Дейвид Едингс
Кралят на мургите (17)

16.

Откъм Голямото западно море идваха тежки сиви облаци. Силният вятър дърпаше дрехите им и те едва се качиха на конете си в двора на Дроджим.

— Знаеш какво да правиш, нали, Оскатат? — попита Ургит сенешала си.

Старият мург кимна.

— Корабите с подкрепленията ще заминат до два дни, ваше величество. Имате думата ми.

— Добре. Предпочитам да не съм съвсем сам в тази битка. Опитай се да не използваш онези заповеди повече, отколкото е абсолютно необходимо.

— Можете да разчитате на мен. — Лицето на Оскатат се изкриви в мрачна усмивка.

Ургит му отговори с вълче хилене.

— И се грижи за майка ми — добави той.

— Правя това от много години, без тя дори да забележи.

Мургският крал се наведе тържествено от седлото, ръкува се с приятеля си и се изправи решително.

— Добре — каза той на офицера, отговорен за охраната. — Да тръгваме.

Излязоха от двора с тропот. Силк се приближи до брат си.

— Каква беше тази работа със заповедите? — полюбопитства той.

Ургит се засмя.

— Генералите могат да откажат да се подчинят на Оскатат — обясни той, — така че подписах заповеди за екзекуцията на всеки и му позволих да ги използва, както сметне за добре.

— Умно.

— Трябваше да се сетя за това още преди години. — Ургит погледна към препускащите облаци; надигащият се вятър развяваше робата му. — Не съм много добър моряк, Келдар — призна той и потрепера. — В бурно време повръщам много.

Силк се засмя.

— Тогава просто запомни, че винаги трябва да стоиш на запазената от вятъра палуба.

На Гарион му се стори, че мрачното небе някак подхожда на неприветливостта на Рак Урга. Този град, лишен от всякакъв род красота, щеше да изглежда неестествено при ясно и слънчево време. Сега обаче Рак Урга лежеше под мътните облаци като някаква каменна крастава жаба. Облечените в черни роби мурги правеха път на краля си по тесните улици. Някои от тях се покланяха, други стояха изправени с каменни лица, докато групата минаваше.

Преминаха през площада и продължиха по една калдъръмена улица, която водеше към пристанището.

— Капитане — повика Ургит офицера, който беше начело. — Наредете на един от хората си да съобщи на йерарха, че заминаваме. В храма има един човек, когото той иска да изпрати с нас.

— На вашите заповеди, ваше величество — отговори офицерът.

Зад следващия ъгъл видяха пристанището. То лежеше в закътано заливче зад носа при тясното устие на Ургския залив. Беше осеяно с боядисани в черно мургски кораби. Познатата миризма на море и суша — смесица от солена вода, морски водорасли и уловена риба, се надигна до ноздрите на Гарион. Кръвта му започна да кипи при мисълта отново да плава.

Черният кораб, до който спряха, беше по-голям от повечето съдове в пристанището. Беше тумбест и широк, с полегати мачти. Силк го огледа недоверчиво и попита брат си:

— Наистина ли наричате това нещо кораб?

— Предупредих ви за мургските кораби.

На кораба се проведе кратък спор за конете.

— И дума да не става, ваше величество — заяви твърдо капитанът на кораба — огромен и зъл на вид мъж. — Няма да кача на кораба си добитък. — И изгледа краля си със самомнителност и дори презрение.

Изражението на Ургит стана нещастно.

— Бих казал, че е време за ново упражнение по кралска настойчивост — прошепна му Силк.

Ургит го погледна, изпъна рамене и се обърна към тромавия господар на кораба.

— Качете конете на кораба си, капитане — повтори той заповедта си с по-твърд тон.

— Току-що ви казах, че аз не…

— Казвам ли го прекалено бързо? Слушайте ме внимателно този път. Качете тези коне на кораба. Ако не изпълните това, което ви казах, ще заповядам да ви заковат на носа на кораба вместо фигурата там. Разбрахме ли се?

Капитанът отстъпи една крачка, а арогантността в погледа му се смени със съмнение и загриженост.

— Ваше величество…

— Изпълнявайте, капитане! — излая Ургит. — Веднага!

Капитанът рязко се изправи, отдаде чест и се обърна към екипажа.

