Дейвид Едингс
Кралят на мургите (3)

2.

Гарион бе изпълнен с някаква необяснима ведрина. Спокойната решителност в гърдите му наподобяваше чувството, което беше изпитал преди да се изправи срещу Торак между разпадащите се руини в Града на Вечната нощ. Разстояние, равно на половината свят, го делеше от това място. Когато си спомни онази ужасна нощ, той се опита да открие страховитата истина. Осакатеният бог не се беше стремил само да го победи физически. Той се беше опитал да го подчини чрез силата на волята си. Непоколебимият отказ на цялата група да отстъпи, а не пламтящият меч на Гарион, беше оказал по-голямо влияние и беше надделял в края на двубоя. Бавно, както настъпването на зората, истината изплува пред Гарион. Въпреки че Злото изглеждаше непобедимо, крачейки горделиво в обгърнатия от тъмнина свят, то ни най-малко не желаеше да срещне Светлината. Злото можеше да победи само тогава, когато Светлината отстъпи. Докато Детето на Светлината оставаше непоклатимо и не се предаваше, той щеше да бъде непобедим. Сега, докато стоеше в тъмната пещера, заслушан в необичайния звук, предизвикан от заминаването на УЛ, му се стори, че вижда съвсем ясно мислите на врага си. Въпреки всичко Торак беше бил уплашен — а сега същият страх гризеше сърцето на Зандрамас.

И изведнъж Гарион разбра още една истина, истина безкрайно проста и едновременно с това толкова всеобхватна, че дълбочината й го разтърси до дъното на душата му. Не съществуваше такова нещо като тъмнина! Това, което изглеждаше толкова огромно и разрушително, не беше нищо повече от отсъствие на светлина. Докато Детето на Светлината помнеше това, Детето на Мрака не можеше да победи. Торак бе знаел това, Зандрамас го знаеше, и накрая Гарион сам го беше разбрал. Той радостно се засмя.

— Всичко става по-лесно, когато го разбереш, нали? — попита тихо младежът, когото винаги бяха наричали Еранд.

— Ти знаеш какво мисля, нали?

— Да. Тревожи ли те това?

— Не. Мисля, че не.

Сега, след заминаването на УЛ, галерията, в която стояха, изведнъж му се стори много тъмна. Гарион знаеше обратния път, но идеята, хрумнала му преди известно време, трябваше да бъде потвърдена. Той обърна глава и заговори на Кълбото върху дръжката на огромния меч.

— Можеш ли да ни дадеш малко светлина?

В отговор Кълбото заискри със син пламък, изпълвайки в същото време мислите на Гарион с кристално чистата си песен. Гарион погледна Ерионд.

— Да се връщаме. Леля Поул се тревожи къде си.

Тръгнаха обратно по пустата галерия и Гарион постави с любов ръка върху раменете на младия си приятел. Поради някаква причина точно сега му бе много близък.

Излязоха на ръба на мрачната пропаст. Отвесните стени бяха осеяни от бледи светлини, ромонът на водопада на дъното на бездната галеше слуха им. Внезапно Гарион си спомни нещо, което се беше случило предния ден.

— Защо леля Поул се тревожи толкова много, когато се приближиш до вода? — попита любопитно той.

— Когато бях малък, точно след като се преместихме в къщата на Поледра в Долината, доста често падах в реката.

Гарион се усмихна.

— Това ми изглежда съвсем естествено.

— Не се е случвало от дълго време. Според мен Поулгара смята, че съм запазил правото си да падам във водата за някакъв специален случай.

Гарион се засмя, после двамата влязоха в коридора, където се намираха спалните помещения и който водеше към пещерата на горима. Посрещнаха ги уплашените погледи на улгите, които живееха и работеха в тази галерия.

— Белгарион — рече Ерионд. — Кълбото все още блести.

— О — отговори Гарион, — бях забравил. — Той погледна през рамо към весело блещукащия камък и каза: — Вече можеш да спреш.

Кълбото проблесна за последен път, сякаш беше разочаровано. Другите се бяха събрали в централната стая на къщата на горима, за да закусят. Когато двамата влязоха в помещението, Поулгара вдигна поглед.

— Къде бяхте? — започна тя, но спря, вгледа се в очите на Ерионд и попита: — Нещо се е случило, нали?

— Да — отвърна той. — УЛ искаше да говори с нас. Трябваше да ни каже някои неща.

