Джъстин Дейвис
Шампанско в полунощ (1)

Първа глава

— Какво правиш тук, Крос? Тук изобщо не ти е мястото! — мърмореше си Девлин Крос, докато се промъкваше покрай редицата луксозни автомобили към широко извитото стълбище на къщата на Харлан Спенсър — сенатор от щата Калифорния.

Тъмният, добре ушит костюм, беше единствената му дреха, която можеше да мине за официално облекло. Фирмата му печелеше добре, но финансовото му положение все още не бе дотам добро, че да си позволи костюми по поръчка и копринени вратовръзки.

Не държеше да присъства на този прием, така че ако не харесат облеклото му и не го допуснат, това нямаше да разбие сърцето му. Единствената причина да бъде тук, бе грешката да каже, че не е зает, когато Франк Мейсън настоя да го доведе.

— Сенаторът харесва хора като теб — беше казал сегашния му клиент. — Млади, инициативни, които успешно ръководят собствения си бизнес. Причува му се камбанен звън, когато заговори за „американската мечта“.

„Аха — беше помислил насмешливо Дев, — изглежда аз съм олицетворението на «американската мечта». Само че за мен тази мечта е един кошмар.“

Вратата пред тях се отвори безшумно, като електронно контролираните врати на големите магазини на Мейсън. Те преминаха през фоайе, покрито с черни и бели мраморни плочи и влязоха в голяма, елегантна зала. Не беше влизал в къщи с такива размери. Отнякъде долиташе лека музика — приятен фон на разговорите на гостите, облечени в скъпи тоалети.

Тридесет секунди след като бе отказал предложеното му от Мейсън „истинско питие“, той вече държеше в ръка чаша шампанско, донесено от усърдния сервитьор. Докато гледаше към Франк Мейсън, който си пробиваше път към богато заредения бар, си помисли, че би искал да е дошъл сам. Тогава поне щеше да има възможност да се измъкне незабелязано. Той се усмихна, като си представи как изглежда очукания му стар джип между лимузините на паркинга.

Видя Мейсън да спира при висока и стройна блондинка в изискана сребриста черно-бяла рокля. Платът падаше меко и подчертаваше дългите, изящни линии на тялото.

„Какви крака!“ Тази мисъл го накара да трепне. Толкова отдавна не бе се заглеждал така… Косата й бе прибрана в римска плитка. В този момент тя се обърна и пред погледа му се мерна видение с блестящи сини очи под слънчево руса коса. Но той успя бързо да го прогони, благодарение на дългогодишния си тренинг.

Дев се разтревожи, когато Мейсън вдигна ръка да го посочи и сериозно се притесни, когато го чу да казва:

— … не познава никого. Моля те, погрижи се за него, скъпа.

— Разбира се, Франк. — Думите прозвучаха любезно, както и усмивката върху прекрасните устни на дамата, която го погледна.

Дев едва не изпусна чашата си.

За частица от секундата, той помисли, че може и да греши. Но когато видя широко разтворените очи и угасналата усмивка, разбра, че е истина. Невъзможна, разкъсваща сърцето истина!

Той инстинктивно направи крачка напред към бляскавото видение. Но в мига, когато тръгна, съзря промяната в нея. Видя спокойното, резервирано изражение да се завръща върху лицето й като маска… Може би този миг на разтърсващо разпознаване не бе съществувал…

Мейсън взе чашата си и тръгна към Дев, за да ги представи един на друг.

— Това е Дев Крос. Дев, Меган Спенсър — дъщеря на сенатора.

Дев като че ли беше онемял, но Меган нямаше такъв проблем.

— Господин Крос — кимна му тя. Гласът й бе идеална комбинация от гостоприемство и хладна дистанцираност. Като на домакиня към гост. И към непознат…

— Госпожица… Спенсър? — Най-после съумя да проговори той.

