Дейвид Едингс
Кралят на мургите (5)

4.

През следващите няколко дни продължиха на юг. Студеният вятър превиваше побелялата от зимния студ трева от двете страни на пътя, а морето бе набраздено от големи плавни вълни. Минаха през някакво село, цялото потънало в кал — от кал бяха направени и къщите. Бедните крепостни селяни стискаха зъби, за да издържат още една зима. Съвсем рядко виждаха постройки от камък, в които живееха гордите мимбратски барони, наблюдаващи бдително границите със своите съседи.

Големият западен път, както всички пътища, които изграждаха крупната пътна мрежа на империята Толнедра, се охраняваше от облечени в червени мантии императорски легионери. Гарион и приятелите му се разминаха само с кервана на един търговец, пътуващ на север — мъже с бдителни очи, придружаван от яки наемници.

В един мъглив предобед стигнаха до река Аренд и погледнаха през бляскавия брод към гората на Вордю в северна Толнедра.

— Искате ли да спрем във Воу Мимбре? — обърна се Силк към Белгарат.

Възрастният мъж поклати глава.

— Мандорален и Лелдорин вероятно вече са уведомили Кородулин за това, което се случи в Драсния, а аз наистина не съм в настроение два-три дни да произнасям речи, изпълнени с обръщения и подробности по церемониала. Освен това искам да стигна до Тол Хонет колкото е възможно по-скоро.

Когато прегазиха през пенливите води на брода, Гарион си спомни нещо и попита:

— Ще ни се наложи ли да спираме на митницата?

— Естествено — отговори Силк. — Всеки е задължен да мине през митницата. Разбира се, с изключение на контрабандистите, снабдени с узаконени разрешения, които им служат като пропуски. — Той погледна Белгарат. — Искаш ли да завъртя нещо като малка търговия, когато стигнем?

— Само не ставай прекалено изобретателен.

— Нищо не би могло да убегне от мисълта ми, Белгарат. Всичко, което искам, е да ми дадеш шанс, за да пробвам късмета си с тези. — Той посочи парцаливите си дрехи.

— Аз пък се чудех какво си замислял, когато си подбирал гардероба си — рече Дурник.

Силк му намигна лукаво в отговор.

Вече бяха далеч от брода и навлизаха в гората на Вордю. След не повече от левга стигнаха до варосаната сграда на митницата. Единият ъгъл на дългата постройка напомняше за пожара, опустошил част от тези места преди години. Покривът, направен с червени керемиди, беше изцапан със сажди в единия край. Петима-шестима отдавна некъпани войници бяха наклякали в калния двор около малък огън — пиеха евтино вино, за да не усещат студа. Един от тях — небръснат, с мантия, цялата в кръпки, и ръждясал нагръдник, се изправи лениво, пристъпи няколко крачки напред, застана по средата на пътя, вдигна ръка и каза:

— Приближихте се достатъчно. Отведете конете си зад сградата и отворете багажа си за проверка.

— Разбира се, сержант — отговори угоднически Силк. — Нямаме какво да крием.

— Ние ще решим това — заяви войникът и се олюля. В същия миг и чиновникът на митницата излезе от станцията. Беше се загърнал с одеяло. Беше същият як мъж, на когото бяха попаднали преди години. Тогава вървяха по този път, докато преследваха Зедар и търсеха откраднатото Кълбо. При предишната им среща мъжът излъчваше явно самодоволство. Сега червендалестото му лице носеше скептичното изражение на човек, който живее с убеждението, че животът по някакъв начин е успял да го надхитри.

— Какво имате за деклариране? — изсъска грубо той.

— Страхувам се, че нищо при това пътуване, ваше превъзходителство — отговори с превзет носов говор Силк. — Ние сме просто бедни пътници до Тол Хонет.

Чиновникът изпъчи шкембето си и се взря в дребничкия мъж…

— Мисля, че сме се срещали и преди, нали? Не беше ли Радек от Боктор?

— Същият, ваше превъзходителство. Имате невероятно добра памет.

— В моята работа човек е длъжен да я има. Как се справи тогава със стоката? Вълна беше, нали?

Лицето на Силк изведнъж придоби меланхоличен вид.

— Много по-зле, отколкото се надявах. Цената падна наполовина.

— Съжалявам да чуя това — подхвърли небрежна чиновникът. — Ще възразите ли да отворя багажа ви?

— Всичко, което имаме, е храна и дрехи за преобличане — изрече подсмърчайки дребният драснианец.

