Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малореон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King of the Murgos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

Пазителите на запада. Кралят на мургите. 2001. Изд. Бард, София. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Guardians of the West. King of Murgos, David EDDINGS]. С ил. Формат: 170×240. Страници: 702. Цена: 9.99 лв. ISBN: 954-585-163-5.

История

  1. — Добавяне на анотация

3.

Гарион не можа да заспи пак. Лежеше под одеялата си до Се’Недра и отново и отново преживяваше срещата с дракона. Едва към края на нощта се успокои достатъчно, за да обмисли една идея, която му беше хрумнала по средата на битката. Той й се беше насладил. Беше се насладил на битка, от която трябваше да се ужаси. Колкото повече мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че това не се случва за пръв път. Още от ранното му детство тази дива възбуда го изпълваше всеки път когато беше застрашен от опасност.

Подчинението на здравия разум, както изискваше сендарското му възпитание, му казваше, че ентусиазмът му да влиза в конфликти и да приема опасностите вероятно е издънка от наследството му от алорните и може да му донесе беди. Той трябваше да се стреми да я държи под контрол, но дълбоко в душата си знаеше, че няма да го направи. Най-накрая откри отговора на мъчителния въпрос „защо точно аз?“, който си беше задавал толкова често. Той без съмнение беше избран за тези ужасяващи и страховити задачи, защото те чудесно му подхождаха.

— Аз се занимавам с това — измърмори Гарион. — Винаги, когато се случи нещо толкова опасно, че никой нормален човек дори няма да си помисли да го оправи, те изпращат някой да ме повика.

— Какво каза, Гарион? — прошепна сънено Се’Недра.

— Нищо, скъпа — отвърна той. — Просто мислех на глас. Заспивай.

— Ммм — прозя се Се’Недра и се сгуши по-близо до него; ноздрите му се изпълниха с аромата на косата й.

Зората запълзя бавно под мокрите клони на гората. Постоянният слаб дъжд се смесваше с утринната мъгла и образуваше влажен сив облак, който обгръщаше тъмните стволове на елите и смърчовете.

Гарион се събуди и видя неясните фигури на Дурник и Тот — двамата стояха тихо до студеното огнище пред заслона. Той се измъкна от одеялата внимателно, за да не събуди спящата си съпруга, обу овлажнелите си ботуши, изправи се, уви се в наметалото си, излезе изпод платнището и се присъедини към тях.

— Още вали — отбеляза той с онзи тих глас, който хората използват, ако станат преди да е изгряло слънцето.

Дурник кимна.

— По това време на годината вероятно цяла седмица няма да се появи вятър. — Той отвори кожената кесия, която висеше на бедрото му, и извади прахан. — Смятам, че ще е по-добре ако запалим огън.

Тот, огромен и тих, отиде до заслона, взе два мяха и тръгна по стръмния склон към извора. Въпреки огромните си размери, той почти не вдигаше шум, докато се движеше между обвитите от мъгла храсти.

Дурник застана на колене до огнището и натрупа сухи съчки в центъра му. След това постави праханта до клечките и извади кремъка и огнивото си.

— Леля Поул още ли спи? — попита Гарион.

— Почива си. Казва, че е много приятно да се излежаваш в топлото легло, докато някой друг запали огъня — усмихна се нежно Дурник.

Гарион също се усмихна.

— Вероятно е така, защото през всичките тези години тя обикновено ставаше първа. — Той направи пауза. — Още ли се сърди заради снощи?

— О — рече Дурник и си наведе над огнището, за да удари кремъка с огнивото. — Мисля, че вече се е успокоила. — Огнивото изчатка в кремъка и дъжд от светли, бавно угасващи искри се разпръсна в огнището. Една падна в праханта и ковачът започна да духа слабо, докато в центъра не се появи малко езиче оранжев пламък. Тогава той премести внимателно праханта под съчките и огънят се увеличи със сухо пращене.

— Ето, готови сме — каза той, загаси пламъка върху праханта и я прибра в кожената кесия заедно с огнивото и кремъка.

Гарион коленичи до него, и започна да чупи един сух клон на по-малки парчета.

— Беше много смел снощи, Гарион — каза Дурник.