— Да — отвърна тя. — Виждам, че вече имате питие, господин… Крос. Бюфетът е там, в ъгъла, моля, сервирайте си. А, Синтия, здравей! — Тя спря минаващата покрай тях платинено руса красавица, приличаща на хищна котка. — Запознай се с господин Крос. Той е с господин Мейсън и е нов между нас. Ще се погрижиш ли за него, скъпа? Трябва да дам указания на сервитьорите за десерта.

Тя бързо се отдалечи и остави Дев изумено да гледа подире й.

— Здравей — подхвърли Синтия, като оглеждаше високото мускулесто тяло на Дев. Той й хвърли разсеян поглед и си помисли колко изкуствено изглежда платинената коса в сравнение с наситено златистата на жената, която току-що изчезна зад двойната врата в далечния край на салона. Чак когато усети, че Франк Мейсън го гледа учудено, той им обърна внимание.

— Хей! Май никога не съм виждал Меган така смутена.

— Предполагам, че е заради мен — насили се да говори равнодушно Дев.

— О, Меган се справя отлично в тези ситуации — вметна Синтия с намек, че може би това е единственото, с което домакинята се справя. — И така, Дев, нали мога да те наричам така?

Той потвърди с леко кимване, но очите му бяха извърнати към двойната дъбова врата в дъното.

— От Девъро или от нещо още по-романтично е умалително Дев?

— От Девлин. Нищо романтично.

„Лъжец — упрекна сам себе си. — Някога, изречено от онези устни то звучеше адски романтично.“

— О, мисля, че е романтично!

— Вие жените — каза с усмивка Мейсън, — винаги литвате в облаците, щом видите някой хубав непознат мъж.

— Но не и Меган! — иронично го прекъсна Синтия. — Тя е най-уравновесената личност, която познавам. Точна, обиграна и перфектна. У нея няма капчица романтика.

Дев се размърда неспокойно. Синтия вече му лазеше по нервите, а те бяха доста изопнати от неочакваната среща.

— Значи — продължаваше да дърдори тя, — ти си нов в Алисо Бийч. Жена ти харесва ли го? Мога да й покажа магазините.

— Не! — изръмжа тихо той, без да дава обяснения. И без да се интересува, че се държи грубо, се обърна към Мейсън. — Нали искаше да ме запознаеш със сенатора?

— Да, разбира се. Ела, синко, ще те представя.

— Извини ни — каза Дев на нацупената Синтия и се отдалечи, като пак погледна към затворената врата в дъното на залата.

 

 

Меган затвори вратата на библиотеката и превъртя ключа с треперещи пръсти. Струваше й се, че чува ударите на сърцето си десетократно учестени. Въздъхна и притисна слепоочията си.

— Защо тук? — изплака на глас. — Защо сега?… Не ставай глупава — веднага отговори на безсмисления си въпрос. — Щеше ли да е по-добре другаде или пък по друго време?

Тя се бе молила никога повече да не срещне Крос, но не бе и предположила, че ако се случи, то ще е в собствения й дом.

Какво, по дяволите, правеше тук? Сигурно Франк Мейсън бе поискал поканата за него в последния момент. „Специалистът, свързан с проекта «Златен бряг» — беше казал“. Тя се беше съгласила, без да попита за име, но когато видя Девлин Крос, цялото й рафинирано умение да бъде любезна се изпари.

Не знаеше колко дълго е стояла така, облегната върху заключената врата на библиотеката, без да успее да дойде поне малко на себе си. Трябваше да се върне при гостите. И без това достатъчно дълго се бе крила от света заради Девлин Крос. Тя се изпъна и разтърси рамене. Ще се върне в залата и ще се прави, че не го забелязва. Че дори не си спомня за него. За нищо на света няма да му позволи да узнае колко зле е било наранено някога онова глупаво малко момиче…

— Меган?

Главата й се вдигна бързо и един златист кичур се измъкна от идеално сплетената коса.

— О, изплаши ме!

— Извинявай, скъпа — представителният мъж, от когото бе наследила упоритата брадичка, бе влязъл през вратата, свързваща библиотеката с кабинета му. Той се доближи с младежки крачки, които контрастираха на побелелите му коси.

