Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малореон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King of the Murgos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

Пазителите на запада. Кралят на мургите. 2001. Изд. Бард, София. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Guardians of the West. King of Murgos, David EDDINGS]. С ил. Формат: 170×240. Страници: 702. Цена: 9.99 лв. ISBN: 954-585-163-5.

История

  1. — Добавяне на анотация

6.

Студена сива мъгла се надигна от реката и забули широките улици на Тол Хонет. Снегът премина в студен дъжд. Покривите и дворовете все още бяха покрити с бяло, но улиците бяха в киша с мръснокафяв цвят от преминалите по тях каруци и карети. Беше почти полунощ, когато Гарион и другите тихо напуснаха двореца. По улиците срещнаха само няколко групички празнуващи веселяци, повече или по-малко пийнали.

Велвет, загърната в тежко сиво наметало с качулка и яхнала дореста кобила, ги поведе покрай мраморните фасади на къщите, собственост на търговските барони на Тол Хонет, а после през опразнения централен пазар към бедните квартали в южната част на града.

Внезапно от мъглата изникна взвод легионери с червени наметала, шлемове на главите и копия и тя дръпна юздите на коня си и спря.

— По каква работа сте тук? — грубо попита началникът на патрула.

— Всъщност това не е никаква работа — весело отговори Велвет. — Тръгнали сме да се забавляваме. Граф Нориян дава увеселение. Познавате графа, нали?

Част от подозрителността на лицето на сержанта се стопи.

— Не, ваша милост — отговори той, — страхувам се, че не.

— Не познавате граф Нори? — възкликна Велвет. — Колко странно! Мислех, че всички в Тол Хонет го познават, поне той така казва. Горкият Нори, ще бъде абсолютно съсипан. Знаете ли какво? Защо не дойдете с нас, за да се запознаете с него? Ще ви хареса. Неговите увеселения са винаги толкова забавни! — И тя се усмихна с широко отворени очи.

— Съжалявам, милейди, но сме на служба. Сигурна ли сте, че не сте сбъркали улицата? Навлезли сте в долнопробен квартал, през който не препоръчвам да преминава никой благородник.

— Оттук е по-пряко — отговори Велвет. — Виждате ли, ние ще вървим оттук надолу и след това ще завием наляво… — Тя се подвоуми. — Или пък беше надясно? Забравих точно, но съм сигурна, че ще намерим пътя.

— Трябва да внимавате в тази част на града, ваша милост. Има разбойници и крадци.

— О, богове!

— И би трябвало да носите факли.

— Факли? Велики Недра, не! Мирисът на дим от факлите се задържа в косите ми със седмици. Сигурен ли сте, че не можете да се присъедините към нас? Забавите у Нори са чудесни!

— Предайте на графа, че съжаляваме, милейди.

— Хайде тогава. — И Велвет се обърна към останалите. — Трябва да побързаме. Вече сме закъснели. Довиждане, капитане.

— Сержант, милейди.

— О? Каква е разликата?

— Няма значение, милейди. Побързайте, ако не искате да изпуснете забавата.

Велвет се засмя весело и препусна.

— Кой е граф Нориян? — учудено я попита Дурник, когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят.

— Част от въображението ми, скъпи Дурник — засмя се Велвет.

— Тя е драснианка — измърмори Белгарат.

— Имаш ли някакви съмнения, вечен първи?

— Къде всъщност ни водиш, Лизел? — попита Поулгара, докато яздеха по мъгливата улица.

— Знам една къща, лейди Поулгара. Не е много хубава, но е допряна до южната стена и има много полезен заден вход.

— Как може да има заден вход, когато е допряна до градската стена? — попита Се’Недра и придърпа качулката си, за да предпази лицето си от дъжда.

Велвет й намигна и каза:

— Ще видите, ваше величество.

Улицата започна да придобива все по-запуснат вид. Къщите, които се забелязваха през мъглата, бяха построени от обикновен камък и много от тях представляваха складове без прозорци към улицата.

Минаха покрай няколко кръчми, от които се носеха викове, смехове и откъслеци от неприлични песнички. Няколко пияни мъже излетяха от една от тях и започнаха да се бият с юмруци и тояги. Един — нахален, небръснат грубиян — излезе на средата на улицата и им препречи пътя.