— Чухте краля — каза той грубо. — Натоварете конете. — После се оттегли, като си мърмореше нещо.

— Виждаш ли — каза Силк. — С всеки път става по-лесно, нали? Накрая всичко, което трябва да запомниш, е, че заповедите ти не подлежат на обсъждане.

— Знаеш ли — каза Ургит с лека усмивка, — това може да започне да ми харесва.

Моряците започнаха да бутат плашливите коне нагоре по тясното подвижно мостче. Бяха натоварили около половината животни, когато Гарион чу глухите звуци на барабан, идващи от тясната улица, водеща към кея. Облечени в черни роби гролими с лъскави стоманени маски маршируваха към водата. Движеха се с онази особена, полюшваща се походка, която Гарион беше виждал в храма. Белгарат хвана Ургит за ръкава и го издърпа далеч от стражите и заетите моряци.

— Не ни трябват изненади, Ургит — каза той твърдо. — Затова нека да приключим с формалностите с Агачак колкото е възможно по-бързо. Кажи му, че отиваш в Рак Ктака, за да командваш лично защитата на града. Да качваме вашия дагаш на кораба и да се махаме оттук.

— Всъщност нямам избор нали? — попита Ургит злощастно.

— Нямаш — отговори Белгарат. — Съвсем никакъв.

Бледият като мъртвец Агачак седеше на носилка върху раменете на дванадесет гролими. От едната му страна с изправена глава вървеше белязаната жрица Чабат. Очите й бяха възпалени от плач, а лицето й беше смъртно бледо. Погледът, който отправи към Сади обаче, беше изпълнен с неописуема омраза.

Зад носилката на Агачак се движеше закачулена фигура, която не вървеше със скованата, полюшваща се походка на гролимите в свитата. Гарион предположи, че този мъж е загадъчният Кабах и го изгледа с любопитство, но не можа да види лицето му под качулката.

Когато носилката доближи кораба, Агачак направи знак на носачите си да спрат.

— Ваше величество — поздрави той Ургит глухо, докато спускаха носилката на камъните.

— Привет, върховни.

— Получих съобщението ви. Ситуацията на юг наистина ли е толкова сериозна, колкото ми казаха?

— Боя се, че да, Агачак. Ще използвам този кораб, за да отида до Рак Ктака и да поема командването лично.

— Вие, ваше величество? — Агачак изглеждаше изненадан. — Това разумно ли е?

— Може би не, но съм сигурен, че не мога да влоша нещата повече от генералите си. Оставих заповед подкрепленията да се изпратят до града по море.

— По море? Дръзка иновация, ваше величество. Изненадан съм, че генералите ви са се съгласили.

— Не съм ги питал. Най-накрая осъзнах, че тяхното задължение да ме съветват не им дава право да ми нареждат.

Агачак го погледна замислено.

— Това е нова страна от характера ви, ваше величество — отбеляза той, като слезе от носилката си и стъпи върху камъните на кея.

— Всъщност отдавна си мислех, че е време за промяна.

В този момент Гарион почувства предупредително бучене и угнетяваща тежест, която сякаш беше съсредоточена точно над ушите му. Той погледна Поулгара и тя кимна. Не изглеждаше да идва от йерарха, който беше изцяло погълнат от разговора си с Ургит. Чабат стоеше настрана и очите й се бяха впили с омраза в Сади. Нямаше никакъв признак, че концентрира волята си. Внимателното проучване идваше от някъде другаде.

— Би трябвало да пристигнем в Рак Ктака за пет-шест дни — казваше Ургит на облечения в червена роба йерарх. — Веднага щом пристигнем, ще кажа на Уса и хората му да тръгнат към Рак Хага с нашия дагаш. Може да им се наложи да се отклонят малко на юг, за да избегнат напредването на малореанците, но няма да изгубят твърде много време.

— Трябва да сте много внимателен при Рак Ктака, ваше величество — предупреди го Агачак. — Вие сте отговорен не само за съдбата на Ктхол Мургос, но и за съдбата на целия свят.

— Не се интересувам много от съдбата, Агачак. Човек, чиято главна грижа винаги е била да остане жив през следващите един-два часа, няма много време да се тревожи за следващата година. Къде е Кабах?

Мъжът с качулката се показа иззад носилката.