Белгарат отблъсна чинията си настрани и напрегнато каза:

— Я разкажете по-подробно. Имаме достатъчно време. И гледайте да не пропускате нищо.

Гарион седна до Се’Недра и внимателно описа срещата с Бащата на боговете, като се стремеше да повтори точно думите на УЛ.

— Накрая той каза, че Ерионд и аз имаме сходни души и трябва да се подкрепяме и да си помагаме — заключи той.

— И това ли беше всичко? — попита Белгарат.

— В известна степен, да.

— Освен това обеща, че ще бъде с нас — добави Ерионд.

— И не ви съобщи никакви подробности за онзи момент, когато всичко трябва да свърши? — попита старият вълшебник и лицето му се напрегна.

Гарион поклати глава.

— Не. Съжалявам, дядо.

— Не обичам да работя без план — кипна Белгарат. — Трябва да знам дали изоставам, или избързвам.

Се’Недра прегърна Гарион и лицето й се изпълни едновременно със загриженост и облекчение.

— Сигурен ли си, че ти каза, че детето ни е добре? — поиска да знае тя.

— Да, потвърди, че всичко е наред — увери я Ерионд. — Каза ни, че този, при когото е сега, ще се погрижи нуждите му да бъдат удовлетворени и че в момента Геран не се намира в опасност.

— В момента? — възкликна Се’Недра. — Какво означава това?

— Не ни каза нищо повече, Се’Недра — отвърна Гарион.

— Защо не го попитахте къде е детето ни?

— Защото бях сигурен, че няма да ми каже. Откриването на Геран и Зандрамас е моя работа и не мисля, че те ще позволят някой друг да я свърши вместо мен.

— „Те“? Кои са тези „те“?

— Пророчествата — и двете. Те диктуват правилата и всички ние трябва да ги следваме, дори да не знаем какви са.

— Но това е глупаво!

— Отиди и им го кажи, Не съм го измислил аз.

Леля Поул погледна с недоумение Ерионд.

— Ти знаеше ли? Имам предвид името си?

— Знаех, че името ми е друго. Когато ме наричахте Еранд, по някаква причина се чувствах неловко. Сърдиш ли ми се, Поулгара?

Тя се усмихна и го прегърна.

— Не, Ерионд — каза тя. — Изобщо не ти се сърдя.

— Каква точно е задачата, която ти постави УЛ? — попита Белгарат.

— Каза, че ще открия какво трябва да правя, когато му дойде времето.

— И това е всичко?

— Каза, че тя е много важна и че ще се променя, след като я изпълня.

— Защо винаги всичко е свързано с разгадаване на гатанки? — недоволно се оплака Белгарат.

— Това е още едно от правилата, за които спомена Гарион — намеси се Силк и отново напълни чашата си от голямото шише на масата. — А сега какво ще правим, приятелю?

Белгарат се замисли, подръпна ухото си и погледна нагоре към едва мъждукащите лампи.

— Мисля, че тази среща е събитието, което трябваше да се случи тук в Пролгу — заяви той. — Затова смятам, че е време да продължим. Няма да има никакви лоши последствия, ако отидем малко по-рано там, накъдето сме тръгнали, но съм сигурен, че ще е истинско бедствие, ако закъснеем. — Той стана и сложи ръка върху крехкото рамо на горима. — Ще ти изпращам новини от време на време. Ще помолиш ли някои от твоите хора да ни преведат през пещерите до Арендия? Ще ми се да изляза на открито колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се, стари приятелю — отвърна горимът. — И нека УЛ ви води.

— Надявам се, че все пак ще го направи някой от твоите хора — измърмори Силк.

Белгарат го погледна сърдито.

— Всичко е наред — отвърна сърдечно Силк. — Фактът, че постоянно се изгубваш, ни най-малко не намалява уважението, което изпитваме към теб. Сигурен съм, че това е просто лош навик, който си придобил, защото умът ти е бил зает с по-сериозни проблеми.

Белгарат погледна Гарион:

— Наистина ли трябва да идва с нас?

— Да, дядо. Наистина.

 

 

Два дни по-късно, малко след изгрев слънце, излязоха от пещерата от един почти незабележим изход сред брезова гора. Водачите им не посмяха да излязат на светлината на слънцето и се отдръпнаха назад. Белгарат им благодари и те се оттеглиха в черните недра на земята.

