Дейвид Едингс
Кралят на мургите (24)

23.

Моряците на странния кораб носеха груби туники с качулки. Лицевите им кости изпъкваха видимо и придаваха на лицата им недодялан вид. Всички бяха неми като Тот. Вършеха работата си в абсолютна тишина. За Гарион, който бе свикнал на постоянната врява и ругатни на черекските моряци, тази тишина беше необичайна и даже изнервяща. Дори и самият кораб не издаваше нормалните звуци. Нямаше пляскане и скърцане на гребла. Гредите не пукаха под натиска на вятъра, единственото нещо, което се чуваше, беше плискащата се в бордовете вода.

Когато брегът се стопи в мъглата, вече нямаха никакъв ориентир. Безмълвният кораб продължи напред.

Гарион стоеше, прегърнал Се’Недра през раменете. Страшната умора от прехода през гората на равинерите в комбинация със странната тъга на черната морска вода, обгърната в мъгла, придаде на мислите му меланхоличен и абстрактен характер. Той просто стоеше изправен до уморената си съпруга, която се беше сгушила в прегръдката му, и наблюдаваше безизразно белия безкрай.

— Какво е това! — чу се зад гърба му гласът на Велвет.

Той се обърна и погледна към кърмата. От мъглата като призрак изплува някаква птица с огромни крила. Крилата не помръдваха и птицата се носеше в мъгливия въздух, сякаш беше безплътен дух.

— Албатрос. — каза Поулгара.

— Те не бяха ли поличба за беди?

— Защо питаш, принц Келдар? Да не си суеверен?

— Не, но… — Той не довърши.

— Морска птица, нищо повече — успокои го тя.

— Защо има такива огромни криле? — попита Велвет.

— Нужни са й за огромните разстояния над водата, които преодолява. Те я държат във въздуха дори когато не ги размахва. Много е практично — каза Поулгара.

Огромната птица изкряска нещо и след миг изчезна нейде в безкрая на люшкащото се море.

— Какво каза? — попита Дурник със странно притаен глас.

— Доста официално и сдържано изявление. Морските птици са винаги такива. Сигурно защото прекарват много време в самота. Тя им дава време внимателно да подредят мислите си. Сухоземните птици бръщолевят безспир. За разлика от тях, морските са по-сдържани.

— Странни същества са. Имам предвид птиците. Не можеш никога да привикнеш към тях — продължи тя, като гледаше със загадъчно изражение сякаш издяланата от алабастър птица, която пак се появи, размаха огромните си криле и увисна в мъглата право над носа.

Белгарат, който стоеше взрян в учудващо опънатите в безветрения въздух платна, изръмжа и се обърна към Тот.

— Колко трае пътуването до Веркат?

В отговор гигантът отмери кратко разстояние с ръцете си.

— Това, приятелю, е доста относително.

Гигантът разпери широко пръстите на ръката си.

— Около пет часа — рече Дурник.

— В такъв случай се движим по-бързо, отколкото изглежда. Интересно ми е как карат феята да се концентрира върху това за толкова дълго време. Досега не съм срещал такава, която е способна да задържи една мисъл в главата си за повече от минута.

— Да го питам ли? — предложи Дурник.

— По-добре недей — отвърна той. — Сигурно отговорът няма да ми хареса.

Северозападният бряг на остров Веркат изплува с тъмните си контури на хоризонта малко преди да настъпи вечерта. Албатросът все още ги водеше. Гарион вече можеше да види, че хълмовете зад каменистия плаж са покрити с вечнозелени растения, над които се стеле мъгла. На известно разстояние от плажа се виждаха мъждукащи светлини в прозорците на някакво селце. От него към брега имаше светла пътека от факли. Съвсем слабо до слуха му долитаха песни. Думите все още не се различаваха, но по тона можеше да се съди за голяма тъга.

