Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малореон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King of the Murgos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

Пазителите на запада. Кралят на мургите. 2001. Изд. Бард, София. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Guardians of the West. King of Murgos, David EDDINGS]. С ил. Формат: 170×240. Страници: 702. Цена: 9.99 лв. ISBN: 954-585-163-5.

История

  1. — Добавяне на анотация

7.

Въздухът под преплетените клони беше влажен. В ноздрите си усещаха миризма на застояла вода и гниещи листа. Дърветата се извисяваха нагоре, над тъмнината на джунглата, за да намерят светлина. Сиво-зелен мъх висеше на ленти от дърветата, лепкави лиани пълзяха около стволовете им като дебели змии. Бледа мъгла плуваше над миришещите на застояло езерца и бавно движещите се потоци.

Пътят, по който вървяха, беше запуснат и обрасъл. Гарион яздеше начело на групата. Мечът му висеше на седлото му, а Кълбото постоянно го дърпаше. Беше късен следобед. Денят, сив и облачен, бавно, почти тъжно отиваше към своя край.

— Не знаех, че нийсаните са строили пътища — каза Се’Недра.

— Изоставиха ги след окупацията на марагите в края на второто хилядолетие — каза Белгарат. — Разбраха, че добре поддържаните пътища улесняват напредването на вражеската войска, така че Салмисра нареди пътищата да се оставят да запустеят.

Мечът на Гарион леко се залюля към гъстия храсталак край пътя. Той се намръщи, дръпна юздите и каза:

— Дядо, трябва да завием.

Останалите също спряха и се вгледаха в тъмните храсталаци.

— Ще отида да огледам — каза Силк, слезе от коня си и тръгна напред.

— Внимавай за змии — извика Дурник.

Силк спря, обърна се и го изгледа саркастично. После навлезе в гъсталака.

Зачакаха. Скоро Силк се върна и каза:

— Наблизо има следи от бивак и старо огнище.

— Да отидем да видим — каза Белгарат и слезе от седлото.

Оставиха Тот с конете, минаха през гъстия храсталак и излязоха на една поляна до старо огнище.

— Зандрамас ли е бил тук? — попита Силк.

Гарион приближи огнището. Държеше меча в ръката си. Мечът се издигна и посочи първо в една, а после в друга посока. След това го дръпна към един почти порутен заслон. Когато Гарион стигна там, мечът се наклони към земята, а Кълбото блесна.

— Мисля, че това е отговорът на въпроса ми — каза Силк със задоволство.

Дурник беше клекнал до огнището и внимателно разравяше въглените и се вглеждаше в пепелта под тях.

— От няколко месеца е — каза той.

— Ако се съди по заслоните, мога да кажа, че тук са били поне четирима души — каза Силк.

— Значи Зандрамас вече не е сам — намръщи се Белгарат.

Ерионд, който любопитно оглеждаше грубите заслони, вдигна нещо, отиде при Се’Недра и без да казва нищо, и го подаде.

— О! — изплака тя.

— Какво е това, Се’Недра? — попита Велвет.

Малката кралица с насълзени очи й подаде малка вълнена шапчица.

— На детето ми е — каза тя задавено. — Носеше я в нощта, когато го отвлякоха.

Дурник се прокашля и каза:

— Късно е. Искате ли да останем тук през нощта?

Гарион погледна измъченото лице на Се’Недра и отговори:

— Не. Да продължим още малко.

Дурник също погледна кралицата и се съгласи.

Около миля по нататък стигнаха някакви руини на отдавна изоставен град. Короните на дърветата се събираха над широките улици, лиани пълзяха нагоре по порутени кули.

— Това, изглежда, е било хубаво място — каза Дурник. — Защо ли са го изоставили?

— Може да има куп причини, Дурник — обади се Поулгара. — Епидемия, политика, война, дори каприз.

— Каприз? — Той я погледна с недоумение.

— Това е Нийса — напомни му тя. — Тук управлява Салмисра и авторитетът й е абсолютен. Ако тя е дошла тук и е казала на хората да напуснат, те са напуснали.

Той я погледна с неодобрение и каза:

— Това не е хубаво.

— Да, скъпи — съгласи се тя. — Знам.

