Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малореон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King of the Murgos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

Пазителите на запада. Кралят на мургите. 2001. Изд. Бард, София. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Guardians of the West. King of Murgos, David EDDINGS]. С ил. Формат: 170×240. Страници: 702. Цена: 9.99 лв. ISBN: 954-585-163-5.

История

  1. — Добавяне на анотация

10.

Силк бавно се изправи — държеше ръцете си настрани — и отбеляза:

— Безшумно ходиш.

— Навик — каза мъжът с лъка. — Хайде тръгвайте. Да не караме приятелите ви да ви чакат.

Заслизаха по склона. Непознатият ги следваше с опънат лък. В горния край на долчинката, където бяха лагерували, няколко облечени в черно мъже пазеха останалите. Всички имаха белези по лицата си и ко̀си очи на мурги, но имаха и някои различия. Мургите, които Гарион беше виждал, винаги имаха широки рамене и стойката им беше арогантна. Тези мъже бяха по-слаби, а поведението им беше доста по-спокойно.

— Виждаш ли, благородни Тажак — тъкмо казваше Сади на мъжа със слабо лице, който явно им беше началник — така е, както ти казах. Имаме само още двама слуги.

— Знаем колко сте, търговецо на роби — отговори слабият мъж с груб глас. — Следим ви, откакто навлязохте в Ктхол Мургос.

— Не сме се и опитвали да се крием — запротестира Сади. — Единствената причина да се скрием беше, за да не се намесваме в тази неприятност долу. — Той направи пауза. — Любопитно е обаче защо благородните дагаши ще си правят труда да следят действията на група търговци на роби. Със сигурност не сме първите, които идват насам.

Без да обръща внимание на думите му, Тажак внимателно оглеждаше Гарион и приятелите му с косите си черни очи.

— Как се казваш? — попита той Сади накрая.

— Аз съм Уса от Стис Тор, добри ми господарю, надлежно регистриран търговец на роби. Имам всички необходими документи, ако искате да ги погледнете.

— И как така никой от слугите ти не е нийсанец?

Сади невинно разтвори ръце.

— Войната тук на юг кара моите съграждани да нямат желание да идват насам, в Ктхол Мургос, точно сега — обясни той. — Така че бях принуден да наема тези чужденци.

— Възможно е — каза дагашът с равен, безчувствен глас. После погледна Сади с втренчен поглед и попита: — От пари ли се интересуваш, Уса от Стис Тор?

Очите на Сади светнаха и той бързо затърка ръце.

— Е, виж сега, — каза той, — защо не поговорим за това? Какво точно искаш да направя за теб? И колко би ми платил?

— Трябва да обсъдя това с господаря си — отговори Тажак. — Моето задължение беше да открия група търговци на роби и да им кажа, че мога да ги свържа с някой, който е готов да плати много за една малка услуга. Интересувате ли се от това предложение?

Сади се поколеба и погледна към Белгарат за някаква инструкция.

— Е? — с нетърпение каза Тажак. — Интересуваш ли се?

— Разбира се — внимателно отговори Сади. — Кой е господарят ти, Тажак? Кой е този, който иска да ме направи богат?

— Той ще ти каже името си и какво трябва да направиш, когато го видиш — в Каша.

— Каша? — извика Сади. — Не искаш да кажеш, че трябва да отидем дотам, нали?

— Има много неща, които не съм казал. Е? Съгласен ли си да дойдеш с нас до Каша?

— Имам ли избор?

— Не.

Сади разпери безпомощно ръце.

„Какво е Каша?“ — попита Гарион Силк с пръсти.

„Главният град на дагашите. Не се ползва с добра репутация.“

— Добре — решително каза Тажак. — Да разтурим тези заслони и сме готови да тръгваме. До Каша има доста път, а следобедът не е много подходящ да бъдеш в пустинята.

Когато напуснаха дефилето с дагашите, които ги пазеха, слънцето вече се беше издигнало. В пустинята се виждаха следите на избягалите малореанци.

— Дали ще се опитат да използват вашите кладенци, благородни Тажак? — попита Силк.

— Вероятно. Но няма да успеят да ги намерят. Скрили сме кладенците с камъни, а купчините камъни в пустинята изглеждат доста еднакво.

Гарион, който яздеше до Белгарат, тихо попита:

— Дядо, какво ще правим?

— Ще чакаме да видим за какво е всичко това — отговори старият вълшебник.