— Дръпни се — хладно му каза Велвет.

— Коя си ти, ма?

Огромният Тот излезе с коня си до коня на Велвет и леко побутна мъжа в гърдите с върха на тоягата си.

— Внимавай кого буташ — каза пияният мъж и блъсна тоягата настрани.

Без да промени израза си, Тот завъртя китката си, тоягата фрасна мъжа по главата и той се свлече в канавката.

— Благодаря — каза Велвет на гиганта. Тот любезно кимна. Продължиха по улицата.

— Защо се бият тези хора? — полюбопитства Се’Недра.

— Това е начин да се сгряват — отговори Силк. — Дървата за огрев в Тол Хонет са скъпи, а една хубава приятелска борба загрява кръвта им. Мислех, че всички знаят това.

— Подиграваш ли се с мен?

— Бих ли посмял?

— Той винаги е бил малко несериозен, ваше величество — каза Велвет.

— Лизел — твърдо се обърна към нея Се’Недра, — тъй като ще пътуваме заедно известно време, нека да оставим формалностите. Казвам се Се’Недра.

— Щом ваше величество предпочита.

— Мое величество предпочита.

— Добре тогава — каза русата девойка с топла усмивка.

Яздиха още известно време по неосветените улички на имперския град, докато най-после стигнаха до южната стена.

— Оттук — каза Велвет и ги поведе по мократа улица между стената и редица складове. Къщата, до която ги заведе, беше солидна двуетажна сграда и камъните и бяха черни и блестящи от дъжда. В двора се влизаше през тежка порта.

Велвет внимателно слезе от коня и като придържаше полата си да я запази от кишата, отиде до вратата и дръпна някаква връв. В двора се чу звън на камбанка. Някакъв глас отвътре отговори и тя тихо каза нещо на пазача. Вратата се отвори и те всички влязоха в двора. Гарион любопитно се огледа. Дворът беше почистен от снега и плочникът блестеше от ръмящия дъжд. Под навеса стояха няколко коня, а пред солидно изглеждащата врата на къщата чакаха две карети.

— Ще влезем ли? — попита Се’Недра, която също се огледа любопитно.

Велвет я изгледа продължително, после погледна Ерионд и каза:

— По-добре да не влизате.

Някъде отвътре се чу приглушен смях, последван от пронизителен женски писък.

Поулгара повдигна вежда и каза твърдо:

— Велвет е права. Ще чакаме отвън.

— Вече съм голяма, лейди Поулгара — възрази Се’Недра.

— Не си чак толкова голяма, скъпа.

— Ще ме придружите ли, принц Келдар? — попита Велвет. — Присъствието на сама жена в тази къща понякога не се разбира правилно.

— Разбира се — отвърна той.

— Няма да се бавим — увери ги тя и заедно със Силк отиде до вратата и почука. Отвориха й веднага.

— Не разбирам защо и ние не можем да почакаме вътре на топло и сухо — се оплака Се’Недра.

— Сигурна съм, че ще разбереш, ако влезем — каза Поулгара. — Малко дъжд няма да ти навреди.

— Какво толкова лошо има в тази къща?

Отвътре се чу още един писък, последван от дрезгав смях.

— Това е едно от нещата — отвърна Поулгара.

Очите на Се’Недра се отвориха широко.

— Имаш предвид, че това е едно от онези места? — И тя изведнъж се изчерви.

— Всички белези за това са налице.

След около четвърт час наклонената врата на избата в задната част на подгизналия двор проскърца и Силк излезе отдолу. Носеше фенер.

— Ще трябва да слезем с конете — каза той.

— А къде отиваме? — попита Гарион.

— В мазето. Това място е пълно с изненади.

Един по един, водейки конете, те последваха Силк по наклонената каменна рампа. Някъде отдолу Гарион чуваше клокоченето и плискането на течаща вода. Когато стигнаха края на рампата, видяха, че тесният проход се разширява в голямо, подобно на пещера помещение с каменни арки, осветено от няколко димящи факли. В центъра на помещението имаше дупка, пълна с тъмна мазна вода, тясна пътека я ограждаше от три страни. До пътеката беше вързана боядисана в черно ладия с по дванадесет гребци от двете й страни, всички облечени в тъмни дрехи.

