Дейвид Едингс
Кралят на мургите (10)

9.

Когато групата напусна къщата на Дроблек, над тесните улички на Стис Тор почти се беше зазорило. Миризмата на реката и близките блата пълнеше ноздрите на Гарион с воня на разложено и застояло.

Излязоха от тясната уличка и Айсус им махна да спрат и се огледа. След това кимна.

— Да вървим — тихо каза той. — И не вдигайте шум.

Побързаха да прекосят улицата, павирана с кръгли камъни и слабо осветена от факли, които разпръскваха мъглива червена светлина, и навлязоха в тъмните сенки на друга мръсна уличка. В края й Гарион можеше да види бавно движещите се води на обвитата в мъгла река.

Едноокият спря до една разнебитена колиба, част от която се издаваше над водата, и тихо отключи и отвори.

— Влезте — измърмори той и те го последваха в миришещата на влага колиба. — Сега ще докарам лодката.

Зачакаха, вслушвайки се нервно в цвърченето на плъховете. Минутите течаха бавно. Гарион наблюдаваше крайречната улица през пролуките на вратата.

— Готово — чу се гласът на Айсус някъде отдолу. — Внимавайте на въжената стълба, че е хлъзгава. — И след като се настаниха, ги предупреди: — В реката има и друга лодка.

— Друга? — прошепна тревожно Сади. — Какво прави тук?

— Вероятно нещо незаконно — сви рамене Айсус и започна безшумно да гребе.

Мъглата над тъмните води се вдигаше и осветените кули на Стис Тор се отразяваха във водата като малки свещички. Айсус гребеше равномерно.

Изведнъж се чу приглушен вик, последван от плясък.

— Какво беше това? — изсъска нервно Сади.

Айсус спря да гребе, ослуша се и тихо каза:

— Не мърдайте!

Мъжки глас изруга високо и дрезгаво.

— Тихо! — каза друг глас.

— Защо?

— За да не разбере цял Стис Тор, че сме тук.

— Много се тревожиш. Камъкът, който му вързах на краката, ще го задържи на дъното за дълго време. — Скърцането на веслата заглъхна в мъглата.

— Аматьори — с пренебрежение измърмори Айсус.

— Убийство може би? — попита Силк с известен професионален интерес. — Или лична разправа?

— Каква е разликата? — Айсус отново започна да гребе. Стис Тор се скри в мъглата зад тях. Гарион имаше чувството, че изобщо не се движат. Накрая тъмният бряг се показа в мъглата и след няколко минути той вече можеше да различи дърветата.

Откъм брега се чу тихо подсвирване и Айсус зави в посока на звука.

— Гарион, вие ли сте? — чу се гласът на Дурник.

— Да.

Айсус вкара лодката в гъстите храсталаци и Дурник я хвана за носа.

— Останалите чакат от другата страна на пътя — каза спокойно той, докато помагаше на Поулгара да слезе.

— Много ни помогна, Айсус — каза Сади на наемника.

Едноокият сви рамене.

— Нали за това ми плащате?

Силк го погледна и каза:

— Ако решиш да приемеш предложението ми, говори с Дроблек.

— Ще си помисля — отговори Айсус, после погледна Поулгара. — Късмет в пътуването, милейди. Имам чувството, че ще ви трябва.

— Благодаря, Айсус.

Той пак хвана веслата и лодката изчезна в мъглата.

— За какво ставаше дума? — попита Сади Силк.

— Нищо особено. Драснианските служби винаги търсят способни мъже.

Дурник любопитно гледаше гологлавия евнух.

— Ще обясним, когато отидем при останалите — увери го Поулгара.

— Добре, Поул — съгласи се той. — Да минем оттук. — Той ги поведе през обраслия с храсталак бряг към изоставения път, а след това тръгна към една горичка.

Се’Недра, Ерионд, Тот и Велвет седяха в хралупата на един покрит с мъх паднал дънер. Един-единствен фенер слабо осветяваше хралупата.

— Гарион! — извика с облекчение Се’Недра и скочи. — Защо се забавихте толкова?

— Трябваше да отидем на още едно място — отговори той и я прегърна.

— Добре — каза Белгарат. — Искам скоро да продължим, затова накратко. — Той седна на мекия мъх и посочи гологлавия евнух. — Това е Сади. Повечето от вас вече го познават. Той идва с нас.

— Разумно ли е това, Белгарат? — попита Дурник.

