Дейвид Едингс
Кралят на мургите (18)

17.

На следващата сутрин, докато голият бряг на Ургския полуостров се изнизваше вляво от тях, Гарион стана с първия лъч на деня и излезе на палубата. Възхитен от отблясъка на утринното слънце по вълните и от равномерното скърцане и люлеене на кораба под краката му, той застана до парапета в средата на кораба.

Полегатата врата, която водеше към ниските стъпала до задната стълба към каютите, проскърца и Дурник също излезе на палубата. Носеше проста кафява туника, а лицето му беше мрачно.

— Тя е много уморена — каза Дурник изтощено. Собственото му изпито лице ясно показваше, че той самият едва ли е спал. — Цяла нощ се мяташе и заспа чак призори. Това, което трябваше да направи, беше ужасно.

— Говори ли с теб за него?

— Малко. Демонът трябвало да бъде изпратен там, откъдето е дошъл. В противен случай щял да посее ужас и смърт из целия свят. След като Чабат го е призовала, той е можел да я използва за вход към този свят по всяко време. Затова и Чабат трябваше да замине с него — да затвори този вход.

— Откъде точно идват те — демоните имам предвид?

— Не каза много за това, но останах с впечатлението, че е по-добре да не знам.

— Сега спи ли?

Дурник кимна и каза:

— Отивам да говоря с готвача на кораба. Искам да има топла храна за нея, когато се събуди.

— Хубаво е и ти да поспиш малко.

— Може би. Извини ме, Гарион. Не искам да бъда далеч от нея твърде дълго — просто в случай, че се събуди и се нуждае от мен. — Той тръгна към корабната кухня.

Гарион се огледа. Мургските моряци работеха, а в погледите им се четеше страхопочитание. Това, което се бе случило миналия следобед, беше изтрило всички следи от грубата арогантност, характерна за мургите. Сега всички те хвърляха уплашени погледи към пътниците и сякаш очакваха всеки момент някой от тях да се превърне в човекоядец или морско чудовище.

Силк и Ургит също излязоха на палубата, застанаха до парапета близо до кърмата и разсеяно загледаха разпенената диря, която корабът оставяше по тъмнозелените вълни, и белокрилите чайки, които кряскаха и се носеха из въздуха.

— Негостоприемно място — отбеляза Силк и загледа голите скали, издигащи се от морето. Дребният драснианец се беше отказал от овехтялата дреха, която носеше за пътуване, и сега беше с обикновен сив жакет без никаква украса.

Ургит изсумтя мрачно, после хвърли разсеяно две-три парчета корав хляб в дирята на кораба и загледа без интерес как крякащите чайки зад кораба се спуснаха надолу и започнаха да се борят за тях.

— Келдар — каза той, — тя непрекъснато ли го прави?

— Коя?

— Поулгара. — Ургит потрепера. — Заличава ли всеки, който не й харесва?

— Не — отговори Силк. — Поулгара не прави това, останалите също не го правят. Не е позволено.

— Извини ме, Келдар. Позволено или не, но много добре знам какво видях вчера.

— Разговарях с Белгарат за това — рече Силк — и той ми обясни. Чабат и демонът всъщност не са били унищожени. Те просто са били изпратени там, откъдето е дошъл демонът, а той трябваше да бъде върнат обратно на всяка цена. За съжаление Чабат трябваше да си отиде с него.

— За съжаление? Въобще не й съчувствам чак толкова.

— Не мисля, че разбираш, Ургит. Да убиеш някого е едно, а да унищожиш душата му е съвсем друго. Това прави Поулгара нещастна. Тя беше принудена да обрече Чабат на вечни мъки и ужас. Това е най-гадното нещо, което някой може да е принуден да направи.

— Кой беше онзи, който излезе с нея от водата?

— Алдур.

— Шегуваш се!

— Напротив. Виждал съм го и друг път. Това беше Алдур.

— Бог? И какво правеше там?

— Трябваше да е там — сви рамене Силк. — Колкото и да е силен един човек, той не може да се изправи срещу демон без помощ. Когато магьосниците от Мориндим призовават демон, те винаги са много внимателни и го ограничават много строго. Чабат беше пуснала нейния без никакви ограничения. Само един бог би могъл да се справи с демон, който има такава свобода. И тъй като боговете действат чрез нас, Поулгара също трябваше да участва. Много сложна ситуация.

Ургит потрепера.