Корабът безшумно се носеше през плиткия залив. Накрая носът му бавно се опря в някакъв кей, който повече приличаше на скала, а не на нещо, направено от хора. На кея стоеше висок мъж, облечен в бяла ленена дреха. Въпреки че по лицето му нямаше бръчки и веждите му бяха гарвановочерни, косата му беше сребристо бяла и приличаше на тази на Белгарат.

— Добре дошли! — поздрави ги той.

Гласът му беше дълбок, но удивително нежен.

— Аз се казвам Вард. Очакваме ви от много дълго време. Книгата на небесата ни възвести идването ви още преди векове.

— Сега разбираш защо ги мразя тези хора. Никак не ми харесва, когато някой се прави, че знае всичко.

— Прости ни, свети Белгарат — рече мъжът с тънка усмивка. — Ако това би те успокоило, няма да споменем за нещата, които прочитаме в звездите.

— Добър слух имаш, Вард — отбеляза старецът.

— Щом казваш — усмихна се непознатият и продължи: — Подготвихме подслон за вас. Храната също е готова. Преходът ви е бил труден и съм сигурен, че сте доста уморени. Последвайте ме, ако обичате! Хората ми ще се погрижат за конете и багажа ви.

— Много мило от ваша страна — поблагодари Поулгара, докато немите моряци спускаха рампата.

Вард се поклони и отвърна:

— Поласкани сме от присъствието ви, лейди Поулгара! Още от началото на третия век сте обект на нашето дълбоко уважение.

Пътеката, която водеше от кея към селото, беше тясна и криволичеше без видима причина.

— Страхувам се, че селцето ни ще ви се стори доста грубовато в сравнение с величествените градове на Запада — извини се предварително мъжът в белите одежди. — Никога не сме били особено придирчиви към удобствата.

— Като се позамислиш, няма някаква особена разлика между домовете ни — успокои го Белгарат и тръгна към светлините на прозорците.

Селището се състоеше от двадесетина къщи от камък със сламени покриви. Изглеждаха произволно разпръснати, без никаква следа от улици или нещо подобно. Навсякъде обаче цареше необичайна чистота. Нямаше ги характерните за такива места купища боклуци. До един праговете на къщите бяха протрити от влизането и излизането на обитателите им.

Вард ги отведе до една доста голяма сграда в центъра на селото и отвори вратата.

— Това ще бъде вашият дом, докато стоите при нас. Масата ви чака, а няколко от моите хора ще останат, за да ви помогнат. Ако пожелаете нещо, моля, изпратете да ме повикат.

След като изрече това, домакинът им се поклони и се отдалечи в мъглата.

Вътрешността на къщата не бе разкошна, но и в никой случай не можеше да се нарече бедна. Във всяка стая имаше по една ниска камина, от която бликаше топлина и светлина. Вратите бяха сводести и всички стени бяха варосани. Мебелите бяха обикновени, но здраво направени, а леглата бяха постлани с дебели одеяла.

В средата на най-голямата стая имаше пейки и маса, върху която бяха подредени глинени съдове с най-различни ястия. Уханията, които се разнасяха от тях, веднага напомниха на Гарион, че от няколко дни не е хапвал нищо топло.

— Странни хора — отбеляза Велвет, докато сваляше наметалото си — но гостоприемството им е безукорно.

След като прекара известно време във втренчено наблюдение на масата, Силк се обади:

— Като добри гости не бихме желали да обидим домакините си и да оставим вечерята да изстине, нали? Не знам за вас, но аз умирам от глад!

Предложените им блюда бяха вкусни. Всичко беше семпло, но идеално подправено. Основното ястие бе идеално опечено месо на някакво животно, което Гарион не можеше да разпознае, но много хареса.

— Какво е това чудно печено? — поинтересува се Се’Недра, докато вземаше още едно парче.

— Козе, предполагам — отговори Поулгара.

— Козе?

— На такова ми прилича.

— Ама аз не понасям козе.

— Това ти е третото поредно парче, скъпа.