— Може би не — отговори старият мъж, — но не е моя идея. Изглежда, Зандрамас ще премине през Ктхол Мургос и пресичайки континента, иска да стигне до остров Веркат покрай югоизточния бряг.

— Тази част на света е много опасна в момента, древни — измърмори Велвет.

— Няма да имаме проблем, скъпа лейди — увери я Сади с контараалтовия си глас. — Ще се представим за търговци на роби и никой няма да ни закача.

— Така казваш ти — каза Белгарат замислено. — Това може би е било вярно преди войната, но не можем да сме сигурни как гледат малореанците на търговията с роби сега.

— Има още нещо, което всички трябва да знаете — спокойно каза Поулгара. — Гарион и аз отидохме в двореца, за да разберем дали Салмисра е замесена в това по някакъв начин. Тя ни каза, че Зандрамас е жена.

— Жена? — извика Се’Недра.

— Така каза. А няма никаква причина да ни лъже.

Дурник се почеса по главата и каза:

— Това е малко изненадващо, нали? Сигурна ли си, че Салмисра знае какво говори?

— Тя беше абсолютно сигурна и доста доволна, че знае нещо, което аз не знам.

— Мисля, че това обяснява някои неща — замислено каза Велвет. — Повечето от нещата, които направи Зандрамас, бяха направени по начин, по който би постъпила само жена.

— Не разбирам — призна си Дурник.

— Мъжете правят нещата по един начин. Жените ги правят различно. Фактът, че Зандрамас е жена, обяснява много неща.

— Тя прави всичко възможно да го скрие — добави Силк. — Никой, който я е виждал, не е жив, за да разкрие това на друг.

— Можем да говорим за тези неща и по-късно — каза Белгарат, изправи се и се огледа във вдигащата се мъгла. — Искам да се махаме оттук преди хората от другата страна на реката да са се размърдали. Да оседлаем конете.

Трябваше им известно време да преместят багажа от единия кон, за да го освободят за Сади, но малко след това тръгнаха по обраслия път покрай Змийската река. Отначало се движеха бавно, но след като се отдалечиха от Стис Тор, преминаха в галоп.

Когато слънцето се издигна, мъглата заблестя, а капките роса по листата на дърветата засвяткаха като скъпоценни камъни. Очите на Гарион се затваряха за сън, но той все пак забеляза красотата около себе си и се учуди, че тя може да съществува около тези вонящи блата.

— Целият свят е красив, Белгарион — отбеляза Ерионд, прочел неизказаните му мисли. — Просто трябва да знаеш как да го гледаш.

След като мъглата се вдигна, вече можеха да се движат по-бързо. Не видяха други пътници през този ден. Докато слънцето започна да залязва, обагряйки облаците на запад в пурпурночервено, бяха изминали доста път.

— Колко далеч сме от границата с Мургос? — попита Гарион Сади, докато двамата събираха дърва за огъня, а Дурник и Тот опъваха платнищата за престоя им през нощта.

— Няколко дни — отговори евнухът. — Пътят минава през реката и после завива към Агара. Има селище от другата страна на брода. Трябва да спра там за някои неща — подходящи дрехи и така нататък.

Велвет и Се’Недра разопаковаха съдовете за готвене. Русата драснианка погледна Сади и каза:

— Извини ме, но открих някои празноти в плана ти.

— О! И какви?

— Как можем да се представяме за търговци на роби, когато се вижда, че между нас има жени?

— Но винаги има и жени в групите на търговците на роби, скъпа лейди — отговори той и пусна наръч дърва до огнището. — Сигурен съм, че ако помислите малко, ще разберете защо.

— Със сигурност не — отговори Се’Недра.

Сади се изкашля деликатно.

— Ние търгуваме и с робини, не само с роби, ваше величество — обясни той. — А робиня, която се пази от пазачи жени, има по-висока цена.

На лицето й се появи лека червенина.

— Това е отвратително!

— Не аз съм направил света, ваше величество — сви рамене Сади. — Само се опитвам да живея в него.

След като се наядоха, Сади извади едно керамична купа, напълни я с топла вода и си насапуниса главата.

— Има нещо, което искам да те питам, Сади — обади се Силк от другата страна на огъня. — Какво точно направи, че Салмисра е толкова недоволна от теб?

Сади го погледна кисело.