— Не мисля, че ще успея да разбера всичко това.

Те стояха един до друг, облегнати на парапета, и гледаха как дългите вълни на Голямото западно море се разбиват в голите скали. Гарион ги наблюдаваше и се чудеше как е възможно никой да не забелязва приликата между тях. Въпреки че не бяха съвсем еднакви, чертите им толкова си приличаха, че не можеше да има съмнение в това, че са братя.

— Келдар — каза Ургит накрая, — как изглеждаше всъщност баща ни?

— По-висок от нас — отговори Силк — И много красив. Косата му беше сива като желязо, а носът, който сме наследили и двамата, го правеше да прилича повече на орел, отколкото на плъх.

— Ние малко приличаме на гризачи, нали? — съгласи се Ургит с усмивка. — Но нямах предвид това. Какъв беше всъщност?

— Изискан. Имаше изящни маниери, беше много възпитан и учтив. Никога не го чух да използва груби думи. — Лицето на Силк беше меланхолично.

— Но е бил и измамник нали?

— Какво те накара да кажеш това?

— Той наистина е мамел в крайна сметка. Аз не съм следствие на някакъв вид трайна вярност.

— Ти не разбираш — не се съгласи Силк и загледа замислено зелените вълни и техните бели гребени. — При цялата си изисканост баща ни беше и голям авантюрист. Той приемаше всяко предизвикателство заради самото забавление и изпитваше неутолима жажда за пътешествия. Винаги търсеше нещо ново. Мисля, че ако свържеш тези две нишки, може и да започнеш да разбираш точно защо е бил привлечен от майка ти. Аз посетих замъка в Рак Госка, когато Таур беше още жив. Всичките му жени бяха или строго охранявани, или държани под ключ. Това трябва да е представлявало предизвикателство за баща ни.

Ургит направи кисела гримаса.

— Не повдигаш много самочувствието ми, Келдар. Излиза, че съм тук, защото на един драсниански джентълмен му е харесвало да отключва катинари.

— Не съвсем. Нямах възможност да говоря с майка ти за това, но мисля, че тя и баща ни наистина са се обичали. Докато Таур никога не е обичал никого. Или поне добре са се забавлявали.

— Може би това обяснява и слънчевия ми характер.

Силк въздъхна.

— Той обаче въобще не се забавляваше след болестта на майка ми. Това сложи край на всички пътешествия и приключения.

— От какво е била болна?

— Вид епидемия, която избухва от време на време в Драсния. Ужасно обезобразява жертвите си. За щастие майка ми ослепя от усложненията.

— За щастие?

— Така не можеше да се види в огледалото. Баща ни остана до нея до края на живота си и никога не издаде какво всъщност вижда всеки път, когато я погледне. — Лицето на Силк беше мрачно, а челюстите му бяха здраво стиснати. — Това беше най-смелото нещо, което съм виждал. Беше и още по-лошо, защото всичко продължи чак да деня, в който той умря. — Силк погледна бързо встрани. — Може ли да си говорим за нещо друго?

— Съжалявам, Келдар — каза съчувствено Ургит. — Нямах намерение да отварям стари рани.

— Как мина детството ти в Рак Госка? — попита Силк след малко.

— Ужасно — отговори Ургит. — Таур започна да проявява лудостта си много по-рано от обикновеното в рода и се налагаше да правим най-невероятни неща.

— Виждал съм някои от тях.

— Не само тези в храма, Келдар — въпреки че имаше предостатъчно и от тях. Говоря за личните му странности. Никога не трябваше да се стои от дясната му страна и на човек можеше да му коства живота, ако сянката му падне върху кралската особа. Мен и братята ми ни вземаха от майките ни на седемгодишна възраст и трябваше да се занимаваме с тренировъчни военни упражнения, които включваха доста пъхтене и потене. Всички грешки се наказваха с бай — обикновено върху масата на вечеря.

— Това наистина убива апетита.

— Така е. Все още не мога да ям на вечеря — твърде много неприятни спомени имам. Аз и братята ми отрано започнахме да кроим планове един срещу друг. Таур имаше много жени и цели взводове деца. И тъй като короната се пада на най-големия жив син, всички ние интригантствахме срещу по-големите братя и се опитвахме да се защитим от кроежите на по-малките. Когато беше на девет, един очарователен мъник заби нож в един от по-големите.

— Вундеркинд — промърмори Силк.