След като се нахраниха, всички се настаниха край огъня. Гарион се почувства обзет от умора, но му беше прекалено удобно, за да стане и да отиде да си легне.

— Почувства ли нещо, което да те накара да мислиш, че Зандрамас е била тук? — попита го Силк.

— Какво? О, не. Нищо.

— Май се старае да избягва всяко населено място — намеси се Белгарат. — Не мисля, че й се е наложило да идва в селото. Утре сигурно ще трябва да станеш рано и да видиш дали няма да попаднеш на следите й в околността.

— Не е ли тръгнала направо към Рак Веркат? — предположи Силк. — Там има много кораби, а както знаем, тя иска да отиде в Малореа.

— Може и да е подходила по друг начин — рече старецът. — За главата й има обявена награда, а жителите на Рак Веркат, както и тези на Рак Хага, сигурно биха искали да я осребрят. За всяка стъпка от своето пътуване тя се е подготвяла предварително и не мисля, че би оставила и най-малкото нещо в ръцете на съдбата сега, когато е стигнала толкова далеч.

Сади влезе в стаята и попита:

— Лизел, ще ми върнеш ли змията?

— О, извинявай, Сади! Съвсем бях забравила за нея.

Тя бръкна внимателно в пазвата си и извади оттам малкото зелено влечуго. Силк мигом се отдръпна с ужас.

— Наистина! Не се опитвах да ти я открадна — рече Велвет. — Просто на горкичкото животинче му беше студено.

— Разбира се — отговори той и си прибра змията.

— Исках да я стопля, Сади. Нали не би искал да се разболее?

— Загрижеността ти е направо трогателна!

Той се отдалечи към стаята, си със Зит, мързеливо увита около китката му.

 

 

На сутринта Гарион оседла коня си и отиде до каменистия плаж. Там спря, огледа брега и тръгна на северозапад.

Горният край на осеяния с камъни плаж беше побелял от донесените от морето дърва. Докато яздеше, погледът му безцелно отскачаше от купчина на купчина. Тук-там очите му срещаха и по някоя ръбеста греда — мълчаливо свидетелство за нечие корабокрушение. Остатъците, които виждаше, можеха да принадлежат на кораби, разбити преди векове и много далеч оттук.

„Наистина, интересно — рече сухият глас в главата му, — но вървиш в грешната посока.“

„Къде беше?“ — отговори му Гарион и дръпна юздите на коня.

„Защо всеки наш разговор започва с този въпрос? И без това отговорът няма да значи нищо за теб. Защо тогава го дириш? Обърни се и тръгни обратно! Следите започват от другата страна на селото. Нямаш време да заобиколиш целия остров, за да ги намериш,“

„Зандрамас и синът ми още ли са тук?“

„Не — отговори гласът. — Тя тръгна преди около седмица.“

„В такъв случай, изглежда, я настигаме“ — рече Гарион — и надеждата отново се съживи.

„Логично предположение.“

„Накъде тръгна?“

„Към Малореа. Това вече го знаеше, нали.“

„Би ли бил малко по-конкретен? Малореа е доста голяма.“

„Не така, Гарион! УЛ ти каза, че откриването на сина ти си е твоя задача. Аз не мога да ти помогна повече, отколкото ми е позволено. А, и между другото, наглеждай Се’Недра.“

„Се’Недра ли? Защо?“

Гласа вече го нямаше. Гарион изруга и пое по пътя назад.

На около левга на юг от селото, където заливът, прикрит от две големи скали, свършваше, мечът го дръпна. Гарион го извади и подкара коня нагоре по хълма, като сложи меча на Желязната хватка напряко през седлото.

Следата водеше към горичка вечнозелени растения. За момент Гарион спря, за да прецени положението. Реши, че е най-добре да се върне при останалите и да им каже за откритието си, вместо да тръгне след Зандрамас сам. Докато обръщаше коня си, за миг зърна плитките води на залива. Там лежаха останките на малък кораб. Лицето му пребледня. Отново тези, които бяха помогнали на Зандрамас, бяха възнаградени със смърт. Той срита яростно животното и се втурна към селото в лудешки галоп.