— Всички, които служим на кралицата, сме ужасно корумпирани, Келдар — отговори той. — Всички сме интриганти, мошеници, че и по-лошо. Преди няколко години Салмисра издаде някои наредби, с които да ограничи заговорите и измените в разумни граници — просто за да запази правителството да не се разпадне. Аз престъпих някои от тези граници, всъщност повечето. Сарис разбра за това и отиде да докладва на кралицата. — Той въздъхна. — Толкова бих искал да видя реакцията му, когато тя го е целунала. — Той вдигна бръснача си.

— Защо всички нийсанци си бръснат главите? — попита Се’Недра.

— В Нийса има много насекоми, ваше величество, а косата е отлично място да си правят гнезда.

Тя го погледна учудено и ръката й несъзнателно докосна медните й къдрици.

— Не би трябвало да се тревожите толкова — усмихна се той. — Повечето от тях през зимата спят.

 

 

След няколко дни пътят, по който вървяха, започна да се изкачва по един хълм и скоро излязоха от джунглата. Влажният хлад, идващ от блатата на Нийса, изчезна и времето приятно се затопли. Наближаваха източната граница. Реката ставаше все по-бистра.

— Почти стигнахме — каза Сади и ги поведе към един срутил се каменен мост. Зелената вода буйно течеше през камъните и се пенеше. Малко по-надолу от падналия мост имаше плитчина, където под ромолящата вода се виждаха камъни, бляскащи на слънцето. До нея водеше добре отъпкана пътека.

— А пиявиците? — попита Силк и се взря подозрително във водата.

— Водата е много бърза за тях, принц Келдар — отговори Сади. — Телцата им са твърде меки, за да издържат блъскането по камъните. — Той ги поведе през клокочещата вода.

— Селището, за което споменах, е точно пред нас — каза той, когато преминаха реката. — Ще ми е нужен около час да взема това, което ми трябва.

— Ние ще те изчакаме тук — каза Белгарат и слезе от коня си. — Отиди с него, Силк.

— Мога да се справя и сам — протестира Сади.

— Сигурен съм, че можеш. Нека го наречем предпазливост.

— Какво ще обясня на продавача, като види с мен драснианец?

— Излъжи го. Знам, че можеш да бъдеш убедителен.

Гарион слезе от коня и тръгна към брега. Това бяха хората, които обичаше най-много на света, но някак си не издържаше закачките им. Знаеше, че те не значат нищо, но му се струваше, че по някакъв начин отразяват тяхното безчувствие към личната му трагедия, и което бе по-важно, към трагедията на Се’Недра. Той спря и загледа реката с невиждащи очи. Щеше да се радва да се махне от Нийса. Не беше само лепнещата кал, вонята на блатата, даже не и летящите облаци от насекоми. Поради някаква необяснима причина Гарион искаше да види широки пространства, а тъмните дървета спираха погледа му и това страшно го дразнеше.

След час Силк и Сади се върнаха. Драснианецът беше гневен.

— Това е най-обикновена измама, принц Келдар — меко протестираше Сади. — Ние няма да имаме роби наистина, така че няма да се наложи някой да носи това.

— Даже идеята за това е унизителна.

— Какво става? — попита Белгарат.

Сади сви рамене.

— Купих няколко вериги и пранги. Келдар не одобрява това.

— Както и камшиците — добави Силк.

— Вече ти обясних това, Келдар.

— Знам. И въпреки всичко е отвратително.

— Разбира се, че е. Нийсаните са отвратителни хора. Мислех, че знаеш това.

— Ще сравняваме морала си по-късно — каза Белгарат. — Да тръгваме.

Пътят ставаше все по-стръмен. Скоро навлязоха сред хълмовете. Големите дървета отстъпиха на вечнозелена растителност. Навсякъде бяха разпръснати големи валчести камъни, небето стана наситено синьо. Нощуваха в една горичка от ниски криви хвойни. Над тях се издигаше стръмен планински хребет, назъбен на фона на звездното небе.

— Като пресечем хребета и сме в Ктхол Мургос — каза Сади, когато седнаха край огъня за вечеря. — Те внимателно пазят границите си, така че е време да облечем тези дрехи. — Той развърза големия пакет, който бе донесъл от селото, и извади няколко тъмнозелени роби. После погледна Се’Недра и огромния Тот. — Може да имаме малък проблем с размерите.

— Аз ще ги преправя, Сади — каза Поулгара, взе робите от него и извади кутията си с конци и игли.

Белгарат задълбочено разглеждаше една голяма карта.

— Има нещо, което ме притеснява — каза той на Сади. — Има ли възможност Зандрамас да е взела кораб от някое пристанище на западния бряг и да е отплувала покрай южния бряг на континента към Веркат?