— Смятам, че тази дума означава „луд“ — отвърна кисело Гарион. — Някой със здрав разум би ли се опитал да направи такова нещо? Бедата е, че обикновено попадам в центъра на битката преди да си помисля какви опасности крие. Понякога се чудя дали дядо не е прав. Може би леля Поул наистина ме е изпуснала да падна върху главата си, когато съм бил бебе.

Дурник се изсмя тихо.

— Съмнявам се. Тя е много внимателна с деца и с чупливи неща.

Сложиха още дърва в огнището, докато пламъкът не запращя жизнерадостно, и Гарион стана. Светлината на огъня се отразяваше от мъглата като нежен червеникав блясък, в който имаше нещо неясно и нереално. Сякаш, без да осъзнават, през нощта бяха пресекли границите на реалния свят и бяха влезли в царството на магиите и вълшебствата.

Когато Тот се върна от извора, Поулгара излезе от заслона, решейки дългата си тъмна коса. Поради някаква причина единственият й бял кичур, който се намираше над лявата й вежда, тази сутрин изглеждаше още по-бял.

— Много хубав огън, скъпи — каза тя и целуна съпруга си.

После погледна Гарион и попита:

— Добре ли си?

— Какво? А, да, добре съм.

— И нямаш наранявания, синини или опърлени места, които може да си пропуснал снощи?

— Не. Изглежда, че се отървах без драскотина. — Той се поколеба. — Наистина ли беше толкова разтревожена, лельо Поул — имам предвид заради Ерионд и мен?

— Да, Гарион. Наистина — но това беше снощи. Какво искате да закусвате тази сутрин?

Малко по-късно дойде Силк и приклекна до огъня. Ръцете му бяха протегнати към пламъците, а подозрителният му поглед беше прикован в бълбукащото гърне, което леля Поул беше поставила на плоския камък до огнището.

— Каша? — попита той. — Пак ли?

— Овесена — конкретизира леля Поул, докато разбъркваше съдържанието на гърнето с дървена лъжица с дълга дръжка.

— Все тая, Поулгара.

— Овесената кашата е най-хубавата.

— Ама пак си е каша.

Тя го погледна и повдигна вежда.

— Кажи ми, принц Келдар, защо си толкова недоволен сутрин?

— Защото ненавиждам утрините. Единствената причина, поради която съществуват, а да разделят нощта и следобеда.

— Може би едно от моите ободрителни питиета ще оправи настроението ти.

Очите му станаха предпазливи.

— Не. Въпреки това ти благодаря, Поулгара. Сега наистина съм съвсем буден и се чувствам много по-добре.

— Радвам се за теб. Сега би ли се преместил малко встрани, защото тази част от огнището ще ми трябва за бекона?

— Както кажеш. — Той стана и бързо отиде в заслона.

Белгарат, който се излежаваше върху одеялата си, погледна дребния мъж с развеселено изражение.

— За интелигентен човек си доста склонен да правиш глупави грешки — каза той. — Досега трябваше да си се научил да не дразниш Поулгара, докато готви.

Силк изсумтя и взе изяденото си от молци наметало.

— Смятам да отида да нагледам конете — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Белгарат хвърли изпитателен поглед към бързо намаляващата купчина дърва на Поулгара и каза:

— Ще дойда.

— И аз ще дойда с вас — рече Гарион. — Схванал съм се и искам да се раздвижа. Мисля, че тази нощ спах върху един пън. — Той преметна колана, на който висеше мечът му, и ги последва.

— Някак си е трудно да се повярва, че това се случи наистина, нали? — измърмори Силк, когато излязоха на поляната. — Говоря за дракона. Сега, когато е ден, всичко изглежда толкова безинтересно.

— Не съвсем — отвърна Гарион и посочи люспестото парче от опашката на дракона, което лежеше в другия край на поляната. Краят му все още помръдваше.

Силк кимна.

— Човек обикновено не се натъква на такива неща по време на небрежните си сутрешни разходки. — Той погледна Белгарат. — Има ли вероятност да ни нападне отново? Това ще се окаже много неспокойно пътуване, ако трябва да поглеждаме назад на всяка крачка от пътя. Тя отмъстителна ли е?

— Какво имаш предвид? — попита старият вълшебник.