 

 

— Е? — попита го Белгарат, който седеше пред огъня с чаша в ръка.

— Следите започват около левга на юг оттук.

Поулгара, която седеше на масата, вторачена в някакъв пергамент, вдигна глава и попита:

— Сигурен ли си?

— Кълбото е — рече Гарион, докато сваляше наметалото си. — Да, имах ново посещение от нашия приятел. Той ми каза, че Зандрамас е тръгнала оттук преди около седмица и че се е запътила към Малореа. Това е всичко, което успях да изкопча. Къде е Се’Недра? Искам да й съобщя, че се доближаваме.

— Тя спи, скъпи — рече Поулгара, свивайки внимателно пергамента.

— Това да не е част от онези книги, които дядо все търси?

— Не, просто рецептата за супата, която ни дадоха снощи. — Тя се обърна към Белгарат. — Е, татко, отново ли тръгваме по следите?

Той остана известно време замислен, втренчен в танцуващите по жаравата пламъци, и сетне отговори:

— Не съм сигурен, Поул. Доведени бяхме тук по далеч по-специална причина от откриването на тази следа. Поне така мисля. Може би трябва да останем тук ден-два.

— Но, татко, успяхме да наваксаме доста от преднината й. Защо да си пилеем времето тук?

— Наречи го предчувствие, но смятам, че тук ни очаква нещо твърде важно.

— Мисля, че това би било грешка, татко.

— Твоя воля, Поул. Никога не съм те заставял да мислиш като мен.

— Да, само че ми казваш какво да правя!

— Това е мое право. Дълг на бащата е да насочва делата на децата си. Сигурен съм, че разбираш това.

Вратата се отвори и от забуления в мъгла ден в стаята влязоха Силк и Велвет.

— Намери ли следата, Гарион? — попита Силк, докато сваляше наметалото си.

— Слязла е на брега на около една левга на юг и после е потопила кораба, с който е пристигнала. Останките му лежат на дъното на петдесетина метра от сушата. Сигурно заедно с целия екипаж.

— Значи влиза във форма — отбеляза драснианецът.

— Ти какво прави досега?

— Душех наоколо.

— Правилният термин е „разузнаване“, Келдар — поправи го Велвет.

— Все същото, не мислиш ли?

— Разбира се, но „душа“ има някакъв неприятен нюанс.

— Открихте ли нещо? — поинтересува се Гарион.

— Нищо особено — призна Силк и се приближи към огъня, за да се стопли. — Тукашните хора са досадно любезни и доста талантливи в отклоняването на директни въпроси. Едно нещо ще ви кажа. Това тук не е никакво село или поне не е село в смисъла, който ние влагаме в тази дума. Нагласено е така, че да изглежда грубовато и провинциално, а и хората се правят, че садят зеленчуци и отглеждат добитък, но всичко е само за прикритие. Инструментите им са чисто нови. По тях няма и следа от употреба, а животните им са прекалено лъскави.

— С какво се занимават тогава? — попита Гарион.

— Мисля, че са тук, за да учат — рече Велвет вместо Силк. — Бях на гости при една от жените и на масата й имаше нещо като карта. Успях да я зърна преди да я прибере. Приличаше на карта на съзвездия, нещо като картина на звездното небе.

— Астролози — изръмжа Белгарат. — Никога не съм имал особена вяра в тази наука. Звездите си променят мнението всеки четвърт час. В Пролгу един горим ми каза, че тези хора са дали, точно като тези, които живеят в Южна Малореа. Никой не знае с какво се занимават. Изглеждат плахи и смирени, но според мен това е само някаква маска. В Далия има няколко училища и не бих останал изненадан, ако това е нещо подобно. Някой от вас видя ли човек превързани очи като Кайрадис?

— Пророк ли? — рече Силк. — Аз не видях.

