Сали Ан Тейлър
Подпечатано с целувка (2)

* * *

Кристин седна зад волана, запали мотора и потегли бавно надолу по пътя. Часовникът й показваше 11,30 часа. Това означаваше, че имаше достатъчно време да вземе документите от кантората и към 12,30 часа да бъде в ресторант „Елан“, където се бяха уговорили да обядват с Бил. Той имаше нов клиент и искаше тя да стенографира предстоящия разговор. Всички търговски сделки в Далас се сключваха по време на продължителен обяд.

Кристин зави по крайбрежната улица и продължи по булевард „Букнър“, който излизаше на аутобана. Когато пресичаше северозападния мост, за миг затвори очи, заслепена от силната слънчева светлина, отразяваща се от огледалните стъкла на небостъргача „Камбъл“. Тя ядосано поклати глава, като хилядите шофьори, които просто губеха видимост, минавайки покрай това място.

Много такива здания имаше в Далас — правоъгълни чудовища от стомана, бетон и стъкло. Камбъл превъзхождаше всички останали. Този респектиращ небостъргач подслоняваше деловите кръгове на града.

Кристин излезе от аутобана и по Халстрийт прекоси едно предградие, което приличаше на малко гето. Дузина почернели от слънцето деца си играеха на улицата, без да обръщат внимание на уличното движение. Малко по-късно Кристин спря пред масивно здание, което се намираше само на няколко преки след Скид роу. Без да обръща внимание на любопитните погледи на няколко тийнейджъри, разположили се в кръг на тротоара, Кристин влезе в залата за посетители. Управителката я поздрави приятелски.

— Здравейте, мис Карсън! — дългата коса на дамата беше изкусно прибрана на кок. Бе си сложила яркочервено червило и тъмносини сенки.

— Здравейте, Сю-Елен! — отвърна Кристин, като едва потискаше смеха си. Сю-Елен твърде несръчно се мъчеше да скрие своите петдесет и да изглежда двадесетгодишна.

Кристин беше доволна, че твърде рядко се нуждаеше от крем за лице „Макс“. Бил много пъти вече беше й казвал, че кожата й е безупречна.

— А това е за вас — Сю-Елен й подаде голям кафяв плик. — Мистър Робъртсън беше тук и ме помоли да ви предам, че ще ви чака в ресторант „Елан“.

— Да, знам. Благодаря!

— Довиждане, мис Карсън. Желая ви приятен ден!

— Довиждане, на вас също, Сю-Елен!

Кристин се върна в колата си и пое към ресторанта. Тъкмо беше паркирала и заключваше вратата, когато чу прекъснатия вой на сирена, който все повече се приближаваше. Секунди по-късно пред сградата спря колата на „Бърза помощ“. От нея наскачаха санитари, сръчно извадиха носилка от задната врата на комбито и минавайки покрай Кристин, без да губят време, се насочиха направо към ресторанта. Тя ги последва. Една група от мъже и жени бяха заобиколили безжизнено, неподвижно тяло на пода. Кристин му хвърли един поглед и изкрещя от ужас.

— О, не! — тя си проби път през тълпата и коленичи до мъжа. — Вуйчо Бил… — гласът й секна. Впери безпомощна поглед в любопитните лица на присъстващите. — Какво… какво се е случило? — шепнеше тя.