Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Liebesromanze in Dallas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Сали Ан Тейлър. Подпечатано с целувка

САЩ. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1992

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954–439–056–1

История

  1. — Добавяне

* * *

Кристин седеше в колата на Джеф. Вече се чувстваше по-добре от преди. Беше се изкъпала и приготвила с особено старание.

Знаеше, че Джеф ще я заведе вероятно в някой изискан ресторант, за да я впечатли. Бе облякла рокля с цвят на кайсия, която стигаше точно до коляното й. Към нея бе подбрала високи обувки, а косата си бе прибрала в елегантна висока прическа. Тя с радост установи, че резултатът от усилията й бе налице. За украшение си избра само една фина златна верижка.

Все още бе рано, когато слезе долу. Андре я огледа с възхищение.

— Вече се радваш на вечерта, а?

Гласът му звучеше топло, но смътно се долавяше и нотка на леко раздразнение.

Кристин кимна бодро и се запъти към библиотеката, за да почака там Джеф. Нямаше желание да сяда при другите във всекидневната, където отново трябваше да слуша брътвежите на Синтия. Как изобщо я беше домъкнал вуйчо Бил тук? Вероятно идеята беше на Андре. Безгрижието му я ядоса.

Джеф дойде точно в седем. Той отказа да й издаде къде ще я заведе. Било изненада. Кристин с удоволствие се включи в играта му. Почувства се лека и безгрижна. Предварителната й радост по предстоящата вечер избута яда й към Андре на заден план. Джеф беше забавен, интересен събеседник. Първоначалната му нервност се беше стопила. Той беше един много приятен, интелигентен мъж.

Докато пътуваха по градската магистрала, Кристин се отпусна и реши да се наслаждава на вечерта. Тя крадешком наблюдаваше Джеф. Той имаше характерен профил, а гласът му някак си вдъхваше спокойствие. Лекият му акцент приятно й напомни за бащиния дом. Тя имаше чувството, че вече не е в Тексас, а отново в Рочестър, с един от онези млади мъже, които познаваше още от училище. Приятно чувство беше! Сама се изненада, когато откри колко силно бе копняла по тези доверчиви хора.

— След финалния изпит дойдох в Далас — разказваше Джеф. — Това беше предложението, което за момента ми хареса най-много. Пък и климатът е почти същият като нашия, въпреки че тук последната зима бе много неприятна. През зимата била ли сте вече тук?

— Отчасти. Когато дойдох, снегът тъкмо се топеше. Приятен студ беше.

— Ооо! Нима обичате студа?

— Всъщност не, но обичам смяната на сезоните. Мисля, че поради тая причина не би ми харесало в Калифорния. Целогодишното лято сигурно би ме отегчило.

Джеф поклати глава.

— Не мисля така. Преди да отида там, бях на почти същото мнение, но после бързо го промених. Надявам се, че един ден ще мога да се установя в Калифорния. Това е най-прекрасното място, което мога да си представя.

— Смятам, че човек би могъл да бъде щастлив навсякъде — подхвърли Кристин.

— Всичко зависи от работата и от хората, с които контактуваш.

— Вярно е, но ако живееш на западния бряг, ще имаш голямо предимство. Доказано е от психолози, че нашите чувства при по-благоприятен климат са по-уравновесени, което и за здравето е по-добре. Може би поради тая причина толкова много хора на запад са се почувствали по-щастливи.

— Навярно сте права, но що се касае до мен, предпочитам източното крайбрежие.

— Заради климата или заради хората?

— Мисля, че заради хората. Трябва да ви призная нещо. Ако не бяхте от Рочестър, сигурно нямаше да се реша да изляза така бързо с вас.

Тя се засмя смутено.

— Когато споменахте Рочестър, и моето решение бе взето.

— Това значи беше вълшебната думичка.

— Да. Там бях много щастлива. Обичам хората в града.

Джеф кимна.

— Трябва да се съглася с вас. Хората тук също са много мили, но е необходимо известно време, докато свикнеш с тях. Мисля, че се дължи на твърде лошата училищна система. Наскоро четох, че принадлежала към най-несъвършените системи в САЩ.

Кристин кимна.

— Да, знам. Но нали помните оня израз? „Тук е САЩ, там — Тексас“. Това наистина са два различни свята. Ако не беше вуйчо Бил, със сигурност нямаше да остана тук.

— Значи ли това, че възнамерявате да напуснете Далас?

Кристин долови съжаление в гласа му.