— Тук съм, ваше величество — каза той с дълбок глас, който звучеше толкова познато, че по раменете на Гарион премина предупредителен бодеж.

— Добре — каза Ургит. — Имаш ли някакви последни инструкции за него, Агачак?

— Казал съм му всичко, каквото имаше за казване — отговори йерархът.

— Значи това е всичко. — Ургит се огледа. — Добре, да се качваме на кораба.

— Може би все още не, ваше величество — каза облеченият в черна роба дагаш, пристъпи напред и свали качулката си. Гарион едва потисна вика на изненада. Въпреки че черната му брада беше обръсната, нямаше никакво съмнение за самоличността на този човек. Това беше Харакан.

— Има едно последно нещо, което ваше величество трябва да знае преди да се качим на борда — заяви Харакан достатъчно високо, за да го чуят всички на кея. — Знаете ли, че онзи човек с меча ей там е Белгарион от Рива?

Очите на Ургит се разшириха, а през жреците и войниците които стояха на хлъзгавите камъни на кея, премина вълна на удивление. Мургският крал обаче бързо успя да се овладее и каза предпазливо:

— Това е много интересно предположение, Кабах. Интересно ми е да знам какво те прави толкова сигурен.

— Това са абсолютни глупости! — извика Сади.

Хлътналите очи на Агачак се впериха в лицето на Гарион.

— Аз също съм виждал Белгарион — каза той напевно. — Той беше много по-млад тогава, но има прилика.

— Прилика със сигурност — се съгласи Сади бързо, — но само прилика. Този млад мъж е на служба при мен от малък. Е, ще призная, че има известна повърхностна прилика, но мога да ви уверя, че това със сигурност не е Белгарион.

Силк стоеше точно зад Ургит и бързо шепнеше нещо на новооткрития си брат. Мургският крал беше достатъчно умел политик. Той запази изражението си, но очите му започнаха да се стрелкат неспокойно, когато усети, че се намира точно в центъра на зараждаща се експлозия. Най-накрая той прочисти гърлото си и каза:

— Ти все още не си ни казал какво те кара да мислиш, че това е Белгарион, Кабах.

— Бях в Тол Хонет преди няколко години — сви рамене Харакан. — Белгарион беше там по същото време на някакво погребение, струва ми се. Посочиха ми го.

— Мисля, че благородният дагаш греши — каза Сади. — Разпознаването му се основава само на бегъл поглед отдалече. Това едва ли може да се нарече доказателство. Казвам ви, че това не е Белгарион.

— Той лъже — каза уверено Харакан. — Аз съм дагаш. Ние сме умели наблюдатели.

— Това повдига интересен въпрос, Агачак — каза Ургит и присви очи. — Въпреки всичко дагашите все пак са мурги, а всеки жив мург разрязва лицето си за принасянето на кръв за Торак. — Той посочи две тънки бели линии на бузата си. Едва забележимите белези на краля подсказваха, че неговото разрязване не е било твърде усърдно. — Погледнете обаче нашия дагаш — продължи той. — Аз не виждам никакъв белег по лицето му. А вие?

— Моят старейшина нареди да не извършвам традиционното принасяне на кръв — каза Харакан бързо. — Искаше да не съм белязан, за да мога да се движа свободно в западните кралства.

— Съжалявам, Кабах — каза Ургит с дълбоко съмнение, — но историята ти въобще не се връзва. Принасянето на кръв за Торак е част от ритуала за встъпване в мъжество. Наистина ли си бил толкова преждевременно развит, че старейшината ти е решил да те направи шпионин преди да навършиш десет години? И дори да е така, ти пак би трябвало да извършиш ритуала, за да се ожениш или дори да влезеш в храма. Белезите могат и да не бъдат на лицето, но ако си мург, трябва да имаш белези на някое друго място. Покажи ни белезите си. Нека видим доказателството за твоята вярност към Торак и чистата ти мургска кръв.

— Почитаеми Агачак — каза Сади замислено, — това не е първото обвинение, отправено към някой от слугите ми. — Той погледна Чабат многозначително. — Възможно ли е сред вашите гролими да има хора, които не искат тази мисия да успее — някои хора, криещи се зад фалшивите си бради?