— Някой ми каза, че си влязла тук, а другата врата е заключена. Добре ли си?

— Да, татко. Само… имам малко главоболие.

Той моментално стана сериозен и загрижен.

— Взе ли нещо? Аспирин?

— Ще взема. Нищо ми няма, наистина.

— Ти се измори от работа. Този прием, речта и всичко останало, което ти е на главата… Работиш като бясна.

— Нищо ми няма. — Пое си въздух и се опита да се успокои.

— Добре, но ще намалиш темпото.

— Ще го намаля…

— Какво щях да правя без теб, Меган? — Той я погледна нежно.

— Щеше да си объркваш срещите. Да си пишеш речите. Да черпиш елита на Ориндж Каунти със сандвичи и да си наемеш разшифровчик, за да ти разчита бележките…

— Добре, добре — прекъсна я той със смях: — Така е. Нали винаги съм ти казвал, че си незаменима.

„Не — помисли си тя, внезапно залята от горчиви спомени. — Веднъж ми каза, че съм наивно дете. Но аз те напуснах, решена да докажа, че се лъжеш… А само доказах, че си абсолютно прав…“

Тя с усилие отхвърли горчивите мисли и се насили да каже:

— А когато бях на четиринадесет години и те улучих с топка през прозореца на колата?

— Не, ти си незаменима. И тогава беше — прегърна я баща й.

— Обичам те, татко — каза тя бързо, като че ли се извиняваше за тайните си мисли.

— И аз те обичам. Толкова приличаш на майка си, детето ми…

Очите на Меган се насочиха към портрета, окачен над камината. Жената, която й се усмихваше нежно беше хубава и въпреки че виждаше приликата в прекрасния цвят на косите и блестящите сини очи, Меган знаеше, че все пак са различни… Кетрин Спенсър никога не бе свивала гневно устни. Правилния нос не беше упорито вирнат, като този, който Меган виждаше всяка сутрин в огледалото. Онези очи никога не бяха излъчвали студения и циничен огън, който излъчваха нейните… Тя знаеше, че баща й го казва като комплимент и се постара да го приеме любезно.

— Благодаря ти, татко. Ти самият изглеждаш великолепно. — Тя се пресегна да затегне вратовръзката му така, както и майка й го беше правила.

— Трябва да се връщам оттатък — каза той бодро, но с недоволна гримаса. — Франк Мейсън пак иска да ми благодари.

— Ами да, след като го защити на събранието на Бреговата комисия. Ако не беше ти, неговия проект никога нямаше да бъде одобрен.

— Е, можеше и да мине. Той се съгласи да направи парк, вместо частно игрище за голф. Така ще получи разрешението за хотела, а Комисията получава онова, което иска — свободен достъп до брега за хората, без да има опасност да се блъскат като по плажовете на Уайкики. Само че аз мога да поемам благодарностите му в малки дози — усмихна се той накриво.

— Много говори — сви устни Меган.

— Затова казвам, че се възхищавам от твоята издръжливост — кимна баща й. — Като знам колко не го харесваш…

— Нито като човек, нито когато говори. — Замълча за малко и продължи с колебание — Ти… запозна ли се с неговия гост?

— Крос ли? Да, преди да вляза тук. Изглежда приятен млад мъж. Сериозен, но малко мълчалив. Фирмата му има прекрасна репутация. Много е добре, че развива такъв бизнес тук.

— Тук ли? — Дъхът на Меган секна.

— Крос е открил втори офис в Алисо Бийч преди няколко месеца — кимна Харлан и се усмихна. — Щом може да си плаща наемите, значи печели добре. Франк каза, че партньорът му ръководел офиса в Сан Диего. Не е зле да са в добри отношения с „Мейсън Дивелопмънт“. Неговите проекти могат да създадат работа на геологопроучвателната фирма за дълго време. Само проекта „Златен бряг“ ще ги ангажира месеци.