— Е, Гарион в известен смисъл й отряза опашката в края на краищата. Смяташ ли, че тя ще го приеме лично?

— Обикновено не става така — отвърна Белгарат. — В действителност тя няма чак толкова мозък. — Той се начумери замислено. — Това, което ме тревожи, е, че в цялата среща имаше нещо погрешно.

— Самата идея за такава среща е погрешна — каза Силк и потръпна.

Белгарат поклати глава.

— Не говоря за това. Не съм сигурен дали си въобразявам, или не, но ми се струва, че тя специално беше дошла заради един от нас.

— Ерионд ли? — предположи Гарион.

— Струва ми се, че е така. Но когато го откри, сякаш се уплаши от него. Какво ли имаше предвид, когато й каза тези особени думи?

— Кой знае? — повдигна рамене Силк. — Той винаги е бил странно момче. Не мисля, че живее в същия свят като нас.

— Но защо ли драконът беше толкова уплашен от меча на Гарион?

— Този меч може да уплаши цели армии, Белгарат. Самият огън е доста страшен.

— Тя обича огъня, Силк. Виждал съм да става кротка и послушна само за да види горяща плевня. Веднъж летя цяла седмица, за да наблюдава с широко отворени очи един горски пожар. Някои неща от миналата нощ продължават да ме тревожат.

Ерионд излезе от гъсталака, където бяха завързани конете — крачеше внимателно покрай капещите храсти.

— Как са? — попита Гарион.

— Конете ли? Добре са, Белгарион. Готова ли е вече закуската?

— Ако искаш, можеш да я наречеш и така — изсумтя Силк.

— Поулгара наистина е много добра готвачка, Келдар — увери го сериозно Ерионд.

— Дори и най-добрият готвач не може да направи много от овесена каша.

Очите на Ериод светнаха.

— Овесена каша? Обичам овесена каша.

Силк го изгледа продължително, след което обърна погледа си към Гарион.

— Виждаш ли колко лесно могат да бъдат подкупени младите? — отбеляза той. — Съвсем слабо им подскажи, че има питателна храна, и те се разтапят от щастие. — Той отпусна раменете си и каза мрачно: — Добре. Хайде да се връщаме и да приключим с това.

След закуска вдигнаха лагера и тръгнаха през слабия дъжд, който падаше от плачещото небе. Към обед достигнаха широка около половин миля ивица земя, където дърветата бяха изсечени. Там растяха храсти и на места можеха да се видят пънове. В центъра и лежеше широкият кален път.

— Главният път от Мурос — каза Силк с известно задоволство.

— Защо са изсекли дърветата? — попита Ерионд.

— За да не могат да се правят засади.

Излязоха изпод капещите дървета, пресякоха обраслата с бурени ливада и стигнаха до калния път.

— Сега ще може да вървим по-бързо — каза Белгарат и смуши коня си.

Няколко часа яздеха на юг в постоянен лек галоп. Излязоха от обраслите с гори склонове и дърветата се смениха с хълмисти пасища. Когато се изкачиха на върха на един хълм и спряха за малко, за да дадат кратка почивка на задъханите коне, видяха на север тъмната граница на Арендската гора. Недалеч пред тях се издигаше мрачен мимбратски замък със сиви стени — беше надвиснал над пасищата, намиращи се под него. Се’Недра се взря в крепостта, която сякаш излъчваше постоянна предпазливост и подозрение, така характерни за елита на арендското общество, и въздъхна.

— Добре ли си? — попита я Гарион, изпълнен със страх, че тази въздишка може да означава, че мрачната меланхолия, от която наскоро се беше отърсила, се завръща.

— Има нещо много печално в Арендия — отвърна тя. — Какво е постигнато през всичките тези хиляди години на омраза и тъга? Дори този замък изглежда, сякаш плаче.

— Това е заради дъжда, Се’Недра — каза той внимателно.

— Не — въздъхна отново тя. — Има нещо повече.

Пътят от Мурос приличаше на жълта кална резка, прокарана през обраслите с почерняла трева полета. През следващите няколко дни те яздеха покрай големи мимбратски замъци и през мръсни села със сламени покриви. Безнадеждните изражения на крепостните селяни показваха, че животът им протича в мизерия и отчаяние. Всяка нощ спираха в долнопробните бедняшки странноприемници, които воняха на развалена храна и мръсни тела.