— Брада! — възкликна Силк и щракна с пръсти. — Затова не можах да го позная! Обръснал си е брадата!

Ургит се обърна въпросително към него.

— За какво говориш, приятелю?

— Извинете ме, ваше величество — каза Силк с преувеличена скромност. — Просто осъзнах едно нещо и то ме изненада. Мисля, че мога да разясня нещата.

— Искрено се надявах някой да може. Добре, говори.

— Благодаря ви, ваше величество. — Силк се огледа с великолепно имитиране на притеснение. — Аз съм алорн, ваше величество — каза той и бързо разпери ръце. — Моля да ме изслушате — помоли той наполовина краля, наполовина мургите наоколо. — Аз съм алорн, но не съм фанатизиран заради това. Мисля, че има достатъчно много място в света и за алорните, и за мургите. Живей и остави и другите да живеят, казвам аз. Както и да е, миналата година се наех като войник в армията на крал Белгарион — в онази част, която той събра за обсадата на култа на Мечката в Реон, североизточна Драсния. Накратко: аз присъствах, когато Белгарион и приятелят му от Сендария — Дурник, мисля, се казваше, плениха водача на култа — Улфгар. Тогава той имаше брада, но ви се кълна, че този Кабах е същият човек. Сигурен съм. Аз помагах, когато го внасяхме в една къща, след като Дурник го беше повалил в безсъзнание.

— Какво ще прави един дагаш в Драсния? — попита Ургит с отлично престорено изражение на учудване.

— О, той не е дагаш, ваше величество — обясни Силк. — Когато крал Белгарион и приятелите му го разпитаха, се разбра, че той е малореански гролим. Мисля, че се казва Харакан.

— Харакан? — каза Агачак и се вгледа с тлеещи очи в мнимия дагаш.

— Това е нелепо! — изсмя се Харакан. — Тази невестулка е един от слугите на Белгарион. Той лъже, за да защити господаря си.

— Името Харакан значи ли нещо, Агачак? — попита Ургит.

— Харакан е подчинен на Урвон — отговори йерархът замислено. — Донесоха ми, че е забелязван тук на запад.

— Мисля, че имаме проблем, Агачак — каза Ургит. — И двете обвинения са твърде сериозни, за да останат незабелязани. Трябва да разберем истината.

Очите на жрицата Чабат се присвиха, а лицето й стана лукаво.

— Да се разбере истината е лесно, ваше величество — заяви тя. — Господарят ми Агачак е най-силният магьосник в цял Ктхол Мургос. Той много лесно ще проучи умовете на всички тук, за да открие кой казва истината и кой лъже.

— Наистина ли можеш да направиш това, Агачак? — попита Ургит.

Агачак сви рамене.

— Лесна работа.

— Тогава го направи. Няма да се кача на този кораб, докато не разбера кои точно ще са моите спътници.

Агачак пое дълбоко дъх и започна да съсредоточава волята си.

— Господарю — извика един гролим с виолетово обточена качулка — и скочи напред с протегната ръка. — Внимавайте!

— Как се осмеляваш? — развика се Чабат с пламтящи очи.

Гролимът не й обърна внимание.

— Господарю — каза той на Агачак, — много е опасно да направите това, което предлага жрицата. Ако някой от тези мъже казва истината, вие ще проверите ума на силен магьосник и собственото ви съзнание ще бъде изцяло уязвено. Една-единствена мисъл може да изтрие цялата ви памет.

Агачак бавно отпусна волята си и промърмори:

— А, да. Не бях помислил за тази опасност. — Той се обърна към Чабат и видя на лицето й кратък проблясък на разочарование. — Любопитно е, че моята свещена жрица не помисли за това преди да предложи проверяването. Или греша, Чабат? Отказа ли се от идеята да призовеш демон и да ме унищожиш? Сега с такива обикновени неща като измами ли ще се занимаваш? Ужасно съм разочарован от теб.

Тя отстъпи назад, белязаното й лице се изкриви от уплаха.

— Този проблем трябва да се разреши, Агачак — каза Ургит. — Няма да се доближа до този кораб, докато не разбера истината. Не съм успял да оцелея през всичките тези години, като съм се държал безразсъдно.

— Разбирам. Но проблемът става доста сложен — отговори Агачак. — Сега никой от тези хора не може да тръгне.

