Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малореон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King of the Murgos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

Пазителите на запада. Кралят на мургите. 2001. Изд. Бард, София. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Guardians of the West. King of Murgos, David EDDINGS]. С ил. Формат: 170×240. Страници: 702. Цена: 9.99 лв. ISBN: 954-585-163-5.

История

  1. — Добавяне на анотация

19.

Гарион разтърси глава, за да прогони звъненето и звездите, които танцуваха пред очите му. Внезапният удар на кораба в скалите го беше запратил напред толкова силно, че направо бе излетял към парапета на задната палуба и сега на главата му имаше широка болезнена резка. Цареше ужасна глъчка. В едно се бяха смесили крясъците и шумът от тропота на десетки крака по палубата и изпълнените със страх викове за помощ на онези, които ударът бе помел във водата. Корабът изстена и се разтресе преди окончателно да се заклещи върху рифа. Огромните вълни непрекъснато го блъскаха в подводните скали и килът бързо ставаше на трески. Гарион отново разтърси глава, което му причини болка, и тръгна по силно наклонената задна палуба към стълбището. Наложи му се буквално да се изпързаля надолу и едва не се сблъска с Белгарат и Дурник.

— Какво стана? — попита възрастният мъж.

— Ударихме се в някакъв риф — отвърна Гарион. — Долу има ли ранени?

— Всички са добре. Леко понатъртени, но са добре.

Гарион опипа удареното място на главата си. Болеше, но фактът, че по пръстите му нямаше кръв, го успокои.

— Какво ти е? — попита Белгарат.

— Ударих си главата.

— Нали се бяхме разбрали да внимаваш!

Приглушен тътен от скърцащата обшивка на кораба се разнесе под краката им и ги прекъсна. Това беше звукът от раздробяването на дървения корпус.

— Белгарат — рече разтревожено Дурник, — заклещени сме и вълните няма да спрат да ни блъскат, докато не счупят и последното здраво парче от кораба.

— Къде е капитанът? — попита старият вълшебник.

— Беше при румпела, дядо — рече Гарион. После се покатери обратно горе, но вместо на капитана, се натъкна на кормчията и се провикна: — Къде е капитанът?

— Изчезна. Ударът го прекатури през парапета.

Очите на моряка бяха изпълнени с изненада и страх. Той се приближи и отчаяно простена:

— Обречени сме!

— Не се излагай човече! — сопна му се Гарион и после извика на дядо си: — Капитанът е изчезнал. Ударът го е помел в морето.

Гласът му беше силен и успя да надвика шума на урагана и крясъците на моряците.

Белгарат и Дурник се изкатериха по трите стъпала, които ги отделяха от него.

— В такъв случай ще ни се наложи да се справяме сами — рече старият вълшебник и се обърна към Дурник: — Според теб с колко време разполагаме?

— Не особено много. Долу непрекъснато нещо се троши, а вече се чува и бученето на нахлуващата вода.

— Значи трябва да го отделим от рифа преди да е направил подводната част на решето.

— Напротив. Рифът е единственото нещо, което ни крепи над водата, Белгарат — възпротиви се ковачът. — Ако го изкараме, ще потъне за броени минути.

— Тогава ще го извадим на брега. Елате с мен и двамата.

Той ги поведе към задната палуба, сграбчи румпела, завъртя го няколко пъти, сетне изруга и рече:

— Рулят е откъснат. — Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, и продължи: — Ще трябва да го направим заедно и бързо. Колкото повече го въртим и сучем, толкова повече щети ще причиним.

Той избърса от лицето си капките дъжд и морска вода, и впери поглед в брега, който беше на около миля. После посочи отвесната скала, която се спускаше направо в прибоя като висока стена.

— Ще тръгнем нататък. От лявата страна на стената има плаж. Мястото не е добре защитено и пътят дотам е осеян със скали, но това е най-добрата възможност.

Дурник се наведе през парапета на кърмата и се вгледа надолу.