Велвет стоеше до ладията.

— Можем да пресичаме само по двама — каза тя. Гласът й кънтеше в празното подземие. — Заради конете.

— Да пресичаме? — попита Се’Недра. — Къде да пресичаме?

— До южния бряг на реката — отговори Велвет.

— Но ние сме още зад градските стени.

— Всъщност се намираме под тях, Се’Недра. Единственото нещо, което стои между нас и реката, са две мраморни плочи от облицовката на стената.

А после неясно откъде се чу дрънчене на синджири и едната стена на подземното пристанище бавно се отвори.

През отвора Гарион можеше да види набръчканата от дъжда повърхност на реката и отсрещния бряг, почти скрит от мъглата.

— Много умно — каза Белгарат. — Откога съществува тази къща?

— От няколко столетия — отвърна Велвет. — Построена е, за да се осигурява всичко, което някой би могъл да поиска. Понякога някой от клиентите иска да напусне града или да влезе незабелязано в него.

— Как научи за нея? — попита Гарион.

Тя сви рамене и отвърна:

— Била е на Бетра. Тя казала на Джевълин за нейните тайни.

— Даже от гроба успява да ни помогне — отбеляза Силк.

Прехвърлиха се по двама през широката река. Велвет слезе последна на обвития от мъглата пясъчен бряг. Беше около три след полунощ.

— Гребците ще заличат следите ни по пясъка — каза тя. — Включено е в услугата.

— Много ли струва това? — заинтересува се Силк.

— Доста. Но всичко е за сметка на драснианското посолство. Братовчед ти отначало не беше съгласен, но в крайна сметка го убедих да плати.

Силк се усмихна злобно.

— Имаме няколко часа до изгрев слънце — продължи Велвет. — На около миля надолу по реката ще излезем на имперския път. По-добре ще е да вървим бавно. Легионерите от южната порта могат да се усъмнят, ако чуят галопиращи коне.

Качиха се на конете и тръгнаха през крайбрежните върби. Гарион, който яздеше зад Силк, го попита:

— Какво имаше в онази къща?

— Почти всичко, което можеш да си представиш — засмя се Силк. — А и доста други неща, които не можеш. Много интересна къща, пълна с хора с разнообразни интереси и желания, а и с достатъчно пари, за да ги осъществят.

— Разпозна ли някого там?

— Да, няколко души — няколко високоуважавани членове на благородни семейства от империята.

Се’Недра, която яздеше точно зад тях, презрително изсумтя и се обади:

— Не мога да разбера защо на някои мъже им харесва да посещават такива места.

— Посетителите не са само мъже, Се’Недра — каза Силк.

— Не говориш сериозно!

— Някои благопристойни дами от Тол Хонет са намерили най-различни начини, за да убият скуката. Те носят маски, разбира се, и почти нищо друго. Познах една графиня от семейство Хорбит.

— Щом е носила и маска, как успя да я познаеш?

— Има бенка, и то на място, което рядко се вижда. Преди няколко години бяхме доста близки и тя ми я показа.

— Не искам да говорим повече за това — каза твърдо Се’Недра и мина напред, за да се присъедини към Поулгара и Велвет.

— Тя ме попита, нали? — протестира невинно Силк. — Ти я чу, нали?

 

 

Яздиха няколко дни на юг. Времето се оправи, но празникът Ерастид премина, докато бяха на път, и Гарион изпитваше странно съжаление. От най-ранното му детство празникът в средата на зимата беше един от най-хубавите в годината. Да позволи той да мине незабелязано, му се струваше светотатство. Щеше му се да бе имал възможност да купи на Се’Недра нещо специално, но най-доброто, което можеше да направи, докато бяха на път, бе да й подари една нежна целувка.

На няколко левги преди Тол Борун срещнаха една богато облечена двойка, тръгнала на север към имперската столица, придружена от около дузина слуги, облечени в ливреи.