— Агачак, аз трябва да отида в Рак Ктака възможно най-скоро!

— Заминавайте тогава. Аз ще намеря друг кораб и ще наема нов дагаш.

— Това може да отнеме месеци — запротестира Ургит. — Аз лично съм склонен да вярвам на тези търговци на роби. Уса винаги е бил много честен към мен, а младият човек ей там въобще не прилича на крал. Този обаче, който нарича себе си Кабах, е много съмнителен. Мисля, че ако огледате пътя от пустинята дотук, е много вероятно да намерите истинския Кабах някъде в някой плитък гроб. Този мъж, който и да е всъщност, може лесно да провали мисията до Рак Хага с обвинението си. Не е ли точно това, което би желал Урвон?

— Има логика в това, което казвате, ваше величество, но не искам нито един от двамата да се качва на този кораб, докато не разбера истината.

— Защо не ги оставим тогава те да разрешат проблема вместо нас?

— Не ви разбирам.

— Един от тях, а може би дори и двамата, са магьосници. Ако двамата се срещнат в двубой, ще видим кой от тях ще се опита да унищожи другия с магия.

— Битка наместо съдебен процес?

— Защо не? Малко е старомодно, но обстоятелствата изглеждат подходящи.

— Планът ви е добър, ваше величество.

Ургит внезапно се захили.

— Защо да не разчистим място? — предложи той. — Не бихме искали да се опарим, когато тези двамата започнат да се замерят с гръмотевици, нали? — Той се приближи и хвана Гарион за ръката. — Само остани спокоен — прошепна той — и не прави нищо необикновено. Опитай се да го принудиш да използва магия. — Той бутна Гарион напред към кръга, който бързо беше оформен върху каменния кей. — Ето го предполагаемия крал на Рива — каза той на Агачак. — Сега ако вероятният малореански гролим е така любезен да се приближи, ще разберем кой казва истината.

— Нямам меч — каза Харакан намусено.

— Лесна работа. Някой да му даде меч.

Веднага бяха предложени няколко.

— Мисля, че много си го загазил, Харакан — усмихна се самодоволно Ургит. — Само да използваш магия, ще се разкрие, че си малореански гролим, и войниците ми ще те надупчат със стрели. От друга страна, ако това наистина е Белгарион и ти не използваш магия, за да се защитиш, той ще те превърне в купчинка сажди. В крайна сметка, мисля, че ти престои много лош следобед.

Гарион стисна зъби и започна трескаво да убеждава Кълбото да не прави нищо необикновено. После се протегна зад рамото си и огромното острие просъска, докато излизаше от ножницата.

Харакан пое дадения му меч неспокойно, но начинът по който го държеше и стойката му ясно показваха, че е умел в боя с мечове. Внезапен гняв изпълни Гарион. Това беше човекът, отговорен за покушението върху Се’Недра и за убийството на Бранд. Той се хвърли напред и развъртя меча. Харакан отчаяно се опитваше да отбива ударите на огромното острие. Стоманен звън отекваше всеки път, когато двата меча се срещаха. Гарион неумолимо притискаше врага си. Гневът му беше толкова силен, че той дори забрави целта на този двубой. Гарион вече не се интересуваше от това да разкрие Харакан. Всичко, което искаше, бе да го убие.

Цялото пристанище се огласяше от стоманената песен на мечовете. Харакан отстъпваше, очите му бяха изпълнени със страх. Накрая Гарион изгуби търпение, сграбчи дръжката на огромния си меч с две ръце и го вдигна високо над рамото си. Ако беше нанесъл този удар, нищо нямаше да успее да го спре. Бузите на Харакан побледняха пред лицето на смъртта.

— Проклет да си! — извика той на Гарион, проблесна, изчезна и се появи отново на другия край на кея. Там пак присветна и отлетя във вида на ястреб.

— Това като че ли дава отговор на въпроса, нали, Агачак? — каза Ургит спокойно.

Очите на Агачак блестяха, изпълнени с омраза. Той също се превъплъти в ястреб, с два мощни размаха на крилете си излетя във въздуха и с вопли за кръв се стрелна след отдалечаващия се Харакан.