— Белгарат, много лошо сме ударени — съобщи той мрачно и присви очи, сякаш искаше да измери с точност ивицата вода, която ги отделяше от сушата. — Единственият начин е да сме достатъчно бързи. Трябва да избутаме кораба нататък, а без рул ще ни е доста трудно да спазваме посоката.

— Друга възможност имаме ли? — попита Белгарат.

— И да има, в момента не се сещам за нея.

— Да почваме тогава. Готови ли сте?

Двамата му другари кимнаха и се изправиха, като всеки се опита да съсредоточи волята си. Гарион затрепери. Мускулите му бяха стегнати. Опитваше да удържи силата.

— Сега! — заповяда Белгарат.

— Вдигай! — изрекоха тримата в един глас.

Изпотрошената кърма на кораба започна бавно да се отскубва от прегръдката на вълните. Раздробените дъски от обшивката започнаха да скърцат и да пукат ужасно.

— Нататък! — изкрещя старецът, щом корабът се отдели от скалите, и посочи размазаните от разстоянието контури на брега.

Гарион блъсна напред. Отначало доста бавно, но впоследствие все по-бързо корабът започна да набира скорост. Дори и свистенето на вятъра вече не можеше да заглуши окуражителния шум от поренето на водата. Тримата с всички сили тласкаха кораба към безопасния бряг.

Когато обаче достигнаха течението на главния проток, корабът започна да се суче, като всеки момент заплашваше да се извърне странично. Това беше заради липсата на рул.

— Дръжте посоката! — изкрещя Белгарат. Вените по челото му бяха изпъкнали до пръсване, челюстите му бяха жестоко стиснати.

С тази задача се нагърби Гарион. Докато се движеха напред достатъчно бързо, водата не можеше да ги погълне, но в момента, в който се обърнеха странично към вълните, загубата на инерция щеше да се окаже фатална и това щеше да ги запрати на дъното.

Без да престава да бута напред, Гарион се съсредоточи върху носа на кораба и успя да го удържи. Оставаха по-малко от триста метра, но той беше изтощен и облян в пот.

Още двеста метра. Вече се чуваше тътенът на прибоя.

Сто метра. Започна да се чувства мъртвото вълнение, което в случая им помагаше да преодолеят нищожното разстояние, отделящо ги от брега.

В момента, в който носът се допря до разпенения пясък, вълната, която ги беше придвижила напред, се отдръпна, за да ги захвърли върху нова подводна преграда, и нов неочакван удар просна Гарион на палубата. Шумът от прибоя и пукащата се обшивка заглушаваше всичко, но поне бяха в безопасност. Носът на полуразрушения от ударите кораб се беше забил здраво в мокрия пясък. Гарион най-после успя да се изправи. Чувстваше се ужасно уморен — усилието да избутат кораба го беше изцедило. Палубата под краката му стенеше, пукаше и се тресеше.

— Май счупихме кила — рече Дурник с треперещ глас. Лицето му беше станало сиво от напрежението и той целият трепереше. — Сега трябва бързо да слезем на брега.

Белгарат също се изправи. От лицето му, охлузено от удара, се стичаше дъждовна и морска вода. В очите му се четеше гняв, който внезапно се смени със страх.

— Конете! Те бяха долу, Дурник! — извика старецът.

В следващия миг ковачът вече тичаше към люка.

— Викнете Тот да помогне — извика той през рамо. — Трябва да ги извадим оттам.

— Гарион — заповяда Белгарат, — трябва да изкараме хората от каютите и да ги изведем на сушата, защото след малко корабът ще се разбие на парчета.

Тръгнаха бързо, но внимателно по наклонената палуба на разбития кораб. Вятърът не стихваше нито за момент и плискаше в лицата им воден прах. Влязоха през зеещата врата на задната палуба в коридора на стълбището, който им предлагаше подслон от вятъра. В затвореното пространство пукането и пращенето на разпадащия се корпус бяха още по-ужасни.