Когато навлязоха в горещата пещ на пустинята, Сади се обърна, погледна мургите под склона и каза на Тажак:

— Твоите сънародници бяха много отзивчиви. Учудих се, че не ни зададоха никакви въпроси.

— Те знаят кои сме — кратко отговори Тажак. — И знаят, че е по-добре да нямат вземане-даване с нас. — Той погледна вече потящия се евнух. — Би било най-разумно да си затвориш устата, Уса. Слънцето изсушава човешкото тяло много бързо в пустинята, а отворената уста е първото нещо, което атакува. Твърде е възможно, ако продължиш да говориш, да умреш много бързо.

Сади го погледна и бързо стисна устни.

Жегата беше непоносима. Повърхността на пустинята се състоеше главно от червеникавокафяв чакъл и само тук-там имаше купчини големи тъмни камъни и широки места, запълнени с блестящ пясък. Сякаш целият свят наоколо блещукаше и се движеше на вълни от издигащата се от камъните горещина. Слънцето сякаш биеше с пръчка главата и врата на Гарион и въпреки че той обилно се потеше, влагата се изпаряваше от тялото му толкова бързо, че дрехите му оставаха напълно сухи.

Яздиха в тази пещ около час. После Тажак им махна да спрат и с бърз жест изпрати петима от мъжете си към един нисък каменен хребет на североизток. Малко по-късно те се върнаха с мехове хладка вода.

— Първо дайте на конете — рязко каза Тажак, после се отдалечи до подножието на хребета, наведе се, загреба пълна шепа от нещо, което изглеждаше като пясък, и се върна. — Подайте си десните ръце — каза той и изсипа във всяка шепа по малко. — Яжте!

Сади внимателно близна от нещото в ръката си и веднага го изплю.

— Иса! — изруга той — Сол!

— Изяжте я всичката — каза им Тажак. — Ако не го направите, ще умрете.

Сади го изгледа.

— Слънцето изважда от тялото ви солта. Без сол в кръвта си ще умрете.

Започнаха да ядат. Когато свършиха, дагашите им позволиха да пият вода, след което всички отново се качиха на конете и продължиха в горещия ад.

Се’Недра започна да клюма на седлото като вехнещо цвете. Жегата я убиваше. Гарион дръпна коня си до нея.

— Добре ли си? — попита я той през стиснати устни.

— Не говорете! — изсъска един дагаш.

Малката кралица вдигна лицето си и широко се усмихна на Гарион. Продължиха да яздят.

Загубиха всякакво чувство за време, беше невъзможно даже да мислят. Гарион яздеше, без да продума, а главата му сякаш беше подложена под ударите на чук от жегата. Часове или години по-късно той вдигна глава и примижа от ярката светлина. Гледаше глупаво напред и съвсем бавно осъзнаваше, че това, което вижда, е напълно невъзможно. Там, високо във въздуха пред тях, плуваше голям черен остров. Той се люлееше над блещукащите от слънцето камъни, отричайки всичко разумно. Какво чародейство би могло да създаде това? Кой би могъл да има такава сила?

Но това не беше магия. Като се приближиха, непоносимо горещите вълни започнаха да изтъняват, разпръсквайки миража и разкривайки факта, че това, което приближават, не е остров във въздуха, а скала, чийто връх стърчеше над пустинята. Около нея се виеше тясна пътека.

— Каша — кратко каза Тажак. — Слезте и водете конете.

Пътеката беше много стръмна. След втората спирала около планината каменистата повърхност на пустинята остана далеч отдолу. Изкачваха се все по-нагоре около горещия връх. После пътеката свърши през широк квадратен отвор.

— Пещера! — с горчивина каза Силк. — Защо винаги има пещера?

Гарион тръгна по-бързо. Беше доволен, че има къде да се скрие от непоносимата горещина.

— Вземете конете — каза Тажак на част от хората си — и се погрижете за тях. Останалите с мен.

Влязоха в дълъг коридор, изкопан в скалата. Гарион вървеше като сляп, докато очите му не свикнаха с тъмнината. Не можеше да се каже, че е студено, но определено беше по-хладно, отколкото отвън. Той дишаше дълбоко и се оглеждаше. Доста труд бе хвърлен, за да се изсече този коридор в твърдата скала.

