Дейвид Едингс
Кралят на мургите (25)

24.

Белгарат попита напрегнато:

— Сигурен ли си, че е казала Ашаба?

— Аз също я чух, дядо — потвърди Гарион току-що казаното от Силк. — Тя каза, че Детето на Мрака е стигнало в Малореа и препуска към двореца на Торак в Ашаба.

— Там няма нищо такова. Белдин и аз претърсихме мястото след Воу Мимбре.

Старецът започна да крачи из стаята.

— Че защо и е да ходи там? Това е просто една празна къща.

— Може би ще намериш отговор в Книгата на вековете — предположи Силк.

Белгарат спря и се взря в него.

— О, извинявай, май не бях стигнал още да тази част. Кайрадис каза на Вард, че трябва да ти даде Книгата. На него много-много не му се хареса, но тя настоя.

Ръцете на Белгарат се разтресоха и той ги успокои с видимо усилие.

— Важно ли е? — попита Силк с любопитство.

— Значи затова било всичко! Знаех си, че има причина да сме тук!

— Какво е Книгата на вековете? — обади се Се’Недра.

— Част от малореанските легенди. Свещената книга на пророците от Кел. По всичко личи, че сме тук, за да ми я дадат.

— Това е прекалено мътно за мен, стари приятелю — въздъхна Силк. — Хайде да идем да се преоблечем, Гарион. Целият съм мокър.

— Че как така се измокрихте вие двамата? — попита Велвет.

— Пълзяхме в тревата.

— А, ясно.

— Лизел, трябва ли вечно да се държиш така?

— Как?

— Няма значение! Хайде, Гарион.

— Какво има в нея, та толкова те дразни? — попита Гарион, когато излязоха.

— Не съм сигурен. Непрекъснато имам чувството, че ми се присмива. Струва ми се, че крои нещо и не ми казва нищо. Не знам защо, но много ме изнервя.

След като се изсушиха и преоблякоха, те се върнаха в осветената от огъня главна стая и завариха Тот там. Той седеше безучастно на пейката до вратата, огромните му ръце бяха неподвижно отпуснати върху коленете. По лицето му нямаше и помен от мъката, която Гарион бе видял в гората. Изражението му както винаги не казваше нищо.

Белгарат седеше край огъня с голяма книга с кожени корици и попиваше написаното с жаден поглед.

— Това ли е Книгата на вековете? — попита го Силк.

— Да — отговори вместо него Поулгара. — Тот ни я донесе.

— Надявам се, че в нея пише нещо, за което да си струва всичкият този път.

Докато Силк, Гарион и Тотсе хранеха, Белгарат нетърпеливо прелистваше напуканите страници на книгата.

— Я чуйте — рече най-после той, прочисти гърлото си и започна да чете на глас: — Знайте вий, които бродите из безкрайните улици на времето. Ако разделението е развалило всичко това, то не забравяйте, че разделението е в сърцето на сътворението. Звездите, светите духове и гласовете на скалите предричат деня, когато разделението ще приключи и всичко отново ще стане едно цяло. Сътворението знае, че този ден наближава и ще дойде. Два духа се борят един с друг в самото сърце на времето. И тези два духа са двете страни на едно и също нещо, което сътворението раздели. Идва денят, в който ние трябва да изберем един от тях. И изборът ни ще бъде за чистото зло или за чистото добро. И до края на дните ще царува онова, що ние сме избрали. Как обаче да знаем кое е добро и кое е зло?

— О, прозрете и тази истина — продължи Белгарат. — Камъните по света и по всички други светове шепнат безспир за онези две скали, които текат в сърцето на сътворението. Едно време те били едно цяло и заедно лежали в центъра. Но както всичко на този свят те били разделени. И в мига, когато станало това, те се изправили един срещу друг с такава сила, която унищожавала слънца. И там, където тези два камъка бъдат намерени заедно, ще бъде мястото на последния сблъсък. Ще дойде денят, когато разделението ще спре и всичко отново ще стане едно цяло. Тогава всичко ще се обедини с изключение на двата камъка. Силата, която ги дели, ще бъде прекалено голяма. В деня, когато разделението спре, един от тях навеки ще изчезне и същият ден ще ознаменува за другия вечен живот.

— Да не искат да кажат, че Кълбото е само половинка от камъка? — попита Гарион с недоверие.

— И явно другата му половинка е Сардионът. Това обяснява много неща — съгласи се Белгарат.

— Не мислех, че са свързани.