Ръцете на Гарион трепереха. Той се обърна и тръгна към Ургит. В гърлото му се надигаше изгаряща ярост. С огромно усилие той възпря внезапното си желание да хване за яката дребния крал и да го запрати в морската вода.

— По-полека де, по-полека — каза Ургит и уплашено заотстъпва.

Гарион говореше през стиснати зъби с опасно тих глас.

— Никога вече не прави това.

— Разбира се, че няма — бързо се съгласи Ургит и по лицето му пробяга любопитство. — Ти наистина ли си Белгарион? — попита той с дрезгав шепот.

— Искаш ли някакво доказателство?

— Не-не, това е съвсем достатъчно — заекна Ургит, бързо заобиколи бесния Гарион, прекоси кея и отиде при Чабат.

— Да се молим йерархът да успее да залови този измамник — каза той. — Предайте му много поздрави от мен, когато се върне. Бих го изчакал, но трябва да се кача на кораба и веднага да замина.

— Разбира се, ваше величество — отговори тя с почти мъркащ глас. — Аз ще се погрижа за тези търговци на роби, докато йерархът се върне. — Кралят се втренчи в нея. — Тъй като единствената цел на тази мисия беше да се заведе убиецът дагаш в Рак Хага, сега няма смисъл те да тръгват, нали? Ще трябва да останат тук, докато изпратим за друг дагаш. — Тя погледна Сади с неприкрита усмивка. — Аз лично ще се погрижа за тях.

Ургит се вгледа внимателно в нея, после каза:

— Свещена жрицо, ще бъда напълно откровен: не смятам, че ще мога да разчитам на теб. Не мисля, че ще успееш да се сдържиш, ако нас с Агачак ни няма в Рак Урга. Смятам да взема Уса и хората му с мен — просто за всеки случай. Когато пристигне дагашът, просто го изпратете в Рак Хага.

Очите на Чабат блеснаха, лицето й стана гневно.

— Целта на мисията до Рак Хага е да се изпълни предсказание — каза тя, — а изпълнението на едно предсказание определено е нещо, с което се занимава църквата.

— Мисията е и държавен проблем, свещена жрицо. Агачак и аз си съдействахме и в негово отсъствие аз ще отстоявам авторитета на короната. Уса и хората му ще дойдат с мен, а ти ще се върнеш с гролимите в храма, където ще очаквате господаря си.

Чабат изглеждаше изненадана от тази внезапна проява на сила. Очевидно беше очаквала да отхвърли всички слаби възражения които той можеше да повдигне, но срещу нея стоеше един нов крал. Лицето й доби студен израз, подобните на пламъци белези се сгърчиха върху бледото й лице.

— Така — каза тя. — Изглежда, нашият крал най-накрая е пораснал. Аз обаче смятам, че ще съжалявате за встъпването си в мъжество точно сега. Гледай внимателно, кралю на Ктхол Мургос — Тя се наведе и с някакъв предмет започна да рисува знаци по камъните — символи, които искряха със сатанински блясък.

— Гарион! — извика уплашено Силк. — Спри я!

Гарион също видя светещия кръг и горящата петолъчка, вписана в центъра му, които Чабат рисуваше на мокрите камъни, веднага разбра значението на тези знаци и тръгна към Чабат, още докато тя минаваше в защитеното поле на кръга. Но въпреки че беше бърз, Поулгара беше още по-бърза.

— Чабат! — каза тя остро. — Спри! Това е забранено!

— Нищо не е забранено на този, който има силата — отговори жрицата и красивото й белязано лице се изпълни с поразителна гордост — пък и кой тук може да ме спре?

Лицето на Поулгара стана мрачно.

— Аз мога — каза тя спокойно и вдигна ръка. Гарион усети съсредоточаването на волята й. Тъмните вълни, които се блъскаха в камъните, бавно се извисиха, разбиха се и се разляха около глезените на онези, които стояха на кея. Водата заля горящите символи, които Чабат беше нарисувала на камъните, и те изчезнаха.

Гролимската жрица разбра какво става, пое си рязко дъх и се вгледа в леля Поул.

— Коя си ти?

— Тази, която ще спаси живота ти, Чабат — отговори Поулгара. — Наказанието за призоваване на демони винаги е било еднакво. Ти може и да успееш да го контролираш един или два пъти — дори може би малко повече, но накрая демонът ще се обърне срещу теб и ще те разкъса на парченца. Дори Торак в най-голямата си лудост не би се осмелил да престъпи тази черта.