На четвъртия ден от върха на един хълм видяха ярко петно — Големия арендски панаир. Той се намираше на мястото, където се пресичаха главният път от Мурос и Големият западен път. Палатките и павилионите бяха безчет — ярко изобилие от синьо, червено и жълто под плачещото небе. Впряговете, които влизаха и излизаха от този голям търговски център, пълзяха през равнината като мравки.

Силк бутна назад оръфаната си шапка и каза:

— Може би ще е по-добре, ако отида да огледам преди да влезем всички. Известно време не сме се срещали с други хора и няма да е излишно да разберем предварително какво става.

— Добре — съгласи се Белгарат. — Но без кражби.

— Кражби?

— Знаеш какво имам предвид, Силк. Дръж инстинктите си под контрол.

— Трябва да ми имаш доверие, Белгарат.

— Не и ако мога да го избегна.

Силк се засмя и удари с пети хълбоците на коня. Останалите продължиха бавно надолу, докато Силк галопираше към вечния град, построен от палатки за временно пребиваване, който тънеше в море от тиня. Когато наближиха панаира, Гарион чу изпълващата въздуха какофония — непоносима врява, предизвикана от гласове, които крещяха едновременно. Имаше и безброй миризми — на подправки и храна, на редки парфюми и на коне.

Белгарат дръпна юздите на коня си и каза:

— Да почакаме Силк. Не искам да се забърквам в неприятности.

След около час Силк се върна. Лицето му беше сериозно.

— Смятам, че трябва да се приближим внимателно — каза той.

— Какво има? — попита Белгарат.

— Натъкнах се на Делвор — отвърна Силк — и той ми каза, че един ангаракски търговец питал за нас.

— В такъв случай може би просто трябва да заобиколим панаира — предложи Дурник.

Силк поклати глава.

— Смятам, че трябва да научим повече подробности за този любопитен ангарак. Делвор предложи да ни настани в своите палатки за ден-два. Но не е лоша идея да заобиколим панаира и да влезем от южната страна. Можем да се присъединим към някой от керваните, които идват от Тол Хонет. По този начин няма да бием на очи.

Белгарат обмисли предложението, хвърляйки коси погледи към дъждовното небе, и накрая каза:

— Добре. Не искам да губим време, но няма да съм доволен, ако някой ни следи. Да отидем и да разберем какво може да ни каже Делвор.

Направиха голям полукръг и достигнаха калните коловози на Големия западен път на около миля южно от панаира. Половин дузина толнедрански търговци, загърнати в богатите си наметала, яздеха начело на дълъг керван от скърцащи каруци и Гарион и приятелите му се присъединиха незабелязано към края на колоната. Смрачаващото се небе известяваше, че наближава скучна дъждовна вечер.

Тесните проходи между палатките кипяха от търговци, дошли от всички краища на света. Дълбоката до глезените рядка кал пльокаше под копитата на стотици коне и краката на ярко облечените търговци. Всички викаха, крещяха и се пазаряха, без да обръщат внимание на калта и дъжда. От двете страни на отворените отпред палатки и павилиони бяха окачени факли и фенери. Съкровища, чиято стойност не можеше да бъде пресметната, стояха в съмнителна близост с бакърени котлета и евтини калаени чинии.

— Оттук — каза Силк и зави. — Палатките на Делвор са на неколкостотин метра по-нататък.

— Кой е Делвор? — попита Се’Недра Гарион, докато минаваха покрай някаква шумна таверна.

— Един от приятелите на Силк. Срещнахме го последния път, когато бяхме тук. Смятам, че работи за драснианкото разузнаване.

Тя се намуси.

— Не работят ли всички драснианци към разузнаването?

— Вероятно — съгласи се той и се засмя.

Делвор ги чакаше пред павилиона си, който беше боядисан на бели и сини ленти. Приятелят на Силк се беше променил съвсем малко през годините, откакто Гарион го беше видял за последен път. Беше плешив като яйце и изразът му беше хитър и циничен както преди. Носеше обшито с кожа наметало и плешивата му глава светеше с влажен блясък в дъжда.