— Не можеш да си представиш колко по-добре се чувствам — изрече с облекчение Силк, когато излезе от пещерата и видя, че навън е студена слънчева утрин. На места между дърветата имаше замръзнал сняг, който блестеше под косите лъчи на утринното слънце. Някъде отляво се чуваше буйното клокочене на планински поток.

— Имаш ли представа къде се намираме? — обърна се Дурник към Белгарат.

Възрастният мъж погледна към току-що изгрялото слънце и отговори:

— Някъде в подножието на хълмовете в централна Арендия.

— На юг от Арендската гора? — запита Силк.

— Трудно е да се каже със сигурност.

Дребният драснианец се озърна.

— По-добре да погледна оттам — подхвърли той и посочи един хълм, който се издигаше над гората. — Може да зърна нещо отгоре.

— Смятам, че една закуска ще бъде добре дошла за всички — предложи Поулгара. — Хайде да намерим някоя поляна и да запалим огън.

— Няма да се бавя — обеща Силк, обърна коня си и се отдалечи между белите стволове на брезите.

Останалите продължиха да яздят. Дебелият килим от златни листа шумолеше под копитата на конете. Скоро откриха една полянка на брега на потока, който бяха чули, излизайки от пещерата.

— Това ще свърши работа — реши Поулгара. — Гарион, съберете с Ерионд дърва за огън! Малко бекон и препечени филийки ще ни се отразят добре.

— Да, лельо Поул — отвърна автоматично той и слезе от седлото.

Ерионд се присъедини към него и двамата се запътиха да търсят паднали клони.

— Приятно е отново да си на слънце — отбеляза Ерионд и издърпа голям клон изпод едно паднало дърво. — Пещерите също са хубави, но предпочитам да виждам небето.

Гарион почувства силна близост с този млад мъж с открито лице. Случката, която беше станала в пещерата, ги беше сближила още повече и беше привлякла вниманието на Гарион към една мисъл, която не бе напускала съзнанието му от няколко години. Фактът, че двамата с Ерионд бяха отгледани от леля Поул и Дурник, В много отношения ги правеше близки като братя. Той мислеше за това, докато връзваше няколко дебели клона с едно въже. И изведнъж осъзна, че знае съвсем малко за Ерионд, особено за онова, което му се е случило преди да го намерят в Рак Ктхол.

— Ерионд — попита той, — спомняш ли си къде си живял преди да те открие Зедар?

Младият мъж погледна към небето и очите му се замъглиха от усилието да си припомни ранното си детство.

— Мисля, че беше някакъв град — отвърна той. — Имам бегли спомени за улици и магазини.

— Спомняш ли си нещо за майка си?

— Не си спомням да съм живял дълго на едно място с едни и същи хора. Мисля, че ходех от врата на врата, хората ме пускаха да вляза и ми даваха нещо за ядене и място за спане.

Внезапно Гарион изпита силно съчувствие. Ерионд беше живял като сирак, както и той самият, дори по-зле.

— Спомняш ли си деня, когато те е намерил Зедар? — попита той.

— Да — отговори младежът. — При това съвсем ясно. Беше облачно, нямаше никакви сенки, затова не мога да определя точно по кое време на деня беше. Срещнах го в една тясна уличка. Спомням си, че очите му излъчваха някаква болка, сякаш му се беше случило нещо ужасно. — Ерионд въздъхна. — Бедният Зедар.

— Той говореше ли с тебе?

— Не много често. Почти винаги казваше, че иска да ми възложи някаква задача. Но пък често говореше насън, казваше: „Господарю“. Понякога, когато го произнасяше, гласът му беше изпълнен с любов, а друг път — със страх. Сякаш имаше двама различни господари.

— Да, така е. Отначало той е бил един от учениците на Алдур. По-късно негов господар станал Торак.

— Защо смяташ, че го е направил, Белгарион? Имам предвид, защо е сменил господарите?

— Не зная, Ерионд. Наистина не зная.

Дурник вече беше запалил огън и Поулгара, тананикайки си тихичко, се занимаваше с гърнетата и тиганите. Докато Гарион и Ерионд чупеха събраните клони, се върна и Силк.

— Отгоре се вижда доста надалече — съобщи той. — Намираме се на около десет левги от главния път на мургите.

— Видя ли река Малерин? — попита го Белгарат.

Силк поклати глава.