Мег усети странна слабост в коленете си. Значи Дев е тук от няколко месеца. Живеят в същия град, движат се по същите улици, дишат същия въздух…

— Меган, мила, сигурна ли си, че се чувстваш добре? Бледа си като призрак.

Тя усети здравата ръка на баща си, но не можа да промълви дума. Призрак… Колко точно го каза. Миналото сигурно щеше да я мъчи с призраците си цяла нощ.

— Аз… Май трябва да полегна за минута-две. Може би наистина съм изморена.

— Добре. Не се притеснявай, ще се погрижим за гостите.

Той остана още няколко минути, а Меган толкова искаше да бъде сама… Когато най-после излезе, Меган изпусна дълга, тежка въздишка и впери невиждащ поглед в тавана.

„Девлин. Тук! О, Боже!“

С отчаяно примирение, като човек прикован на скалист бряг, очакващ да го залее прилива, тя почувства как спомените изплуват от дълбините на паметта й…

Дев. Изглежда съвсем същият, и все пак различен. С гъста тъмнокестенява коса, загорял поради работата си на открито… И толкова висок, че въпреки обувките на висок ток, тя трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите. Сега изглеждаше някак си по-солиден. Не натежал, а по-скоро мускулест. Като че ли бе прибавил няколкото килограма, които му липсваха в онези отдавна отминали дни. Най-голяма промяна имаше в очите му. Тъмният, тревожен поглед, който толкова я притесняваше тогава, беше изчезнал… Сега очите му излъчваха някаква неясна тъга. Което май беше по-лошо…

Тогава си мислеше, че няма нищо по-ужасно от този тревожен изморен поглед. От мига, в който ги бе зърнала, тези дълбоки кафяви очи бяха отворили болезнена рана в сърцето й.

Тя си спомняше добре онзи миг. Почти бе разляла кафето, когато той бе вдигнал поглед. Бе се опитал да се усмихне с благодарност, въпреки умората, която струеше от очите му и дълбаеше дълбоки бръчки върху още младото му лице.

Тя едва бе успяла да запише поръчката му — толкова бе впечатлена от дълбокия, хрипкав звук на гласа му и силните, мъжествени черти на лицето. Когато отиваше да предаде поръчката на готвача, тя се сблъска с Филис — главната сервитьорка, която работеше отдавна в кафето…

 

 

— Дев ли? — по-възрастната жена погледна с тъмните си очи към самотния мъж, заел най-отдалечената маса. — Да, той е редовен клиент почти от две години. Само последните две седмици го нямаше. — Очите й се преместиха към Меган и в тях блесна лека насмешка. — Особняк е, нали? Харесва ли ти?

— Не — отвърна бързо Меган. — Само… ми изглежда някак…

— Да, знам. — Майчинският инстинкт на Филис се задейства. — Изморен… Твърде млад, за да носи такъв товар… Като че ли Бог е стоварил целия свят върху раменете на това момче… Макар че раменете му са здрави — добави с насмешлив поглед към Меган. — А в лице не е лош. Здрава челюст, голяма уста… Искаш ли да те запозная?

— Не. Само си мислех… — пламна Меган. — Пък и е малко възрастен за мен. Не мислиш ли?

— Знам, че си само на деветнадесет, моето момиче, но не ме прави мен на по-възрастна, отколкото съм. И не оставяй очите му да те измамят. Той няма и тридесет. — Филис цъкна с език.

Меган погледна през рамо, за да разгледа мъжа, чиято глава бе наведена над някакви листи, разхвърляни върху масата. От тук не можеше да види очите му и той наистина изглеждаше по млад. Може би заради гъстата кестенява коса и небрежния вид.

— Винаги ли прави така? Идва сам и сяда в най-отдалечения ъгъл с куп работа?

— Аха. Карти, чертежи, скици. Не знам какво работи — повдигна рамене Филис — никога не съм го питала. Той е много мълчалив, й не искам да разпитвам.

