ — мислеше си тя и с нова сила се залови за работа. Но въпреки това образът му отново изплуваше пред очите й. Накрая Кристин се отказа, качи се в стаята си, облече си банския костюм и се отправи към басейна. Двадесет пъти преплува цялата му дължина, преди да капне от умора. После се излегна на слънце. Кристин затвори очи с надеждата, че лъчите му ще погълнат не само водните капки по тялото й, а и всичките й грижи.