— От собствен опит знам, че хората понякога забравят, че носят със себе си ценни предмети. Отвори багажа, Радек.

— Както, кажете, ваше превъзходителство. — Силк слезе с мъка от коня си и започна да откопчава ремъците на торбите. — Ех, де да имах ценни предмети! — въздъхна той трагично. — Но тази злочеста авантюра с търговията с вълна постави началото на дългия ми крах. На практика вече съм вън от бизнеса.

Чиновникът изсумтя и запретърсва торбите. Беше му студено и зъзнеше. Накрая се обърна към Силк с недоволен поглед.

— Изглежда, казваш истината, Радек. Съжалявам, че се усъмних в теб. — Той духна в шепите си. — Времената са трудни. Нищо ценно не е минало оттук от половин година, нищо, за което да вземеш дори малък подкуп.

— Чух, че имало някакъв проблем във Вордю — подхвана Силк с превзетия си носов говор. — Нещо, че сте се били отцепили от Толнедра.

— Възможно най-идиотското нещо в историята на империята! — избухна чиновникът. — След смъртта на великия херцог Кадор всички сякаш си изгубиха ума. Трябваше да се усетят, че съучастникът им е агент на противниковата страна.

— Съучастник ли?

— Имаше един. Претендираше, че бил търговец от изтока. Пълзеше ката червей, ползвайки се от доверието на благородниците Вордю, и ги превъзнасяше с ласкателствата си. Нуждаеше се от време, докато постигне целите си, а пък те повярваха, че са достатъчно кадърни да управляват свое собствено кралство, независимо от Толнедра. Но позволи ми да ти кажа какъв хитрец е Варана. Той сключи сделка с крал Кородулин и го направи много преди всички във Вордю да започнат да се влачат с мимбратските рицари, грабещи каквото им попадне. — Митничарят посочи изгорялата част на станцията си. — Виждаш ли това? Един взвод техни войници дойдоха тук и плячкосаха всичко, а след това подпалиха сградата.

— Трагично — изказа съболезнованията си Силк. — Някой разбра ли точно за кого е работил така нареченият търговец?

— Онези идиоти в Тол Вордю не успяха, в това съм съвсем сигурен, но аз разбрах кой е, в минутата, в която погледите ни се срещнаха.

— О?

— Беше риванец и така прехвърля цялата отговорност за всичко върху крал Белгарион. Той винаги е мразел благородниците Вордю. Гарион решил с този план да унищожи силата им в северна Толнедра. — Мъжът се усмихна мрачно. — Получи точно това, което заслужаваше. Принудиха го да се ожени за принцеса Се’Недра и сега тя прави живота му непоносим.

— Как успя да разбереш, че агентът е бил риванец? — попита Силк с любопитство.

— Това е лесно, Радек. Риванците са живеели откъснати от света на Острова си в продължение на хиляди години. Всички са жертва на кръвосмешение, така че са наследили всички възможни дефекти и увреждания.

— Увреждания?

— Очите му — отвърна мъжът. — Нямаха истински цвят, бяха абсолютно бели — добави той и потръпна. — При вида на подобно нещо се вцепеняваш. — Митничарят се уви по-плътно в одеялото си. — Съжалявам, Радек, но замръзвам. Влизам на топло. Ти и приятелите ти сте свободни да тръгвате. — С тези думи той приключи проверката и забърза към станцията.

— Доста интересно — рече Силк, когато се отдалечиха от обгорялата сграда.

— Следващият въпрос е за кого работи този мъж с белите очи — навъсено каза Белгарат.

— За Урвон? — предположи Дурник. — Може би той е назначил Харакан да работи на север, а Надарас на юг. Двамата имат задача да предизвикат колкото се може по-големи вълнения.

— Може би — изсумтя Белгарат. — Ала може би грешим.

— Скъпи принц Келдар — подхвана Се’Недра. — Каква точно бе целта на всичкото това раболепничене и вайкане?

— Просто играя роля, Се’Недра — отговори той весело. — Радек от Боктор беше надуто, високомерно магаре. Поне докато беше богат. Сега бедността го е превърнала в пълната противоположност на онова, което представляваше в миналото.

— Но Радек от Боктор не съществува!

— Разбира се, че съществува. Ти току-що го видя. Радек от Боктор живее в съзнанието на всички хора от тази част на света. В много случаи той е даже по-реален от надутия принц, който стои пред теб.

— Но Радек от Боктор си ти. Току-що му вдъхна живот.