— Не самата река — отвърна той, — но на юг има голяма долина. Смятам, че тече там.

— Значи преценката ми е точна. Какъв е теренът до главния път?

— Предстои ни тежък преход — каза Силк. — Стръмно е, пък и гората изглежда доста гъста.

— Ще се наложи да вървим колкото се може по-бързо. Всичко ще бъде наред, когато стигнем до главния път.

Силк го изгледа и изсумтя:

— От запад се задава буря.

Дурник помириса ледения въздух и потвърди:

— Сняг. Усеща се, че наближава.

Силк го погледна с отвращение и каза почти обвиняващо:

— Трябваше да го изречеш на глас, нали, Дурник?

Дурник го изгледа неразбиращо.

— Не знаеш ли, че когато говориш за лоши неща, те се случват?

— Това са глупости, Силк.

— Зная, но това винаги се потвърждава на практика.

Закуската от хляб, сушени плодове и бекон, приготвена от леля Поул, беше проста, но храната бе повече от достатъчно и засити всички. Когато приключиха, приятелите опаковаха багажа си и изгасиха огъня с вода от ледения поток. След това продължиха да яздят надолу по стръмния склон, като следваха потока, който се спускаше през брезовата гора.

Дурник яздеше до безмълвния Тот.

— Кажи ми, Тот — рече замислено ковачът, загледан в разпенената вода, която падаше върху обраслите с мъх речни камъни. — Ходил ли си някога за риба?

Огромният мъж се усмихна срамежливо.

— Имам влакно и кукички в един от чувалите. Може би ще имаме шанс… — Дурник не довърши мисълта си. Усмивката на Тот стана по-широка.

Силк се изправи на стремената, взря се напред и каза:

— Бурята ще започне след не повече от половин час.

— Съмнявам се, че ще можем да се движим бързо, когато ни настигне — изсумтя Белгарат.

— Мразя снега — потрепера Силк и се навъси.

— Типично за драснианците.

— А коя според теб е главната причина, поради която напуснах Драсния?

Продължаваха да се спускат надолу по хълма. Слънчевата светлина избледня и накрая изчезна съвсем, защото бурята се развихри високо над главите им и изписа огромно петно върху есенното небе!

— Ето го и снега! — възкликна жизнерадостно Ерионд, когато първите снежинки затанцуваха в силния вятър.

Силк го погледна кисело, нахлупи оръфаната си шапка още по-ниско и се загърна още по-плътно в овехтялото си наметало. После язвително попита стария вълшебник:

— И няма да направиш нищо, за да спреш това?

— Знаеш, че няма да стане.

— Понякога много ме разочароваш, Белгарат — отвърна Силк и се уви зиморничаво в наметалото си.

Започна да вали по-силно, очертанията на дърветата около тях станаха съвсем неясни сред бързо движещата се бяла завеса, която сякаш помиташе цялата гора.

След около още миля спускане по хълма излязоха от брезите и навлязоха в тъмнозелена гора от извисяващи се високо над главите им ели. Силата на вятъра намаляваше. Снегът преминаваше през клоните им като през сито и бавно падаше върху покритата с иглички земя. Белгарат спря, изтърси снега от наметалото си и се огледа.

— Пак ли се загубихме? — попита Силк.

— Не съвсем. — Старият вълшебник погледна Дурник. — Как смяташ, колко още ще трябва да слизаме, за да избегнем това?

Дурник се почеса по брадичката.

— Трудно е да се каже — отвърна той и се обърна към немия си приятел. — Какво мислиш, Тот?

Гигантът повдигна глава и подуши въздуха. След това направи серия от странни знаци с едната си ръка.

— Може би си прав — съгласи се Дурник и отново се обърна към Белгарат.

— Ако наклонът на хълма не се промени, ще слезем под линията на снега още следобед — естествено, ако продължим да се движим напред.

— Е, тогава по-добре да не спираме — каза Белгарат и подкара коня си в лек тръс.

Снегът продължаваше да вали, превърна се в дебела покривка и гората изсветля, защото снегът внесе с белотата си някаква особена мека светлина.

По обяд приятелите спряха, хапнаха набързо и продължиха да се спускат през гората към Арендия. В ранния следобед, както бяха предсказали Дурник и Тот, снегът се смеси със студен дъжд. Скоро след това големите мокри снежинки изчезнаха и те продължиха да яздят, обгърнати от ситни водни капки.