— Трудно би било да разпитваш никого с очи като неговите — каза тихо Меган, като се боеше да не я чуят наоколо.

За пръв път откакто бе постъпила в малкото кафене, Меган откри, че се отнася към работата си с нещо повече от простото упорство да докаже на баща си и на Филис, че може да работи, че не е разглезено дете, което не знае как се изкарва хляба. Всеки ден тя се питаше дали той ще дойде, дали ще я погледне и ще й се усмихне ли с онази почти незабележима усмивка. Чудеше се дали ще открие промяна в тези изморени, хлътнали очи.

Тя дори се улови смутено, че мисли за него по време на лекции. През двата дни, когато не работеше и тичаше от зала в зала със запълнена до последната минута програма, за да успее да присъства на всички лекции за седмицата, тя обикновено нямаше време да мисли за друго. Но той някак си успя да се задържи в мислите й. И двамата се почувстваха неудобно, когато един следобед бе надникнала в книжата, разхвърляни по масата.

— Какво има?

Тя бе примигвала под въпросителния му поглед. Но бе погледнала още веднъж към листа, като че ли да се увери, че той не е изчезнал или не се е превърнал в най-обикновено делово писмо. После го бе погледнала отново.

— Това не е ли… разрез на почвен слой?

Той се бе учудил, че тя му казва нещо повече от ежедневното „Здрасти“ и получаването на поръчката.

— Да — каза накрая той. — На базисна мостра.

— Фю-ю — възкликна тя и той повдигна въпросително вежди. — Аз пък си мислех, че ми се е привидяло.

— Привиждат ти се почвени разрези ли? — Той я погледна насмешливо.

— Да — кимна тя. — Мъчи ме физическата география…

— Май много си учила снощи — засмя се той с разбиране.

Тя не можа да отговори веднага. Тази усмивка, за разлика от онези, които се изписваха на лицето му, когато му сервираше кафе, беше хубава и промяната на лицето му бе невероятна.

— Много четох, но нищо не разбрах — усмихна се и тя.

Той изглеждаше така поразен от нейната усмивка, както и тя от неговата.

— Къде учиш?

— В Калифорнийския университет — в Сан Диего.

— Така ли? — Той се усмихна широко. — И аз съм учил там.

Тя се загледа към купчината листи пред него.

— Да не би да се готвиш за упражнения?

Погледът му се плъзна към чертежите, а после отново към нея. Тя изненадана видя, че той се смее. С невисок развълнуван смях — по-скоро като леко кашляне, но беше смях и Меган потръпна. Той бе не по-малко учуден.

— Да позная ли? Професор Екерт.

— Значи не само мен преследва. С всички ли е такъв?

Отново смях. Този път по-освободен, макар че той изглеждаше все така изненадан от себе си.

— Може да се каже, че той… има много високи изисквания.

— Но аз съм художник, а не пълзач по скалите — кимна тя насмешливо. Нямаше да е зле, ако разбирах поне половината от онова, което казва. Но докато запиша първата пет сричкова дума, която изстреля, той вече е успял да каже още три. И никога няма да го разбера това. — Тя посочи една от диаграмите. — Тоест знам какво трябва да бъде — искам да кажа почвените пластове и всичко друго, но онова „А е трансционално към Б“… — Тя млъкна с въздишка.

Той отново се усмихна. После обърна един от листовете и нарисува на гърба му нещо с бързи, точни щрихи. Когато го обърна, тя видя, че е пласт, разчертан по вертикала.

— Щом си художник, мисли за хоризонталите като за цветове.

— Искаш да кажеш, че всеки един пласт е като степен — погледна го тя. — Постепенно преминаване от един цвят в друг, така ли?

— Само че при почвите елементите са различни — кимна той. — Пепел, силиций, разни минерали, в зависимост от климатичните и другите условия. Както и от случайните наслоявания.

— Значи цялото това „А е транзиционално към Б“ означава просто, че пластът А преминава в Б, а цифрите към тях показват само доколко продължителен е бил процесът?