— Слугите ми ще се погрижат за конете ви — каза им той, когато слязоха от седлата. — Хайде, влизайте по-бързо преди да ви видят твърде много хора.

Те го последваха в топлия, добре осветен павилион и той завърза внимателно платнището, което служеше за врата. Вътре бе почти толкова удобно, колкото в добре подредена къща. Имаше столове и дивани, а върху една голяма полирана маса беше сервирана прекрасна вечеря. По пода и стените имаше сини килими, на висящи от тавана вериги бяха окачени лампи и във всеки ъгъл беше поставен железен мангал, пълен с искрящи въглени. Всички слуги на Делвор бяха облечени в тъмни ливреи. Без да кажат дума, те взеха капещите наметала на Гарион и приятелите му и ги отнесоха в съседната палатка през един направен от платнища проход.

— Моля — каза Делвор учтиво, — седнете. Поръчах да ви приготвят вечеря.

Когато всички седнаха около масата, Силк се огледа и каза:

— Богато обзавеждане.

Делвор повдигна рамене.

— Малко обмисляне и много пари. Не е задължително палатката да е неудобна.

— И може да се премества — добави Силк. — Ако се наложи да напуснеш бързо, можеш да я сгънеш и да я вземеш със себе си. Това е невъзможно, ако имаш къща.

— Прав си — рече с мек глас Делвор. — Моля, хранете се, приятели. Зная какви квартири и храна предлагат гостилниците в Арендия.

Вечерята беше толкова вкусна, че беше достойна за трапезата на някой благородник. В един сребърен поднос имаше купчина димящи пържоли, варен лук, грах и моркови плуваха в изтънчен сос със сирене. Хлябът беше бял, от най-добро качество, все още горещ, защото току-що беше излязъл от фурната, имаше и голям избор от отлични вина.

— Изглежда, готвачът ти е много талантлив, Делвор — забеляза Поулгара.

— Благодаря, милейди — отговори той. — Струва ми няколко дузини златни монети повече на година и нравът му е лош, но смятам, че си заслужава разходите и ядовете.

— Какво знаеш за онзи любопитен ангаракски търговец? — попита Белгарат и си взе втора пържола.

— Дойде на панаира преди два дни с половин дузина слуги, но нямаше товарни коне или каруци. Изглежда, че конете бяха уморени от препускане, сякаш той и хората му са бързали да пристигнат. Откакто дойдоха, не е продал нищо. Той и хората му прекарват цялото си време, като задават въпроси.

— Специално за нас ли питат?

— Не казват имена, древни, но начинът по който те описаха, не остави никакво съмнение у мен. Той предлага пари, за да получи информация — доста пари.

— Що за ангарак е той?

— Твърди, че бил надрак, но ако той е надрак, аз съм тул. Мисля, че е от Малореа. Той е среден на ръст и телосложение, гладко избръснат е и носи тъмни дрехи. Единственото необикновено в него са очите. Те изглеждат съвсем бели — с изключение на зениците. Просто нямат никакво оцветяване.

Леля Поул повдигна бързо глава и попита:

— Слепец?

— Слепец? Не мисля. Изглежда, че вижда къде върви. Защо питате, милейди?

— Това, което описа, е резултат от много рядка болест — отговори тя. — Повечето хора, които страдат от нея, са слепи.

— Ако искаме да напуснем панаира, без той да върви на десет минути след нас, ще трябва да намерим нещо, което да отвлече вниманието му и да го забави — каза Силк и погледна приятеля си. — Предполагам, че все още ти се намират от онези оловни монети, които скри в палатката на мургите последния път, когато бяхме тук.

— Боя се, че не, Силк. Трябваше да мина през митницата, когато пресичах толнедранската граница. Нямаше да е добре митничарите да открият подобно нещо в товара ми. Затова ги зарових под едно дърво.

— Оловни монети? — попита Се’Недра объркано. — Какво можеш да си купиш с монети, които са направени от олово?

— Те са позлатени, ваше величество — поясни Делвор. — И приличат досущ на толнедранските златни монети.

Лицето на Се’Недра внезапно побледня.

— Това е ужасно! — възкликна тя възмутено.

Изражението на Делвор показа объркването му, породено от бурната й реакция.