Сади също отбеляза това, обърна се към намръщения мъж, който вървеше до него, и отбеляза:

— Не знаех, че дагашите са такива добри каменоделци.

— Не са. Този коридор е прокаран от роби.

— Не знаех, че държите роби.

— Не държим. След като са свършили със строежа на крепостта, сме ги изхвърлили.

— Навън? — ужасено попита Сади.

— Повечето предпочели да скочат от планината.

Коридорът ги изведе в широка пещера като тези, които Гарион беше виждал в земите на Улго. Тук обаче високо горе имаше тесни прозорци, които пропускаха светлина. Като погледна нагоре, той видя, че това не е естествена пещера, а по-скоро голяма дупка с покрив от каменни плочи, подпрени на сводове. На дъното на пещерата имаше град от малки каменни къщи, а в центъра се издигаше мрачна квадратна крепост.

— Къщата на Джахарб — каза единият от пазачите им. — Той чака. Трябва да побързаме.

Силк изсумтя.

— Какво има? — тихо попита Гарион.

— Трябва много да внимаваме — измърмори Силк. — Джахарб е старейшината на дагашите и има лоша репутация.

Всички къщи в града на дагашите бяха с равни покриви и тесни прозорци. Гарион забеляза, че по улиците няма суетене, както бе в западните градове. Облечените в черни дрехи дагаши вървяха тихо, без да се усмихват, и всеки човек, когото виждаха в този странен полуосветен град, сякаш бе заобиколен от забранено пространство, което никой друг не може да пристъпи.

Крепостта на Джахарб беше здрава, построена от големи базалтови блокове, а пазачите на входната врата бяха добре въоръжени. Тажак поговори с тях и вратата се отвори.

Стаята, в която ги въведоха, беше широка и осветена от газени лампи, закачени на вериги за тавана. Единствената мебел бяха купчини жълти възглавници, разхвърлени по пода, и редица от железни фигури за шах до едната стена. На една от купчините възглавници седеше възрастен мъж с бяла коса и тъмно набръчкано лице. Той носеше жълта роба и ядеше грозде, като внимателно подбираше зърната.

— Нийсанските търговци на роби, благородни старейшино — обяви Тажак с дълбоко уважение.

Джахарб сложи настрана купата с гроздето, наведе се напред, като опря лакти на коленете си, и ги погледна с пронизващ поглед. В този втренчен поглед имаше нещо подчертано студено.

— Как се казваш? — попита той. Гласът му беше студен като очите му, спокоен и сух.

— Аз съм Уса, благородни старейшина — отговори Сади и се поклони раболепно.

— И каква работа имаш в земите на Мургос? — Възрастният мъж говореше съвсем бавно, изговаряше думите, сякаш ги изписваше.

— Търговия на роби, велики старейшино — бързо отговори Сади.

— Купуваш или продаваш?

— По малко от двете. Настоящите смутове предлагат доста възможности.

— Сигурен съм в това. Значи си тук, за да спечелиш?

— Разумна печалба е всичко, което искам, благородни Джахарб.

Изражението на старейшината не се промени, но очите му се втренчиха в лицето на започналия да се поти евнух.

— Не изглеждаш добре, Уса. — Сухият му глас беше монотонен. — Защо?

— От горещината е, благородни Джахарб — нервно каза Сади. — Твоята пустиня е много гореща.

— Така е. — Студените очи продължаваха да гледат безмилостно. — Нарочно ли навлезе в земите, контролирани от малореанците?

— Всъщност нарочно — отговори Сади. — Казаха ми, че много роби се възползвали от хаоса, предизвикан от нападенията на малореанците, и се скрили в горите на Горут. А нивите и лозята на Хага и Ктан имат нужда от работна ръка. Ето я печалбата от тази ситуация.

— Ще ти трябва доста време, за да хванеш избягалите роби, Уса. А трябва да си в Рак Хага след по-малко от два месеца.

— Но…

Джахарб вдигна ръка и каза:

— Оттук ще продължиш към Рак Урга, където ще те очакват. Още един твой слуга ще се присъедини към теб. Името му е Кабах и ще го намериш в замъка на Торак при Агачак, началника на това място. Агачак и крал Ургит ще те качат заедно с твоите слуги на борда на кораб, който ще те заведе покрай южния край на полуостров Урга до Рак Ктака. Оттам ще отплувате направо към Рак Хага. Разбра ли всичко, което ти казах?