Сади поклати глава и обръснатият му череп лъсна под оранжевата светлина на огъня.

— Невъзможно, древни. Преди няколко години малореанската флота се изплъзна от Мургос и крал Ургит още сънува кошмари за това. Той затвори всички пристанища на западния бряг и около полуостров Урга се движат само патрулиращи кораби. Никакъв друг кораб не може да плува в тези води без специално разрешение.

— Колко далече е Веркат? — попита Дурник.

— Три или четири месеца по това време на годината — отговори Сади.

Поулгара си тананикаше нещо. Иглата й проблясваше на огъня.

— Ела тук, Се’Недра — каза тя.

Малката кралица стана и отиде до нея. Поулгара вдигна една зелена роба, премери я на слабата й фигура и кимна удовлетворено.

Се’Недра сбърчи нос и попита:

— Трябва ли да миришат толкова лошо?

— Не мисля, че е необходимо, но е така. Робите имат определена миризма, която се просмуква във всичко.

Леля Поул взе следващата роба, погледна към Тот и измърмори:

— Виж, това ще по-трудно.

Гигантът я погледна със срамежлива усмивка и стана да сложи още дърва в огъня. После разбута жаравата и стълб от червени искри се надигна да поздрави сестрите си звезди, които блещукаха в нощното небе. От подножието на хребета, сякаш в отговор на тези искри, се чу силен рев.

— Какво е това? — изплака Се’Недра.

— Лъв — сви рамене Сади. — Понякога ловуват около пътя на робите — старите и болните стават тяхна плячка.

— Защо?

— Робите често се разболяват и не могат да вървят, така че изостават. Един стар лъв не би могъл да преследва някой много чевръст и… — Той не довърши мисълта си.

Тя го погледна с ужас.

— Вие попитахте, ваше величество — напомни й той, — Всъщност и на мен това не ми харесва. Точно то е една от причините, поради които изоставих търговията с роби и се отдадох на политиката. — Той стана и си изтупа дрехата. — А сега, ако ме извините ще отида да нахраня Зит. Моля, внимавайте, като си лягате. Понякога тя се измъква, след като я нахраня. Мисля, че се забавлява, като се крие от мен, и никога не се знае накъде може да тръгне. — Той се отдалечи от огъня и отиде до мястото, където беше постлал одеялата си.

— Не знам за вас — каза Силк, — но аз ще спя доста далеч оттук.

 

 

На другата сутрин, след като закусиха, навлякоха миришещите на лошо дрехи на нийсански търговци на роби. Съгласно инструкцията на Белгарат Гарион скри дръжката на меча.

— Мисля, че трябва да държим Кълбото добре скрито, докато сме в Ктхол Мургос — каза старият мъж. — Изглежда, се изнервя, когато наоколо има ангараки.

Яхнаха конете и тръгнаха по дефилето към назъбения хребет.

След един завой Поулгара изведнъж дръпна юздите на коня си и спря.

— Какво става, Поул? — попита Дурник.

Тя не отговори, но очите й блеснаха, а белият кичур на челото й изведнъж запламтя.

— Чудовище! — каза тя.

— За какво говориш, лельо Поул? — попита Гарион.

— Погледнете — отговори тя и посочи с трепереща ръка няколко белеещи се кости, пръснати по каменистата земя на няколко метра от пътя.

— Някой от робите, за които спомена Сади снощи? — предположи Силк.

Поулгара поклати глава.

— Част от уговорката между Сарис и Нарадас е включвала ескорт за Зандрамас до границата с Мургос — напомни тя. — Когато е стигнала дотук, те вече не са й били нужни.

Лицето на Силк пребледня.

— Това е в стила й. Всеки път, когато някой вече не й е нужен, тя го убива.

— Тя не просто ги е убила — каза Поулгара и погледна костите с отвращение. — Тя им е счупила краката и ги е оставила на лъвовете. Чакали са цял ден да падне нощта и тогава са дошли лъвовете.

— Какъв ужас! — възкликна Се’Недра.

— Сигурна ли си, Поул? — попита Дурник.

— Някои неща са толкова страшни, че следите им остават на самите камъни.

— Не за пръв път прави това — каза Белгарат. — Но не се задоволява само да убива хората, за да прикрие следите си. Тя извършва зверства.

— Тя е чудовище! — викна Се’Недра. — Тя се храни от ужаса, който сее!

