Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малореон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King of the Murgos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

Пазителите на запада. Кралят на мургите. 2001. Изд. Бард, София. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Guardians of the West. King of Murgos, David EDDINGS]. С ил. Формат: 170×240. Страници: 702. Цена: 9.99 лв. ISBN: 954-585-163-5.

История

  1. — Добавяне на анотация

22.

— Престани! — рече Дурник с възмущение, докато Сади обикаляше труповете и забиваше отровната си кама в тях.

— Просто искам да се уверя, че са мъртви. Хич не е предпазливо да оставяш зад гърба си враг, който се прави на мъртъв.

Беше стигнал до онзи с черните дрехи, когото Силк бе повалил.

— Я! Този е още жив.

Той се наведе да махне качулката от лицето на умиращия и изведнъж с ужас отдръпна ръката си.

— Белгарат, ела да го видиш този.

Белгарат прекоси просеката и се изправи до евнуха.

— Лилавият ръб на качулката му не значи ли, че е гролим? — обади се Сади.

Белгарат мълчаливо кимна, наведе се и леко докосна с пръст дръжката на камата на Силк, която все още стърчеше от корема на мъжа с черните дрехи.

— Не му остава много. Можеш ли да го свестиш, за да отговори на няколко въпроса?

— Ще опитам — рече Сади, изтича до коня си и донесе някаква стъкленица с жълтеникава течност.

— Би ли ми донесъл вода? — обърна се той към Дурник.

Ковачът се понамръщи, но все пак взе една тенекиена чашка и наля малко вода в нея от един от меховете.

Сади внимателно изсипа в чашата няколко капки от течността и я разклати, за да разбърка сместа. После се наведе над умиращия и повдигна главата му.

— Изпий това — каза му той тихо. — Ще се почувстваш малко по-добре.

Сади поднесе чашката към устните му. Човекът отпи бавно и отново легна по гръб. Не след дълго на лицето му се появи спокойна усмивка.

— Така! По-добре е, нали?

— Да — изграчи той.

— Хубава битка се получи, нали?

— Искахме да ви изненадаме, ама май изненадата беше за наша сметка.

— Как каза, че беше името на онзи, който ви е пратил? Все ги забравям тези имена?

— Моргат — издаде се гролимът с изненадано изражение. — Владетелят на Рак Ктан.

— Да бе, спомних си. Но не мислиш ли, че той би трябвало да ви даде повече хора?

— Тези са наемници. Вербувах ги в Рак Ктан. Казаха, че са професионалисти, но… — Той започна да кашля.

— Полека, ще се преумориш — прекъсна го Сади. — Та защо се интересува от нас този Моргат?

— Той изпълнява заповеди на Агачак — отговори гролимът. Гласът му се бе превърнал в шепот. — Агачак не е човекът, който ще остави съдбата да решава, а в Рак Урга бяха отправени доста сериозни обвинения. Чух, че е наредено на всеки гролим да ви търси.

— Така си и знаех — въздъхна Сади. — Защо никога не ми вярват! Кажи ми сега, как успя да ни намериш?

— Ктраг Яска беше — каза гролимът. — Проклетият му глас упътва жреците подире ви. За лилавите гролими песента му е като пътеводна светлина, разпространяваща се над Ктхол Мургос.

Умиращият смогна да поеме дълбоко дъх и замаяният му поглед се избистри.

— Какво имаше в чашата?

Той блъсна ръката на Сади и се опита да седне, но трепна и се отпусна безжизнен назад.

— Мъртъв е — рече Сади. — Това му е лошото на орта: лошо се отразява на сърцето. А пък и човекът и без това си беше достатъчно зле. Съжалявам, Белгарат, но това беше най-доброто, което можех да направя.

— Достатъчно беше, Сади — отговори старецът безизразно. — Ела с мен, Гарион. Ще се наложи да си поговорим доста с Кълбото.

— Има ли някаква възможност това да изчака, Белгарат? — продължи Сади, като се оглеждаше нервно. — Смятам, че трябва да се махнем оттук колкото се може по-бързо.

— Надали ще се върнат, Сади — намеси се Силк.

— Нямах това предвид, Келдар. По тези места не е разумно да се задържаме дълго в близост до трупове, а вече стояхме тук достатъчно.

— Би ли ми обяснил защо? — попита Гарион.

— Забрави ли какво ви е предупредил сендарът на пътя?

— За равинерите ли говориш?

— Да. И какво по-точно ви каза?

— Каза, че са някакви таласъми, дето се хранели с трупове. Това са бабини деветини!

— Страхувам се, че не са. Тези истории съм ги чувал от първа ръка. При всички случаи най-добре да се махнем оттук. Хората, които живеят в или в близост до гората, не погребват умрелите. Изгарят ги.