— Наистина го направих и честно казано, се гордея с него. Неговото съществуване и минало, характерът му, държането му са познати на мало и голямо по тези места. Той е толкова истински, колкото си и ти.

— Това не означава нещо кой знае какво, Силк — възрази тя.

— Защото не си драснианка, Се’Недра.

 

 

След няколко дни стигнаха до Тол Хонет. Покритият с бял мрамор град блещукаше под лъчите на обвитото в мъгли зимно слънце, а легионерите, стоящи на стража до пищните бронзови врати, бяха напрегнати и както винаги готови за схватка. Когато Гарион и приятелите му изтрополиха по павирания с мраморни плочи мост, офицерът на смяна погледна Се’Недра и удари с юмрук по лъснатата си броня, отдавайки чест.

— Ваше императорско височество — поздрави я той. — Ако знаехме, че наближавате, щяхме да изпратим ескорт.

— И така е добре, капитане — отвърна тя уморено. — Но изпратете някой от войниците си в двореца, за да предупреди императора за пристигането ни.

— Веднага, ваше императорско височество — отговори офицерът, отдаде отново чест и се отдръпна, за да им направи път.

— Няма ли някой в Толнедра да си спомни, че си омъжена? — промърмори кисело Гарион.

— Какво имаш предвид, скъпи? — попита Се’Недра.

— Не могат ли да проумеят, че сега ти си кралица на Рива? Непрекъснато те наричат „ваше императорско височество“. Това ме кара да се чувствам паразит или едва ли не твой слуга.

— Не си ли прекалено чувствителен, Гарион?

Той раздразнено изсумтя.

Улиците на Тол Хонет бяха широки, от двете им страни се издигаха красиви къщи с балкони, пищно украсени с колони и статуи, издигащи се сякаш на показ, а богатите търговци по улиците бяха окичени с безброй безценни бижута. При вида им Силк погледна собствените си овехтели дрехи и тъжно въздъхна.

— Какво стана с ролята, която играеше, Радек? — попита го леля Поул.

— Е, това е само една от ролите ми — отговори той. — Разбира се, че Радек би завидял на тези търговци, но трябва да призная, че ми липсва собствената ми премяна.

— Как е възможно да запомняш всичките измислени личности, в които се преобразяваш?

— Просто съсредоточеност, Поулгара — рече той. — Съсредоточеност. Не можеш да успееш в нищо, ако не се съсредоточиш.

Предизвестени за тяхното пристигане, легионерите на портата пред двореца ги пропуснаха незабавно с церемониални военни почести. Зад портата се откриваше павиран двор, а на мраморните стълби, водещи до самата сграда, ги очакваше император Варана.

— Добре дошли в Тол Хонет — поздрави ги той, когато слязоха от конете. Се’Недра се забърза към него, но в последния момент спря и направи тържествен реверанс.

— Ваше императорско величество — поздрави го тя.

— Защо толкова официално, Се’Недра? — попита императорът и протегна ръце към нея.

— Моля те, чичо — прошепна малката кралица и хвърли поглед към дворцовите служители, наредили се на най-високото стъпало на стълбището. — Не тук. Ако сега ме целунеш, няма да издържа и ще се разплача, а човек от рода Боруни никога не плаче на публично място.

— Ясно — отвърна той с разбиращ поглед. След това се обърна към останалите. — Заповядайте на топло. — После императорът предложи ръката си на Се’Недра и куцукайки изкачи стълбите.

В предверието, край стените бяха подредени мраморни бюстове на толнедранските императори, управлявали страната през последните хиляда години.

— Изглеждат като банда джебчии, нали? — отбеляза Варана и погледна Гарион с иронична усмивка.

— Твоята статуя не се вижда никъде — отбеляза Гарион.

— Дворцовият скулптор има проблеми с носа ми. Родът Анадил е със селски произход и поради тази причина носът ми няма достатъчно силно императорско излъчване.

Варана ги отведе през широк коридор до огромна, осветена от свещи стая с пурпурен килим, пищни завеси и красиво тапицирани мебели. Във всеки ъгъл пламтеше железен мангал, затова помещението беше приятно топло.

— Моля — покани ги императорът. — Настанете се удобно. Ще изпратя да донесат нещо горещо за пиене, докато в кухнята приготвят вечерята.

Той каза нещо на легионера на вратата, докато Гарион и приятелите му сваляха наметалата си и се настаняваха.