— Или кога синьото е покрило зеленото — усмихна се широко той, — ако предпочиташ така.

— Но това… вече има смисъл! Ти с това доброволно ли се занимаваш? — Тя отново погледна листите пред него.

— За това ми плащат — кимна той. — Аз съм геолог.

— Е, да, все някой трябва да върши и това. — Тя отново се загледа в скицата, която въвеждаше ред в хаоса от знания, заради който не бе спала снощи. — Никога не бях се замисляла за това. Кой ти плаща?

— Строители, архитекти, понякога държавата. Те ми казват какво искат да построят на дадено място, а аз им казвам дали ще стане или не.

От кухнята й извикаха, че поръчката е готова и тя побърза да му я донесе. Чувстваше се виновна, че се е задържала толкова дълго на приказки.

— Наистина ли имаш проблеми с предмета при Екерт, Мег?

Знаеше, че името й е написано на престилката, но се учуди колко естествено прозвуча то от неговата уста.

— Той ще ме скъса! Ще ми съсипе успеха!

— Аз… — Той млъкна, наведе поглед, поигра си с ножа и после я погледна отново. — Аз бих могъл да ти помогна мъничко, ако искаш.

И така започна… Те прекарваха заедно часове и той й обясняваше с такт и търпение всичко, което не й беше ясно. Никога не я обвиняваше, че не разбира, не се сърдеше, когато тя пропускаше някои от безкрайните наименования. Просто повтаряше отново, учеше я на по-лесни начини за запомняне. И така след около две седмици всичко онова, което изглеждаше неразбираемо, започна да се прояснява.

Дните и седмиците отминаваха и дори когато вече беше очевидно, че няма нужда от обяснения по предмета, тя не пожела да преустанови тези срещи. Той като че ли чувстваше същото и тъй като разговорите по геология ставаха все по-кратки, те разговаряха за всичко друго, което им дойдеше на ум. Той й разказа за студентските си години, за работата си и за всички места, където бе ходил.

Въпреки дългото време, което прекарваха заедно, тя все пак знаеше много малко за него. Той бе на двадесет и седем-осем години — разлика, което го класифицираше между „старите“ мъже. Беше доста хубав и достатъчно търпелив, за да обучава някого на неща, които за него бяха рутинни.

Тя се чувстваше горда, всеки път, когато успяваше да го разсмее, защото винаги, когато това се случваше, той изглеждаше така изненадан, че тя с учудване си мислеше, какъв ли трябва да е живота му, щом нещо толкова обикновено като смеха беше толкова необичайно за него. Винаги изглеждаше някак потиснат от нещо, което бе по-силно от него и той не можеше да му се противопостави.

Искаше й се да го попита, да го помоли да й разреши да му помогне така, както той й бе помогнал. Но беше убедена, че ще получи в отговор само възпитаната въздържаност, с която се сблъскваше винаги, когато засягаше някой личен негов проблем. Това я нараняваше, защото му бе разказала много за себе си, за мечтите и надеждите, за разочарованията си, дори и за мъката, която чувстваше след загубата на майка си преди четири години. Тогава за пръв път той я бе прегърнал мълчаливо и я бе притиснал силно. Тогава бе усетила вътрешната му борба — едновременно искаше да я приласкае и да я отблъсне.

Понякога той идваше в малкото й апартаментче, за да й помага в ученето. Когато бе дошъл за пръв път, бе разгледал скиците, окачени по стените. Във всичките имаше толкова динамика, че той веднага бе разпознал автора им.

— Добре рисуваш.

— Още не, но се старая. А тези тук съм окачила, за да ми напомнят колко много още трябва да се уча.

— Но ти ще го постигнеш, Мег.