Пренощуваха сред руините и на следващата сутрин продължиха пътя си на югоизток. Растителността се промени. Дърветата ставаха все по-високи, а стволовете им — все по-дебели. Храстите под тях бяха все по-гъсти, а неприятната миризма на застояла вода ставаше все по-силна. Малко преди обед ветрецът донесе до ноздрите на Гарион по-различен мирис — миризма на нещо толкова сладостно, че даже му се зави свят.

— Какъв е този прекрасен аромат? — попита Велвет и кафявите й очи блеснаха.

В следващия миг Гарион видя най-красивото дърво на света. Листата му блестяха в злато, тъмночервени лиани обвиваха клоните му. Дървото беше покрито с огромни цветове в червено, синьо и яркожълто, а между тях висяха тежки гроздове от блестящи пурпурни плодове, сякаш готови да избухнат. При вида и аромата на това великолепно дърво го обзе непреодолимо желание да изтича при него.

Велвет вече стоеше пред дървото със замечтана усмивка.

— Лизел! — Гласът на Поулгара беше като плесница. — Назад!

— Но… — Гласът на Велвет трепереше от желание.

— Не мърдай! — викна Поулгара. — Ти си в смъртна опасност.

— Опасност ли? — обади се Гарион. — Но това е само едно дърво, лельо Поул.

— Всички на място — заповяда тя. — Дръжте здраво юздите и не се приближавайте до дървото.

— Какво става, Поул? — попита Дурник.

— Мислех, че всички са унищожени — измърмори тя. Гледаше великолепното дърво с омраза.

— Но защо някой би поискал да унищожи нещо толкова прекрасно? — викна Велвет.

— Разбира се, че ще е прекрасно. То така ловува.

— Ловува ли? — обади се Силк. — Поулгара, но това е дърво! Дърветата не ловуват.

— Това обаче го прави. Една хапка от тези плодове предизвиква внезапна смърт, а допирът до цветовете води до парализа на всички мускули — каза тя и посочи нещо във високата трева под дървото.

Гарион се взря в тревата и видя скелета на голямо животно. Пет-шест тъмночервени филиза, излизащи от цъфналите клони, се бяха преплели в гръдния кош на животното.

— Не го гледайте — каза Поулгара с нетърпящ възражение тон. — Не мислете за плодовете и се опитайте да не вдишвате дълбоко аромата на цветовете. Дървото се опитва да ви привлече в обхвата на филизите си. Тръгвайте и не се обръщайте назад. — И подкара коня си напред.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — притеснено попита Дурник.

— Ще ви настигна — отговори тя. — Първо трябва да се погрижа за това чудовище.

— Правете каквото ви казва — викна Белгарат. — Да вървим.

Докато се отдалечаваха от смъртоносното дърво, Гарион изпита горчиво разочарование и раздразнение. Погледна назад и с удивление видя тъмночервените филизи на клоните яростно да се гърчат и извиват във въздуха. В същия миг Се’Недра извика високо.

— Какво става? — попита той.

— Дървото! — ахна тя. — Ужасно! То се храни от агонията на жертвите си също толкова, колкото и от плътта им.

След миг зад тях се разнесе силен тътен, последван от съскащо пращене. Над гората се издигнаха пламъци. В съзнанието си Гарион чу ужасен писък, пълен с болка, гняв и омраза. Гъст черен дим се издигна над гората, разнесе се зловонна миризма.

След малко Поулгара се присъедини към тях.

— Няма да прави повече злини — каза тя с нотка на задоволство и се усмихна иронично. — Това е едно от малкото неща, с които съм съгласна със Салмисра. — И добави: — На този свят няма място за точно това дърво.

 

 

Около обяд на следващия ден конят на Ерионд стана неспокоен и младежът, който яздеше до Гарион, се засмя и каза:

— Тича му се. Обича да тича.

Гарион го погледна и каза:

— Ерионд, има нещо, за което искам да те попитам.

— Кажи, Белгарион.

— Когато яздих към брега на морето в Гората на дриадите, конят направи нещо доста странно.

— Странно ли? Какво имаш предвид?

— Би трябвало да стигне до морето за два дни, а той го направи за половин час.

— О! Това ли?

— Ще ми обясниш ли как го прави?

— Това е нещо, което прави, когато знае, че много бързам. Сякаш отива на някакво друго място и когато се върне оттам, аз съм много по-напред, отколкото може да се очаква.

— Какво друго място?

— Това около нас, но същевременно не е то. Разбираш ли?