— Та така — подхвана Варана, след като затвори вратата. — Какво ви води в Тол Хонет?

— Чу ли за нашата битка срещу култа към Мечката? — попита го Белгарат. — И за причината за нея?

Императорът кимна.

— Нещата се обърнаха така, че борбата ни се насочи в погрешна посока. Култът не е замесен в отвличането на принц Геран, въпреки че имаше опит за покушение срещу него. Човекът, когото търсим, се казва Зандрамас. Това име говори ли ти нещо?

Варана се намръщи.

— Не — отвърна той. — Не съм чувал това име.

Белгарат веднага даде необходимата информация, като разказа на Варана какво са научили за Зандрамас, Харакан и Сардион. Когато свърши, императорът изглеждаше разколебан.

— Приемам по-голямата част от думите ти — отбеляза той. — Но някои неща… — Варана сви рамене.

— Какъв е проблемът?

— Варана е скептик, татко — намеси се Поулгара. — Има определени неща, за които предпочита да не мисли.

— Дори след всичко, което се случи в Тул Марду? — Белгарат изглеждаше изненадан.

— Въпрос на принцип, Белгарат — засмя се Варана. — Трябва да живея с мисълта, че съм толнедранец и войник.

Белгарат го погледна развеселено.

— Добре тогава. Можеш ли да приемеш факта, че в отвличането на принца има политически мотив?

— Естествено. Разбирам политиката.

— Добре. В Малореа винаги е имало два основни центъра на силите — кралската власт и църквата. Сега ми се струва, че този Зандрамас издига трети. Не можем да кажем дали Кал Закат е пряко свързан по някакъв начин с това, но има нещо, наподобяващо борба за власт между Урвон и Зандрамас. И поради някаква причина синът на Гарион е в основата на тази борба.

— Ние също дочухме някои подмятания по пътя. Поради някаква причина малореанците не искат да бъдат въвлечени в това — добави Силк. — Има агенти, подклаждащи конфликти в Арендия. Вероятно зад отцепването на Вордю от империята стои човек от Малореа.

Варана хвърли остър поглед към него.

— Някой си Нарадас — добави Силк.

— Виж, това име съм чувал — рече императорът. — Според всеобщото мнение той е ангаракски търговец, дошъл, за да сключи някои доста зашеметяващи търговски споразумения. Пътува много и е спечелил доста пари. Моите търговски съветници мислят, че е агент на крал Ургит. Това, че в момента Закат контролира районите със залежи в източната част на Ктхол Мургос, без съмнение означава, че Ургит се нуждае от пари, за да финансира войната, която води.

Силк поклати глава.

— Не мисля така. Нарадас е малореански гролим. Не е за вярване, че би работил за краля на мургите.

На вратата тихо се почука.

— Да? — каза Варана.

Вратата се отвори и влезе лорд Морин, висшият императорски дворцов сановник, много слаб възрастен мъж. Косата му беше съвсем побеляла, отметната назад над челото. Восъчната прозрачност на кожата издаваше старостта му. Той бавно се придвижи към тях.

— Драснианският посланик, ваше величество, — обяви сановникът с треперещ глас. — Съобщи ми, че разполага с важна информация за вас и гостите ви.

— Тогава го въведи, Морин.

— Придружава го една млада дама, ваше величество — добави Морин. — Според мен е от благородно потекло.

— Да влязат и двамата — нареди Варана.

— Както наредите, ваше величество — отговори Морин и се поклони с видимо усилие.

Когато възрастният сановник въведе посланика и придружителката му, Гарион премигна от изненада.

— Негово превъзходителство принц Калдон, посланик на кралския двор на Драсния — обяви Морин. — И нейно височество маркграфиня Лизел… — добави нерешително той.

— Аз съм таен агент, ваше превъзходителство — гордо каза Лизел.

— Това ли е официалната ви титла, ваше благородие?

— Спестява много време, ваше превъзходителство.

— Боже мой! — въздъхна Морин. — Как се променя светът. Нима е редно ваше благородие да се представя пред императора като официален таен агент?

— Мисля, че той вече е разбрал това, лорд Морин — заяви тя.

Морин се поклони и бавно излезе.

— Колко мил старец — прошепна тя.

— Здравей, братовчеде — обърна се Силк към посланика.

— Имате ли родствена връзка? — попита Варана.

— Далечно родство, ваше величество — отговори Силк. — Майките ни са били втори братовчедки, а може би и трети.

