Дейвид Едингс
Кралят на мургите (19)

18.

През нощта вятърът се усили — див, поривист, миришещ на стар прашен лед — и ситният дъждец се превърна в лапавица. Тя тропаше по такелажа и дрънчеше върху палубата като шепи морски камъчета. Както обикновено Гарион стана рано и излезе на пръсти и бос от тясната каюта, за да не събуди все още спящата си жена. Мина по стълбата, водеща към палубата покрай вратите на каютите, където спяха другите, и влезе в голямата каюта зад кърмата.

Когато седна да си обуе ботушите, вратата се отвори и влезе Дурник. Ковачът отърси ледените топчици от гънките на пелерината си и каза:

— Страхувам се, че ще ни се наложи да се позабавим. Вятърът духа срещу нас, направо от юг. Моряците приготвят веслата.

— Имаш ли някаква представа колко далеч е носът на полуострова?

— Говорих с капитана. От това, което ми каза, разбрах, че е само на няколко левги оттук. В южния му край има група острови. Той иска да избегне тази буря вместо да се опита да се промъкне през протока. Той не е истински моряк, а и това не може да бъде наречено плавателен съд, така че разбирам какво го прави толкова плах.

Гарион погледна навън към предвещаващото буря море.

— Така може да духа и седмица — забеляза той и погледна приятеля си. — Дали пък нашият капитан не е възвърнал предишното си спокойствие? Гледаше доста уплашено, когато излизахме от Рак Урга.

Дурник се усмихна.

— Мисля, че оттогава много трудно общува дори със самия себе си. Опитва се да се убеди, че в действителност не е видял нищо. И все още се свива от страх, когато Поул излезе на палубата.

— Разбирам. А тя будна ли е?

— Пие си чая.

— Как мислиш би реагирала, ако я помоля да изнуди капитана, вместо на мен да ми се налага да го правя?

— Не зная дали бих използвал думата „изнудвам“, Гарион — сериозно го посъветва Дурник. — Опитай „да поговоря“ или „убеждавам“ вместо това.

— Така е, наистина.

— Разбира се, но тя не мисли така.

— Да отидем да я попитаме.

Каютата, която Поулгара споделяше с Дурник, беше също толкова тясна и неудобна, колкото всичко останало в този грозен кораб. Две трети от пространството беше заето от високо легло. Поулгара седеше на него, държеше чаша чай и се взираше навън във вълните.

— Добро утро, лельо Поул — поздрави я Гарион.

— Добро утро, скъпи. Много ми е приятно да те видя.

— Добре ли си вече? — попита той. — Искам да кажа, след случилото се на пристанището.

Тя въздъхна.

— Мисля, че най-лошото беше, че нямах никакъв избор. Вярно, Чабат бе събудила демона и вече беше обречена, но аз бях тази, която трябваше да разруши душата й. — Поулгара замълча за миг и после каза: — Може ли да поговорим за нещо друго?

— Точно затова идвам. Би ли искала да поговориш с един човек вместо мен?

— Кого имаш предвид?

— Капитана. Иска да хвърли котва, докато времето не се оправи, но аз пък не искам да чакам.

— Защо ти не поговориш с него, Гарион?

— Защото хората са склонни да слушат теб по-внимателно, отколкото мен. Ще го направиш ли, лельо Поул?

— Искаш от мен да го изнудя?

— Аз не бих казал точно „изнудя“, лельо Поул.

— Но искаш да кажеш точно това, Гарион. Винаги казвай това, което искаш да кажеш.

— Ще го направиш ли?

— Добре, щом искаш. А ти ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко, лельо Поул.

Тя му подаде чашата си.

— Би ли бил така добър да ми налеещ още една чаша?

 

 

След закуска Поулгара наметна синия си плащ и излезе на палубата и капитанът промени плановете си веднага щом тя започна да говори с него. След което се покатери на гротмачтата и стоя там чак до обяд.

Когато стигнаха южния край на полуостров Урга, кормчиите завъртяха румпела и корабът се килна силно, за да се обърне наляво. Не беше трудно да се разбере защо капитанът бе искал да избегне преминаването между островите, изтъквайки като причина лошото време. Теченията се въртяха през тесните канали, вятърът разкъсваше върховете на тъмните вълни, които се разбиваха в острите скали. Моряците гребяха, изпълнени със страх, и мятаха ужасени погледи към тях. След първата левга капитанът се смъкна по мачтата и застана напрегнато зад кормчиите. Корабът предпазливо се влачеше между блъсканите от бурята острови.

Късно следобед най-сетне подминаха последните скалисти островчета и моряците започнаха да гребат надалеч от брега към открито море. Носената от вятъра суграшица шушнеше по палубата.

Белгарат отиде до вратата, водеща към каютите, и извика:

— Ургит! Ела тук!