— Не. Не съвсем.

Ерионд се намръщи, после каза:

— Веднъж ти ми каза, че можеш да станеш на вълк, точно както го прави Белгарат.

— Да.

— Каза още, че когато правиш това, мечът ти е пак с теб, но в същото време не е.

— Така казва дядо.

— Мисля, че това е другото място — там, където отива и мечът ти. Разстоянията там нямат такова значение, както тук. Ако това е някакво обяснение, разбира се.

— Май не е — засмя се Гарион.

 

 

Рано следобед на следващия ден стигнаха заблатения бряг на Змийската река, където пътят завиваше на изток. Небето беше чисто, въпреки че бледото слънце не топлеше много.

— Може би ще е по-добре да се движа пред вас — предложи Силк. — Не оставихме много приятели, когато бяхме тук навремето.

И смуши коня си и след минута се изгуби от погледа им.

— Няма да минаваме през Стис Тор, нали? — попита Се’Недра.

— Не — отговори Белгарат. — Той е от другата страна на реката. — Той погледна дърветата до мочурливия бряг. — Трябва да минем бързо и без неприятности.

След около час видяха странните, сякаш запустели кули на столицата на хората-змии. Те се издигнаха над отсрещния бряг на реката — до една различни. Някои бяха тънки и с остри върхове, а други — тумбести и с кръгли куполи. Някои пък бяха завъртени като спирали към небето. Нещо повече — бяха боядисани във всички възможни цветове — зелено, червено, жълто и даже в яркопурпурно.

Силк ги чакаше на неколкостотин метра по-нататък.

— Мисля, че ще успеем да минем незабелязано — отбеляза той. — Но един човек иска да говори с нас.

— Кой? — попита Белгарат.

— Не си каза името, но изглежда, знае, че ще минем оттук.

— Това не ми харесва. Каза ли какво иска?

— Само че имал някакво съобщение за нас.

— Да отидем да разберем — каза старият вълшебник и погледна Гарион. — По-добре покрий Кълбото.

Гарион кимна, извади здраво съшита кожена торба и покри дръжката на меча.

Очакваше ги един нийсанец с обръсната глава. Беше облечен с окъсани дрехи и имаше голям белег, тръгващ от челото през празната очна кухина и стигащ до края на бузата му.

— Мислехме, че ще дойдете по-рано — каза той. — Какво ви забави?

Гарион погледна едноокия мъж по-внимателно и попита:

— Не те ли познавам? Не се ли казваш Айсус?

Айсус се намръщи.

— Изненадан съм, че помниш. Умът ти не беше много ясен, когато се видяхме.

— Не беше нещо, което бих желал да забравя.

— Един човек в града иска да ви види — каза Айсус.

— Съжалявам, приятелю — обърна се към него Белгарат, — но бързаме. Не мисля, че в Стис Тор има някой, с когото бихме говорили.

— Както искате — сви рамене Айсус. — Платиха ми да ви посрещна и да ви предам съобщението.

Той се обърна и тръгна обратно под лъчите на следобедното слънце към храсталака на речния бряг, но след две-три крачки подхвърли:

— О! Щях да забравя. Мъжът, който ме изпрати, каза, че има информация за Зандрамас, ако това ви говори нещо.

— Зандрамас? — извика високо Се’Недра.

— Който и да е той — отговори Айсус. — Ако се интересувате, имам лодка. Мога да взема някои от вас до града, ако желаете.

— Изчакай един момент, за да обсъдим това — каза Белгарат.

— Колкото искате. Тъй или иначе не можем да пресечем реката преди да се е стъмнило съвсем. Аз ще изчакам в лодката, докато вие решавате. — И той тръгна през храстите към брега на реката.

— Кой е този? — попита Силк Гарион.

— Казва се Айсус. Наемник е. Последния път, когато го видях, работеше за Сади — главния евнух в замъка на Салмисра. Но имам чувството, че би работил за всеки, стига да му се плаща добре. — Гарион се обърна към Белгарат — Какво мислиш, дядо?

Старият мъж подръпна ухото си и каза:

— Може да е някаква измама, но някой тук знае достатъчно добре какво правим, за да разбере, че се интересуваме от Зандрамас. Мисля, че трябва да разберем кой е този добре информиран гражданин.

— Нищо няма да измъкнете от Айсус — каза им Силк. — Вече опитах.