— Нещо повече — отбеляза Белгарат. — Мисля, че тя ни оставя съобщения. — И посочи разпръснатите кости. — Това не е било необходимо, но тя се опитва да ни уплаши.

— Няма да стане — каза Гарион много спокойно. — Само прибавя към сметката си и когато накрая ще трябва да плаща, ще открие, че няма с какво.

На върха на хребета старият път свършваше: тук свършваше Нийса и започваше Ктхол Мургос. От върха, докъдето поглед стигаше, се виждаше безкрайна камениста земя с дълги километри реки от тъмнокафяви камъни, блещукащи на изпепеляващото слънце.

— По кой път е тръгнала Зандрамас? — попита Дурник.

— На юг — отговори Гарион. Чувстваше, че Кълбото го дърпа в тази посока.

— Можем да спестим време, ако тръгнем направо оттук, нали?

— Абсолютно невъзможно, драги Дурник — отговори Сади. — Това е пустинята Агара. Голяма е колкото Алгария. Единствената вода е в кладенците на дагашите, а ти не би искал те да те хванат, докато точиш вода от тях, нали?

— Дагашите живеят тук? — попита Дурник, като засенчи очите си с ръка и огледа пустошта.

— Те са единствените, които могат — отговори Сади. — Може би това обяснява защо са толкова страшни. Ние ще следваме този хребет в посока юг стотина левги и ще го заобиколим. След това ще тръгнем на югоизток през Морч и ще навлезем в Голямата южна гора в Горут.

— Да тръгваме тогава — каза Белгарат.

Тръгнаха на юг, следвайки западния край на пустинята Агара, по хълмовете, които стръмно се спускаха към нея. Докато яздеха, Гарион забеляза, че дърветата от тази страна на хребета са малки и на рядко. Никаква трева не растеше по каменистата почва, а хвойната отстъпваше място на ниски бодливи храсти. Широкият хребет явно беше границата между два напълно различни климата. Докато от другата страна беше приятно топло, отсам беше непоносимо горещо. Нямаше никакви потоци, а няколкото извора, които намериха, бяха съвсем малки и водата им се събираше в топли плитки локви.

Сутринта на третия ден Тот върза одеялото си през рамо, взе нещата си и тръгна надолу към входа на дефилето, където бяха прекарали нощта, за да огледа каменистата пустиня. Слънцето още не беше изгряло и светлината от зазоряващото се небе се отразяваше във всеки камък и канара. След малко гигантът се върна и докосна рамото на Дурник.

— Какво има, Тот? — попита ковачът. Немият посочи входа на дефилето.

— Добре — каза Дурник и стана. Двамата тръгнаха надолу, слязоха до края на дефилето и се вгледаха в пустинята. След миг Дурник извика:

— Белгарат, ела да видиш!

Старият вълшебник набързо се обу и слезе при тях. Погледна какво става, изруга и викна на останалите:

— Имаме проблем!

Проблемът се изясни, когато всички слязоха до изхода на дефилето. На известно разстояние в пустинята се виждаше голям облак прах.

— Колко мъже могат да вдигнат толкова прах? — попита спокойно Гарион.

— Поне неколкостотин — отговори Силк.

— Мурги?

— Не и ако мургите не са си променили навиците — измърмори Велвет. — Тези мъже са облечени в червено.

Силк се взря в прашния облак и каза:

— Остри очи имаш.

— Едно от предимствата на младостта — усмихна се тя.

Той я погледна раздразнено.

— Но нали това е територия на Мургос! — обади се Дурник.

— Така е — каза Сади, — но малореанците постоянно изпращат патрули. От няколко години Закат се опитва да открие път, за да изненада Ургит откъм гърба.

— Как намират вода тук?

— Носят си.

Тот се заизкачва по южния склон на дефилето. Под него се затъркаляха прашни кафяви камъни.

— Мислиш ли, че можем да им се измъкнем, Белгарат? — попита Силк Белгарат.

— Това не е много умно. По-добре да изчакаме, докато не се махнат.

Тот леко изсвири от върха над тях.

— Иди да видиш какво иска, Дурник — каза Белгарат. Ковачът кимна и се заизкачва по склона.

— Мислиш ли, че ще ни открият? — нервно попита Се’Недра.

— Не е много вероятно, ваше величество — отговори Сади. — Съмнявам се, че ще губят време да претърсват всяко дефиле и дол в тези планини.

Белгарат присви очи към облака прах и каза:

— Движат се на югозапад. Ако изчакаме тук до утре, ще излязат от този район.