— Никога не съм държал на това — рече Дурник.

— Не става въпрос дали държим, или не, Дурник, това е нещо, което се прави в интерес на живите, а не на умрелите.

— Добре де — обади се Силк. — Как би трябвало да изглеждат тези таласъми? Има какви ли не животни, които биха могли да разравят гробовете.

— Не са животни, Келдар. Хора са или поне така изглеждат. Обикновено са лениви и излизат само нощем, но по време на война или епидемия, когато огромен брой трупове стоят незаровени, изпадат във възбуда. Миризмата на смърт ги подлудява. Не се спират пред нищо, когато са в такова състояние.

— Татко — попита Поулгара, — вярно ли е това?

— Възможно е. И аз съм чувал някои доста неприятни неща за тези гори. Но обикновено такива неща не ме вълнуват и затова не съм ги проучвал по-обстойно.

— Всеки край си има своята ужасна история за призраци и чудовища — добави Силк. — Само малките деца се страхуват от тях.

— Нека се уговорим така, Келдар — настоя Сади. — Ако успеем да излезем от гората, без да ги срещнем, смей ми се колкото щеш, но нека да се махаме оттук.

— Не приемам хипотезата за съществуването на таласъми, но пък от друга страна, не вярвах, че съществува и елдрак, а го видях с очите си. Ще продължим. Двамата с Гарион можем да поговорим с Кълбото и по-късно.

Тот отново застана начело на групата и продължиха в галоп по едва забележимата пътека, която водеше на югозапад. Движеха се с такава бързина, че копитата на конете им отхвърляха назад буци пръст. Разкривените дървета продължаваха да ги зяпат, докато те профучаваха покрай тях. Гарион знаеше, че е само въображението му, но през цялото време му се струвате, че дърветата се хилят злокобно.

— Чакайте! — изкомандва Силк. — Спрете! Чух нещо от тази посока.

Всички се заслушаха през шумното дишане на конете. Някъде откъм изток долетя писък.

— Ето! Пак! — рече Силк и обърна коня си.

— Какво правиш? — попита Белгарат.

— Ще ида да проверя.

Тот обаче препречи с коня си пътя на драснианеца.

— Тот, трябва да ида да видя.

Гигантът поклати глава.

— Тот — обади се Гарион. — Това, което ни каза Сади, истина ли е? Има ли равинери?

Лицето на гиганта се натъжи и той отново кимна.

Още един вик проехтя през мъглата. Този път беше доста по-близо.

— Кой е? Кой вика? — чу се гласът на Се’Недра.

— Хората, които ни нападнаха — съобщи Ерионд с уплашен глас. — Това са оцелелите. Нещо ги избива един по един.

— Равинери? — попита Гарион.

— Сигурно. Каквото и да е, е нещо ужасно.

— Идват право към нас. Да се махаме оттук! — рече Сади и заби пети в хълбоците на коня си.

Препуснаха, без дори да се опитват да спазват посоката. Сляпата езда продължи около половин миля, преди Поулгара да дръпне юздите на коня си и да спре.

— Какво има, Поул? — рече Дурник.

— Има някой пред нас — прошепна тя.

— Равинер ли? — попита Гарион.

— Не. Един от разбойниците е. Опитва се да се скрие.

— На какво разстояние е?

— Не е далече — каза тя и продължи да се взира напред. — Ето сега е зад онова дърво със счупения клон.

Гарион напрегна очи и успя да различи полускрита зад един коренак фигура — мъжът подаваше глава над мокрите листа. В същия момент някакво друго движение привлече погледа му. От дърветата се появи някаква клатушкаща се фигура. Сива и почти невидима на фона на мъглата, тя беше толкова слаба, че приличаше на скелет, увит в парцали, изцапани с кал и кръв. Бледият череп на съществото бе покрит с рядка коса, то беше силно приведено напред, ръцете му висяха до земята, а устата му зееше отворена.

Последваха го и други. Издаваха някакво мучене, което не изразяваше нищо смислено, а чисто и просто техния глад.

— Кани се да бяга — съобщи Поулгара.

С отчаян вик скритият разбойник скочи и побягна. Равинерите го последваха моментално и кокалестите им крака ги понесоха напред с удивителна скорост. Когато разбойникът най-накрая изчезна от погледите на Гарион и приятелите му, преследвачите бяха на не повече от няколко метра след него.

Викът му бе смразяващ. Той се повтори веднъж, и още веднъж, и още веднъж…

— Убиват ли го? — попита Се’Недра с треперещ глас.

Лицето на Поулгара бе станало бяло като платно.

— Не.

— Какво правят? — настоя Силк.

— Изяждат го.