Белгарат се замисли за момент и каза:

— Иди и виж колко голяма е лодката.

Силк отиде до храсталака, погледна и докладва:

— Не можем да отидем всички. Може би четирима.

Белгарат си почеса брадата и каза:

— Ти, аз, Поул и Гарион. — После се обърна към Дурник. — Вие ще чакате. Може да се забавим. Не палете огън, който може да се види от града.

— Ще се погрижа за всичко, Белгарат.

Лодката на Айсус беше боядисана в черно и беше вързана за един дънер. Едноокият мъж погледна критично Гарион и попита:

— Трябва ли да носиш такъв голям меч?

— Да. — отговори Гарион.

— Отива ти — сви рамене Айсус.

Здрач покри реката и от околните храсти се надигнаха облаци комари. Силк несъзнателно се пляскаше по врата.

— Не клати лодката — предупреди го Айсус. — Пиявиците са доста гладни по това време на годината и не е най-подходящото време за плуване.

Седяха притиснати в лодката и търпяха хапането на комарите, докато чакаха светлината да изчезне. След около половин час Айсус се огледа и каза:

— Достатъчно тъмно е.

После развърза лодката и я отблъсна от брега с едното весло, намести се удобно и загреба към светлините на Стис Тор. След двайсетина минути насочи лодката към един кей, който търговците от север можеха да използват за бизнеса си. Една изцапана с катран въжена стълба висеше под кея и Айсус бавно подкара лодката към нея.

— Оттук ще се качим — каза той, като задържа лодката под стълбата. — Опитайте се да не вдигате много шум.

— Къде точно ни водиш? — попита го Поулгара.

— Не много далеч — отговори той и бързо се изкачи по стълбата.

— Дръжте очите си отворени на четири — измърмори Белгарат. — Нямам доверие на този приятел.

Улиците на Стис Тор бяха тъмни, тъй като всички приземни прозорци на къщите бяха здраво залостени. Айсус се движеше като котка из сенките, но Гарион не беше сигурен дали тази потайност е необходима, или просто му е навик. Когато навлязоха в една тясна уличка, чуха плашещи звуци накъде в тъмното и ръката му стисна меча.

— Какво е това? — попита той.

— Плъхове — отговори Айсус. — Излизат през нощта и се хранят с боклуците, а после змиите от джунглата изяждат плъховете. — Той вдигна ръка. — Изчакайте за момент.

После тръгна напред и внимателно огледа широката улица пред тях.

— Чисто е — каза той. — Да вървим. Къщата, която ни трябва, е точно отсреща.

— Това е къщата на Дроблек, нали? — каза Поулгара на лукавия нийсанец. — Драснианският пристанищен началник.

— Били сте тук преди, както разбирам. Очакват ни.

Отвори им самият Дроблек. Драснианският пристанищен началник носеше широка кафява роба и беше станал още по-дебел. Той нервно огледа улицата и прошепна:

— Влизайте всички.

След като затвори вратата и я заключи здраво, той видимо се успокои.

— Милейди — изхриптя той към Поулгара и се поклони. — За мен е чест да ви посрещна в къщата си.

— Благодаря, Дроблек. Ти ли си го изпратил за нас?

— Не, милейди. Аз помогнах, за да се осъществи срещата.

— Изглеждаш малко нервен, Дроблек — каза Силк.

— Укривам в къщата си един човек, принц Келдар. Ще си имам доста неприятности, ако разберат за това. Толнедранският посланик непрекъснато изпраща хора да следят къщата ми и ме притеснява.

— Къде е човекът, с когото трябва да се срещнем? — попита Белгарат.

Дроблек с благоговение отговори:

— От древни времена в задната част на къщата има скрито помещение. Той чака там.

— Тогава да отидем да го видим.

— Веднага, вечни Белгарат.

Клатушкайки се и пухтейки, драснианският началник ги поведе през слабо осветения хол, после натисна един камък в стената. Скърцайки, една част от стената се отмести.

— Колко екзотично — измърмори Силк.

— Кой е? — чу се писклив глас от другата страна на вратата.

— Аз съм, Дроблек — отговори дебелият мъж. — Хората, които искаше да видиш, пристигнаха. — После каза на групата: — Ще отида да пазя.