— Не, не казах това, но не мога да си представя как бих прекарала целия си живот тук. Отначало дойдох в Далас, защото бе единственият ми изход. Родителите ми загинаха и освен вуйчо нямах никакви роднини. С други думи, никакви роднини, при които да живея. Освен това аз винаги съм го харесвала. Тогава започнах да работя за него и… — тя замлъкна за момент — и сега съм тук. Поне за известно време.

— Разбирам.

Джеф излезе от магистралата и пое по тесните улици на центъра.

— Как мислите, къде отиваме? — попита той Кристин с усмивка.

— Към площад Рейньон — тя погледна през стъклото високата сграда, на чийто връх се намираше прочутият въртящ се ресторант. — Пристигнахме.

— Отгатнахте. Браво. Обичам този ресторант. Доставя ми удоволствие да се наслаждавам на гледката по време на яденето. Далас има наистина впечатляващ силует. Но трябва да кажа, че много ми липсват старинните сгради. Далас е изграден само от бетон и стомана. Винаги ми напомня на кинопанорама. Силно впечатляваща, но безлична.

— Да, това и аз съм си го мислила често.

Той се засмя.

— Звучи, сякаш за много неща сме на едно мнение.

— Може и така да е.

Докторът остави колата на паркинга, а после с лифта двамата се озоваха директно в ресторанта. Посочиха им маса до прозореца. Те седнаха и се загледаха в прекрасната гледка.

— Някак си имаш чувството, че висиш във въздуха — забеляза Кристин.

— Ресторантът е хубав. Ястията тук са чудесни.

— Вярно е. Вуйчо Бил понякога ме води тук.

Джеф я погледна с любопитство.

— Често говорите за него. Единственият мъж ли е, с когото излизате?

Тя поклати глава.

— Не, но понеже съм му секретарка, често трябва да го придружавам на делови вечери. Сигурно ще прозвучи странно, но повечето му преговори се водят в ресторанти, а не в заседателната зала. Всъщност това е съвсем нормално нещо в Далас.

Джеф взе менюто с вината.

— Имате ли някакви предпочитания?

Тя поклати глава.

— Оставям се да бъда изненадана.

— Е, добре, какво ще кажете за бутилка „Божоле“ и един коктейл от раци за ордьовър?

Кристин кимна. Очевидно той се стараеше да направи вечерта възможно най-приятна за нея и тя знаеше как да оцени неговото старание.

— Не звучи лошо — съгласи се Кристин.

— За основно ядене няма да поръчвам стек — продължи Джеф.

— Надявам се.

Кристин не сдържа смеха си:

— Прави впечатление, че фантазията ви е неограничена!

— Наистина. Какво ще кажете за омар?

— С „Божоле“?

— Защо не? Не съм привърженик на строгия етикет — Джеф се усмихна широко. — Имам предпочитания към червеното вино и бих могъл да го пия с всяко ядене.

— Аз също. Често съм се питала кой ли е измислил тая глупост — бялото вино да се пие с риба и кокошка, а червеното с месо.

— Принципи… Мразя принципите! Не съм против доброто възпитание, но не мога да понасям никакви догми!

— Звучи доста бунтовнически!

— Всъщност не се смятам за бунтовник, а по-скоро за романтик. Обичам зимата да седя пред бумтяща камина.

— Имате ли камина?

— Разбира се. Огледах най-малко половин дузина апартаменти, преди да намеря най-сетне един с истинска камина. Къщата ми в Рочестър също имаше. Часове наред можех да седя пред нея и да съзерцавам пламъците.

— Колко романтично!

— Особено ако не си сам! — той я погледна спокойно. — Заедно с вас би трябвало да е прекрасно!

— С бутилка червено вино?

— Защо не? Може би следващата зима ще можем да опитаме. Какво ще кажете за това?

Кристин сведе поглед и замислена започна да си играе с празната чаша.

— Ако тогава все още съм тук…

— О, значи ли, че има вероятност да напуснете Далас толкова скоро?

— Може би…

— Жалко! — съжалението му прозвуча искрено. — А аз си помислих, че най-сетне съм намерил някой… — той замълча за момент. Изглеждаше напрегнат. — Хайде да не говорим за това сега. Нали искаме да се наслаждаваме на вечерта?

Келнерът дойде и Джеф направи поръчката.

На Кристин цялата тази ситуация й се видя малко нереална. Колко странно се бяха развили нещата, при това за толкова кратко време! Още сутринта си бе планирала как да прекара вечерта вкъщи с Андре и вуйчо Бил. Но, естествено, тогава все още не бяха известни подробностите по завещанието и не можеше да предвиди породения от това условие конфликт между Андре и баща му.