— Нейно величество е толнедранка, Делвор — напомни му Силк. — Толнедранците мразят фалшивите монети от дъното на душата си. Мисля, че е свързано с религията им.

— Не намирам това за много забавно, принц Келдар — отвърна Се’Недра раздразнено.

Разговорът продължи до късно, защото в палатката беше топло и всички бяха сити. След това Делвор ги отведе в съседната палатка, която беше разделена на стаи за спане. Гарион заспа веднага щом главата му докосна възглавницата, и когато на следващата сутрин се събуди, се чувстваше освежен и отпочинал. Облече се тихо, за да не събуди Се’Недра, и отиде в централния павилион.

Силк и Делвор седяха до масата и разговаряха тихо.

— В Арендия има голямо раздвижване — разказваше Делвор. — Новината за похода срещу култа на Мечката разпали кръвта на буйните младежи, както на мимбратите, така и на астурианците. Мисълта, че някъде е имало битка и те не са били поканени, изпълва младите арендци с болка.

— Това не е нищо ново — каза Силк. — Добро утро, Гарион.

— Добро утро, господа — отвърна учтиво Гарион и седна до тях.

— Добро утро, ваше величество — поздрави го и Делвор, след което се обърна към Силк и продължи: — Това, което тревожи всички повече от обичайните караници между младите благородници, е обхваналото крепостните селяни вълнение.

Гарион си спомни мизерните коптори в селата, през които бяха преминали. По лицата на обитателите им се четеше безнадеждност.

— Те имат достатъчно причини да са недоволни, не смяташ ли? — попита той.

— Аз съм първият, който ще се съгласи с това, ваше величество — каза Делвор. — Това не е първият път, когато се случва подобно нещо. Сега е доста по-сериозно. Властите са открили тайни складове с оръжия — при това доста добри. Крепостен селянин с вила не може да окаже голяма съпротива на въоръжен мимбратски рицар, обаче селянин с арбалет е нещо съвсем различно. Досега са станали няколко инцидента — но са били потушени.

— Откъде са получили такива оръжия? — попита Гарион. — Та те нямат достатъчно пари и да се нахранят. Как са могли да си позволят да си купят арбалети?

— Някой ги внася — обясни Делвор. — Засега не можем да посочим точно източника. Но е очевидно, че някой иска да създаде работа на арендските благородници. Те ще са твърде заети вкъщи, за да се включат в нещо, което се намира извън страната.

— Може би Кал Закат? — предположи Силк.

— Твърде вероятно — съгласи се Делвор. — Няма никакво съмнение, че императорът на Малореа има амбиции да завладее света. Безредиците в западните кралства ще бъдат неговият най-добър съюзник, ако реши да се насочи с армиите си на север, след като най-накрая убие крал Ургит.

— Само това ми трябва — изпъшка Гарион. — Още едно нещо, за което да се безпокоя.

Когато другите се присъединиха към тях, слугите на Делвор донесоха огромна закуска. Имаше цели подноси с варени яйца, купчини бекон и наденици, чиния след чиния с плодове и вкусни пасти.

— Това наричам аз закуска — отбеляза Силк доволно.

Поулгара го погледна хладно и каза:

— Продължавай, принц Келдар. Сигурна съм, че имаш голям брой интересни забележки.

— Но как бих могъл да опиша прекрасната каша, която ни предлагаш всяка сутрин, скъпа лейди? — попита той с преувеличена невинност.

— Няма да я описваш, ако си загрижен за здравето си — рече Се’Недра със сладък глас.

Един от слугите влезе в палатката и обидено каза:

— Дошъл е един много неприятен, мръсен човек, Делвор. Говори мръсотии и настоява да влезе. Да го прогоним?

— О, това сигурно е Белдин — рече Поулгара.

— Познавате ли го? — Делвор изглеждаше изненадан.

— Познавам го от дете — отвърна тя. — Той наистина не е толкова лош, колкото изглежда, но първо трябва да свикнеш с него. — Тя се намръщи. — Вероятно ще трябва да му позволиш да влезе. Той може да е ужасно неприятен, когато го дразнят.

— Белгарат — измърмори Белдин, като грубо изблъска протестиращия слуга от вратата. — Това ли е цялото разстояние, което си извървял? Мислех, че вече си в Тол Хонет.