— О, наистина беше такъв. Таур беше възхитен, разбира се. За известно време малкият забивач на ножове в гърба му стана любимец. Това доста изнерви мен и братята ми, защото беше съвсем възможно на лудия ни баща да му хрумне да ни избеси всичките, за да направи място на малкото чудовище. Така че взехме мерки.

— О?

— Един ден го приклещихме на горните етажи на двореца и го изхвърлихме през прозореца. — Ургит се загледа мрачно в дългите вълни. — От деня, в който ни отнемаха от майките ни, ние живеехме в постоянен страх и безсмислена жестокост. Предполагаше се, че трябва да сме перфектни мурги — силни, смели, лоялни до безумие и абсолютно посветени на Торак. Всеки от нас имаше гролим за учител и ежедневно трябваше да слушаме с часове глупостите за бога на Ангарак. Съвсем не беше приятно детство.

— Таур никога ли не показваше някакви чувства?

— Не и към мен. Аз бях най-дребният и той много ме мразеше. Предполага се, че мургите трябва да са високи и мускулести. Дори и след като успях да доживея момента, в който беше ясно, че аз ще съм наследникът, той не ме похвали, а само насърчи по-малките ми братя да се опитат да ме убият.

— Как успя да оцелееш?

— Чрез хитростта си, а също и като използвах един ключ, който успяха да открадна.

— Ключ?

— Този за съкровищницата на замъка. Ще се учудиш колко помощ може да си осигури човек с неизчерпаеми средства — дори и в Ктхол Мургос.

Силк потрепера.

— На палубата стана доста хладно — каза той. — Защо не слезем долу да си поделим едно шише ароматно вино?

— Аз не пия, Келдар.

— Сериозно? — Силк беше смаян.

— Трябва да съм нащрек. Човек, който си е заврял главата в бъчва, вино, няма да забележи, ако някой се промъкне зад него с нож, нали?

— С мен си в безопасност, братко.

— Не съм в безопасност с никого, Келдар — особено с брат. Нищо лично, нали разбираш, но това е последица от неспокойното ми детство.

— Добре — каза Силк приятелски. — Нека слезем, пък ти можеш да ме гледаш как пия. Много съм добър.

— Мога да си представя. Ти си алорн все пак.

— Ти също, братко — засмя се Силк. — Ти също. Ела да те запозная със забавлението, което идва с наследството ти.

Гарион за малко щеше да ги последва, но в този момент Белгарат излезе на палубата, като се протягаше и прозяваше.

— Поул още ли спи? — попита той Гарион.

Гарион кимна.

— Говорих с Дурник преди малко. Каза, че била много уморена след това, което направи вчера.

Белгарат се намръщи.

— Не би трябвало да е уморена чак толкова. Ще призная, че беше грандиозно, но не и изтощително.

— Не мисля, че това е такъв вид изтощение, дядо. Дурник каза, че почти през цялата нощ е била неспокойна.

Старият мъж почеса брадата си.

— О — каза той, — понякога забравям факта, че Поул е жена. Изглежда, тя не може да обръща гръб на нещата и понякога състраданието и взема връх.

— Това не е задължително лоша черта, дядо.

— Не и за жена може би.

— Май се сещам за нещо, което се случи веднъж в мочурищата — каза Гарион. — Ти тогава не си ли направи труда да помогнеш на Вордай — малко или повече от състрадание?

Белгарат се огледа виновно.

— Мисля, че се разбрахме да не споменаваш това.

— Знаеш ли, дядо? — рече Гарион с усмивка. — Ти си мошеник. Преструваш се, че си студен като лед и твърд като камък, но всъщност имаш същите емоции като на обикновените хора.

— Моля те, Гарион, не говори много за това.

— Притесняваш ли се да бъдеш човек?

— Не много, но в крайна сметка трябва да поддържам репутацията си.

 

 

Късно следобед бреговата линия стана още по-нащърбена, а вълните продължаваха да се разбиват и гърмят в скалите. Силк и Ургит излязоха на палубата и Гарион забеляза, че и двамата ходят малко несигурно.

— Здрасти, Белгарион — каза Ургит сърдечно. — Искаш ли да се присъединиш към нас? Келдар и аз решихме, че искаме да попеем.

— Не, благодаря — отговори внимателно Гарион. — Не пея много хубаво.