— По-скоро четвърти, мисля — рече Калдон и се обърна към своя роднина. — Изглеждаш така, сякаш те мъчи лошо настроение, братовчеде — забеляза той. — Последния път, когато те видях, беше отрупан със злато и скъпоценни камъни.

— Дегизиран съм, братовчеде — отвърна Силк невъзмутимо. — Всички очакват, че не би трябвало да ме познаеш.

— Ах! — възкликна Калдон и се обърна към императора. — Моля, извинете нашите закачки, ваше величество. Келдар и аз се мразим още от деца.

— Това беше омраза от пръв поглед — ухилено се съгласи Силк. — Ние буквално се презираме.

Калдон се усмихна леко.

— Когато бяхме деца, криеха всички ножове винаги щом семействата ни си гостуваха.

Силк погледна любопитно Лизел и попита:

— Какво правите в Тол Хонет?

— Тайна.

— Велвет трябваше да предаде няколко официални съобщения от Боктор. — обясни Калдор. — И някои инструкции.

— Велвет ли?

— Глупаво е, нали? — разсмя се Лизел. — Но пък можеха да ми изберат и още по-неприятно име.

— По-добро е от едно друго, за което се сещам — съгласи се Силк.

— Бъди учтив, Келдар.

— Каква вест все пак ни носиш, принц Калдон? — попита Варана.

Калдон въздъхна.

— С голямо прискърбие трябва да ви съобщя, че Бетра е убита, ваше величество.

— Какво?!

— Била е причакана от наемни убийци в една безлюдна улица миналата нощ, когато се е завръщала от някаква сделка. Помислили я за мъртва, но тя успяла да се дотътри до вратата ни и преди да умре успя да ни предаде малко информация.

Лицето на Силк беше станало мъртвешки бледо.

— Кой го е извършил? — запита той.

— Все още работим върху това, Келдар — отговори братовчед му. — Имаме подозрения, разбира се, но нищо не е достатъчно конкретно, за да се захванем за някоя улика.

Лицето на императора беше мрачно.

— Има някои хора, които ще трябва да научат за това — изрече строго той. — Бихте ли дошли с мен, принц Калдон?

— Разбира се, ваше величество.

— Моля, извинете ни — обърна се Варана към останалите. — Това е въпрос, който изисква незабавна намеса от моя страна.

И изведе драснианския посланик от стаята.

— Много ли се е мъчила? — попита Силк момичето, известно сега като Велвет. Гласът му беше изпълнен с болка.

— Използвали са ножове, Келдар — отговори тя. — Това никога не е приятно.

— Разбирам.

Лицето му възвърна предишната си твърдост.

— Тя успя ли по някакъв начин да ви подскаже кой стои зад всичко това?

— Спомена, че била информирала император Варана за заговор, целящ убийство на сина му.

— Хонетите! — процеди Се’Недра.

— Защо мислиш така? — бързо попита Силк.

— Гарион и аз бяхме тук, когато тя разказа за заговора на Варана. На погребението на баща ми. Бетра дойде тайно в двореца и съобщи, че двама хонетски аристократи — граф Елгон и барон Келбор планират да убият сина на Варана.

Лицето на Силк беше безизразно.

— Благодаря ти, Се’Недра — каза само той.

— Има още нещо, което трябва да знаеш, Келдар — каза тихо Велвет и огледа останалите. — Всички ще проявим дискретност, нали?

— Разбира се — увери я той.

— Бетра беше агент Хънтър — каза тя.

— Хънтър? Бетра?

— При това е работила така няколко години. Когато въстанието срещу наследяването на трона от роднините на императора започна да се надига тук в Толнедра, крал Родар упълномощи Джевълин да започне да действа. Така кралят щеше да се увери, че този, който ще получи трона след Ран Боруни, ще бъде приемлив за алорните. Джевълин дойде до Тол Хонет и вербува Бетра да се занимае с това.

— Извинявай — прекъсна я Белгарат. Очите му светеха, изпълнени с любопитство. — Но какво толкова, че е била Хънтър?

— Хънтър е възможно най-секретният ни таен агент — отговори Велвет. — Самоличността му е известна само на Джевълин, а Хънтър се заема единствено с най-отговорните и деликатни задачи — неща, в които Драснианската корона просто не може да участва открито. Както и да е, когато се оказа, че великият херцог Норагон от династията на Хонет почти по всяка вероятност ще бъде следващият император, крал Родар направи прозрачен намек на Джевълин и след няколко месеца Норагон съвсем случайно изяде няколко развалени стриди, ама наистина твърде развалени стриди.