Зад вратата имаше малко помещение, осветено от една-единствена свещ. Евнухът Сади страхливо стоеше до една изтъркана дървена маса. Обръснатата му глава беше набола, а алената му копринена роба изглеждаше прокъсана. Имаше поглед на преследван.

— Най-после — изрече той с облекчение.

— Какво правиш тук, Сади? — попита Поулгара.

— Крия се — каза той. — Влезте всички и затворете вратата. Не искам някой случайно да открие къде съм.

Влязоха в малката стая, а Дроблек бутна вратата зад тях.

— Защо главният евнух на Салмисра се крие в къщата на драснианския пристанищен началник? — полюбопитства Силк.

— Имаше недоразумение в двореца, принц Келдар — отговори Сади. — Вече не съм главен евнух. Даже са обявили награда за главата ми — доста голяма сума, както разбрах. Дроблек ми дължи услуга, така че ме скри — с не много голямо желание, но… — И той сви рамене.

— Като заговори за суми, аз ще взема парите си сега — каза Айсус.

— Имам още една малка работа за теб, Айсус — каза му евнухът със специфичния си контраалтов глас. — Мислиш ли, че можеш да влезеш в двореца?

— Ако се налага.

— Под леглото в покоите ми има една червена кожена кутия. С медни панти. Донеси я.

— Искаш ли да обсъдим цената на услугата?

— Ще ти платя колкото сметнеш, че заслужаваш.

— Добре. Нека да кажем двойно на това, което ми дължиш.

— Двойно?!

— Дворецът е опасно място в момента.

— Възползваш се от ситуацията, Айсус.

— Отиди си вземи сам кутията тогава.

Сади го погледна безпомощно и се предаде.

— Добре, двойно.

— Винаги е удоволствие да се работи с теб, Сади — каза Айсус, отиде до вратата и се измъкна навън.

— Какво става тук? — обърна се Силк към нервния евнух.

— Срещу мен бяха отправени някои обвинения — въздъхна Сади с болка в гласа. — Не бях напълно готов да се защитя от тях, така че реших, че ще е по-разумно да си взема дълга отпуска. В последно време работих доста усилено.

— Обвиненията бяха ли верни?

Сади поглади наболата си глава с дългите си пръсти.

— Не напълно — призна той, — но работата се раздуха.

— Кой зае твоето място в двореца?

— Сарис. — Сади почти изсъска името. — Третокласен интригант без никакво чувство за стил. Някой ден с удоволствие ще му отрежа някои неща, от които не се нуждае много, с тъп нож.

— Айсус ни каза, че имаш информация за Зандрамас — каза Белгарат.

— Наистина е така — отговори Сади, стана от стола и отиде до тясното неоправено легло до стената. Потършува под мръсното кафяво одеяло и извади малко сребърно шише. — Извинете ме — каза той и отпи от шишето с гримаса. — Бих искал да няма такъв лош вкус.

Поулгара го изгледа студено и каза:

— Мислиш ли да ни кажеш каквото знаеш за Зандрамас преди да си започнал да виждаш пеперуди?

Сади я погледна невинно.

— О! Не! Това не е онова, лейди Поулгара — увери я той и разклати шишето. — Това има само известен успокояващ ефект. Нервите ми са опънати до крайност от това, което се случи през последните няколко месеца.

— Хайде да говорим по същество — предложи Белгарат.

— Много добре. Аз имам нещо, което вие искате, и вие имате нещо, което аз искам. Това е търговията.

— Защо да не обсъдим това? — каза Силк. Очите му изведнъж заблестяха, а дългият му нос замърда.

— Много добре познавам репутацията ти, принц Келдар — усмихна се Сади, — и не съм толкова глупав да се пазаря с тебе.

— Добре, какво точно искаш от нас, Сади? — попита Белгарат.

— Вие смятате да излезете извън Нийса. Искам да ме вземете с вас. В отплата ще ви кажа всичко, което научих за Зандрамас.

— И дума не може да става.

— Мисля, че избързвате, древен първи. Първо ме чуйте.

— Не ти вярвам, Сади — твърдо каза Белгарат.

— Напълно разбираемо. Не съм човек, на когото трябва да се вярва.

— Защо тогава трябва да се разбирам с теб?

— Защото аз знам защо преследвате Зандрамас и което е по-важно, знам къде отива Зандрамас. Това е много опасно за вас място, но аз мога да уредя да се движим свободно, когато пристигнем там. Нека да оставим детинщините за доверие един към друг и да се захванем за работа.