— Да, но… — продължи той. Писъците не секваха. — Нали е още…

Той се втренчи в нея с широко отворени очи. И последната капка кръв се изцеди от лицето му и то стана мъртвешки бледо.

— Жив — довърши вместо него Се’Недра.

— За това се опитвах да ви предупредя, ваше величество — рече Сади. — Като полудеят, не правят разлика между живи и умрели. Ядат всичко, което им попадне.

— Тот — внезапно се обади Белгарат. — Можем ли по някакъв начин да ги прогоним?

Немият поклати глава и се обърна към Дурник, като жестикулираше ожесточено и сочеше главата и стомаха си.

— Казва, че не са достатъчно умни, за да ги е страх. Единственото нещо, което ги движи, е гладът.

— Какво ще правим сега, татко? — настоя Поулгара.

— Ще се опитаме да им избягаме. Ако някой от тях ни се изпречи на пътя, ще трябва да го убием. Колко дълго могат да тичат? — попита той Тот.

Гигантът описа дъга над главата си, после още една и после още една.

— С дни — преведе Дурник.

Лицето на стареца потъмня.

— Да тръгваме! — каза той на Сади. — И не се отделяйте един от друг.

Първата атака дойде след по малко от миля. Десетина бледолики равинери изскочиха пред тях от гъсталака и се опитаха да отрежат пътя им.

Гарион пришпори коня си напред и започна да ги съсича с меча си. Без да се замислят за опасността, те протягаха хилавите си ръце, за да го свалят от седлото. От тях се носеше ужасната миризма на гниещо месо. При първата атака той изби половината, после обърна коня си и довърши и останалите.

— Откъде ли си намират дрехите? — попита Силк, когато продължиха пътя си.

Вместо отговор Тот направи жест, сякаш копае.

— Казва, че ги изравят от умрелите — уточни Дурник.

— Това обяснява вонята — рече дребосъкът и повдигна рамене.

 

 

Следващите няколко дни се сляха в съзнанието на Гарион. Налагаше се да сменят Белгарат и Поулгара на всеки четири часа. Щитът, който той и Дурник простираха около своите приятели, ставаше все по-тежък и по-тежък с всяка измината миля. Мъглата все така не се вдигаше и не се виждаше на повече от десетина метра. Ужасните лица на дърветата изникваха без никакво предупреждение от млечнобялата пелена. Често се виждаха и сивите прегърбени силуети на равинерите. Глухото им мучене идваше от всички страни.

Нощно време кошмарът продължаваше със страшна сила. Съществата се събираха около щита, дращеха с нокти по него, а ужасното им мучене свидетелстваше за неутолимия им животински глад. Изтощен от огромния товар на деня, Гарион не само че продължаваше да го носи на плещите си и нощем, но освен това трябваше да се бори и със съня. Когато идваше неговият ред, той бе принуден да извика на помощ всяко зрънце от волята си. Сънят беше по-страшният враг. Той се удряше и щипеше. По едно време даже притисна левия си крак с един грамаден камък, с надеждата, че болката ще му попречи да заспи. Най-накрая обаче всички тези методи се провалиха и главата му клюмна.

Събуди го миризмата на гнила плът. Точно над главата му стоеше равинер. Зяпналите му очи бяха лишени от всякаква мисъл. Зеещата уста беше пълна с изпочупени гниещи зъби. С черните си ръце, завършващи с отвратителни черни нокти, съществото посегна към него. Гарион изкрещя пронизително и със силата на волята си нанесе мощен удар, който запрати равинера в храсталака. После кралят на Рива възстанови бариерата, която бе започнала да се разпада.

Накрая групата стигна югоизточния край на гората и излезе от прегръдката на забуления от мъгла гъсталак.

— Ще продължат ли да ни гонят? — попита ковачът своя ням приятел. Гласът му беше толкова отпаднал, че думите едва се отронваха от устата му.

Тот отговори със серия от неясни жестикулации.

— Какво казва? — обади се Гарион.

— Докато мъглата не се вдигне, най-вероятно няма да се откажат — продължи Дурник С немощния си глас. — Слънцето ги гони, но сега то е скрито от мъглата.

— Ще трябва да поддържаме щита напрекъснато, така ли?

— Страхувам се, че да.

Ливадите, през които яздеха, бяха също толкова грозно място. Покрити бяха с ниски трънаци и локви застояла вода. Мъглата се виеше и люшкаше, но винаги на границата на зрението се виждаха дрипавите прегърбени фигури.

Дойде ред на Белгарат и Поулгара да поемат щита и Гарион се отпусна на седлото, треперещ от преумора.

И в същия момент съвсем слабо долови миризмата на солена вода.