— Здравей, приятелче — каза снизходително богато облеченият благородник на Силк, който в момента яздеше най-отпред. — Какви са новините от Тол Хонет?

— Както обикновено, ваше благородие — отговори Силк с раболепие. — Убийства, заговори и интриги — обикновените забавления на богатите.

— Не ми харесва тона ти, приятелче — каза благородникът.

— Нито пък на мен обръщението „приятелче“.

— Чухме доста забавни истории — обади се лекомислено изглеждащата дама, облечена в червено кадифено наметало, обшито с кожи. — Вярно ли е, че някой се е опитал да избие всички хонети? Чухме, че цели семейства били убити в леглата, докато спели.

— Балера — обърна се към нея съпругът й с отвращение, — ти просто разпространяваш тези ужасни слухове. Как би могъл да знае този обикновен човечец за това какво точно става в столицата?! Сигурен съм, че ако в тези слухове имаше нещо вярно, Нарадас щеше да ни каже.

— Търговецът е безцветните очи ли? — изведнъж прояви интерес Силк.

— Познаваш ли го? — попита благородникът с известен интерес.

— Чувал съм за него, ваше благородие — предпазливо отговори Силк. — Не е много умно да обикаляш наоколо и да обявяваш, че го познаваш. Не знаете ли, че императорът обяви награда за главата му?

— За главата на Нарадас? Невъзможно!

— Съжалявам, но всички в Тол Хонет знаят това. Ако можете да го хванете, ще спечелите без усилие хиляда златни крони.

— Хиляда крони!?

Силк се огледа заговорнически и каза шепнешком:

— Между нас да си остане, но в Тол Хонет се носи слух, че всички златни монети, с които е пълен, са фалшиви.

— Фалшиви? — възкликна благородникът и очите му изведнъж се разшириха.

— Много добра имитация — продължи Силк. — Съвсем малко злато, смесено с обикновени метали, и монетите изглеждат истински, но не струват и една десета от номинала си.

Благородникът пребледня и несъзнателно сграбчи кесията на колана си.

— Това е част от заговора за унищожаването на толнедранската икономика, чрез обезценяване на монетите й — добави Силк. — Хонетите бяха въвлечени в това по някакъв начин и точно затова бяха убити. Разбира се, който бъде хванат да притежава такива монети, веднага бива обесен.

— Какво?!

— Естествено — вдигна рамене Силк. — Императорът смята да изкорени това незабавно. Крутите мерки са абсолютно необходими.

— Разорен съм — изстена благородникът. — Бързо, Балера! Трябва веднага да се върнем в Тол Борун!

След което обърна коня си и препусна в бърз галоп. Съпругата и свитата му го последваха.

— Не искаш ли да чуеш кое кралство стои зад всичко това? — извика Силк след него, а после се преви на седлото и се затресе от смях.

— Брилянтно, принц Келдар — измърмори одобрително Велвет.

— Този Нарадас доста ни се пречка, нали? — каза Дурник.

— Мисля, че ще го спра за малко — самодоволно се усмихна Силк. — Щом слуховете тръгнат, ще му е трудно да харчи парите си, да не говорим за това, че някои хора ще искат разплата.

— Ти постъпи ужасно с горкия благородник — неодобрително каза Велвет. — Сега той се връща в Тол Борун, за да изпразни ковчежетата си и да закопае парите си.

Силк сви рамене.

— Така става, когато някой се съюзява с ангараки. Продължаваме ли?

Минаха през Тол Борун, без да спират, и продължиха на юг към Гората на дриадите. Когато древната гора се показа на хоризонта, Поулгара дръпна коня си до този на дремещия Белгарат.

— Мисля, че трябва да спрем и да изкажем почитанията си на Ксанта, татко — каза тя.

Старият мъж се изправи на седлото и присви очи, загледан към гората.

— Може би — несигурно каза той.

— Дължим й уважение, татко, и ни е по път.

— Добре, Поул, но ще спрем само за малко. Вече сме на месеци зад Зандрамас.

Пресякоха полето и навлязоха под вековните дъбове. Листата им бяха обрулени от студените зимни ветрове и голите клони на дърветата сочеха небето.