В каютата на кърмата цареше пълен хаос. Ударът в рифа и по-късно счупването на кила бяха изкъртили завинтените за пода мебели. Отвсякъде стърчаха дъски, прозорците бяха изпотрошени и дори изтръгнати от касите. През отворите плющяха истински потоци дъжд. Се’Недра и Прала стояха сгушени една в друга. Ургит се беше вкопчил в стената в очакване на нов удар. Сади седеше на пода, стиснал червената си кожена чанта, за да предпази съдържанието й. Поулгара обаче изглеждаше ужасно ядосана. Беше цялата мокра и изглеждаше като човек, комуто са нанесли ужасна обида.

— Какво точно направи, старче? — сопна се тя на Белгарат в момента, в който той и Гарион влязоха в каютата.

— Ударихме риф, Поул — обясни той. — Започнахме да потъваме и се наложи да изкараме кораба на брега.

Тя го изгледа така, като че ли е направил нещо нередно.

— Ще говорим по-късно за това. Тук всички добре ли сте? — попита той. — Трябва незабавно да напуснем тази развалина.

— Като се имат предвид обстоятелствата, може да се каже, че сме добре, татко. Но ти не каза ли, че сте изтеглили кораба на брега?

— Да, но скършихме кила и тази част от кораба е все още във водата. Всеки миг това старо корито може да се разпадне. Трябва да минем напред и да слезем от кораба колкото се може по-бързо.

— Разбирам — кимна тя и се обърна към другите. — Вземете всичко, което можете да носите и ме последвайте. Трябва да се доберем до брега по най-бързия начин.

— Аз отивам да помогна на Дурник с конете — рече Гарион. — Тот, Ерионд, елате с мен!

Той се обърна да излезе, но за момент се спря при Се’Недра и я попита:

— Добре ли си?

— Мисля, че да — отвърна тя, като потърка охлузеното си коляно.

— Върви с леля Поул — заповяда и той и излезе.

В трюма положението бе по-тежко, отколкото бе очаквал. Водата беше вече до коляно и непрестанно нахлуваше през пробойните със страшно шуртене. Наоколо плаваха всякакви сандъци, вързопи и пакети. Дурник вече беше извел подлудените от катастрофата коне в носовата част, където водата бе все още плитка.

— Загубихме три — съобщи той. — Два със счупени вратове и един удавен.

— А Кон? — попита притеснено Ерионд.

— Той е добре — успокои го Дурник и отново се обърна към Гарион. — Опитах се да събера каквото е останало от нещата ни. Всичко е мокро, а хранителните запаси бяха в кърмата и вече няма начин да се доберем до тях.

— С това ще се занимаем после. Важното сега е да изкараме конете.

Дурник присви очи и като гледаше пречупения кил и клатенето на кърмата, рече:

— Твърде опасно е. Ще трябва да излезем през носа. Ще ида да си взема брадвата.

Гарион поклати глава в несъгласие.

— Ако кърмата се откъсне, и предницата ще се прекатури. Ако това стане, ще загубим още коне. Няма време да си вземеш брадвата.

Дурник пое дълбоко дъх и повдигна рамене. Лицето му беше тъжно.

— Знам, приятелю, и аз съм уморен — каза Гарион и постави ръката си на рамото му. — Дай да минем по-напред. Няма смисъл да пробиваме корпуса на място, където ще ни се наложи да скачаме в дълбока вода.

Не беше толкова трудно, колкото бяха очаквали. Помощта на Тот се усещаше. Избраха място от борда между две ребра и се захванаха. Докато двамата съсредоточаваха мисловната си енергия върху определеното място, Тот удряше с един железен лост. Едновременната работа на магьосниците и надарения с огромна физическа сила Тот скоро даде резултат и в обшивката се появи тесен отвор.

На брега видяха Силк — стоеше извън обсега на летящите трески, наметалото му плющеше на вятъра, а бушуващите вълни заливаха глезените му.

— Добре ли сте? — провикна се той, за да надвика шума на бурята.