Велвет също поклати глава.

— Може би Тот може да ни каже нещо — предложи Поулгара.

— И как според теб можем да разберем това? Нали е ням — усъмни се Силк.

— Дурник го разбира чудесно. Те къде са между другото?

— Горе на хълма намериха някакво езеро и отидоха да видят дали в него има риба. Ерионд е с тях.

— Е, как иначе — усмихна се Поулгара.

— Не му ли омръзва? Имам предвид това да ходи непрекъснато за риба? — попита Велвет.

— Това е здравословно — рече Поул. — А е и доста по-забавно от някои други занимания. — И хвърли многозначителен поглед към чашата на Белгарат.

— Какво ще правим сега, стари друже? — обърна се Силк към Белгарат.

— Ще си седим спокойно и ще си отваряме очите и ушите на четири. Имам досадното чувство, че тук ще се случи нещо важно.

 

 

Следобед се надигна слаб вятър, който започна да раздухва мъглата, която не спираше да ги тормози през последната седмица. До вечерта небето беше изчистено с изключение на масивните облаци над хоризонта на запад, които по залез слънцето боядиса в кървавочервено.

Сади бе прекарал деня с Вард и когато се върна, изражението му показваше раздразнение.

— Успя ли да изкопчиш нещо от него?

— Нищо, което човек да може да разбере. Тези хора май въобще не са в час. Единственото нещо, което, изглежда, ги интересува, е тяхната прословута „задача“. Вард не можа да ми каже в какво точно се състои тя, но събират сведения за нея, откакто свят светува.

С падането на здрача Дурник доведе Ерионд. Момчето носеше въдицата си през рамо и крачеше с провиснал нос.

— Къде е Тот? — попита Гарион.

— Каза, че имал някаква работа. — отговори Дурник, докато внимателно преглеждаше такъмите си. — Явно ми трябва по-малка кука — констатира той.

Докато Поулгара и Велвет се заеха с приготвянето на вечерята, Силк хвърли поглед към Гарион и предложи:

— Искаш ли да се поразтъпчем? Малко съм нервен.

Гарион не отговори.

Дребосъкът се изправи и го подкани отново:

— Ела с мен. Ако продължаваш да киснеш на този стол, ще пуснеш корени.

Гарион с недоумение последва приятеля си.

— Какво беше това изпълнение?

— Искам да разбера с какво се занимава Тот, а не искам Лизел да се мъкне с мен.

— Мислех, че я харесваш.

— Харесвам я, но започва да ми писва непрекъснато да надзърта през рамото ми. — Внезапно той спря. — Къде пък отиват тези?

И посочи колоната жители на селото, проточила се през ливадите чак до началото на гората.

— Ако искаш, можем да ги последваме — предложи Гарион.

— Добре. Давай.

Начело на групата, която се движеше към горната страна на гората, вървеше Вард. Тот, който се извисяваше над всички останали, крачеше до него. Гарион и Силк се приведоха във високата трева и скрити в нея, последваха колоната от разстояние.

Когато колоната стигна до гората, от дърветата излязоха няколко неясни силуета.

— Можеш ли да ги разпознаеш? — прошепна Гарион.

— Прекалено са далече, а е и много тъмно — отговори приятелят му. — Ще трябва да се приближим.

Запълзяха напред.

Тревата беше все още мокра от едноседмичната мъгла. Докато достигнат първите сенки на дърветата, двамата бяха мокри до кости.

— Това не ми харесва особено, Силк — прошепна недоволно Гарион.

— Спокойно, няма да се разтопиш — прошепна в отговор драснианецът. — Тези хора да не са с превръзки на очите?

— Изглежда, че да.

— Значи би трябвало да са ясновидци, така ли? Не видяхме такива в селото, следователно сигурно живеят нейде в гората. Я да видим дали не можем да се приближим още малко. Тези работи възбуждат любопитството ми.