У Се’Недра настъпи странна промяна. Въпреки че беше студено, тя свали качулката на наметалото си и тръсна червенокосата си глава, при което малките й златни обици във формата на жълъди звъннаха. Лицето й стана странно спокойно, тъгата, появила се на него, откакто бяха отвлекли сина й, изчезна.

— Върнах се — промълви тя.

Гарион имаше чувството, че от всички посоки идват леки звуци и повеи, въпреки че нямаше вятър. Звуците бяха като хор, който изпълняваше тъжна песен, песен, пълна с нежно съжаление и в същото време с живителна надежда.

— Защо всички са тъжни? — тихо попита Ерионд Се’Недра.

— Защото е зима — отвърна тя. — Тъгуват за опадалите листа и съжаляват, че птиците са отлетели на юг.

— Но пролетта пак ще дойде — каза той.

— Те знаят. Но все пак зимата ги натъжава.

Велвет с любопитство наблюдаваше малката кралица.

— Преживяванията на Се’Недра я правят особено чувствителна към дърветата — обясни Поулгара.

— Не знаех, че толнедранците се интересуват от живота на открито.

— Тя е само наполовина толнедранка. Любовта й към дърветата идва от страна на майка й.

— Аз съм дриада — каза простичко Се’Недра. Очите й бяха замечтани.

— Стига вече — обади се Белгарат. — Имах достатъчно неприятности с това да накараме алорните да приемат за кралица една толнедранка и без да усложняваме нещата, като им казваме, че не е и съвсем човек.

Спряха на лагер недалеч от мястото, където преди години бяха атакувани от отвратителните мъже от кал на кралица Салмисра. Тъй като не можеха да чупят клони от свещените дървета, трябваше да си направят заслон от нападали клони, а огънят им беше по необходимост съвсем малък. Когато над притихналата гора се спусна здрач, Силк се загледа несигурно в слабия огън, а после се взря в тъмнината и каза:

— Мисля, че ще поизмръзнем тази нощ.

Гарион спа лошо. Беше натрупал опадали листа за леглото, което делеше със Се’Недра, и влагата се беше просмукала до мозъка на костите му. Той се събуди с първите лъчи на слънцето и тъкмо да стане, видя Ерионд. Младежът седеше на един паднал дънер от другата страна на загасналото огнище, а до него седеше дриада с кестеняви коси.

— Дърветата казват, че ти си приятел — каза дриадата; играеше си с една островърха стрела.

— Обичам дърветата — отговори Ерионд.

— Те нямат предвид точно това.

— Знам.

Гарион внимателно отметна одеялото и се изправи.

Ръката на дриадата посегна към лъка, който лежеше до нея, и после спря.

— О! Ти ли си? — каза тя и го огледа критично. — Остаряваш.

— Само няколко години — каза той и се помъчи да си спомни коя е.

На устните й се появи лека усмивка.

— Не ме помниш, нали?

— Май не.

Тя се засмя и вдигна лъка си. Сложи стрелата, която държеше, на тетивата и я насочи към него.

— Това не опреснява ли паметта ти?

— Не си ли тази, която искаше да ме убие?

— Така трябваше. Аз те хванах, аз трябваше и да те убия.

— Всеки човек, когото хванеш, ли убиваш?

Тя отпусна лъка.

— Е, не точно всеки. Понякога намирам и други начини да се възползвам от тях.

Гарион я погледна по-внимателно и каза:

— Никак не си се променила. Изглеждаш също като преди.

— Знам. — Очите й гледаха предизвикателно. — И съм хубава.

— Много хубава.

— Колко хубаво, че го казваш. Радвам се, че в крайна сметка не те убих. Защо не отидем някъде само двамата, за да ми кажеш още хубави неща?

— Достатъчно, Ксебел, — сладко се обади Се’Недра от леглото си от листа. — Той е мой, така че по-добре се откажи.

— Здравей, Се’Недра — спокойно каза кестенявата дриада, сякаш си бяха говорили само преди ден. — Не желаеш ли да го споделиш с една от своите сестри?

— Ти не би ми дала на заем и гребена си, нали?

— Не, разбира се. Но това е съвсем различно.