Късно следобед вятърът задуха отново. Дъждът беше студен и наистина неприятен. Дурник се огледа.

— Смятам, че е време да си намерим място за пренощуване — рече той. — Ще ни трябва подслон от вятъра, а и намирането на сухи дърва може да се окаже проблем.

Огромният Тот се огледа, посочи един гъсталак от млади борчета в края на поляната, на която току-що бяха излезли, и пак започна да прави жестове. Дурник го погледа напрегнато известно време, след това кимна и двамата слязоха от конете си и се заловиха на работа.

В мястото, което избраха, вятърът не се усещаше, а гъстите клони спираха дъжда като покрив. Двамата извиха няколко дръвчета и вързаха върховете им, после ги покриха с платнище. Построеното наподобяваше павилион с кръгъл покрив, отворен отпред. Пред входа двамата изкопаха дупка за огнище и я оградиха с камъни.

Гората беше подгизнала от дъжда и събирането на сухи дърва наистина се оказа трудно, но Гарион използва опита, който беше придобил, докато търсеше Кълбото, и се насочи към защитените от дъжда повалени дървета и обраслите с гъсти шубраци площи под скалите. До вечерта той и Ерионд натрупаха голяма купчина дърва до огнището, на което Поулгара и Се’Недра приготвяха вечерята.

Неколкостотин метра надолу по склона имаше малък извор. Гарион се подхлъзна много пъти, докато стигне до него с два кожени мяха, провесени на раменете му. Вече бързо се смрачаваше, но червените пламъци на лагерния огън проблясваха жизнерадостно.

Поулгара беше закачила мокрото си наметало на един клон и си тананикаше тихо, докато двете със Се’Недра работеха над огъня.

— Благодаря, ваше величество — рече Се’Недра, когато Гарион й подаде меховете. Усмивката й излъчваше някаква тъга, сякаш тя полагаше съзнателни усилия да изглежда безгрижна.

— Удоволствието е мое, ваше величество — отвърна той и галантно се поклони.

Тя се усмихна и го целуна по бузата, после въздъхна и продължи да реже на дребно зеленчуците за яхнията, която Поулгара разбъркваше в една дълбока тенджера.

След като се нахраниха, приятелите насядаха около огъня и заслушаха воя на вятъра във върховете на дърветата и трополенето на дъждовните капки.

— Какво разстояние минахме днес? — попита Се’Недра сънено и се облегна уморено на рамото на Гарион.

— Седем-осем левги — отвърна Дурник. — Пътуването през гъста гора е бавно.

— Щом излезем на главния път, който започва от страната на мургите и води до Големия панаир, ще започнем да се движим по-бързо — обади се Силк. Очите му светнаха и дългият му остър нос запотрепва.

— Не съм съгласен — рече Белгарат.

— Но нали трябва да намерим провизии — възрази Силк и очите му блеснаха още по-силно.

— Дурник ще се погрижи за това. Изглежда, хората, които работят с теб, винаги се чувстват измамени, когато им остане време да премислят всичко отново.

— Но, Белгарат, ти самият каза, че трябва да побързаме.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Не си ли забелязал, че хората пътуват по-бързо, когато някой ги преследва?

Белгарат го изгледа остро и каза:

— Просто се откажи от това, Силк. Хайде да лягаме — предложи той на останалите. — Утре денят ще е тежък и дълъг.

Малко след полунощ Гарион внезапно се събуди. Вятърът беше утихнал, огънят пред уютния им подслон беше догорял и бяха останали само няколко въглена. Кралят на Рива пропъди и последните остатъци от съня от съзнанието си и се помъчи да разбере какво го е събудило.

— Не вдигай никакъв шум — прошепна тихо Белгарат от другия край на палатката.

— И ти ли се събуди от същото нещо, дядо?

— Измъкни се от одеялата много бавно — каза възрастният мъж толкова тихо, че думите му едва достигнаха до ушите на Гарион. — И вземи меча си.

— Какво става, дядо?

— Чуй! — рече Белгарат.

Някъде високо над главите им в изпълнения с дъждовни капки мрак прозвуча мощно плющене на огромни крила, после внезапно в тъмнината проблесна червена светлина, зацапана сякаш със сажди.

— Побързай, Гарион — подкани го Белгарат тревожно. — Вземи меча и сложи нещо върху Кълбото, та тя да не види блясъка му.