Селяните запалиха факли и навлязоха още неколкостотин метра във влажната гора. Накрая спряха на една кръгла поляна, оградена от масивни каменни блокове, всеки по два човешки боя. Селяните се разположиха в пространството, обградено от тези камъни, и с факлите си образуваха правилен светещ кръг. В центъра му се събраха дванадесет от ясновидците с вързани очи и като се хванаха за ръце, образуваха вътрешен кръг. Непосредствено зад гърба на всеки от тях застана по един здрав мъжага. Това навярно бяха техните водачи и закрилници. Така поне предположи Гарион. В самия център стояха белокосият Вард и Тот.

Двамата приятели пропълзяха още по-напред.

Единственият звук, изпълващ поляната, беше пращенето на факлите. В следващия момент, отначало много тихо, но с ясно нарастваща сила, хората в кръга започнаха да пеят. В много отношения пеенето им напомняше на дисхармоничния химн на улгите.

Без да беше учил музика, Гарион прецени, че този вариант е по-стар и може би по-чист от оня, който огласяваше пещерите през последните пет хилядолетия. Това му даде да разбере пагубния ефект на времето върху улгоската версия. Този химн не беше адресиран към УЛ, а към някакъв друг, непознат бог и пеещите искаха от него да слезе при тях и да ги води и пази от злини — точно каквото се искаше и от УЛ.

В следващия момент нов звук се прибави към този на пеенето. Гарион не го чу, а по-скоро го почувства в съзнанието си. Беше позната въздишка, свидетелстваща, че хората от кръга пред него обединяват волите си за някаква обща цел. Под тайнствения акомпанимент на пеенето гласовете им се издигнаха към обсипаното със звезди небе.

Изведнъж насред кръга нещо просветна и се появи светещата проекция на Кайрадис, облечена със светли ленени одежди и с платнена превръзка през очите.

— Откъде пък се появи тя? — прошепна Силк.

— Всъщност тя не е там. Това е само нейният образ. Чуй!

— Добре дошла, о, света пророчице! — поздрави Бард светещия силует. — Предоволни сме, че милостиво отвърна на молбите ни.

— Не е нужно да ми благодариш, Вард — отвърна му ясният глас на момичето. — Отзовах се в съответствие с дълга, който имам пред задачата. Търсачите пристигнаха ли?

— Пристигнаха, света Кайрадис. Онзи, когото наричат Белгарат, намери това, което търсеше.

— Походът за Детето на Светлината едва започва. Детето на Мрака току-що стигна брега на далечна Малореа. Докато говорим с вас, тя препуска към двореца на Торак в Ашаба. Настъпи времето Вечният да отвори Книгата на вековете.

— Нима това е разумно, Кайрадис? — възрази Вард. — Може ли дори на прастария Белгарат да бъде поверено онова, което пише в Книгата? Целият му живот е посветен на изучаването на само един от духовете, които движат всичко на света.

— Така е писано, Вард, иначе срещата на Детето на Светлината и Детето на Мрака няма да се състои в уречения час. В такъв случай задачата ни ще остане неизпълнена.

— Времето изтича — продължи тя. — Онова, което чакаме още от първия век, наближава. Трябва да се подготвим за онова, което трябва да свърша, което чакаме от толкова много векове и което е само наше задължение. Дай Книгата на вековете на вечния Белгарат, за да може той да отведе Детето на Светлината до мястото, което не съществува и където всичко ще свърши.

После тя се обърна към немия великан и простена през сълзи:

— Сърцето ми е празно без теб. Стъпките ми са колебливи. Сама съм и съм слаба. Моля се за теб, мой приятелю. Побързай и помогни да изпълня дълга си, защото без теб съм самотна.

Съвсем ясно на светлината от факлите Гарион видя сълзите и болката, изписана по лицето на гиганта. Той посегна към образа, но ръката му не срещна нищо и се отпусна безпомощно надолу.

Кайрадис също посегна сякаш несъзнателно. А после изчезна.