— Бетра ли стори това? — Гласът на Силк прозвуча изненадано.

— Тя беше необикновено изобретателна.

— Маркграфиня Лизел? — изрече въпросително Се’Недра и замислено присви очи.

— Да, ваше величество?

— Ако самоличността на Хънтър е най-дълбоката държавна тайна в Драсния, как така ти си наясно с нея?

— Бях изпратена от Боктор с определени задачи за Бетра. Чичо ми знае, че на мен може да се разчита.

— Но сега я разкриваш, нали?

— Това става след извършването на деянието, ваше величество. Бетра е мъртва. Някой друг ще бъде Хънтър. Както и да е, преди да умре, Бетра ни съобщи, че някой е разбрал каква е истината за смъртта на великия херцог Нарагон и този някой е предал информацията. Тя вярваше, че тъкмо тази информация е предизвикала нападението срещу нея.

— Тогава това без съмнение ограничава кръга на възможните извършители на убийството до хонетите, нали? — подчерта Силк.

— Все още не сме го доказали категорично, Келдар — предупреди го Велвет.

— Достатъчно категорично, за да ме убеди.

— Нали нямаш намерение да действаш прибързано? — попита тя. — Знаеш, че Джевълин не би харесал това.

— Това си е негов проблем.

— Нямаме време да се намесваме в политиката на Толнедра, Силк — строго каза Белгарат. — Няма да останем тук толкова дълго.

— Ще трябва да съобщя на Джевълин какви са плановете ти — предупреди го Велвет.

— Разбира се. Но докато съобщението ти стигне Боктор, всичко вече ще бъде факт.

— Важното в случая е, че ни пречиш, Келдар.

— Довери ми се — рече той и безшумно излезе от стаята.

— Винаги, когато каже така, се изнервям — промърмори Дурник.

 

 

Рано на другата сутрин Белгарат и Гарион излязоха от Императорския дворец, за да посетят библиотеката в университета. Широките улици на Тол Хонет бяха сковани от мраз, откъм реката духаше силен бръснещ вятър. Всички минувачи бяха навели глави срещу вятъра. Гарион и дядо му минаха през безлюдния централен пазар и стигнаха до групата сгради на университета. Влязоха и първият човек, когото видяха, бе внушителен, облечен в черна роба учен — разхождаше се замислено по една мраморна алея.

— Извинете — каза му Белгарат, — можете ли да ни упътите до библиотеката?

— Какво? — Мъжът вдигна поглед и примигна.

— Библиотеката, уважаеми господине — повтори Белгарат. — Къде се намира?

— О! — отвърна ученият. — някъде натам. — И посочи неопределено с ръка.

— Бихте ли могли да бъдете малко по-точен?

Ученият погледна обидено зле облечения възрастен мъж и рече безцеремонно:

— Попитай някой от портиерите. Аз съм зает. Работя върху един въпрос от двадесет години и почти съм открил отговора му.

— О? И какъв е този въпрос?

— Чудя се дали това наистина би заинтересувало някакъв си необразован просяк — отговори ученият надменно. — Но ако толкова искате да знаете, опитвам се да изчисля колко точно тежи светът.

— Това ли било? И този проблем ви е отнел двадесет години? — Лицето на Белгарат изразяваше изненада. — Аз разреших този въпрос преди много години и при това само за няколко седмици.

Ученият впи очи в него и лицето му пребледня.

— Невъзможно! — възкликна той. — Аз съм единственият човек на света, който изследва този въпрос. Никой никога не си го е задавал преди мен.

Белгарат се разсмя.

— Съжалявам, уважаеми, но хората са си го задавали, при това няколко пъти. Най-доброто му решение, което съм виждал, е предложено от Талджин от университета в Мелджена. Да, мисля, че беше Мелджена. През второто хилядолетие. Във вашата библиотека би трябвало да има копие от изчисленията му.

Ученият започна да трепери неудържимо, очите му изхвръкнаха от орбитите си. Без да каже и дума повече, той хукна през ливадата. Полите на робата му заплющяха след него.

— Наблюдавай го, Гарион — рече хладно Белгарат. — Сградата, към която тича, би трябвало да е библиотеката.

— И колко точно тежи светът? — попита Гарион с любопитство.

— Как бих могъл да знам? — отговори Белгарат. — Едва ли някой здравомислещ човек би пожелал да узнае това.

— Ами онзи Талджин, за когото спомена, че е намерил отговора на този въпрос?