— И аз. Но пък историята пасва идеално, нали? Още от самото начало всичко върви в чифтове: две пророчества, две съдби, Дете на Светлината, Дете на Мрака — всичко това води до мисълта, че би трябвало да има и два камъка, нали?

— И Сардионът има същата сила като Кълбото — добави горчиво Поулгара.

Белгарат кимна.

— В ръцете на Детето на Мрака той може да направи всичко, което Гарион може с Кълбото, а ние още не сме проучили напълно способностите му.

— Дава ни и чудесен мотив да попречим на Зандрамас да се добере до Сардиона, нали — рече Силк.

— Та аз вече имам всичката мотивация на света да й попреча! — намеси се Се’Недра.

 

 

На сутринта Гарион стана много рано. Излезе от стаята, която делеше със Се’Недра, и завари Белгарат вече отвън. Той седеше на масата в голямата стая и не сваляше поглед от книгата на мъждукащата светлина на свещта.

— Не си ли спал въобще, дядо?

— Какво? О, не. Исках да я прочета от кора до кора, без никой да ме притеснява.

— Откри ли нещо, което да ни е от полза?

— Много неща. Най-после разбрах какво прави Кайрадис.

— Защо, и тя ли е замесена в това?

— Тя смята, че да.

Той затвори книгата, облегна се назад и се вторачи замислено в стената.

— Хората тук и онези в Даласия смятат, че е тяхна задача да направят своя избор между двете пророчества, между силите, които разделят вселената. Според тях именно техният избор ще реши съдбата на света.

— Просто да изберат? Да изберат една от страните — и това е!?

— В общи линии, да. Смятат, че изборът ще стане при една от срещите на Детето на Светлината и Детето на Мрака, а двата камъка — Кълбото и Сардионът също трябва да са там. Задачата, да се направи този избор, от векове се поставя само пред един от пророците. На всяка една от срещите е имало по един точно определен пророк. Подозирам, че е имало някой в Ктхол Мишрак, когато ти срещна Торак. Както и да е, задачата сега е възложена на Кайрадис. Тя знае къде е другият камък и кога ще бъде срещата. Тя ще бъде там и ако всички условия са изпълнени, ще направи своя избор.

— Не вярваш на всичко това, нали?

— Не знам, Гарион. През целия си живот сме живели според предсказанията на пророчеството, а то си направи доста труд, за да ме доведе тук и да постави тази книга в ръцете ми. Може и да не вярвам докрай в този мистицизъм, но при всички случаи не смятам да го пренебрегна.

— Казва ли се нещо за Геран? Каква е неговата роля във всичко това?

— Не съм сигурен. Може и да бъде предназначен за принасяне в жертва. Така смята Агачак. Вероятно е също Зандрамас да го е отвлякла само за да те накара да тръгнеш след нея и да вземеш Кълбото със себе си. Нищо няма да се реши, докато Кълбото и Сардионът не бъдат събрани на едно място.

— Мястото, което го няма — добави Гарион лаконично.

— Нещо в този израз не ми дава мира — изръмжа Белгарат. — Понякога ми се струва, че знам какво точно е, но в следващия момент ми се изплъзва. Или съм го виждал, или съм го чувал някъде, но не мога да си спомня.

— Много рано сте станали — рече Поулгара, която тъкмо влизаше в стаята.

— Това се отнася само за Гарион. Аз още не съм лягал.

— Цяла нощ ли стоя?

— Май да. Мисля, че това е нещото, което чаках — продължи той, като постави ръка върху книгата. — Като станат другите, ще съберем багажа и ще тръгваме. Време е.

На външната врата се чу леко почукване. Гарион стана. Отвън в бледосивата светлина на утрото стоеше Вард.

— Трябва да ви кажа нещо.

— Заповядай, влез! — рече Гарион и отвори широко вратата.

— Добро утро! — поздрави Белгарат. — Още не съм ти благодарил за книгата.

— Трябва да благодариш на Кайрадис. Дадохме ти я по нейна заповед. Мисля, че ти и приятелите ти трябва да тръгвате, и то бързо. Насам идват войници.

— Малореанци ли?

— От Рак Веркат насам е тръгнала колона. Най-вероятно ще са в селото по пладне.

— Ще ни дадеш ли някакъв кораб? — попита Белгарат. — Трябва да стигнем до Малореа.

— Това би било непредпазливо. Корабите им кръстосват около брега.

— Според теб нас ли търсят? — намеси се Поулгара.