— Няма значение, приятел. Въобще няма значение. Аз самият може да не съм много добър. Не мога да кажа със сигурност, защото и една нота не съм изпял през целия си живот. — Изведнъж той се закикоти. — Има много неща, които не съм правил никога, и мисля, че е време да опитам поне някои.

Се’Недра и Прала също излязоха на палубата. Вместо нормалното си черно облекло Прала носеше прекрасна бледорозова рокля, а черната й коса беше хваната на тила в сложен венец.

— Уважаеми дами — поздрави ги Ургит с официален поклон, развален мъничко от несигурно залитане.

— Внимавай — каза Силк и го хвана за лакътя. — Не искам да ходя на риболов за теб.

— Знаеш ли какво, Келдар? — Ургит мигаше като кукумявка. — Не мисля, че някога съм се чувствал толкова добре. — Той погледна Се’Недра и тъмнокосата Прала. — Знаеш ли и нещо друго? Тези двете са ужасно красиви. Мислиш ли, че ще поискат да попеят с нас?

— Можем да ги попитаме.

— Давай.

Двамата се спуснаха към Се’Недра и мургската й придружителка и започнаха да ги умоляват да се присъединят към песента им. Прала се смееше на мургския крал, който се люшкаше не само поради люлеенето на кораба.

— Мисля, че и двамата сте пияни — заяви тя.

— Пияни ли сме? — попита Ургит Силк и пак залитна.

— Определено се надявам да е така — отговори Силк. — Ако не сме, значи просто сме похабили хубавото вино.

— Значи сме пияни. След като вече изяснихме това, какво ще изпеем?

— Алорни! — въздъхна Се’Недра и очите й се обърнаха към небето.

 

 

На следващата сутрин валеше. Хладен дъжд свистеше по водата и се стичаше на тежки капки по насмолените въжета на такелажа. Поулгара дойде да закусва с тях в голямата каюта на кърмата. Беше тиха и умислена. Велвет бодро оглеждаше помещението. Здраво конструирани прозорци наместо странични отвори се простираха напряко на задната част на кораба, дебели греди поддържаха тавана, който всъщност беше палубата отгоре. Тя погледна остро двата незаети стола и попита:

— Какво стана с принц Келдар и своенравния му брат?

— Вчера се застояха малко повече над чашите с вино — отговори Се’Недра с малко злобна усмивка. — Вероятно се чувстват малко деликатно тази сутрин.

— Ще повярваш ли, че и пяха? — каза Прала.

— Чух нещо. — каза Велвет — Какво стана?

Прала се засмя.

— Подплашиха чайките. Никога не бях чувала толкова ужасни крясъци.

Поулгара и Дурник тихо разговаряха на другия край на масата.

— Чувствам се отлично, Дурник — увери го тя. — Можеш да вървиш.

— Не искам да те оставям сама, Поул.

— Няма да съм сама. Се’Недра, Прала и Лизел ще са с мен. Ако сега не разбереш, ще се чудиш цял живот и винаги ще съжаляваш, че си пропуснал тази възможност.

— Ами щом си сигурна, Поул…

— Сигурна съм, скъпи — каза тя, после положи с обич ръката си върху неговата и го целуна по бузата.

След закуска Гарион навлече едно наметало и излезе на палубата. Погледа невиждащо дъжда няколко минути и се обърна, когато вратата към стълбите зад него се отвори. Дурник и Тот излязоха с въдици в ръце.

— Логично е, Тот — казваше Дурник. — В толкова много вода все трябва да има риба.

Тот кимна и направи странен жест — разпери ръце, като че ли измерваше нещо.

— Не те разбирам.

Тот повтори жеста.

— О, сигурен съм, че няма да са чак толкова големи — не се съгласи ковачът. — Рибите не стават толкова големи, нали?

Тот закима усилено.

— Не че се съмнявам в теб, но ще трябва да видя това със собствените си очи.

Тот сви рамене.

— Много красива утрин, нали, Гарион? — каза Дурник и се усмихна на капещото небе. После изкачи трите стъпала към задната палуба, кимна приятелски на кормчията и заметна стръвта в разпенената диря на кораба.

— Мисля, че ще ни трябва някаква тежест, за да задържа връвта надолу — каза той на Тот.

Великанът се усмихна и кимна.

— Силк и Ургит успяха ли вече да станат? — извика им Гарион.

— А? — отговори Дурник. Очите му бяха насочени съсредоточено към ярко оцветената стръв, която подскачаше далеч във вълните.