— Напълно, благородни Дахарб. А какво искаш да правя, като пристигна в Рак Хага?

— Когато стигнеш в Рак Хага, Кабах ще ви напусне и твоята задача ще е изпълнена. Твоето задължение към мен е да го скриеш в групата си, докато пътувате към Рак Хага — дребно нещо, за което ще бъдеш богато възнаграден.

— Корабът със сигурност ще ми спести месеци яздене, благородни старейшино. Но как ще обясня присъствието си там на малореанците, когато няма да имам роби, които да продам в Рак Хага?

— Ще купиш роби в Ктака или Горут. Тогава няма да те разпитват.

— Извини ме, благородни старейшино — каза Сади и се прокашля, — но кесията ми е доста тънка. Затова и планът ми беше да хвана избягали роби. Те не струват нищо, освен гоненето.

Очите на Джахарб останаха празни и безчувствени. Той се обърна към Тажак и нареди:

— Отвори сандъка!

Тажак бързо изпълни заповедта и отвори сандъка до старейшината. Сади ахна. Сандъкът беше пълен със златни монети.

— Вземи, колкото ти трябват, Уса — равнодушно каза Джахарб, но в очите му се появи лек блясък на забавление. — Но не повече отколкото можеш да загребеш с двете си ръце.

При вида на пълния със злато сандък очите на Сади алчно заблестяха, а лицето му се изпоти. Той гледаше златото, след това погледна малките си ръце и лицето му се появи израз на нескрито лукавство.

— Златото е тежко, най-благородни Джахарб, а ръцете ми са доста слаби след скорошна болест. Може ли някой от моите слуги да вземе твоето щедро възнаграждение?

— Има смисъл в молбата ти, Уса — отговори Джахарб. — Но имай предвид: не повече, отколкото може да загребе с двете си ръце.

— Естествено — каза Сади. — Със сигурност не бих искал да ми платиш повече. — Той се обърна. — Ти там — каза той на Тот, — отиди до сандъка и вземи две шепи монети, но внимавай, не повече.

Огромният Тот отиде до сандъка и загреба голяма купчина златни монети.

Джахарб изгледа нервния евнух с характерното си намръщено изражение, после изведнъж отметна глава и се разсмя.

— Отлично, Уса. Умът ти е доста чевръст. Харесвам това качество у хората, които ми служат. Може би даже ще живееш достатъчно дълго, за да похарчиш част от златото, което така умно успя да вземеш.

— Беше само демонстрация на моята интелигентност, благородни Джахарб — бързо отговори Сади. — За да докажа, че не си сгрешил, като избра мен. Мога да го накарам да върне монетите, ако искаш — е, част от тях.

— Не, Уса. Задръж ги. Ще заработиш всяка от тях, докато успееш да стигнеш до Рак Хага.

— Чест е за мен да служа на дагашите. Даже да не беше толкова разточителен, щях да обеднея, ако нямах такива приятели като теб. — Той се подвоуми за миг и хвърли бърз поглед към Белгарат. — Ще бъде ли нахално, ако попитам нещо? Не е важно, но много ме интересува.

— Можеш да питаш. Уса. Аз ще реша дали да ти отговоря, или не като чуя въпроса.

— Имам един много богат клиент в Тол Хонет, благородник — каза Сади. — Има невероятна страст към редки книги и ще ми плати цяло богатство за едно копие на пророчествата на гролимите от Рак Ктхол. Дали не знаеш къде мога да ги намеря?

Джахарб леко се намръщи, почесвайки сбръчканата си буза.

— Дагашите не се интересуват много от книги — каза той. — Това, което търсиш, със сигурност се е намирало в библиотеката на Ктучик в Рак Ктхол, но може би е изчезнало, когато магьосникът Белгарат разруши града. — Той помисли още малко. — Може да попиташ Агачак, когато стигнеш Рак Урга. В замъка имат доста голяма библиотека и тъй като пророчествата имат много общо с религията, Агачак със сигурност ще има копие, ако такова изобщо съществува.

— Много съм благодарен за информацията, благородни старейшино — каза Сади и се поклони.

Джахарб се поизправи и каза:

— А сега ти и твоите слуги имате нужда от почивка. Ще тръгнете за Рак Урга утре в зори. Приготвили са ви стая. — И той пак взе купата с грозде.