— Трябваше да спрем в Пролгу, за да се срещнем с горима — отвърна Белгарат кротко.

— Това не е посещение при приятели, дръвнико — отвърна заядливо Белдин. Дребният гърбав човек беше мръсен както винаги. Мокрите парцали, които използваше като дрехи, бяха привързани тук-там към тялото му с прогнили въжета. Косата му беше сплъстена и пълна с клонки и слама. Той пристъпи тежко с кривите си крака към масата и си взе една наденица.

— Моля те, опитай се да бъдеш учтив, чичо — каза леля Поул.

— Защо? — Той посочи малкото гърне по средата на масата. — Какво има вътре?

— Конфитюр — отговори Делвор малко изплашено.

— Интересно — каза Белдин. После бръкна с мръсната си ръка в гърнето, извади я и я облиза. — Не е зле.

— Точно до теб има хляб — остро каза леля Поул.

— Не обичам хляб — изсумтя той и си избърса ръката в дрехите.

— Успя ли да настигнеш Харакан? — попита го Белгарат.

Белдин отговори с няколко ругатни, които накараха Се’Недра да пребледнее.

— Отново ми се изплъзна. Нямам достатъчно време да го преследвам, затова ще се лиша от удоволствието да го разцепя на две. — Той пак бръкна в сладкото.

— Ако се натъкнем на следите му, ще се погрижим за това вместо теб — обади се Силк.

— Той е магьосник, Келдар. Ако се изправите срещу него, ще ви изкорми и ще окачи червата ви върху някоя ограда. Аз бих оставил Гарион да се оправя с него.

Белдин остави празното гърне от конфитюр и се оригна.

— Мога ли да ви предложа още нещо? — попита Делвор.

— Не, но все пак ти благодаря. Нахраних се добре. — Той отново се обърна към Белгарат. — Смятате ли да стигнете до Тол Хонет преди да настъпи лятото?

— Ние не изоставаме толкова много, Белдин — запротестира Белгарат.

Белдин изпръхтя пренебрежително, после каза:

— Наблюдавай пътя на юг. Един малореанец задава въпроси за теб и другите. Наема хора по целия Западен път.

Белгарат го погледна остро.

— Можеш ли да ми кажеш някакво име?

— Той използва няколко. Това, което употребява най-често е Нарадас.

— Имаш ли представа как изглежда? — попита Силк.

— Всичко, което успях да науча за него е, че има особени очи. Целите бели.

— Да — рече Делвор. — Да, да, да.

— Какво трябва да означава това? — поинтересува са Белдин.

— Човекът с белите очи е тук на панаира. И задава въпроси.

— Това прави всичко много по-лесно. Наеми някой, който да забие нож в гърба му.

Белгарат поклати глава.

— Легионерите, които охраняват панаира, стават подозрителни, когато започнат да се появяват трупове без никакво обяснение.

Белдин повдигна рамене.

— Удари го с нещо по главата и го отнеси на няколко мили в равнината. Прережи му гърлото и го изхвърли в някоя дупка. Вероятно няма да го открият до пролетта. — Той погледна Поулгара и грозното му лице се изкриви в лукава усмивка. — Ако продължаваш да гризеш тази паста, момиче, ще надебелееш. Вече си доста закръгленка.

— Закръгленка?

— Няма нищо, Поул. Някои мъже харесват жени с дебели дупета.

— Защо не избършеш конфитюра от брадичката си, чичо?

— Пазя си го за обяд. — Той се почеса под мишницата.

— Пак ли въшки? — попита го хладно тя.

— Случва се. Нямам нищо против няколко въшки. Те са по-добра компания от повечето хора, които познавам.

— Къде отиваш сега? — поинтересува се Белгарат.

— Пак в Малореа. Искам да се поровя известно време около Даршива и да разбера какво мога да науча за Зандрамас.

Делвор хвърли несигурен поглед към изцапания дребен човек и попита:

— Веднага ли смятате да тръгнете, учителю Белдин?

— Защо?

— Бих желал да разменим няколко думи насаме, ако имате достатъчно време.

— Тайни, Делвор? — рече Силк.