А сега седеше с един мъж, когото едва познаваше.

Келнерът донесе поръчката. Кристин и събеседникът й говореха малко. Джеф се стараеше да удовлетворява всяко нейно желание. Яденето беше превъзходно. По-късно, когато келнерът прибра съдовете, изпиха по едно кафе и чаша „Драмбуе“. Джеф пушеше и същевременно наблюдаваше Кристин.

— Колко сте хубава! — каза изведнъж той.

Тя се изчерви.

— Благодаря ви, сър! — отвърна му с усмивка.

— Говоря сериозно. Когато ви видях за пръв път в болницата, веднага ви харесах. Но сега…

— Това е от виното — прекъсна го тя.

— Не, не е виното — отвърна сериозно. — Трябва да изпия повече от две чаши, за да изгубя връзка с реалността.

— Да се надяваме! Все пак ще трябва и да се прибираме.

— Не говорете за това. Бих искал тази вечер никога да не свършва…

— Звучи доста романтично за един доктор.

— Мисля, че всеки човек е романтичен, ако ситуацията го позволява.

Кристин се разсмя.

— Тогава наистина се радвам, че сме тук. Питам се как ли щеше да завърши ситуацията, ако сега седяхме пред една бумтяща камина върху меча кожа.

— Не се безпокойте! Нямаше да ви сторя нищо, което би могло да ни отведе далече.

— Не съм го и помисляла. Честно казано, предпочитам да изляза с мъж, който не става натрапчив, ако разбирате какво имам предвид.

— Вече забелязах. Освен това държа да ви видя отново, Кристин! — Джеф се поколеба, щом забеляза безпокойството по лицето й. — Вие… Нали няма друг мъж в живота ви? Или…

Тя поклати глава.

— Не, свободна съм като птичка — излъга Катрин с надеждата, че гласът й ще прозвучи убедително. — В момента нищо не ме тласка към сериозна връзка.

— О, значи държите повече на кариерата си?

— Всъщност не. Просто все още не искам да се обвързвам, това е всичко. Все някога ще се появи мъжът, който ще ми грабне ума — прибави тя и пред очите й се появи образът на Андре с русите къдрици, в които играеше вятърът…

— Затова изглеждате толкова разумна — каза Джеф и се засмя.

— И вуйчо ми твърди същото. Той намира, че съм най-добрата секретарка в цял Тексас. Обичам работата си. Доставя ми удоволствие да участвам във всички тия фантастични сделки, които сключва.

— Щом сте толкова добра, той няма да ви пусне с радост да си отидете.

— Да ме пусне да си отида? Не разбирам.

— Не казахте ли, че е възможно да напуснете града?

— А, това ли било? — тя сви рамене. — С това само исках да подчертая, че нямам намерение да бъда секретарка до края на дните си.

— А какво желаете да правите вместо това?

Кристин помисли за момент, преди да отговори.

— Не съм сигурна. Зависи от много неща — тя се усмихна. — Например бих могла да се омъжа. Това би променило целия ми живот. Бих могла да попътешествам известно време по света. Родителите ми ми оставиха малко наследство. Никога досега не съм била в чужбина.

— Пътуванията наистина са нещо прекрасно! Преди няколко години прекарах три месеца в Европа. За това кратко време научих повече, отколкото през цялото си следване по психология. За хората се научава много, когато пътуваш. Мисля си, дали да не стана един ден психиатър.

— Колко интересно! Изглеждахте ми доволен от специалността си.

Джеф поклати глава.

— Всъщност не съвсем. Доставя ми удоволствие да помагам на хората да възвръщат здравето си, но съм убеден, че при повечето от болните причините са психични. Вярвам, че като психиатър бих могъл да допринеса много повече за пациентите си, отколкото досега. Ако психиката е наред, и на тялото му е добре. Поне в тоя момент съм на това мнение.

— Тук напълно съм съгласна с вас. Какво гласеше старата поговорка? А, да: „Здрав дух в здраво тяло“.

— Точно така. Съвременният живот води със себе си твърде много напрежение. И от него възникват редица проблеми. Знаете ли, че в Русия има една област, където хората достигат сто, сто и двадесет години. Те живеят много просто — никакви удобства, никакво електричество, никаква телевизия, никакви конфликти. И много малко болни. Трябва да има някаква зависимост в това.

Кристин кимна.

— И аз мисля така. Трябва да позадържим темпото на нашия живот. Прогресът заслужава внимание, но намирам, че плащаме ужасна цена за това.