Стаята, в която ги заведоха, беше доста голяма. Каменните стени бяха боядисани в бяло, за да увеличават слабата светлина. Мебелировката се състоеше само от една каменна маса и купчина възглавници.

Когато Тажак ги остави сами, Гарион съблече зелената роба и каза:

— Дядо, какво ще правим? Не можем да отидем в Рак Урга. Ако искаме да хванем Зандрамас, трябва възможно най-бързо да отидем във Веркат.

Старият мъж се изтегна на възглавниците и каза:

— Всъщност, Гарион, нещата не биха могли да се наредят по-добре. След като се качим на кораба, който са ни приготвили Агачак и Ургит, можем да отплуваме директно за Веркат. Това ще ни спести месеци трудно пътуване.

— Но този Кабах, който ще ни чака в Рак Урга, няма ли да протестира, че не отиваме където е казал Джахарб?

Сади отвори кожената си кутия и каза:

— Успокой се, Белгарион. — После взе едно малко шишенце с тъмносиня течност. — Две капки от това в храната и той ще е толкова щастлив, че изобщо няма да се интересува накъде е тръгнал.

— Ти си интересен човек, Сади — каза Белгарат. — Откъде знаеше, че търся предсказанията на западните гролими?

Сади сви рамене.

— Не беше трудно да се досетя, древни. Част от договорката между Сарис и Нарадас включваше да се изгори единственото копие в дворцовата библиотека в Стис Тор. След като Зандрамас иска да го унищожи, ясно е, че ти пък би искал да го имаш.

— Започвам да си променям мнението за теб, Сади. Все още не ти вярвам напълно, но ти можеш да бъдеш много полезен, когато решиш.

— Благодаря, древни. — Евнухът извади малкото глинено шише.

— Ще храниш змията ли? — попита Силк.

— Тя бързо огладнява, Келдар.

— Ще почакам отвън тогава.

— Кажи ми принц Кердар — попита го любопитно Велвет, — каква е причината за твоето подчертано отвращение към влечугите?

— Повечето хора не харесват змии.

— О, те не са толкова лоши.

— Правиш се на интересна ли?

Тя разтвори широко очи и го изгледа невинно.

— Иначе не съм ли?

Той измърмори нещо и излезе.

Велвет се засмя и отиде при Се’Недра на купчината възглавници до прозореца — двете бяха станали много близки през времето, откакто напуснаха Тол Хонет. Тъй като Поулгара винаги изглеждаше самоуверена, Гарион не разбираше напълно дълбоката нужда на повечето жени от компанията на други жени. Докато Сади хранеше малката змия, двете седнаха една до друга на възглавниците и започнаха да решат косите си, за да махнат прахта от дългото пътуване.

— Защо го дразниш толкова, Лизел? — попита Се’Недра.

— Връщам си — каза Велвет със закачлива усмивка. — Когато бях малко момиченце, той обичаше да ме дразни. Сега е мой ред.

— Изглежда, винаги знаеш какво да кажеш, за да го ядосаш.

— Познавам го много добре, Се’Недра. Наблюдавала съм го с години. Знам какво означава всеки негов жест и знам къде е най-чувствителен. — Очите на русокосата девойка станаха по-меки. — Той е легенда в Драсния, знаеш ли? В Академията изучавахме неговите подвизи. Всички се опитвахме да му подражаваме, но никой от нас нямаше неговия невероятен усет.

Се’Недра спря да я сресва и я погледна продължително.

— Какво има? — попита Велвет.

— Нищо — каза Се’Недра и продължи да я реши.

 

 

Нощта в пустинята беше учудващо студена. Във въздуха имаше толкова малко влага, че след като слънцето залезеше, топлината сякаш се изпаряваше веднага. Когато в зори напускаха Каша, Гарион откри, че трепери. Още щом се издигна обаче, изгарящото слънце пак превърна пустошта в ад. Към обяд стигнаха подножието на хълмовете в западния край на пустинята и започнаха да се изкачват, излизайки от отвратителната пещ.

— Колко още има до Рак Урга, почитаеми? — попита Сади Тажак, който ги придружаваше.

— Около седмица.

— Разстоянията в тази част на Ктхол Мургос са доста големи, нали?

— Ктхол Мургос е голяма страна.

— И доста пуста.

— Само ако не се оглеждаш.

Сади го погледна с любопитство.

— Виж онзи хребет например. — Тажак посочи скалите на запад. Един самотен мург стоеше до коня си и ги наблюдаваше.