— Талджин? О, няма такъв човек. Просто си го измислих.

Гарион впи очи в него.

— Това, което направи, е отвратително, дядо — изрече обвинително той. — Ти току-що разруши делото, на което човекът е посветил целия си живот. Излъга го.

— Но това го накара да ни отведе до библиотеката — изтъкна лукаво възрастният мъж. — Между другото, може би сега той ще пренасочи вниманието си към нещо малко по-значимо. Библиотеката е в сградата с кулата. Той току-що изкачи стълбите в луд бяг. Ще тръгваме ли?

Точно след главния вход към библиотеката се намираше мраморна ротонда и в центъра й стоеше високо, богато украсено с дърворезба писалище. Зад него седеше плешив слаб човек и преписваше неуморно от някаква огромна книга. Той се стори някак познат на Гарион и кралят на Рива се намръщи в опит да си спомни къде го е виждал.

— С какво мога да ви помогна? — попита слабият мъж и вдигна глава от книгата, когато Белгарат спря пред писалището му.

— Търся копие на „Предсказанията на западните гролими“.

Мършавият се намръщи и почеса едното си ухо.

— Ръкописът би трябвало да се намира в отдела по сравнително богословие — рече замислено той. — Бихте ли могли да ми кажете приблизително кога е съставен?

Белгарат също се намръщи и се вгледа в купола на ротондата, обмисляйки отговора си.

— Според мен някъде в началото на третото хилядолетие — отвърна накрая той.

— Това би го поставило във времето или на втората династия на хонетите, или на втората династия Бордю — рече ученият. — Сигурно няма да е трудно да го открием. — Той се изправи. — Оттук — покани ги той и посочи един от коридорите, разперващи се като ветрило от ротондата. — Моля, следвайте ме.

Гарион все още чувстваше как нещо го гложди отвътре. Познаваше този любезен, услужлив учен, но не можеше да си спомни кой точно е той. Мъжът без съмнение беше по-възпитан от надутия самомнителен учен, който изчисляваше колко тежи светът. Освен това… Изведнъж кралят се досети.

— Учителю Джийбърс? — изрече той, все още невярващ. — Това вие ли сте?

— Срещали ли сме се някога, господине? — попита Джийбърс учтиво, като му хвърли бърз озадачен поглед.

Гарион се засмя.

— Да, учителю Джийбърс. Та нали вие ме запознахте с жена ми.

— Не си спомням да съм правил някому такова нещо…

— О, напротив, мисля, че си спомняте. Вие с нея със сетни сили се измъкнахте от двореца, и то посред нощ. След това поехте на юг към Тол Борун. По пътя се присъединихте към група търговци. Тръгнахте си твърде изненадващо, когато жена ми ви казала, че напускате Тол Хонет по нейно желание, а не по заповед на император Ран Боруни.

Джийбърс премигна, после очите му изведнъж се разшириха.

— Ваше величество — възкликна той и се поклони. — Простете ми, че не успях да ви позная веднага. Очите ми вече не са такива, каквито бяха.

Гарион се разсмя и го потупа радостно по рамото.

— Няма нищо, Джийбърс. Не възнамерявам да разкривам самоличността си при тази си обиколка.

— А как е малката Се’Недра, ах, простете, исках да кажа — нейно величество?

Гарион без малко щеше да разкаже на бившия възпитател на жена си за похищението на техния син, но Белгарат го смушка дискретно с лакът и той каза само:

— Добре е, много е добре.

— Толкова се радвам да чуя това — отвърна Джийбърс с любяща усмивка. — Тя беше напълно непоносима ученичка, но странно: открих, че след като се лиших от нейната компания, от моя живот си отиде много радост. Зарадвах се, когато разбрах за неочаквания й брак. Не бях чак толкова изненадан, колкото колегите ми тук, когато се чу, че тя е водила армия при Тул Марду. Се’Недра винаги е била малко пламтящо същество, готово веднага да избухне, и при това го прави по впечатляващ начин. — Той хвърли опрощаващ поглед към Гарион. — Ако бъдем честни, трябва да кажа, че малката принцеса беше безотговорна и недисциплинирана ученичка.

— Да, тези нейни качества се проявяват от време на време.

Джийбърс се разсмя.

— Сигурен съм, че е така, ваше величество — съгласи се той. — Моля, предайте й моите поздрави. — Ученият се поколеба. — И ако не мислите, че е прекалено самонадеяно — също така и моята привързаност и обич към нея.