Гарион се измъкна от одеялата и заопипва в тъмното за Меча на Желязната хватка. Силният плясък се чу отново над главите им, последван от странен, съскащ писък, съпроводен от същата червена светлина.

— Какво става? — извика Се’Недра.

— Тихо, момиче! — предупреди я строго Белгарат.

Продължиха да лежат в тъмнината, обзети от напрежение, докато плясъкът не отзвуча в дъждовната нощ.

— Какво е това, Белгарат? — попита притеснено Силк.

— Тя е огромна — отвърна тихо старият вълшебник. — Очите й не са силни и е глупава като пън, но е много опасна. Сега ловува. Може би е надушила конете — или нас.

— Как позна, че е женска? — попита Дурник.

— На света е останал само един дракон. Тя не излиза от пещерата си много често, но през вековете много хора са я виждали и се носят различни легенди.

— Защо ли се чувствам все по-неспокоен? — измърмори Силк.

— Тя не прилича много на драконите, които са изобразени на картините — продължи Белгарат, — но е голяма и наистина може да лети.

— О, стига, Белгарат — засмя се Дурник. — Драконите не съществуват.

— Това същото същество ли е, което чухме в планините над Марагор? — попита Гарион.

— Да. Намери ли меча си?

— Да, дядо.

— Добре. Сега излез навън много бавно и загаси тези въглени. Огънят я привлича, затова не трябва да рискуваме — току-виж пламнали.

Гарион внимателно изпълзя през отвора на заслона и когато стигна до огнището, загреба с шепи пръст и я хвърли върху жарта.

— Наистина ли е летящ гущер? — запита прегракнало Силк.

— Не — отвърна Белгарат. — Всъщност тя е вид птица. Има дълга опашка, подобно на змиите, и онова, с което е покрита, прилича повече на люспи, отколкото на пера. Има и зъби — много дълги и остри.

— Можеш ли да ни кажеш колко точно е голяма? — попита Дурник.

— Помниш хамбара на Фалдор, нали?

— Да.

— Колкото него.

Доста отдалеч чуха крясъка и и пак видяха мъждивата светлина.

— Сега огънят й не може да нанесе сериозни поражения — продължи Белгарат все така тихо. — Гората е мокра. Но ако се спусне върху теб, когато си сред суха трева, ще трябва да се справиш със сериозен проблем. Тя е голяма, но не е много смела — и когато е на земята е тромава като прасе върху замръзнало езеро. Ако се стигне до битка, може би няма да успеем да я нараним много. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да я уплашим.

— Битка? — изрече сподавено Силк. — Сериозно ли говориш?

— Може би няма да имаме друг избор. Ако е гладна и усети нашата миризма или тази на конете, тя ще изкорени гората, докато ни търси. Но има няколко чувствителни места. Опашката й е най-слабото място. Крилата й пречат, така че тя не вижда добре какво става отзад, а когато е на земята, не може да се обръща бързо.

— Нека проверя дали съм разбрал правилно — каза Силк. — Искаш да се промъкнеш зад този дракон и да го удариш по опашката, така ли?

— Приблизително така.

— Белгарат, да не си се побъркал? Защо просто не използваш вълшебство, за да я прогониш?

— Защото тя е защитена от магиите — обясни спокойно Поулгара. — Това е едно от подобренията, направени от Торак, когато той и другите богове създали вида й. Той бил толкова впечатлен от драконите, че ги избрал за свои любимци и поставил образа им върху тотема си. Опитал се да ги направи непобедими във всяко отношение.

— Този стремеж е най-голямата слабост на характера му — добави язвително Белгарат. — Добре, тя е тромава и глупава, освен това знае какво е болка. Ако внимаваме, вероятно ще я изплашим, без никой от нас да пострада.

— Връща се — прошепна Ерионд.

Всички се заслушаха напрегнато. Пляскането на огромните криле отекваше над подгизналата гора.

— Да излезем от заслона — рече тихо Белгарат.

— Добра идея — съгласи се Силк. — Ако се налага да я плаша, по-добре около мен да има свободен терен.

— Се’Недра — обърна се Поулгара към кралицата. — По-добре иди колкото се може по-навътре в гъсталака и се скрий.

— Да, лейди Поулгара — отвърна уплашено Се’Недра.