Тя го погледна и се изненада за пореден път от онази жажда и копнеж в очите му, които изчезваха толкова бързо, че тя никога не бе сигурна дали ги е имало, или не…

 

 

Сега тя си припомни с учудваща яснота онази нощ, когато той бе дошъл да й помогне да систематизира наученото преди изпита. Спомни си онзи момент, когато за пръв път бе разбрала какво всъщност се бе случило с нея. Не беше изненадана, защото го очакваше. Случи се, когато Дев се бе пресегнал да вземе чашата за вода, която бе свикнал да ползва. Когато джинсите му се опънаха около здравите и мускулести бедра, тя бе усетила мигновено възхищение.

„О, Господи — бе си помислила. — Най-после се случи!“

Сърцето й се бе разтуптяло силно и през нея бе преминала гореща вълна, само защото Девлин Крос бе направил едно обикновено движение и бе издал възбудата си. Той бе забелязал погледа й. Мег бе почти сигурна, че ще я целуне. Но той се бе отдръпнал по начин, който я бе разстроил.

— Дев…

— Съжалявам. Мег.

— Не, моля те… — Тя бе замлъкнала, затаила дъх, наблюдавайки израза на лицето му. Безкрайна мъка!

— О, Боже, Мег — бе изпъшкал той. После бе въздъхнал тежко. — Трябва да си вървя.

С бързо движение, съвсем различно от обикновените му приятни обноски, той се бе извърнал, пресякъл малката стаичка и бе отворил вратата. В последния момент се бе обърнал и я бе погледнал.

— Всичко ще бъде наред, Мег.

А после си бе отишъл, като я бе оставил да гледа към вратата… И да си мисли защо тези думи й бяха прозвучали като сбогуване.

През следващите дни, докато се чудеше как е взела този страшен изпит, тя откри отговора: думите му наистина бяха казани за сбогом. Минаваха ден след ден, а от него нямаше и следа. Дали се беше случило нещо? Дали онова, което плашеше тези изразителни очи, все пак се бе случило? Най-после към края на втората седмица тя реши. Взе лист хартия и написа: „Дев, изкарах отличен. Благодаря ти. Мег.“ Преди да промени решението си, написа адреса, който бе намерила в телефонния указател за „Крос Кънсалтинг“ и го изпрати. Минаха четири дни. Привечер, когато разговаряше с Филис, по-възрастната жена се бе загледала над рамото й.

— Не се обръщай веднага, детето ми. Идва красивия ти учител. Изглежда малко разстроен…

Той изглеждаше ужасно! Очите му бяха хлътнали и с тъмни сенки. Като че ли беше загубил десет килограма от и без това слабото си тяло. Изглеждаше така, сякаш не е спал от дни.

Той стоеше отвън, с гръб към вратата. Бързо тръгна да си върви, но след три крачки спря и се върна. Спря още веднъж пред вратата, после отново се обърна с гръб към нея. Широките му рамене се приведоха, ръката му се повдигна, като че ли търсеше опора. Той напипа стената и се подпря на нея.

— Иди, мила — настоя Филис. — Иди, преди той да загуби битката и да си тръгне.

— Или да я спечели и да си тръгне — добави Мег тихо, когато той се изправи бавно, сякаш носеше целия свят върху плещите си. Тя се спря пред него, като остави вратата да се затвори тихо. Прехапа устни и въздъхна дълбоко.

— Дев?

Той се обърна рязко и трепна, като че ли тя го бе ударила. Обърна се с мъка, като все още се подпираше на стената и след една дълга минута мълчание, най-после проговори.

— Аз се опитах, Мег.

— Опита… какво?

— Да се махна.

— Защо, Дев? — Гърлото й бе болезнено пресъхнало.

— Аз…

— Какво има, Дев? Защо не кажеш?

— Аз… получих бележката ти. Честито. — Избегна отговора.

— Ти заслужаваш поздравленията. Никога нямаше да го постигна без теб. — Гласът й заглъхна.

— Щеше да го изкараш.

— Да, може би, но не отлично. Благодаря ти.

— Няма… нищо… — Най-после, като че ли обикновените думи го бяха успокоили, той отдръпна ръката си от стената. — Аз исках… Мислех, че може би… — Другата ръка се плъзна по косата му. — Искаш ли да излезем някъде да го отпразнуваме?