— Не истински, стари приятелю. Една идея се върти в главата ми, но искам да я развия малко по-добре преди да я разкрия пред вас. — Той отново се обърна към гърбавия мъж. — Защо да не се разходим, учителю Белдин? Измислих нещо, което може да ви хареса и няма да отнеме много време.

Погледът на Белдин излъчваше любопитство.

— Добре — съгласи се той и двамата излязоха в дъждовната утрин.

— Защо го прави? — попита Гарион Силк.

— Това е лош навик, който Делвор придоби в Академията. Обича да измисля хитри номера без никакво предупреждение. По този начин може след това да седи и да се наслаждава на възхищението, което изпитват останалите. — Дребният мъж погледна към масата. — Смятам, че мога да изям още малко наденица — рече той. — И още няколко яйца. До Тол Хонет има много път и искам да имам защита срещу овесената каша.

Поулгара погледна Се’Недра.

— Забелязала ли си, че когато някои хора открият идея, която им се струва забавна, я повтарят до безкрай и отегчават всички останали до сълзи?

Се’Недра погледна Силк и в очите й заблестя лукав пламък.

— Забелязала съм, лейди Поулгара. Смяташ ли, че това е резултат от ограничено въображение?

— Сигурна съм, че има нещо общо с това, скъпа. — Леля Поул погледна Силк и се засмя ведро. — Искаш ли да продължим играта, Келдар?

— А, не, Поулгара. Не.

Малко преди обяд Делвор и Белдиц се върнаха доволно усмихнати.

— Наистина майсторско изпълнение, учителю Белдин — каза Делвор, когато влязоха.

— Детска игра — повдигна пренебрежително рамене Белдин. — Хората неизбежно смятат, че деформираното тяло крие изкривено съзнание. Използвал съм това предимство много пъти.

— Няма ли най-накрая да ни кажете за какво става дума? — попита Силк.

— Нямаше усложнения, Силк — каза Делвор. — Можете да тръгнете, без да се тревожите заради онзи любопитен малореанец.

— Какво?

— Нали той се опитваше да купи информация. — Делвор сви рамене. — Е, ние му я продадохме и той тръгна в пълен галоп.

— Каква информация му продадохте?

— Стана така — почна Белдин и се приведе още повече, преувеличавайки, колкото може деформацията на тялото си. Лицето му се отпусна като на малоумен. — Прощавайте, ваша милост — каза той с писклив глас и се поклони раболепно. — Чух, че искате да откриете някакви странници и ще платите, за да разберете къде са. Аз видях хората, които търсите, и мога да ви кажа къде са — ако ми дадете достатъчно пари. Колко ще платите?

Делвор се засмя възторжено.

— Нарадас го прие за чиста монета. Аз заведох учителя Белдин при него и му казах, че съм намерил човек, който знае нещо за търсените от него хора. Споразумяхме се за цената и тогава учителят го избудалка.

— По кой път го изпратихте? — попита Силк.

— На север. — Белдин сви рамене. — Казах му, че съм ви видял, докато сте лагерували край пътя в арендската гора — и че един от членовете на групата ви се е разболял и сте спрели, докато възстанови здравето си.

— И той не заподозря нищо? — попита Силк.

Делвор поклати глава.

— Това, което кара хората да заподозрат нещо, е помощ, която идва без причина. Аз накарах Нарадас да повярва, че съм искрен. Измамих ужасно учителя Белдин. Нарадас му даде няколко сребърни монети за информацията му. Обаче моята цена беше много по-висока.

— Брилянтно! — измърмори Силк с възхищение.

— Въпреки това има нещо, което трябва да знаете за Белите очи — каза Белдин на Белгарат. — Той е малореански гролим. Не го изучих твърде добре, защото не исках да усети какво правя, но разбрах това. Той има голяма сила, така че се пазете от него.

— Не разбра ли за кого работи? — Белдин поклати глава.

— Отдръпнах се веднага щом научих какъв е. — Лицето на гърбавия магьосник стана мрачно. — Бъдете внимателни с него. Много е опасен.

Изражението на Белгарат стана неумолимо.

— Аз също съм опасен, Белдин — отвърна той.

— Знам, но има някои неща, които не би направил. Нарадас не изпитва подобни задръжки.