— Но аз се осмелявам! Торак е мъртъв, а Агачак не е тук за да ме спре. Никой не може да ме спре.

— Аз мога, Чабат — каза тихо Поулгара. — Няма да ти помогна да направиш това.

— И как ще ме спреш? Аз имам силата.

— Но моята сила е по-голяма. — Поулгара остави наметалото си да падне на камъните, наведе се и събу обувките си. — Може и да си успяла да контролираш твоя демон първия път, когато си го призовала — каза тя, — но властта ти върху него е временна. Ти не си нищо повече от врата, през която той влиза в този свят. Щом усети пълната си мощ, демонът ще те унищожи и ще е свободен да вилнее както си поиска. Сестро, умолявам те да не правиш това. Твоят живот и самата ти душа са в смъртна опасност.

— Не се страхувам — изръмжа Чабат. — Нито от демона, нито от теб.

— Значи и в двата случая си глупачка.

— Предизвикваш ли ме?

— Ако трябва. Ще се изправиш ли срещу мен на моя територия, Чабат? — Сините очи на Поулгара внезапно заприличаха на лед, а белият кичур на челото й пламна нажежен. Тя вдигна пак ръка и оловносивите вълни отново се извисиха покорно до кея. Със същото ужасно спокойствие тя стъпи на повърхността на водата и остана така, като че ли под краката и имаше здрава земя. Гролимите уплашено замърмориха, а Поулгара се обърна към вцепенената от страхопочитание жрица.

— Е, Чабат — каза тя, — ще се присъединиш ли към мен тук? Можеш ли да го направиш?

Белязаното лице на Чабат побеля, но очите й ясно показаха, че не може да откаже на предизвикателството на леля Поул.

— Ще го направя — изсъска тя през зъби. После и тя слезе от кея, но нагази несръчно и потъна до колене в мръсните води на пристанището.

— Толкова ли е трудно? — попита я Поулгара. — Ако такова малко нещо изисква цялата ти воля, как си представяш, че ще имаш достатъчно сили да контролираш един демон? Откажи се от този отчаян план, Чабат. Все още имаш време да спасиш живота си.

— Никога! — извика Чабат и по устните й изби пяна. С огромно усилие тя се повдигна, застана на повърхността и мъчително извървя няколко крачки. Лицето й отново се изпълни с поразяващ триумф и тя нарисува символите върху водата и ги запълни със саждив оранжев пламък. После занарежда злокобно заклинание, чиято ужасна напевност ту се надигаше, ту спадаше. Червените белези на бузите й сякаш избледняха, а после внезапно заблестяха с пламтяща бяла светлина.

— Келдар, какво става? — Гласът на Ургит беше писклив.

— Нещо много неприятно — каза Силк.

Гласът на Чабат се извиси в крясъци и водата пред нея внезапно избухна в кипящ котел от пара и огън. От средата на пламъците се издигна нещо неописуемо отвратително, ноктесто и зъбато, но най-ужасни бяха червените му светещи очи.

— Убий я! — извика Чабат и посочи Поулгара с трепереща ръка. — Заповядвам ти да убиеш тази вещица!

Демонът погледна жрицата, която стоеше в безопасност в пламтящия кръг на защитаващите я символи, обърна се и тръгна към Поулгара. Врящата вода около огромното му туловище се вълнуваше. Поулгара вдигна ръка и извика:

— Спри!

Гарион усети огромната разтърсваща сила на волята й.

Демонът внезапно започна да вие, назъбената му муцуна се повдигна към сивите облаци в агония и ужас.

— Казах да я убиеш! — извика Чабат отново.

Чудовището бавно потъна във водата и протегна двете си огромни ръце точно под повърхността. После бавно се завъртя в кипящата вода. Движеше се все по-бързо и по-бързо, водата край него съскаше. Внезапно около него започна да се появява ужасен водовъртеж.

Чабат извика триумфиращо и затанцува на повърхността на водата с неприлични подскоци, без да осъзнава, че пламъците, с които беше нарисувала символите си, се отмиват от бурния водовъртеж.