— Питах дали Силк и брат му вече са станали?

— О, мисля, че ги чух да се размърдват. Тот, определено ще имаме нужда от нещо, което да натежи на въдиците.

Точно тогава на палубата излезе Белгарат със своето овехтяло палто и погледна кисело дъжда и полускрития бряг. Гарион отиде при него.

— Колко време мислиш, че ще ни отнеме да стигнем до Веркат, дядо? — попита той.

— Две седмици — отговори старият мъж. — Ако времето не се развали. Ние сме много далеч на юг, а и сме в сезона на бурите.

— Но има и по-бърз начин, нали? — предложи Гарион.

— Какво искаше да кажеш?

— Спомняш ли си как стигнахме от Ярвиксхолм до Рива? Не можем ли аз и ти да направим пак така? Другите могат да ни настигнат и по-късно.

— Не мисля, че би трябвало. Смятам, че те трябва да са с нас, когато настигнем Зандрамас.

Гарион гневно удари с юмрук по парапета.

— Би трябвало! — избухна той. — Не ми пука какво би трябвало. Искам си сина. До гуша ми дойде да се опитвам да следвам всички хитри дребни увъртания на Пророчеството. Какво ще стане, ако просто не му обръщаме внимание и се заемем направо с проблема?

Белгарат спокойно гледаше ръждивите на цвят скали, полускрити от сивия ръмеж.

— Аз самият съм опитвал това няколко пъти — призна той, — но никога не се получаваше и обикновено дори ме връщаше още по-назад. Знам, че си нетърпелив, Гарион. Понякога е трудно да приемеш идеята, че да следваш Пророчеството е наистина най-бързият начин да отидеш там, където искаш, но това е единственият начин, по който изглежда, че става. — Той сложи ръка върху рамото на Гарион. — Това е като да копаеш кладенец. Водата е на дъното, но ти трябва да започнеш отгоре. Не мисля, че някой някога е успял да изкопае кладенец от дъното нагоре.

— Това какво общо има, дядо? Не виждам никаква връзка.

— Може и да видиш, ако помислиш малко.

Дурник се приближи тичешком. Очите му бяха разширени от удивление, а ръцете му трепереха.

— Какво има? — попита го Белгарат.

— Това беше най-голямата риба, която съм виждал! — извика ковачът. — Беше голяма колкото кон!

— И я изпусна, нали?

— Скъса на второто подскачане. — Гласът на Дурник беше изпълнен с особена гордост. — Беше красива, Белгарат. Излезе от водата така, сякаш току-що е била изстреляна от катапулт, и всъщност направо вървеше по вълните на опашката си. Страхотна риба!

— Какво ще правиш сега?

— Ще я хвана, разбира се, но ще ми трябва по-здрава връв — може би дори въже. Каква риба! Извинете ме.

Той забърза към носа на кораба да говори с капитана за някакво въже. Белгарат се усмихна и каза:

— Обичам този човек, Гарион. Наистина го обичам.

Вратата на задните стълби се отвори и излязоха Силк и брат му. Въпреки че обикновено Гарион беше първи на палубата, той забеляза, че рано или късно през деня всички излизат да се поразходят веднъж или два пъти в ободряващия солен въздух.

Двамата дребни мъже тръгнаха по гладката мокра палуба. И двамата не изглеждаха особено добре.

— Напредваме ли? — попита Силк. Лицето му беше бледо, а ръцете му забележимо трепереха.

— Доста бавно — промърмори Белгарат. — Вие двамата май се успахте, а?

— Мисля, че трябваше да поспим дори повече — отговори Ургит скръбно. — Нещо ме щрака в лявото око. — Той се потеше обилно, а кожата му имаше бледозелен оттенък. — Чувствам се абсолютно ужасно — заяви той. — Защо не ме предупреди за това, Келдар?

— Исках да те изненадам.

— Винаги ли е така на следващата сутрин?

— Обикновено — призна Силк. — Понякога е и по-лошо.

— По-лошо? Как е възможно изобщо да стане по-лошо? Извинете ме. — Ургит хукна към парапета, наведе се над него и започна шумно да повръща.

— Не му понася, нали? — отбеляза Белгарат спокойно.

— Неопитност — обясни Силк.

— Наистина ще умра — каза Ургит омаломощено и изтри устата си с трепереща ръка. — Защо ме остави да пия толкова много?