— Горе-долу — отвърна му Гарион. — Ела да ни помогнеш с конете!

Оказа се, че единственият изход е да им вържат очите. Въпреки огромните усилия на Дурник и Ерионд да успокоят животните, работата потръгна едва когато те вече не виждаха опасностите, които криеше бушуващата вода. Един по един конете бяха изведени от дълбоката до колене вода през лабиринт от плуващи отломки на заветния бряг, където вълните се разбиваха в бяла пяна. Едва когато и последното животно беше спасено и стоеше сигурно на пясъка под носения от урагана дъжд, Гарион се обърна към треперещата развалина на кораба и заповяда:

— Да извадим багажа. Спасете всичко, което можете, но не рискувайте.

Мургските моряци бяха скочили от носа на сушата още веднага след удара и сега се бяха заслонили от стихията под съмнителната стреха, която им предлагаше една скала, и мълчаливо наблюдаваха как Гарион и останалите трупат провизиите си на брега.

— Изгубихме три коня и почти всичко от хранителните си запаси — съобщи Гарион на Белгарат и Поулгара. — Според мен успяхме да спасим всичко освен нещата, които останаха в каютите.

— С дрехите ще се оправим, но храна ще ни е нужна — рече Белгарат, като изгледа с присвити очи купчината.

— Сега прилив ли е, или отлив? — попита Силк, като стовари и последния вързоп.

Дурник погледна разбушувания от бурята провлак към Горандско море и рече:

— Мисля, че започва отливът.

— В такъв случай няма да е трудно. Нека сега си намерим някое уютно място, където да изчакаме морето да се отдръпне. Тогава ще можем да се върнем и да претърсим останките на спокойствие. При най-ниската точка на отлива те ще са изцяло на сушата.

— Само едно нещо ме притеснява относно плана ви, принц Келдар — обади се Сади. — Вие забравяте мургските моряци. Те се намират на пуст бряг, а поне дузина малореански кораби кръстосват наоколо и ги търсят. Малореанците обичат да избиват мургите почти толкова, колкото алорните. При това положение съвсем логично ще бъде те да искат да се махнат оттук колкото се може по-скоро. От наша страна би било разумно да си приберем конете веднага, ако искаме да ги запазим.

— Нека да натоварим багажа си и да се оттеглим. Сади е прав — можем да се върнем за нещата от кораба и по-късно — каза Белгарат.

Моряците, предвождани от висок едър мург със зловещ белег под лявото око, вече се приближаваха.

— Къде ще водите тези коне? — попита мургът.

— Не виждам защо тогава би трябвало да бъде ваша работа — отвърна хладно Сади.

— Но ще стане, нали, момчета!

Мокрите до кости моряци изразиха шумно съгласието си.

— Тези коне са наша собственост — продължи Сади.

— Това въобще не ни интересува. Ние сме предостатъчно, за да вземем всичко, което си пожелаем.

— А бе защо си губим времето с приказки! — провикна се един моряк зад водача.

— Точно така! — съгласи се единият мург и извади от ножницата на пояса си къс ръждив меч. Вдигна го високо и се провикна:

— След мен!

И миг след това вече лежеше проснат на мокрия пясък и ревеше от болка, стискайки счупената си дясна ръка. Без дори да промени изражението си, почти небрежно, Тот го бе ударил с железния си лост.

Останалите мигом се отдръпнаха. Само един от тях размаха абордажна кука над главата си и се провикна:

— Нападайте! Повече сме от тях и ще им вземем конете!

— Не би ли желал да ни преброиш отново — рече Поулгара със студен и спокоен глас.

И в същия миг — вече бе извадил меча си — Гарион усети нечие присъствие от лявата си страна. Той се обърна и потрепна. Не вярваше на очите си. До него се издигаше могъщата фигура на Барак. Черекът изглеждаше съвсем истински.

Дрънчене на доспехи го накара да се обърне надясно — там пък стоеше Мандорален. Дъждовните капки по бронята му искряха като запалени.