— Възможно е, лейди Поулгара. Но заповедите на командира им в Рак Веркат са издадени отдавна с цел да открият криещите се на острова мурги. Отрядите обикалят по няколко дни из равнините и после се връщат в гарнизона си в Рак Веркат. Този поход е просто една от многото рутинни експедиции. Войниците не са много старателни и няма да се задържат дълго наоколо. Веднага щом си тръгнат, вие ще се върнете и ще ви дадем кораб.

— Колко е голяма тази гора?

— Доста, о, прастари.

— Добре. Малореанците срещат доста затруднения в горите. Доберем ли се до дърветата, ще бъде детска игра да им се изплъзнем.

— Ще трябва да стоите далеч от отшелника, който живее в гората.

— Отшелник ли?

— Побъркан нещастник. Иначе не е зъл, но обича да си прави шеги с хората.

— Ще го имаме предвид. Гарион, иди да събудиш другите и им кажи, че трябва да тръгваме.

Докато всичко стана готово за тръгване, слънцето вече беше изгряло над ниските хълмове на изток. Сади подаде глава от вратата и като видя топлото слънце да осветява ясното утро, плискайки с лъчите си щедро над селцето и малкото пристанище, рече:

— Къде са дъждът и мъглата, когато най-много имаш нужда от тях?

— Имаме около четири часа преди малореанците да стигнат дотук. Нека използваме това време да се отдалечим колкото се може повече — каза Белгарат и като се обърна към Вард, простичко продължи: — Благодарим ви за всичко.

— Нека боговете бъдат с вас! — отвърна белокосият. — Тръгвайте!

Групата им излезе от селото и тръгна през ливадите към гората.

— Следваме ли някаква посока, стари приятелю? — попита Силк.

— Не, но това няма значение. Единственото, от което се нуждаем сега, е някой гъсталак. Малореанците се изнервят всеки път, когато не могат да видят поне на една миля във всички посоки. Това ме кара да мисля, че не биха претърсили гората с особена охота и старание. Ще видя дали няма да намеря нещо подходящо.

Старецът понечи да тръгне на северозапад, но рязко спря. От гората пред него се появиха двама души. Единият беше с бели одежди, а другият — едър здравеняк — стоеше до него нащрек.

— Поздравявам те, прастари Белгарат — рече бялата фигура — гласът бе женски. Тя повдигна качулката от лицето си и Гарион видя пред очите й тъмна платнена препаска. — Аз съм Онател. Тук съм да ви водя.

— Признателни сме за помощта ти, Онател.

— Пътят ви, Белгарат, води на юг оттук. Трябва да продължите още малко през дърветата и ще излезете на стара пътека. Доста е обрасла, но ще ви отведе до сигурно скривалище.

— Видя ли какво ни чака, Онател? Ще ни намерят ли тези войници?

— Ти и твоите приятели сте в безопасност, въпреки че вие сте тези, които те дирят. Ще претърсят целия остров заради вас, но не ще ви намерят, освен ако някой не ви издаде. Пазете се от отшелника, който обитава тези места. Той ще се опита да ви подложи на едно от своите изпитания.

Като рече това, тя протегна ръка към грамадния мъж, който стоеше до нея. Той нежно я пое и я поведе обратно през гората.

— Колко удобно — отбеляза Велвет. — Даже прекалено удобно!

— Тя не би ни излъгала, Лизел — обади се Поулгара.

— Да, но може да премълчи някои неща, нали?

— Имаш много подозрителен нрав — забеляза Силк.

— Да кажем, че обичам да бъда предпазлива. Когато някой напълно непознат застане на пътя ми и каже, че желае да ми помогне, обикновено се изнервям.

— Хайде да вървим и да намерим пътеката — предложи Белгарат. — Ако после ни се наложи, можем да се отклоним от нея на някое по-закрито място.

Групата се насочи напред под сенките на вечнозелените дървета. Почвата беше влажна и дебело напластена с нападали иглички. Слънцето спускаше все по-уверено лъчите си през плътната завеса на дърветата, но сенките между тях още имаха синкавия оттенък, на ранната сутрин. Дебелият горски килим заглушаваше стъпките на конете им и те напредваха в тишина.

Пътеката, към която ги бе насочила пророчицата, се намираше на около миля напред сред дърветата. Беше хлътнала дълбоко в горската почва, сякаш някога по нея бе минавал постоянен поток от хора. Сега обаче лежеше пуста и изоставена на прегръдката на треви и бурени.

Слънцето вече бе високо в небето и рояци летящи животинки се надпреварваха да жужат в топлите златисти лъчи. Синкавите сенки на сумрака бяха изчезнали.