Въртящите се води достигнаха Поулгара и започнаха да я всмукват в смъртоносния водовъртеж. Лигавият демон беше все още в неговия център.

— Поул! — извика Дурник. — Внимавай!

Но беше твърде късно. Хваната в неумолимия водовъртеж, тя се завъртя — отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо, докато приближаваше към центъра. Преди да изчезне под развълнуваната повърхност, Поулгара още веднъж вдигна ръка.

— Поул! — отново извика Дурник. Лицето му беше станало мъртвешки бяло. Той затича към ръба на кея. Белгарат обаче го хвана за ръката. Изражението му бе неумолимо.

— Не се меси в това, Дурник! — каза му той със свистящ като камшик глас. Дурник се бореше с него и се опитваше да се освободи.

— Пусни ме! — крещеше той.

— Казах да не се месиш!

Отвъд водовъртежа на демона се появи роза. Беше любопитно познато цвете. Листата му бяха бели в краищата, а към центъра ставаха тъмночервени. Гарион се вгледа в цветето и внезапно се изпълни с надежда.

В центъра на водовъртежа чудовищният демон изведнъж спря.

Изгарящите му очи бяха объркани. Без никакво предупреждение той се издигна, изви се напред и се гмурна в кипящата вода.

— Намери я! — извика белязаната Чабат на поробения зъл дух. — Намери я и я убий!

Оловните води на пристанището вряха и изпускаха пара, докато демонът си проправяше път под повърхността. Изведнъж движението спря, а водата и въздухът станаха мъртвешки тихи.

Чабат все още стоеше върху водата. Блестящата светлина продължаваше да облива грубите белези на бузите й. Тя вдигна ръце над главата си от възторг.

— Умри, вещице! Почувствай как зъбите на моя слуга разкъсват плътта ти!

Изведнъж от водата точно пред нея се появи един чудовищен люспест нокът.

— Не! — извика тя. — Ти не можеш…

Чабат погледна ужасена водата, на която стоеше, и разбра, че защитните й символи са отмити. Тя тръгна препъвайки се назад, но огромната ръка посегна и острите като игли нокти се забиха дълбоко в тялото й. Кръвта й шурна, тя извика от болка и се сгърчи в ужасната хватка.

С мощен рев демонът се издигна от дълбините, огромната му зъбата паст се отвори. Той вдигна съпротивляващата се жрица с вик на адски триумф. Гролимите и мургските войници се разбягаха ужасени.

Розата, която беше изплувала на повърхността, започна да блести със странна синя светлина. Изглеждаше, че колкото по-ярко блести розата, толкова по-голяма става. А после в самия център на тази искряща жар се изправи Поулгара. Лицето й беше спокойно. На няколко стъпки вляво от нея се появи сияйна трептяща светлина. Пред изумените очи на стоящите на кея сиянието внезапно се сгъсти и Гарион видя до Поулгара да стои блестящото въплъщение на бог Алдур.

— Така ли трябва да бъде, господарю? — попита Поулгара с глас, който ясно разкриваше нежеланието й.

— Да, дъще — тъжно отговори Алдур.

Поулгара въздъхна.

— Тогава така да бъде, господарю. — Тя протегна лявата си ръка, а богът я хвана в своята. Концентрирането на волята й шумеше в главата на Гарион като торнадо, а силата й го блъсна с огромна мощ. Обгърнати от синя светлина и свързани от докосващите им се ръце, Поулгара и Алдур стояха един до друг на повърхността на водата срещу ужасния демон, който все още държеше едва съпротивляващата се Чабат високо във въздуха.

— Отричам те, създание на мрака — каза Поулгара с величествен глас. — Върни се в ада, откъдето си дошло, и никога вече не осквернявай този свят с нечестивото си присъствие. Изчезни и вземи със себе си тази, която те призова. — Тя вдигна ръка и силата на волята й, съчетана с волята на бог Алдур, изригна от дланта й. Демонът избухна в огромна топка огън с неописуем гръм, а водите на пристанището започнаха да бълбукат бурно около него. После той изчезна, а с него и жрицата Чабат.

Когато Гарион погледна пак, Алдур вече не стоеше до Поулгара. Тя се обърна и бавно тръгна по вълните към кея. Докато се приближаваше, Гарион ясно видя, че очите й са изпълнени с болка.