— Само си губим времето тук — каза Белгарат на останалите.

— Мога да ви бъда много полезен, древен първи — каза Сади.

— Или на някой, който много иска за знае къде сме — добави Силк.

— Това няма да е в мой интерес, Келдар.

— Което пък ме навежда на една интересна мисъл — каза Силк. — Имам прекрасна възможност да спечеля бързо. Ти спомена, че за главата ти дават доста голяма награда. Ако не искаш да ни сътрудничиш, мога да реша да взема наградата. Колко точно каза, че е?

— Няма да направиш това, Келдар — спокойно отговори Сади. — Вие бързате да хванете Зандрамас, а при даването на парите за награда винаги се намират стотици административни затруднения и Зандрамас ще бъде още по-далеч пред вас.

— Това е така — призна Силк и недоволно измъкна един от ножовете си. — Но имаме алтернатива. Малко е неприятна и мръсна, но обикновено има голям ефект.

Сади се отдръпна от него и извика със слаб, тревожен глас:

— Белгарат!

— Това няма да е необходимо, Силк — каза старият мъж и се обърна към Поулгара. — Виждаш ли някакъв изход, Поул?

— Добре, татко — каза тя, после се обърна към евнуха. — Седни, Сади. Искам да видиш нещо.

— Разбира се, лейди Поулгара — съгласи се той и седна на стола до масата.

— Гледай внимателно — каза тя и направи интересен жест пред очите му.

Евнухът се усмихна.

— Колко хубаво — измърмори той, загледан в нещо невидимо. — Можеш ли да го накараш да направи и други неща?

Тя се наведе и го погледна в очите отблизо.

— Разбирам. Ти си по-умен, отколкото мислех, Сади — каза тя. — Той е дрогиран. Може би от това, което пи от шишето. Точно сега с него не може да се направи нищо повече.

— Това ни връща на другата възможност, нали? — каза Силк и завъртя ножа.

— Точно сега той дори няма да го усети — поклати глава Поулгара.

— О! — каза тъжно Сади. — Ти го накара да си отиде, а аз толкова го харесвах.

— Дрогата няма да действа дълго — сви рамене Силк. — И докато действието й отшуми, ние ще сме далеч от града и ще успеем да измъкнем от него някои отговори, без да предизвикваме внимание с крясъците му.

„Защо решението на всеки въпрос трябва да идва от ножницата“ — чу Гарион сухия глас в мислите си.

„Какво?“

„Кажи на малкия крадец да прибере ножа си.“

„Но…“

„Не спори с мен, Гарион. Ти имаш нужда от информацията на Сади за Зандрамас, а аз не мога да ти я дам.“

„Предлагаш да го вземем с нас?“ — Гарион беше потресен от тази идея.

„Нищо не предлагам, Гарион. Казвам ти. Сади идва с вас. Не можеш да направиш нищо без него. Сега кажи на дядо си.“

„Той няма да хареса това.“

„Не можеш да се наложиш, без да проявиш сила на духа.“

Гласът си отиде.

— Дядо — каза Гарион с болезнен глас.

— Какво? — с раздразнение попита старият мъж.

— Идеята не е моя, дядо, но… — Гарион погледна евнуха с отвращение и после вдигна безпомощно ръце.

— Това е несериозно! — извика Белгарат.

— Страхувам се, че трябва.

— Изпускам ли нещо? — полюбопитства Силк.

— Млъкни — изръмжа му Белгарат и пак се обърна към Гарион.

Гарион кимна утвърдително.

— Това е идиотщина! — Белгарат се вгледа в Сади, пресегна се през масата и хвана ярката му роба за яката. — Чуй ме добре, Сади — каза той със стиснати зъби. — Идваш с нас, но си дръж носа далеч от нашите работи. Разбираш ли ме?

— Разбира се, древен първи. — Евнухът говореше като насън.

— Не мисля, че разбираш напълно за какво става въпрос — каза Белгарат със страховито спокоен глас. — Ако те хвана пак да пиеш от това нещо, ще те оставя в ръцете на Силк, да прави каквото е решил. Схващаш ли?

Очите на Сади се уголемиха от страх и лицето му потръпна.

— Д-д-да, Белгарат.

— Добре. Сега започвай да говориш. Какво точно знаеш за Зандрамас?