— Откога е там? — попита Сади.

— От около час. Не поглеждаш ли изобщо?

— В Нийса винаги гледаме земята. Заради змиите, нали разбираш.

— Ясно.

— Какво прави той там?

— Наблюдава ни. Крал Ургит винаги следи чужденците.

— Би ли ни навредил?

— Ние сме дагаши, нийсанецо. Другите мурги не могат да ни навредят.

— Успокояващо е, че имаме такъв изключителен ескорт, почитаеми Тажак.

Земята, през която яздиха следващата седмица, беше камениста, със слаба растителност. На Гарион му беше трудно да си представи, че тук, в южните ширини е късно лято. Беше свикнал смяната на сезоните да е бурна, а и не можеше да приеме обърнатите сезони тук, на края на света.

Една сутрин почувства, че добре покритото Кълбо го дърпа наляво, подкара коня си до този на Белгарат и тихо му каза:

— Тук Зандрамас е тръгнала на изток.

Старият мъж кимна.

— Мразя да губя следата — каза Гарион. — Ако Сади греши в това, къде отива тя, ще ни трябват месеци да я открием отново.

— Трябва да рискуваме — отговори старият вълшебник.

— Сигурно си прав, но все пак не ми харесва.

— На мен също. Но нямаме избор, нали?

Докато преминаваха скалистия гръбнак на полуостров Урга, откъм Голямото западно море започнаха да се трупат облаци, които предвещаваха че идва есента. Въпреки че бяха доста заплашителни, те носеха само дъжд и не можаха да прекъснат пътуването им. Все по-често по билата на хълмовете се виждаха патрули на мурги. Мургите обаче благоразумно им даваха път.

По обяд през един ветровит ден, когато тъмните облаци напредваха откъм океана, спряха на върха на един хълм и погледнаха надолу, където вълните се блъскаха в стръмните скалисти брегове.

— Заливът Урга — каза Тажак и посочи оловносивото море. Полуостровът се издаваше навътре в морето, защитавайки входа на залива със скалите си. В средата на залива, защитено със скали, се виждаше пристанището, цялото покрито с черните корпуси на кораби, а зад него се издигаше голям град.

— Рак Урга — каза Тажак.

На брега ги чакаше голяма баржа. Гребците роби намръщено гледаха мурга, който стоеше над тях с камшик в ръка. Тажак и хората му слязоха с Гарион и останалите на чакълестия бряг, а след това се обърнаха и без да кажат и дума, си тръгнаха.

Каналът между Голямото западно море и залива Урга не беше широк и Гарион можеше да види ниските каменни сгради на Рак Урга, клекнал и под мрачното небе. Сади каза нещо на мурга, даде му няколко монети и после всички се качиха на лодката. Мургът издаде кратка команда на робите си и изплющя с камшика. Робите отблъснаха баржата от чакълестия бряг с греблата си, като хвърляха страхливи погледи към господаря си, след което загребаха към града през тесния канал. Мургът крачеше напред-назад и внимателно наблюдаваше робите, за да забележи и най-малкия намек за намаляване на усилията им. Когато бяха преполовили пътя, той надигна камшика си с явната намерение да го използва.

— Извини ме, благородни лодкарю — каза Силк и се изправи пред него, — но знаеш ли, че лодката ти тече?

— Тече? — остро отговори мургът и отпусна камшика. — Къде?

— Не съм съвсем сигурен, но на дъното има доста вода.

Мургът извика кормчията и бързо вдигна една дървена решетка, така че да могат да огледат дъното на лодката.

— Това е мръсната вода, която се събира на дъното — каза той с отвращение. — Нищо ли не разбираш от лодки?

— Нищо — призна Силк. — Но като видях тази вода, реших, че би трябвало да знаеш. Извинявай, че те обезпокоих.

— Защо го направи? — попита Белгарат, когато Силк седна до него.

— Защото Дурник взе да пребледнява — сви рамене Силк. — Не исках чувството му за справедливост да се излее.

Белгарат погледна ковача.

— Нямаше да стоя като глупак и да гледам как бие горките хора — каза твърдо Дурник. — В момента, в който размахаше камшика си, щеше да се намери във водата.

— Видя ли какво имах предвид? — каза Силк на Белгарат.

Белгарат понечи да каже нещо, но Поулгара го спря.