— Ще ги предам, Джийбърс — обеща Гарион. — Повярвай ми.

— Това е отделът по сравнително богословие — каза плешивият учен и побутна една тежка, едва открехната врата. — Всички ръкописи и свитъци са подредени според каталога и се съхраняват по династии. Античните отдели са по-назад. — Той ги водеше по тясната пътека между редовете с високите рафтове, върху които имаше книги: тежки, подвързани с кожа томове и плътно навити свитъци на стари ръкописи. Мършавият мъж изведнъж спря и прокара пръст по един от рафтовете.

— Прах — отбеляза той и кихна неодобрително. — Трябва да си поговоря с уредниците по този въпрос.

— Съвсем естествено е по книгите да се натрупа прах — отбеляза Белгарат.

— Както е съвсем естествено уредниците да не правят нищо, за да предотвратят това — добави Джийбърс с крива усмивка. — Ах, ето къде били ръкописите! — Ученият спря в средата на една малко по-широка пътека. — Моля, бъдете внимателни — допълни той и плъзна ръка по томовете с някаква особена обич. — Те са стари и крехки. Свитъците, писани по времето на втората династия на хонетите, са от тази страна, а тези, датиращи от втората династия Вордю, са ето тук. Багрите на документите, писани от хонетите, са далеч по-меки поради кралското им потекло, така че сигурно лесно ще намерите онова, което искате. Сега, извинете ме, но не би трябвало да стоя далеч от писалището си прекалено дълго. Някои от колегите ми стават нетърпеливи и започват да се ровят из рафтовете сами. След това са ми необходими цели седмици да сложа всичко в ред.

— Сигурен съм, че вече можем да се оправим и сами, учителю Джийбърс.

— Благодаря ви, ваше величество. — Мършавият мъж се обърна и си тръгна.

— Невероятна промяна — отбеляза Белгарат. — Вероятно малкото страшилище Се’Недра е успяла да унищожи всичката му надутост. — След това старецът се взря съсредоточено в рафтовете. — Но трябва да призная, че Джийбърс наистина е кадърен учен.

— Той не е ли само библиотекар? — попита Гарион. — Просто човек, който се грижи за книгите?

— От тази професия започват всички знания на света, Гарион. Книгите не биха ти помогнали, ако просто са натрупани на купчина. — Вълшебникът се наведе и дръпна някакъв завит в черен калъф свитък от долния рафт. — Най-сетне! — възкликна триумфиращо той. — Джийбърс ни доведе точно до него! — Белгарат се премести в края на реда, където пред висок тесен прозорец бяха поставени маса и няколко скамейки. Бледата слънчева светлина се разливаше като злато върху каменния под. Вълшебникът седна и внимателно развърза връзките, които държаха свитъка плътно навит в черния копринен калъф, но щом го разви, изруга грубо.

— Какво има? — попита Гарион.

— Глупостта на гролимите! — изръмжа Белгарат. — Погледни това! — Белгарат подаде свитъка на младия крал. — Виж пергамента.

Гарион се вгледа внимателно в свитъка.

— Прилича на всички пергаменти, които съм виждал.

— Това е човешка кожа! — изсумтя с отвращение вълшебникът.

Гарион се отдръпна с погнуса.

— Ужасно!

— Не това е проблемът. На когото и да е била кожата, с него вече отдавна е свършено. Истинският проблем е, че човешката кожа не задържа мастилото. Погледни! Толкова е избеляло, че думите не се виждат.

— Можеш ли по някакъв начин да ги възстановиш? Както направи с писмото на Анхег?

— Гарион, свитъкът е на 3000 години. Разтворът на солите, който използувах за писмото на Анхег, би го превърнал в купчина прах.

— А чрез магьосничество?

Белгарат поклати глава.

— Пергаментът е прекалено чуплив. — Той внимателно го заоглежда и след малко възкликна: — Тук има нещо!

— Какво?

— „…търси следите на Детето на Мрака в земята на драконите…“ — Възрастният мъж вдигна поглед. — Това все пак е нещо.

— Какво означава то?

— Точно това, което казва. Зандрамас е отишъл в Нийса. Ще намерим следите му там.

— Дядо, но ние вече знаехме това.

— Само предполагахме, Гарион. Има известна разлика. Зандрамас ни изиграва, като ни насочва по фалшиви следи. Сега знаем със сигурност, че сме на прав път.

— Това не е много, дядо.

— Знам. Но е по-добре, отколкото нищо.