— Морето! — извика Дурник. — Стигнахме морето.

— Сега ни трябва само кораб — напомни му Силк.

Тот както винаги посочи напред.

— Казва, че имало кораб, който ни чака.

— Кораб ли! — рече Силк изумен. — Кога пък успя да ни намери кораб?

— Не знам — отговори Дурник. — Не ми е казвал.

— Дурник — продължи Силк. — Как разбираш какво казва? На мен неговите жестове не ми говорят нищо.

— Не знам и аз. Не съм се замислял над това. Просто ги разбирам.

— Вълшебство ли използваш?

— Не. Сигурно е, защото обикновено работим заедно. Това сближава хората.

— Да бе.

Изкачиха един хълм, от който се виждаше каменистият плаж. Дългите вълни израстваха от обгърнатото с мъгла море и стоварваха яда си върху камъните. Само миг след това с глухо съскане се връщаха обратно, за да започнат всичко отначало.

— Не виждам кораба, който обеща Тот — простена Силк. — Къде е?

Тот посочи с ръка някъде напред в мъглата.

— Наистина ли? — Гласът на дребосъка беше скептичен.

Тот отново потвърди.

Стенанията на равинерите станаха по-настоятелни, прегърбените им фигури започнаха да се мяркат съвсем наблизо. Те протягаха отвратителните си ръце в израз на някакво отчаяно желание за храна, но не смееха да се доближат.

— Само на мен ли така ми се струва, или нещо тук ги плаши? — обади се Велвет.

— Да — съгласи се Дурник. — Няма да слязат до брега.

Той се обърна към Тот и го попита:

— Страх ли ги е?

Гигантът раздвижи ръце.

— Става дума за нещо, по-гладно и от самите тях. То ги плаши.

— Акули? — предположи Силк.

— Не, самото море.

Уморените до смърт хора спряха на брега и слязоха от конете.

— Добре ли си, татко? — попита Поулгара възрастния човек, който стоеше облегнат на седлото си с поглед, вперен в гъстата завеса, стелеща се над тъмната вода.

— Какво? А, добре съм, Поул. Просто съм малко объркан. Ако там наистина има кораб, ще ми се да знам кой го е уредил и как е знаел къде точно да ни чака.

— Още повече — добави Силк — как точно ще разберат дали сме пристигнали. Тази мъгла е непрогледна.

— Тот казва, че те вече знаят и ще се появят до половин час — отговори Дурник.

— О! — рече Белгарат. — И кой е изпратил кораба?

— Казва, че била Кайрадис.

— Съвсем скоро ще ми се наложи да си поговоря с тази млада дама. Поведението й доста често взе да ме смущава.

— Те си отидоха — обади се Ерионд, който галеше врата на своя жребец.

— Кои?

— Равинерите — отвърна младежът и посочи към хълма. — Отказаха се и се връщат в гората.

— И даже не казаха довиждане! — констатира Силк с крива усмивка. — Какво става с обноските в наши дни!

Корабът, който изплува от мъглата като призрак, имаше доста любопитна конструкция. Носът и кърмата бяха вдигнати високо, а на двете абсолютно еднакви мачти се мъдреха доста широки платна.

— Какво го движи? — попита учудено Се’Недра, вперила озадачено поглед в кораба.

— Не знам — отговори Гарион.

— Няма гребла, а за вятър въобще не може да се говори.

Кралят на Рива огледа внимателно кораба и видя, че заключенията й са правилни. Гребла нямаше, но въпреки неподвижността на мъгливия въздух корабът плавно се приближаваше.

— Да не е магия? — попита тя.

Той насочи съзнанието си за да долови и най-нищожния знак за нещо подобно, но такъв нямаше.

— Май няма. Или поне такава, която да ми е позната.

Белгарат също гледаше кораба намръщено.

— По какъв начин се движат, дядо?

— Това е форма на магьосничество, което дава доста непредвидим и често слабо надежден резултат.

Изражението му беше недоволно.

— И ти искаш да се качим на борда на това чудо? — обърна се той към Тот.

Той кимна.

— Ще ни закара ли до Веркат?

Последва ново кимване.

— Искаш да кажеш, че ще ни закара, ако феята, която го движи, не се умори или не й писне и не реши да ни запрати в обратната посока.

Тот вдигна ръце във въздуха.

— Казва, че можем да се доверим.

— Как ми се ще повече да не я чувам тази фраза!

Корабът забави ход, от борда се спусна широка рампа, чийто долен край потъна в около метър вода. Тот поведе коня си, който се дърпаше, и прегази водата до рампата. Когато я достигна, се обърна към групата и ги изгледа очаквателно.

— Казва ни да го последваме.

— Разбрах, Дурник. Да тръгваме тогава.