Внезапно Белгарат спря коня си, заслуша се и каза:

— Чуйте!

Далеч назад, но доста ясно, се чуваше нещо като лай.

— Кучета? Да не би да са пратили кучета по следите ни? — предположи Сади и се огледа нервно.

— Не са кучета, вълци са — поправи го Белгарат.

— Вълци ли? Да бягаме!

— Не се тревожи, Сади. Вълците не нападат хора.

— Не съм готов да пробвам, Белгарат! — простена евнухът. — Чувал съм доста страшнички неща за тях.

— Вярвай ми, познавам вълците. Това са само истории. Никой вълк с поне капчица самоуважение не би и помислил да се докосне до човешка плът. Вие останете тук и чакайте, аз ще ида да видя какво искат.

— Не го прави близо до конете, татко — напомни му Поулгара. — Знаеш как реагират на тези неща.

Той изръмжа и се упъти назад сред дърветата.

— Какво ще прави? — попита Сади.

— И да ти кажа, няма да повярваш — отговори му Силк.

Останаха да слушат далечното виене.

Най-после Белгарат се върна. Ругаеше като бесен.

— Какво има, татко? — посрещна го Поулгара.

— Някой ни разиграва. Никакви вълци няма.

— Белгарат — рече Сади, — чух звуците ясно.

— Това е защото има само звуци и нищо друго.

— Какво ги издава тогава?

— Вече ти казах: някой ни разиграва. Да продължим напред и да си отваряме очите на четири.

Отново тръгнаха напред, като загърбиха призрачния вой. Не след дълго, вече някъде отпред, се разнесе пронизителен рев.

— Какво беше пък това? — рече Дурник и посегна към брадвата си.

— Пак е някакъв абсурд. Уверявам те, пак е някакъв номер.

В гората пред тях нещо се полюшваше. Беше сиво и огромно.

— А какво тогава е това — простена Се’Недра.

— Просто слон, скъпа. Те живеят в джунглите на Гандахар по източния бряг на Малореа.

— Как се е озовал тук?

— Не е. Това е просто проекция. Татко беше прав — някой в тези гори има доста странно чувство за хумор.

— Точно така! И сега смятам да покажа на този комедиант точно какво мисля за работата му.

— Не, татко, остави това на мен. Ти си ядосан, а това те кара понякога да прекаляваш. Нека го направя аз.

— Поулгара! — викна той ядосано.

— Да, татко? — Погледът й бе твърд и спокоен.

Струваше му доста, за да се сдържи.

— Добре, Поул, просто бъди внимателна. Този шут може да има и някой друг трик в торбата си. Не искам да рискуваш.

— Знаеш, че винаги внимавам, татко.

Тя подкара коня си леко напред, докато изпревари с двайсетина метра спътниците си.

— Много хубав слон! — рече тя на няколко метра от люлеещата се заплашително сива фигура. — Дали имаш и нещо друго, което би желал да ни покажеш?

Последва дълга пауза, след която от гъсталака наблизо се чу дрезгав глас:

— Не ми изглеждаш особено развълнувана.

— Това е, защото си допуснал няколко грешки. На първо място ушите не са достатъчно големи, а освен това опашката е прекалено дълга.

— Краката и бивните обаче си ги бива — злобно отсече гласът. — Ей сега сама ще се убедиш в това.

Сивият колос се изправи на два крака и изрева, вдигайки хобота си нагоре. И в мига, в който краката му отново докоснаха земята, се втурна към Поулгара.

— Боже, колко досадно! — рече тя и небрежно махна с ръка.

Животното мигом изчезна.

— Е? — каза тя.

От дърветата пред нея се показа фигурата на висок слаб човек с безумно рошава брада и коса, в които имаше оплетени пръчки и иглички. Облечен беше в мръсна роба, а голите му крака бяха бели като на удавник. Коленете му бяха кокалести, а пищялите му бяха белязани от венозни кръвоизливи. Държеше тънка пръчка.

— Виждам, че имаш способности, жено! — промълви той с изпълнен с неизречена заплаха глас.

— Способности? Ти ли си отшелникът, за когото чувам напоследък?

— Може би. — В очите му пробягнаха лукави пламъчета. — А ти коя си?

— Гостенка. Ако позволиш да се изразя така.

— Не обичам гости. Тези гори са мои и не обичам да ме безпокоят.

— Това никак не е любезно. Не е зле да започнеш да се слушаш от време на време какви ги говориш.

Лицето му се изкриви от гняв.

— Не смей да ми казваш какво да правя. Аз съм Господ.