— Това е решение, което всеки трябва да направи сам — отвърна му Силк.

— Изглеждаше, че се забавляваш — добави Гарион.

— Наистина не си спомням. Губят ми се няколко часа. Какво съм правил?

— Пя.

— Да пея? Аз? — Ургит се свлече на една пейка и стисна главата си с треперещите си ръце. — О, богове!

Прала също излезе на палубата. Беше облечена в черно палто и се усмихваше самодоволно. Носеше две халби.

— Добро утро — каза тя бодро на двамата страдащи мъже. — Лейди Поулгара каза, че трябва да изпиете това.

— Какво е то? — подозрително попита Ургит.

— Не съм сигурна, ваше величество. Тя и нийсанецът го приготвиха.

— Дано да е отрова — каза той с надежда. — Наистина ми се ще да умра бързо и всичко това да приключи. — Той хвана халбата и шумно я изпи до дъно. Веднага след това потрепери, а лицето му стана смъртно бледо. В очите му се изписа истински ужас. — Това е отвратително! — задъха се той.

Силк го погледна внимателно, а после взе другата халба и я изля във водата.

— Защо не я изпи? — попита обвиняващо Ургит.

— Няма начин. Понякога Поулгара има особено чувство за хумор. Не искам да рискувам, докато не видя колко риби ще изплуват на повърхността.

— Как се чувствате тази сутрин, ваше величество? — попита Прала измъчения Ургит с лукаво съчувствие.

— Гади ми се.

— Вината си е ваша.

— Моля те, недей.

Тя му се усмихна сладко.

— Това те забавлява, нали? — обвини я той.

— Е, да, ваше величество — отговори тя и леко вирна глава. — В интерес на истината, това ме забавлява.

После взе двете халби и тръгна към каютата.

— Всички ли са такива? — попита Ургит нещастно. — Толкова жестоки?

— Жените ли? — сви рамене Белгарат. — Разбира се. Това е в кръвта им.

Малко по-късно Силк и Белгарат също се оттеглиха в каютите, за да потърсят убежище от дъжда. Гарион подозираше, че ще потърсят и нещо друго, с което да отблъснат студа. Ургит седеше нещастен на една мокра пейка и стискаше главата си. Гарион крачеше навъсено по палубата.

— Белгарион — жално каза мургският крал, — трябва ли да тропаш толкова силно с крака?

Гарион му се усмихна развеселено и каза:

— Силк наистина е трябвало да те предупреди за това.

— Защо го наричат Силк?

— Това е прякор, даден му от неговите колеги от драснианското разузнаване.

— Защо един член на драснианското кралско семейство би искал да стане шпионин?

— Това е тяхната национална индустрия.

— Той наистина ли е толкова добър?

— Може би най-добрият.

Лицето на Ургит определено беше позеленяло.

— Това е ужасно! — изохка той. — Не знам дали е от виното, или от морската болест. Чудя се дали ще се почувствам по-добре, ако си натопя главата в кофа с вода.

— Само ако я държиш достатъчно дълго вътре.

— Това е идея. — Ургит подаде глава над парапета и дъждът започна да се стича по лицето му. — Белгарион — каза той накрая, — къде греша?

— Пи малко повече.

— Не говоря за това. Къде греша като крал, имам предвид?

Гарион се вгледа в него. Ургит очевидно беше отчаян и симпатията, която беше почувствал към негов Рак Урга, отново се пробуди. Гарион най-накрая призна пред себе си, че харесва този човек. Той пое дълбоко дъх и седна до страдащия Ургит.

— Вече знаеш една част — каза той. — Оставяш хората да се отнасят зле с теб.

— Това е, защото се страхувам, Белгарион. Когато бях малък, им позволявах това, защото иначе щяха да ме убият. Предполагам, че вече ми е навик.

— Всички се страхуват.

— Не и ти. Ти се изправи срещу Торак в Ктхол Мишрак, нали?

— Това въобще не беше моя идея и повярвай ми — дори не можеш да си представиш колко бях уплашен на път за онази среща.

— Ти?

— О, да. Но ти вече започваш да овладяваш този проблем. В Дроджим се справи много добре с онзи генерал, Крадак ли се казваше? Просто запомни, че ти си кралят и че ти си този, който издава заповедите.

— Е, мога да опитам. Какво друго не правя добре?

Гарион помисли малко.