Всички изпълзяха от заслона в тъмнината. Дъждът беше отслабнал и едва-едва ръмеше. Водните капчици се носеха като мъгла сред дърветата. Конете, които бяха завързани недалеч, пръхтяха нервно. Гарион подуши острата миризма, която се смесваше с уханието на влажната гора, и разбра, че животните се страхуват.

— Добре — прошепна Белгарат. — Разпръснете се и бъдете внимателни. Не я нападайте, ако не сте сигурни, че вниманието й не е насочено на друго място.

Приятелите изпълзяха от гъсталака на широката поляна. Гарион държеше меча си и се движеше внимателно, като опипваше земята с крак, за да не се спъне. Когато стигна отсрещния край, се скри зад едно огромно дърво.

Чакаха изпълнени с напрежение и се взираха в дъждовното нощно небе.

Пляскането на големите криле се засилваше. След малко още веднъж чуха мощния рев и след като звукът се стовари върху тях, Гарион забеляза големите кълба от огън и пушек в небето. Драконът се очерта на фона на пламъците. Беше дори по-голяма, отколкото си беше представял. Крилете й с лекота можеха да засенчат цял декар земя. Свирепата й човка зееше и Гарион виждаше острите зъби, около които се извиваха огнени езици. Звярът имаше много дълъг врат, големи нокти и опашка като на гигантски гущер, с която разсичаше въздуха, докато се спускаше надолу.

И изведнъж Ерионд излезе в центъра на поляната. Беше спокоен, сякаш е излязъл на разходка.

— Ерионд! — извика Поулгара, когато драконът се спусна към поляната с тържествуващ писък. С протегнати нокти чудовището се насочи към незащитения младеж. Човката му се отвори, големи кълба оранжев пламък, примесен с дим, се стрелнаха към него, за да го погълнат. От страх за момчето Гарион се хвана за сърцето и изтича напред, вдигнал меча си. Ала докато тичаше към огромния звяр, усети някакво раздвижване — то очевидно се дължеше на магия, която беше направила леля Поул. Ерионд изчезна, защото тя го беше преместила на безопасно място.

Цялата местност потрепера, когато драконът се удари в земята. Звярът изрева объркано и поляната се изпълни с червената светлина от пламъците, изхвърлени през ноздрите му. Беше огромен. Полусвитите му, покрити с люспи криле се издигаха над туловището му по-високо от къща. Плющящата му опашка беше по-дебела от тялото на кон, а извитата му, пълна със зъби човка беше ужасяваща. Непоносимо зловоние изпълваше поляната всеки път, когато от устата на чудовището излизаха кълба пламък. На светлината на огъня Гарион ясно виждаше продълговатите му жълти очи. След думите на Белгарат кралят на Рива очакваше да види глупав поглед, но горящите очи, които претърсваха поляната, бяха внимателни и излъчваха напрежение и плашеща алчност.

В същия миг Дурник и Тот нападнаха звяра — Дурник със своята брадва и Тот с острия си нож — и започнаха методично да ги забиват в гърчещата се опашка на дракона. Чудовището издаде остър писък, избълва огнено кълбо и започна да рови с ноктите си подгизналата горска почва.

— Внимавайте! — изкрещя Силк. — Обръща се!

Драконът се завъртя тромаво. Крилата изплющяха във въздуха, ноктите хвърляха големи буци пръст, но Дурник и Тот вече се бяха скрили между дърветата. Докато чудовището оглеждаше поляната с горящите си очи, Силк пъргаво изскочи от задната му страна и заби късия си меч с широко острие в основата на огромната опашка. Докато звярът се обръщаше, клатушкайки се на всички страни, пъргавият драснианец избяга на безопасно място в гората.

И изведнъж Ерионд пак се появи на поляната. По лицето му нямаше и следа от страх, изражението му беше сериозно. Той излезе от дърветата и се насочи право към разбеснелия се звяр.

— Защо правиш това? — попита той спокойно. — Знаеш, че не е дошло времето, нито се намираме на подходящото място.

Драконът сякаш се отдръпна, когато чу гласа на младия мъж, и огнените му очи станаха предпазливи.

— Не можеш да избегнеш това, което ще се случи — продължи сериозно младежът. — Никой от нас не може — и ти не можеш да го промениш, като постъпваш толкова прибързано. По-добре си върви. Ние наистина не искаме да те нараним.

Драконът се поколеба и Гарион усети, че чудовището е не само объркано, но и уплашено. Стори му се, че то някак се сви. С гневен рев огнената му паст изпусна огромна струя огън да погълне Ерионд, който не направи никакво усилие да се спаси.