— Няма начин да те накарам да разбереш — каза Се’Недра и стана.

— Хора — отбеляза Ксебел. — Всичките сте еднакви.

После погледна Ерионд и докосна бузата му със слабата си малка ръка.

— Какво ще кажеш за този? Той също ли е твой?

В същия миг се появи Поулгара. Лицето й беше спокойно, но едната й вежда бе повдигната.

— Добро утро, Ксебел — каза тя. — Рано си станала.

— Бях на лов — отговори дриадата. — Този русичкият твой ли е, Поулгара? Се’Недра не иска да сподели с мен своя, но може би… — И ръката й докосна меките къдрици на Ерионд.

— Не, Ксебел — твърдо каза Поулгара.

— Много сте скучни — въздъхна Ксебел.

Тя се изправи. Беше мъничка като Се’Недра и слаба като вейка.

— О! Щях да забравя — възкликна тя. — Ксанта каза, че трябва да ви заведа при нея.

— Но ти забрави, нали? — сухо каза Се’Недра.

— Е, още е рано — сви рамене дриадата.

Белгарат и Силк излязоха до студеното огнище, малко по-късно дойдоха Дурник и Тот.

— Имате толкова много! — измърмори Ксебел. — Със сигурност можете да ми дадете някой за малко.

— Какво иска да каже? — полюбопитства Силк.

— Нищо, Силк — каза Поулгара. — Ксанта иска да ни види. Веднага след закуска. Това е Ксебел, тя ще ни заведе при нея. Нали, Ксебел?

— Да де — малко раздразнено каза Ксебел.

След закуска дриадата ги поведе през гората. Белгарат вървеше до нея и й говореше нещо. Гарион забеляза, че от време на време дядо му бърка в джоба си и й подава нещо, а тя лакомо го лапа.

— Какво й дава? — попита Велвет.

— Бонбони — каза Поулгара с отвращение. — Те са вредни за дриадите, но той винаги им носи, когато идва тук.

— О! Разбирам — каза Велвет и присви устни. — Тя не е ли малко млада, за да е… толкова…

Се’Недра каза със смях:

— Външността може да лъже, Лизел. Ксебел е доста по-стара, отколкото изглежда.

— Колко по-стара?

— Поне двеста или триста години. Тя е на същата възраст като дървото си, а дъбовете живеят доста дълго.

Навътре в гората Гарион чу кикотене, подсвирквания и лек звън от малки златни камбанки.

Дървото на кралица Ксанта беше още по-голямо, отколкото го помнеше Гарион, с огромни клони и хралупи, големи като пещери. Дриадите, облечени в разноцветни ярки туники, бяха насядали по клоните му, кискаха се, подсвиркваха и сочеха посетителите. Ксебел ги поведе към широката, покрита с мъх поляна под дървото, сложи пръсти в устата си и изсвири пронизително.

Кралица Ксанта и червенокосата й дъщеря Ксера излязоха от една хралупа да ги посрещнат. Се’Недра и Ксера изтичаха една към друга, а Поулгара и Ксанта горещо се прегърнаха. Русата коса на Ксанта бе побеляла тук-там, а сиво-зелените й очи бяха уморени.

— Добре ли си, Ксанта? — попита Поулгара.

Кралицата въздъхна:

— Времето наближава, това е всичко.

После погледна огромния дъб с любов и каза:

— Той става все по-уморен и тежестта натиска корените му. Все по-трудно му е през пролетта да се съвземе и да пусне листа.

— Мога ли да направя нещо?

— Не, скъпа Поулгара. Няма болка, само голямо изхабяване. Нямам нищо против да заспя. Кажи сега, какво ви води тук.

— Някой отвлече бебето ми — проплака Се’Недра и прегърна леля си.

— Какво говориш, дете?

— Стана през лятото — обади се Белгарат. — Опитваме се да открием следите на този, който го открадна: един малореанец, казва се Зандрамас. Смятаме, че е тръгнал на юг на борда на нийсански кораб.

Ксебел, която стоеше до гиганта Тот и гледаше с интерес огромните му мускулести ръце, каза, без да сваля поглед от него:

— Видях един кораб на хората-змии през лятото там, където нашата река се влива в голямото езеро.