— Остави го, татко — каза тя. — Той си е такъв и за нищо на света не искам да се променя.

Пристанището на Рак Урга беше претъпкано с кораби и кормчията внимателно избираше пътя си към кея, който се издаваше в оловносивите води на канала.

Накрая спряха и внимателно изведоха конете по една хлъзгава каменна рампа. Се’Недра погледна мръсната вода и се намръщи с отвращение.

— Защо пристанищата винаги изглеждат и миришат по един и същ начин? — измърмори тя.

— Сигурно защото хората, които живеят в тях, намират водата за неустоима — отговори Велвет.

Се’Недра я погледна учудено.

— Много е просто — обясни драснианката. — Хората винаги забравят, че боклуците, които хвърлят в пристанището сутринта, ще се върнат при тях със следобедния прилив.

На върха на рампата ги чакаше един важен мург. Тежката му черна роба се ветрееше на лекия бриз.

— Ей, вие — грубо каза той. — По каква работа сте тук?

Сади пристъпи напред и мазно му се поклони.

— Аз съм Уса — отговори той. — Регистриран търговец на роби от Стис Тор. Имам всички необходими документи.

— В Рак Урга няма пазар на роби — подозрително каза мургът. — Дай си документите.

— Разбира се. — Сади бръкна под зелената си роба и извади няколко пергамента.

— И какво търсиш тук? — попита мургът, като взе документите.

— Просто правя услуга на моя добър приятел Джахарб, главния старейшина на дагашите — каза Сади.

Мургът спря да разтваря документите и малко уплашено попита:

— Джахарб?

Сади кимна.

— Тъй като пътят ми минаваше оттук, той ме помоли да спра и да предам съобщение на Агачак, йерарха на Рак Урга.

Мургът преглътна нервно, тикна документите в ръцете на Сади, сякаш те изведнъж бяха станали горещи, и каза:

— Върви по пътя си тогава.

— Моите благодарности, благородни господине — каза Сади и пак се поклони. — Извини ме, но би ли ме упътил към замъка на Торак? За пръв път идвам в Рак Урга.

— Той се намира на най-високото място на улицата, която тръгва от този кей — отговори мургът.

— Пак благодаря. Ако ми кажеш името си, ще кажа на Агачак колко си ми помогнал.

Лицето на мурга пребледня.

— Не е необходимо — бързо каза той и си тръгна.

— Имената на Джахарб и Агачак май се ползват с доста влияние тук — отбеляза Силк.

— Предполагам, че ако ги споменеш в едно изречение, всяка врата в града ще се отвори — усмихна се Сади.

Рак Урга не беше привлекателен град. Улиците бяха тесни, а сградите бяха построени от грубо издялани камъни, покривите им бяха от равни сиви плочи, надвиснали над улицата и затъмняващи светлината. Но не само тази сива светлина правеше града толкова мрачен. Във въздуха се носеше някаква студена незаинтересованост към нормалните човешки чувства и някакъв странен страх. Мургите с черните си роби и намръщени лица се движеха по улиците и като че ли дори не забелязваха съгражданите си.

— Защо са толкова недружелюбни? — попита Ерионд.

— Това е културно наследство — каза Поулгара. — Мургите са били аристокрацията на Ктхол Мургос преди Торак да ги накара да се преселят на този континент. Те са абсолютно убедени, че са най-висшите същества във вселената, а всеки от тях е убеден, че е по-висш от останалите. Така че не им остава за какво да си говорят много.

Над тях се издигна облак от мазен зловонен черен дим.

— Каква е тази ужасна миризма? — попита Велвет и се намръщи.

— Едва ли би искала да знаеш — каза й Силк.

— Но те още ли… — Гарион не се доизказа.

— Изглежда, да — отговори дребният драснианец.

— Но Торак е мъртъв. Какъв е смисълът?

— Гролимите никога не са се интересували дали нещо има смисъл, Гарион — каза Белгарат. — Изворът на тяхната сила винаги е бил терорът. Ако искат да поддържат тази сила, трябва да продължат с терора.

Завиха зад един ъгъл и видяха огромна черна сграда. Гъст дим излизаше от един широк комин, стърчащ над плоския покрив.

— Това ли е замъкът? — попита Дурник.

— Да — отговори Поулгара и посочи една масивна, обкована с пирони врата в равната безкрайна стена. Над вратата беше закачено точно копие на лицето на Торак.