— Мразя да губя времето си — ядоса се Гарион.

— Аз също. Но имаме ли избор?

Дурник слезе при тях и каза:

— Пред тях има още една група мъже. Мурги, мисля.

— Не ми се ще да се забъркваме в схватки — каза Белгарат. — Иди горе и наблюдавай какво става — обърна се той към Силк. Дано да няма повече изненади.

Силк се закатери по стръмния склон. Следвайки импулса си, Гарион тръгна след него. Когато стигнаха върха, се скриха зад един бодлив храст.

Огненото кълбо на слънцето се издигаше откъм изток. В неясния облак прах те различиха напредващите редици на малореанците, облечени в зловещо червен цвят. Фигурите на мъжете долу изглеждаха съвсем малки — като играчки.

— Доколкото виждам, силите им са равни — отбеляза Силк.

Гарион не беше съгласен.

— Мургите имат предимство. Те са на по-високото и техен е моментът на изненадата.

— Ти си бил голям тактик — присмя му се Силк.

Гарион не му отговори.

— Сади беше прав — обади се Силк отново. — Малореанците си карат вода. — Той посочи двадесетината каруци, натоварени с големи бъчви, които се движеха в края на редиците.

Малореанците стигнаха сянката на хребета и спряха, докато разузнавачите им претърсят каменистия терен. Малко след това се чуха тревожните им викове — бяха открили мургите.

— Няма никакъв смисъл — каза Гарион. — Те изобщо не се опитаха да се скрият.

— Мургите не са известни със своята интелигентност — отговори Силк.

Докато малореанците оправяха редиците си, мургите ги обсипаха с дъжд от стрели, а след това се закатериха по скалите.

— Защо бягат? — с отвращение попита Гарион. — Какъв е смисълът да нападаш с ярост и след това да бягаш?

— Никой не е чак толкова глупав — съгласи се Силк. — Тяхната цел е друга.

Бягащите мурги продължиха да стрелят. Телата на убитите малореанци се свличаха по склона, но все пак малореанците упорито напредваха нагоре. Отдалече битката изглеждаше като детска игра. Отблизо клането сигурно би било отвратителна гледка, но от високото, откъдето гледаше Гарион, всичко му се струваше само любопитно.

И изведнъж, когато по-голямата част от напредващите малореанци навлезе в клисурата, иззад един издаден в пустинята хребет изскочи конницата на мургите, въоръжена с брадви.

— Това са целели — каза Гарион. — Подмамиха малореанците да ги преследват, за да ги атакуват с кавалерията.

— Не мисля — възрази Силк. — Според мен целта им е обозът.

Галопиращите мурги се понесоха към слабо охранявания обоз, брадвите им засвяткаха във въздуха, докато разсичаха буретата с вода. При всеки удар водата бликаше навън и се изливаше върху сухата земя. Слънцето, скрито зад облаците задушаващ прах, оцветяваше водата в червено. От наблюдателния пункт високо над мястото на битката на Гарион му се струваше, че течността, струяща от разбитите бъчви, не е вода, а кръв.

Малореанското настъпление са разколеба. Облечените в червено фигури далече долу се обърнаха и отчаяно се затичаха, за да запазят скъпоценните си запаси от вода. Но беше твърде късно. С брутална точност конницата на мургите вече бе разбила всички бъчви и се оттегляше с триумфални крясъци.

Мургите, които се бяха престорили, че отстъпват, и така бяха примамили малореанската войска към фаталното и настъпление, сега се върнаха надолу и изсипаха върху обърканите малореанци дъжд от стрели. Покосявани от този смъртоносен дъжд, малореанците отчаяно се опитваха да спасят малкото вода, останала на дъното на разбитите бъчви. Смъртоносните стрели обаче ги прогониха и мъжете в червени туники се разбягаха в пустинята.

— Какъв брутален начин за водене на война — каза Силк.

— Но битката приключи, нали? — каза Гарион. Гледаше един облечен в черно мург, който вървеше по хълма и доубиваше ранените.

— О, да — отговори Силк. Гласът му звучеше особено. — Битката свърши, но убиването не.

— Може би тези, които успяха да избягат, ще успеят да се върнат през пустинята.

— Нямат шанс.

— Стига вече — каза един мършав мъж в черна роба и излезе иззад една купчина камъни зад тях. Държеше изпънат лък. — Видяхте всичко. Време е да слезем при приятелите ви.