— Никога не си го споменавала, Ксебел — каза Ксанта.

— Бях забравила. Наистина ли някой се интересува какво правят хората-змии?

— Голямото езеро? — каза Дурник замислено. — Не си спомням да има голямо езеро в тази гора.

— То е много гадно на вкус — каза Ксебел. — И не можеш да видиш другия му край.

— Тогава сигурно имаш предвид Голямото западно море.

— Както искаш, така го наричай — незаинтересовано му отговори Ксебел и продължи да оглежда Тот.

— Наистина ли нийсанският кораб отплува? — попита я Белгарат.

— Не — отговори тя. — Изгоря. Но преди това някой слезе от него.

— Ксебел — намеси се Поулгара, като застана между дриадата и обекта на наблюдението й. — Можеш ли да си спомниш какво точно видя?

— Мисля, че да. Не беше много. Бях излязла на лов и видях един кораб да приближава южния бряг на реката. От него слезе мъж в черно наметало, с качулка на главата. Носеше нещо. После корабът отплува, а мъжът на брега махна с ръка и корабът се запали и изгоря целият.

— Какво стана с екипажа? — попита Дурник.

— Нали знаеш онези риби, с големите зъби?

— Акулите ли?

— Не знам как се казват. Водата беше пълна с тях. Когато хората скочиха, за да се спасят от огъня, рибите ги изядоха до един. — Тя въздъхна. — Ужасно похабяване. Надявах се, че поне един-двама ще се спасят… или може би трима… — Тя пак въздъхна.

— Какво направи мъжът на брега? — попита Поулгара.

Ксебел сви рамене.

— Изчака, докато корабът изгоря, и след това тръгна през гората. — Тя заобиколи Поулгара и отново се загледа в огромния Тот. — Ако не използваш този, Поулгара, не би ли ми го дала за малко? Никога не съм виждала някой толкова огромен.

Гарион хукна към конете, но Ерионд вече го бе изпреварил. Държеше юздите на жребеца си.

— Моят кон е по-бърз — каза той. — Вземи него.

Гарион кимна и скочи на седлото.

— Гарион! — извика Се’Недра. — Къде отиваш?

Но той вече препускаше между дърветата. Не мислеше за нищо.

Единственото нещо, което приличаше на мисъл, беше образът на тъмна фигура на брега, фигура, държаща нещо в ръце. И изведнъж нещо друго го накара да се замисли. Имаше нещо странно в галопа на коня. На всеки четвърти или пети скок той сякаш политаше и гората добиваше неясни очертания. След това скоковете продължаваха до следващото политане.

Гарион знаеше, че разстоянието до южния бряг на реката, която се вливаше в Голямото западно море, е доста голямо. При най-бърз галоп му трябваше ден и половина да стигне дотам. Но изведнъж видя отразеното в безкрайната шир зимно слънце между дърветата!

Още един странен скок и изведнъж жребецът заби предните си крака в пясъка пред самите вълни.

— Как го направи?!

Конят само обърна глава и го погледна. Гарион се огледа и извика:

— Но ние сме на другия бряг на реката! Трябваше да сме ей там.

Конят зарови с копито, направи две крачки и полетя отново. И изведнъж се оказаха на пясъчния южен бряг и Гарион се люшна на седлото и едва запази равновесие. За момент му се прииска да се скара на животното, че не го е предупредило, но имаше нещо по-важно, което привлече вниманието му. Той скочи от седлото, изтича по пясъка до самия бряг и извади меча си. Кълбото ярко засия.

— Геран! — извика той. — Намери сина ми.

Кълбото го дръпна така, че той едва се задържа да не падне. А после острието се насочи надолу и докосна пясъка. Кълбото лумна триумфиращо, а острието се вдигна само и посочи рехавата горичка край брега.

Истина беше! Въпреки че тайно се страхуваше, че това е само една от поредните хитрини, следите на Зандрамас и сина му бяха тук!

— Бягай, Зандрамас! — извика той ликуващо. — Бягай, колкото можеш! Аз съм по следите ти и светът не е достатъчно голям, за да се скриеш от мен!