— Да, трябва да се върнем към началото. Към един живот, в който да насочим вниманието си към самите нас, а не към професионалния си или финансов успех… — той се усмихна смутено. — Хора като вуйчо ви вероятно не биха се съгласили с мен.

— Оо — Кристин го погледна с любопитство. — Защо мислите така?

— Не принадлежи ли към богатите жители на града?

— Да, но въпреки всичко е един обикновен човек.

— Той е получил сърдечен пристъп. По принцип това се случва по-често при хора, които са подложени на стрес, какъвто бизнесът ежедневно предлага.

— Мисля, че вуйчо Бил не позволява на сделките си да му нарушават спокойствието. Всъщност той е много разумен човек. Малко са нещата, които го ядосват.

Джеф не сдържа смеха си.

— Не съм съгласен с това. Сестрите в болницата истински са го намразили. Той постоянно ги хокаше и изобщо беше труден пациент, ако мога така да се изразя.

Кристин се разсмя.

— Всичко това е маска — обясни тя. — Прави се на много зъл, но всъщност е кротък като агне.

— Разбирам. И аз си помислих такова нещо, но горките сестри не виждат по-далеч от върха на термометрите. Животът им наистина не е лек.

— Не бих искала да съм на тяхно място. Не мога да си представя по-напрегната професия.

— Да, на вас може да ви се завижда! А те са зле платени, работят прекомерно и често биват тормозени от пациентите. Трябва наистина да обичат работата си, за да издържат докрай.

— Това не важи ли изобщо за всяка медицинска професия?

Джеф поклати глава:

— Не съвсем. Лекарят има поне прилични доходи. Така разочарованията, които носи професията — като например загубата на някой пациент, могат да се компенсират — той хвърли поглед към часовника си. — Какво ще кажете, ако отидем да потанцуваме някъде?

— Да танцуваме? — Кристин поклати глава. — Не тази вечер, Джеф. Скоро ще трябва да се прибирам. Днес е първият ден на вуйчо Бил извън болницата и мисля, че ще трябва да се погрижа за него. Може да се нуждае от нещо.

— Тогава може би следващия път — Джеф погледна въпросително. — Ще има следващ път, нали?

— Разбира се.

— Добре. Ще ви се обадя скоро… Навярно още утре.

Тя се разсмя.

— По-добре почакайте до следващата седмица. Имаме гост — братовчед ми от Франция пристигна. Когато си замине, ще имам повече време.

— Добре.

Джеф подаде на келнера кредитната си карта. Докато чакаше да му я върне, наблюдаваше Кристин.

— Трябва наистина да ви благодаря за тази вечер! Много ми хареса!

— И на мене също!

Тя с изненада установи, че ни най-малко не бе преувеличила. Джеф бе изключително възпитан, очарователен партньор. Ако той й звъннеше, вероятно отново би излязла с него. А можеше междувременно да се е случило нещо с Андре…

Малко по-късно двамата напуснаха ресторанта. Мълчаливо се спуснаха надолу към паркинга.

— Почакайте тук! — помоли Джеф, след като бяха напуснали лифта. — Ще докарам колата.

Той изчезна сред множеството коли. Кристин остана сама. Беше щастлива и доволна от себе си и от света. Когато чу една кола да потегля, тя вдигна поглед, защото помисли, че е фиатът на Джеф. Вместо него обаче видя много добре познатата жълта лимузина, която се бе отправила към изхода. Кристин подскочи от ужас. През прозореца й се мярна кичур руси къдрици зад волана. До Андре седеше Синтия. Беше отметнала главата си назад и силно се смееше на нещо. Кристин успя да я чуе ясно. Малко преди колата да се скрие зад една бетонна колона, тя видя как момичето се притисна до Андре. Той се наведе над нея и я целуна. След това автомобилът отмина. Сърцето на Кристин заби лудо. Звучният смях още звучеше в ушите й. Причиняваше й болка.

— Е, вече съм тук.

Тя се върна към действителността. Джеф държеше вратата отворена пред нея. Кристин бавно се плъзна на седалката.

— Сигурна ли сте, че не желаете да танцувате тази вечер? — Джеф я погледна внимателно.

Тя поклати глава.

— Не откарайте ме, ако обичате, вкъщи! — каза му тихо тя.

Вятърът, който нахлуваше през отворения прозорец, развяваше дългите й тъмни коси. Кристин затвори очи. Чувството на приятно задоволство беше отлетяло. Останали бяха само ядът и ревността, които заглождиха сърцето й.