След малко кралят на мургите изкачи стълбите, стъпи на палубата и погледна страхливо магьосника.

— Не знаят ли твоите хора как да опъват такелажа така, че да могат да се движат срещу вятъра? — попита Белгарат.

Ургит го погледна неразбиращо и каза:

— Нямам абсолютно никаква представа за какво говориш.

— Дурник! — извика Белгарат.

Ковачът, който заедно с Тот ловеше риба на кърмата на кораба, не отговори.

— Дурник!

— Какво?

— Трябва да нагласим такелажа. Ела и покажи на капитана как трябва да се направи.

— Ей сега.

— Веднага, Дурник!

Ковачът въздъхна и започна да навива канапа на макарата. И точно тогава рибата клъвна и Дурник изкрещя ликуващо и засече. Огромната сребърна риба изскочи над водата.

Белгарат ядосано изруга.

— Аз ще покажа на капитана как да нагласи такелажа — каза Гарион.

— Че какво знаеш за това?

— Бил съм поне на толкова кораби, на колкото и Дурник. Знам как трябва да се направи.

Той отиде до носа, за да поговори с капитана, който стоеше и зяпаше бушуващото море.

— Трябва да отпуснеш въжетата от тази страна — обясни му Гарион — и да ги вкараш на другата. Идеята е платната да се обръщат така, че да хващат вятъра. След това вдигаш руля нагоре, за да компенсираш.

— Никой никога не го е правил по този начин — обяви капитанът непреклонно.

— Алорните го правят, а те са най-добрите моряци на света.

— Алорните контролират вятъра чрез магьосничество. Не можеш да използваш платната, ако вятърът не е зад теб.

— Просто опитай, капитане — каза Гарион търпеливо, после погледна широкоплещестия моряк и видя, че само си губи времето. — Ако не го направиш само защото аз те моля за това, бих могъл да убедя лейди Поулгара да го стори, като лична услуга.

Капитанът впи очи в него и преглътна с мъка.

— Как казахте, че искате да бъде пренагласен такелажът, милорд? — попита той с много по-благ тон.

Нагласяването отне около четвърт час. След това Гарион и колебливият капитан отидоха на кърмата и Гарион пое румпела от кормчиите и каза:

— Вдигнете платната.

— Няма да се получи! — измърмори капитанът, а после надигна гласа си до рев: — Вдигнете платната!

Макарите започнаха да скърцат и платната, плющящи на вятъра, запълзяха по мачтите. В следващия миг забумтяха и се издуха, поставени под ъгъл, за да хващат вятъра. Когато корабът се килна, Гарион дръпна румпела нагоре и носът запори силно надигащите се вълни.

— Не мога да повярвам! — възкликна капитанът. — Никой никога не е правил нещо подобно.

— Сега виждате как се получава, нали? — попита го Гарион.

— Разбира се. Толкова е просто, че не мога да разбера защо сам не съм се сетил за това.

Гарион имаше отговор, но реши да го запази за себе си. Денят бездруго беше достатъчно лош за капитана. Той се обърна към кормчиите.

— Трябва да държите румпела ей така, за да компенсирате силата на вятъра — обясни той.

— Разбрах, милорд.

Гарион остави румпела и отстъпи, за да наблюдава Дурник и Тот, които вече бяха изтеглили огромната риба на палубата.

Вече бяха далеч от брега и Гарион беше сигурен, че капитанът и моряците могат да се справят сами, така че отиде да се присъедини към групата в средата на кораба, наобиколила голямата риба на Дурник.

— Сега, след като я хвана, къде мислиш, че ще намериш достатъчно голям тиган, за да я опържиш? — тъкмо питаше Силк.

Дурник се начумери, но след миг се усмихна.

— Поул все ще знае какво да направи — каза той и пак почна да се възхищава на чудовището, лежащо на палубата. — Поул знае как да се погрижи за всичко.

Притъмняваше. Бавните големи вълни се разтягаха мрачно до бледата блестяща линия на хоризонта, която ги разделяше от дори по-тъмното небе. Капитанът пристъпи към тях във ветровития сумрак и докосна почтително ръкава на Ургит.

— Да, капитане?

— Беда, ваше величество.

— Какво е станало?

Капитанът посочи на юг. Половин дузина кораби се движеха с попътен вятър право към тях.

Ургит се намръщи.

— Малореанци?

Капитанът кимна.

— Мислиш ли, че са ни видели?

— Почти сигурно, ваше величество.

— По-добре да отидем да поговорим с Белгарат — каза Силк.

Съвещанието в каютата на кърмата беше напрегнато.

— Ще ни настигнат — каза Гарион. — Мисля, че би трябвало да обърнем на север поне докато не избягаме от полезрението им.