— Опитваш се да правиш всичко сам — отговори той накрая. — Никой не е способен на това. Има твърде много подробности, с които човек трябва да се занимава. На теб ти трябва помощ — добра, честна помощ.

— Откъде ще намеря добра помощ в Ктхол Мургос? На кого мога да имам доверие?

— Доверяваш се на Оскатат, нали?

— Да.

— Това е някакво начало тогава. Разбираш ли, Ургит, проблемът е, че в Рак Урга има хора, които решават нещата вместо теб. Те правят това, защото ти си твърде уплашен или твърде зает с други неща, за да отстоиш властта си.

— Противоречиш си, Белгарион. Първо казваш, че трябва да намеря хора, които да ми помагат, а после се отмяташ и ми разправяш, че не трябва да допускам други хора да решават вместо мен.

— Ти не ме слушаш. Хората, които вземат решения вместо теб, не са онези, които би могъл да избереш. Те правят това на своя глава. В много случаи ти вероятно дори не знаеш и кои са те. Така просто няма да стане. Трябва да подбереш хората си много внимателно. Първото им качество трябва да са техните способности. Веднага след това идва личната лоялност към теб и майка ти.

— Никой не е лоялен към мен, Белгарион. Моите поданици ме ненавиждат.

— Може и да се изненадаш, но едва ли е така. Не мисля, че има каквито и да било съмнения за лоялността или способностите на Оскатат. Вероятно това е добра позиция, от която да започнеш. Нека той подбере администраторите ти. Първоначално те ще са лоялни към него, но с времето ще започнат да уважават и теб.

— Дори не се бях замислял над това. Смяташ ли, че ще стане?

— Не боли да опиташ. За да съм честен с теб, приятелю, ти много си объркал нещата. Доста време ще ти отнеме да ги оправиш, но все трябва да започнеш отнякъде.

— Даде ми много материал за мислене, Белгарион. — Ургит потрепера и се огледа. — Наистина е много тъжно тук — каза той. — Къде отиде Келдар?

— Вътре е. Мисля, че се опитва да си изцери махмурлука.

— Имаш предвид, че има нещо, което да го излекува?

— Някои алорни препоръчват по още малко от онова, от което е започнало да ти се гади.

Лицето на Ургит побледня.

— Още? — каза той ужасно. — Това няма ли да ме накара да се чувствам точно по същия начин утре сутринта?

— Вероятно да. Това обяснява защо алорните обикновено са толкова раздразнителни, когато станат рано сутрин.

— Това е глупаво, Белгарион.

— Зная. Мургите не са абсолютни монополисти на глупостта. — Гарион погледна треперещия мъж. — Мисля, че е по-добре да слезеш долу, Ургит — посъветва го той. — Не ти трябва и настинка при всичките ти останали проблеми.

 

 

Късно следобед дъждът намаля. Мургският капитан погледна още заплашителното небе, брега и острите подводни скали, които стърчаха от бурната вода, и благоразумно нареди на екипажа да свали платната и да пусне котва.

Дурник и Тот със съжаление навиха здравите си въдици и застанаха гордо пред десетината блестящи сребристи риби в краката им.

Гарион тръгна към тях, погледна улова им с възхищение и каза:

— Не е зле.

Дурник внимателно измери с ръце най-голямата риба и заяви:

— Почти три стъпки. Но тези са лещанки в сравнение с голямата, която се измъкна.

— Изглежда, винаги се получава така — каза Гарион. — О — добави той, — още нещо, Дурник. Трябва да се изчистят преди да ги види леля Поул. Знаеш какво мисли тя за това.

— Май си прав — въздъхна Дурник.

След като вечеряха с част от улова, всички насядаха около масата в задната каюта и лениво започнаха да разговарят.

— Мислиш ли, че Агачак вече е настигнал Харакан? — попита Дурник Белгарат.

— Съмнявам се — отговори старецът. — Харакан е хитър. Щом като Белдин не успя да го хване, не мисля, че Агачак ще успее.

— Лейди Поулгара — изведнъж възмутено възкликна Сади. — Кажете й да престане.

— Какво има, Сади? На кого?

— На маркграфиня Лизел. Разглезва змията ми!

Със загадъчна усмивка Велвет нежно хранеше Зит с хайвер, взет от една от големите риби, които бяха уловили Дурник и Тот. Малката зелена змия съскаше доволно и повдигнала глава, очакваше следващата хапка.