— Едва ли.

— Опитай тежестта на недоволството ми тогава!

Той вдигна пръчката си нагоре и на върха й припламна искра. Изведнъж от безплътния въздух изникна чудовище, което скочи право към Поулгара. Кожата му беше люспеста, а от зейналата паст стърчаха дълги зъби. Огромните лапи завършваха с остри като бръсначи нокти.

Поулгара обърна дланта си нагоре и съществото увисна неподвижно във въздуха.

— Малко по-добре. Този път имаше повече сила.

— Пусни го! — изскимтя отшелникът и заподскача от яд.

— Сигурен ли си?

— Да. Пусни го! Пусни го!

Гласът му се превърна в хленчене.

— Щом настояваш!

Огромното чудовище с капеща от челюстите слюнка се обърна във въздуха и с ужасен рев се нахвърли върху отшелника.

Високият човек се отдръпна и вдигна пръчката пред лицето си. Чудовището изчезна.

— Занапред внимавай с чудовищата. Никога не знаеш кога може да се обърнат срещу теб.

Влудените му очи се присвиха и той насочи пръчката си към нея. От върха й право към Поулгара изхвърчаха рояк огнени топки, свистящи във въздуха.

Тя отново вдигна ръка и пламъците отскочиха към дърветата. Една от топките подпали влажните иглички на земята, където беше паднала. Вдигна се пушек. Гарион заби пети в хълбоците на коня си. В същия момент и Дурник стори същото, като размаха брадвата си.

— Не се месете! Поул ще се справи с това сама — заповяда Белгарат.

— Но, дядо, това беше истински огън!

— Прави каквото ти казвам, Гарион. Ако сега се втурнеш там, ще нарушиш баланса й.

— Защо се инатиш толкова? — попита Поулгара. — Просто минаваме оттук.

— Тези гори са мои! — изкрещя отшелникът. — Мои са! Мои!

Не спираше да подскача в лудешкия си танц.

— Това е направо жалко!

Човекът отскочи от изумление и се вторачи в земята пред краката си — тя бе избухнала в зелени пламъци. Във въздуха се вдигна голям облак лилав пушек.

— Харесват ли ти цветовете? От време на време обичам да се наслаждавам на малко разнообразие.

— Поул — намеси се Белгарат, — ще престанеш ли да си играеш!

— Това не е игра, татко. С учебна цел е.

Едно дърво на няколко метра от отшелника внезапно се наведе, сграбчи го в здравата прегръдка на клоните си и пак се изправи. Борещият се човек се озова на няколко метра над земята.

— Толкова стига ли ти вече? — попита Поулгара и погледна нагоре към отчаяно опитващия се да се освободи човек. — Решавай по-скоро, приятелю. Доста високо си, а на мене вече ми писва да те държа там.

С ругатня отшелникът успя да се изхлузи и тупна тежко на земята.

— Удари ли се? — попита тя.

Той запрати към нея тъмнина. Тя обаче с каменно спокойствие продължи да седи спокойно на седлото си и за миг се обля в синкава светлина, която отблъсна тъмнината.

В погледа на отшелника припламна коварство и в следващия миг една по една частите на тялото на налудничавия човек започнаха да се подуват неимоверно. Той нарастваше. Лицето му беше обзето от ярост. С един замах на огромния си юмрук той повали едно дърво, наведе се, откърши един клон и тръгна към Поулгара, размахвайки грамадната си сопа.

— Поул! — извика Белгарат. — Внимавай!

— Мога да се справя, татко — отвърна тя и се обърна към триметровия великан. — Страхувам се, че отиде твърде далеч. Надявам се, че умееш да бягаш.

После направи странен жест и помежду им се появи огромен вълк. Беше голям колкото кон, а ръмженето му беше ужасно.

— Не ме е страх от илюзиите ти. Аз съм Господ. Не се боя от нищо!

Вълкът го захапа за рамото. С болка и изненада отшелникът се дръпна и закрещя на ръмжащия звяр:

— Махай се! Махай се!

Животното приклекна и оголи зъби.

— Махай се!

Отшелникът плесна с ръце и Гарион почувства как напряга цялата си воля, за да накара вълка да изчезне.

— Препоръчвам ти незабавно да бягаш — предупреди го Поулгара. — Не съм го хранила от хиляда години и е чудовищно гладен.

Нервите на лудия не издържаха и той се обърна и побягна в гората. Вълкът го последва, като не спираше да ръмжи и да трака със зъби по петите му.

— Приятен ден! — провикна се Поулгара.