Пред него израсна и фигурата на Хетар.

— Какво ще кажете, господа? Да дарим ли тези мошеници с възможността да избягат, или да ги връхлетим и да пролеем кръвта им? — весело каза баронът на Воу Мандор.

— Това би било доста благородно — избоботи утвърдително подобието на Барак. — Как смяташ ти, Хетар?

— Те са мурги — отвърна той с ледения си глас и извади сабята си. — Да ги избием веднага! Така няма да си губим времето да ги преследваме един по един после.

— Нещо ми подсказваше, че ще кажеш това — засмя се Барак. — И така, господа да се захващаме — продължи той и издърпа тежкия си меч от ножницата.

Трите образа, които сега бяха още по-големи, отколкото на живо, пристъпиха към уплашените моряци. Сред тях вървеше и Гарион — с ясното съзнание, че всъщност е сам. Зад силуета на Барак вървеше огромната фигура на Тот, а до него пристъпваше Сади с кама, потопена в отрова. По другия фланг се придвижваха Дурник и Силк.

— Сега, Гарион! — прошепна образът на Барак, но гласът всъщност принадлежеше на Поулгара.

Гарион веднага я разбра и отпусна контрола си върху Кълбото. Мечът му избухна в пламъци. От върха му плъзнаха сини езици, почти докосващи лицата на моряците от първите редици.

— Нека онези от вас, които искат да си спестят бягството преди смъртта, да направят крачка напред.

Червенобрадият Барак избухна в такъв изблик на възторг, на който би завидял дори оригиналът.

— Докато ви мигне окото и ще ви изпратим при вашия едноок бог.

Настъпи моментна тишина, а после моряците хукнаха да бягат.

— О, богове! — чу Гарион зад себе си звънливия глас на Поулгара. — От хиляда години си мечтая за това.

Той се обърна и я видя пред себе си на фона на бушуващото море и надбягващите се буреносни облаци. Вятърът развяваше синьото й наметало. Дъждът бе полепил косата й по лицето, но очите й сияеха от радост.

— Моята Поул! — прегърна я Белгарат. — От тебе би излязъл син за чудо и приказ!

— Аз съм ти дъщеря, Белгарат — каза тя. — Да не би син да щеше да се справи по-добре?

— Не, Поул — рече той и целуна мократа й буза. — В никакъв случай.

Двамата се сепнаха, притеснени от факта, че любовта, която изпитваха един към друг и която бяха крили толкова хилядолетия, бе намерила своя израз именно тук, на пустия плаж, брулен от бурите. Почти засрамени, те се спогледаха. Не можаха да се сдържат и избухнаха в смях.

Гарион се извърна. Очите му се просълзиха.

Ургит се бе навел над пострадалия моряк.

— Ако нямаш нищо против да получиш един съвет от своя крал — каза той вежливо, — позволи ми да ти напомня, че морето наоколо гъмжи от малореанци. Те, както знаеш, изпитват детински искрена наслада да разпъват всеки мург, когото хванат. Та като се има предвид това, ти и твоите приятелчета би трябвало да се изнесете далеч от останките на този кораб — довърши той и хвърли многозначителен поглед към вълните.

Морякът погледна провлака с поглед, изпълнен с ужас, мигновено се изправи и като стискаше счупената си ръка, се втурна след другарите си.

— Това е забележителна проява на далновидност от негова страна, не мислите ли? — обърна се Ургит към Силк.

— Наистина, изглежда необичайно надарен, но нека да тръгваме вече. Развалините се като истински фар, а от друга страна, нищо чудно нашите моряци да се опитат отново до присвоят конете ни. — Дребният драснианец погледна илюзиите, създадени от Поулгара, и продължи: — Просто от любопитство, какво щеше да стане с тях, ако наистина се наложеше да се бием?

— Да ти кажа честно, драги Силк, нямам и най-малка представа — отговори тя. Все още се смееше, а зелените й очи пламтяха.

Незнайно защо отговорът й накара всички също да се засмеят.