Думите бяха изречени бързо и тя не можа да разбере дали той бе спечелил или загубил вътрешната си битка. Това я накара да направи опит да откаже, макар че сърцето й бе подскочило при мисълта да излезе с него.

— Нямаш вид на човек, който иска да празнува.

— Знам… знам — засмя се той хрипкаво и горчиво.

— Изглеждаш съсипан. Или попаднал в клопка…

Нещо премина през погледа му. Нещо тъмно и мъчително.

— Получаваш медал за откритието — измърмори тихо.

На Мег й се стори, че в сърцето й се забива студено острие и с всеки проблясък на мъката му, то отваря по-дълбока рана.

— Каквото и да е то… Не можеш ли да го забравиш, поне за момент? Моля те, Дев, дай си малко почивка.

— А ти какво мислиш, че правя — Нямаше съмнение. Каза го против волята си. — Винаги когато идвам да те видя… Ти си единствената радост, която имам. — Спря и се извърна. Мег заобиколи, докосна ръката му и го накара да се обърне.

— Мисля… че знам. Така е.

Очите му се разтвориха широко и този път той не се опита да прикрие мъката в тях. След малко въздъхна и поклати глава:

— Да, предполагах. Ти си толкова умна. Аз се нуждая от твоята мъдрост, Мег. Но иначе си съвсем млада, невинна…

— Ти и от това се нуждаеш — прошепна тя.

— Да — прошепна той, като че ли последната забележка го бе засегнала най-силно.

— Дев — прошепна тя, безпомощна да устои на порива на сърцето си. Тя се притисна до него и го прегърна. За нейно учудване, той отговори на прегръдката и също я притисна.

— Нямам право на това. Но… Май нямам друг избор.

Тя не разбра думите му. Само знаеше, че е заплетен в нещо, което никога не би й казал. И, че онова, което го измъчва, е започнало дълго, преди да я срещне… И още, че инстинктивно бе направила нещата едновременно и по-добри, но и по-лоши за него, макар че не знаеше как и защо. Но в момента това нямаше значение. Дев имаше нужда от нея. Той се нуждаеше сега, веднага и тя чувстваше, че нищо друго няма значение. В този момент бе разбрала, че обича Девлин Крос.

Тази нощ тя положи всички усилия, за да облекчи мъката му. Говореше му по начин, които знаеше, че го кара да се усмихва. Бе настояла да пият шампанско. Пийна няколко глътки от неговата чаша и я пълнеше непрекъснато, докато бутилката се изпразни. От начина, по който той пое последната чаша и я извъртя така, че да пие от там, където се бяха докоснали нейните устни, инстинктивно усети какво щеше да се случи… Чудеше се дали тя го съблазнява, или той нея? За свое учудване откри, че всъщност не я интересува. Тази нощ най-важно за нея беше да успее да премахне ужасната тъга в очите му, да му даде колкото е възможно повече от радостта, която бе казал, че получава от нея…

 

 

Меган се изтръгна насила от спомените, които я бяха залели.

„Ако ще си спомняш — каза си студено, — спомни си следващата сутрин. Спомни си, как се събуди сама. Спомни си, как осъзна, че след като те бе любил толкова нежно и страстно, след като толкова внимателно бе отнел твоята девственост, Девлин Крос се бе измъкнал посред нощ, без да каже една дума. Спомни си каква малка глупачка си била. Толкова наивна, че се беше обадила в офиса му…“

— Крос Кънсалтинг — беше гласът на секретарката.

— Мога ли да говоря с господин Крос? — бе попитала.

— Съжалявам, но го няма. Да му съобщя ли нещо?

— Аз… Знаете ли кога ще се върне?

— Съжалявам, но не мога да кажа.

А после госпожа Харис й бе казала думите, които разбиха живота на Мег:

— Ако е нещо спешно, мога да ви дам телефонен номер, въпреки че той не обича да го безпокоят, когато е при жена си.