Всеки нерв в тялото на Гарион му подсказваше, че трябва да се притече на помощ на младия си приятел, но той откри, че не може да помръдне. Стоеше и държеше меча си, скован от безпомощност.

Огненото кълбо премина по поляната и от него пак се появи Ерионд — недокоснат от пламъците. Лицето му изразяваше съжаление и твърдост.

— Надявах се, че няма да ни се наложи да правим това — обърна се той към дракона. — Знаеш, че не ни оставяш голям избор. — Младежът въздъхна. — Добре, Белгарион, прогони я, но моля те, не я наранявай много.

С някаква необикновена възбуда, сякаш тези думи бяха премахнали всичко, което го задържаше, Гарион се втурна към дракона. Острието на меча изведнъж заблестя и той започна да нанася многобройни удари върху незащитения гръб и опашката на чудовището. Ужасна миризма на изгоряла плът изпълни поляната, драконът изрева от болка и замахна с огромната си опашка. За да се предпази от тежкия й замах, а не поради някакво съзнателно усилие да нарани звяра, Гарион я удари силно с меча на Желязната хватка. Острият метал премина без усилие през люспите, плътта и костите и с лекота отряза четири стъпки от гърчещия се край на опашката.

Ревът, който излезе от човката на дракона, разтърси всичко, дим и огън се издигнаха към небето. От раната бликна силна струя кръв и оплиска лицето на Гарион, заслепявайки го за момент.

— Гарион! — извика Поулгара. — Пази се!

Той обърса топлата кръв от очите си. Драконът се обърна с изумителна бързина, ноктите му заровиха земята, крилете му изплющяха. Кълбото на Алдур изведнъж избухна в пламъци, синият му огън запълзя по меча и засъска и задимя, докато изгаряше полепналата кръв, зацапала острието. Драконът се отдръпна, прогонен от сиянието на нажеженото до бяло острие. Гарион вдигна меча и чудовището отстъпи още една крачка.

Беше се уплашило! Поради някаква причина синият пламък на Кълбото му внушаваше страх! Драконът ревеше и се опитваше отчаяно да се защити, изпускайки огнени кълба, отстъпваше назад, като пръскаше поляната с кръвта, струяща от опашката му. Беше ясно, че в светлината на Кълбото има нещо, което не може да понася. Изпълнен с дива възбуда, Гарион вдигна меча си и от върха му изригна сноп изгарящ огън. Той започна да нанася удари с този лъч по звяра. Чуваше пращящо съскане, когато огънят докоснеше крилете или раменете му. Накрая драконът се обърна с агонизиращ крясък и побягна, пляскайки отчаяно с огромните си криле.

Чудовището скочи тромаво във въздуха и започна да маха с криле, за да повдигне огромното си туловище. Счупи най-горните клони на елите в края на поляната, нададе страшен рев и отлетя на югоизток, като изпълни мрачното небе с огнени кълба и остави зад себе си кървава диря.

Приятелите гледаха как огромният звяр изчезва в нощното небе.

Пребледнялата Поулгара излезе на поляната, отиде до Ерионд и едва чуто попита:

— Защо го направи?

— Кое, Поулгара? — отвърна той объркано.

Тя положи видими усилия да се овладее.

— За теб думата „опасност“ има ли някакво значение?

— Имаш предвид дракона? О, не беше чак толкова опасен.

— Чудовището те обви в огън от глава до пети, Ерионд — отбеляза Силк.

— А, това ли? — усмихна се Ерионд. — Но този огън не беше истински. — Той погледна останалите и попита изненадано: — Не знаехте ли? Това беше само илюзия. Злото винаги е просто илюзия. Съжалявам, ако сте се разтревожили, но нямах време, за да ви обясня.

Леля Поул се взря за момент в него, след това обърна поглед към Гарион, който все още държеше излъчващия пламък меч.

— А ти, ти… И двамата… — огорчено каза тя. — И двамата! Няма да го понеса — не и двамата!

Дурник я погледна сериозно, подаде брадвата си на гиганта Тот, пристъпи към съпругата си, прегърна я и каза:

— Успокой се.

За момент тя остана неподвижна, после зарови лице в рамото му.

— Ела, Поул — каза той утешително и я поведе нежно към заслона. — Всичко ще се оправи.