Старият мъж се взираше в дрипавата карта, която беше донесъл капитанът. После тръсна глава и каза:

— Не ми харесва. Този дълбок залив, в който сме точно сега, ще ни отведе в Горандско море, а аз не искам да се хванем в клопката му. — Той се обърна към Силк. — Ти си бил в Малореа няколко пъти. Колко добри са корабите им?

Силк сви рамене.

— Горе-долу толкова добри колкото този. Ангараките не са моряци като череките. Трябва да има някакъв начин да се спасим от тях. Малореанците са плашливи моряци, така че няма да опънат платната през нощта. Ако обърнем на север и вдигнем всички платна, ще ги изпреварим достатъчно, а когато стане тъмно, ще завием, като изгасим всяка светлинка на борда.

— Не можем да направим това — възрази капитанът. — Това е срещу закона.

— Ще ви напиша извинение, капитане — сухо каза Ургит.

— Прекалено опасно е, ваше величество. Ако се движим без светлини, можем да се блъснем в друг кораб в тъмното. Можем да бъдем потопени.

— Капитане — каза Ургит търпеливо, — има шест малореански кораба, които ни преследват. Какво си представяте, че биха направили с нас, ако ни хванат?

— Ще ни потопят, разбира се.

— Каква е разликата тогава? Ако махнем светлините поне ще имаме някакъв шанс. Продължавай, Келдар.

Силк сви рамене.

— Това е. След като изгасим светлините, продължаваме отново на изток. Малореанците няма да могат да ни видят и до утре сутринта няма да имат абсолютно никаква представа къде се намираме.

— Може да се получи — съгласи се Белгарат.

— Опасно е — каза капитанът неодобрително.

— Понякога дори дишането е опасно, капитане — каза Ургит. — Нека опитаме и ще видим какво ще стане. Това, което не мога да разбера, е какво правят малореанските кораби толкова далеч на запад.

— Възможно е да са мародери, изпратени да опустошават крайбрежието — предположи Сади.

— Може би — каза Ургит колебливо.

 

 

На сутринта не се виждаха никакви кораби. За закуска имаше риба. По предложение на Поулгара огромният улов на Дурник беше нарязан на парчета и изпечен на скара на слаб огън.

— Вкусна е, нали? — попита Дурник гордо.

— Да, скъпи — съгласи се Поулгара. — Много е вкусна.

— Казах ли ти как я хванах, Поул?

— Да, скъпи, но можеш да ми разкажеш отново, ако искаш.

Тъкмо приключваха със закуската, когато капитанът влезе и угрижено каза:

— Пак, милорд.

— Какво пак? — попита Гарион.

— Малореанци. Още една ескадра, пътуваща към крайбрежието на Ктака.

Лицето на Ургит побеля.

— Сигурен ли си, че не са същите, които ни преследваха нощес? — попита Гарион.

— Няма никакъв начин да са те, милорд. Това е по-различна група кораби.

Силк, който го гледаше с присвити очи, попита:

— Капитане, някога правил ли си съмнителен бизнес?

Капитанът хвърли кратък виновен поглед към Ургит и смутолеви:

— Не ви разбирам.

— Няма време за лъжливо благоприличие, капитане — каза Силк. — Ние сме се запътили стремително към средата на малореанската ескадра. Има ли някакви заливчета или тесни протоци, където можем да се скрием от погледа им?

— Не и по тази крайбрежна ивица, ваше височество. Но точно зад нас може да се мине през канала в Горандско море. Там има малък залив вдясно. Той е добре скрит от няколко рифа. Ако свалим мачтата, гъстите храсти там, мисля, ще ни помогнат да не ни забележат.

— Да тръгваме тогава, капитане — каза Белгарат кратко. — Какво е времето?

— Не особено приятно. Мисля, че можем да очакваме буря преди да падне нощта.

— Това е добре.

— Добре ли?

— Не сме сами в тези води — напомни му Белгарат. — Една хубава буря би трябвало да създаде работа и на малореанците. Отиди да дадеш заповедите, капитане.

— Как беше толкова сигурен, че капитанът знае за някое самотно заливче или тесен проток? — обърна се Ургит към Силк, след като морякът излезе.

Силк сви рамене.

— Ти налагаш данъци върху стоките по пристанищата, нали?

— Разбира се. Имам нужда от приходи.

— Е, един находчив човек със свой собствен кораб може да пропусне да спре на дока и да си намира скрити местенца, където да складира стоката, докато не намери купувачи.

— Това е контрабанда!

— Някои хора го наричат и така. Както и да е, според мен всеки морски капитан на света все някога се е забърквал в този бизнес.

— Не и мургите — настояваше Ургит.

— Тогава как си обясняваш, че твоят капитан знае идеално място, където да се скрием, на не повече от пет левги от настоящето ни местоположение? И вероятно знае още стотици като него.

— Ти си абсолютно корумпиран и противен човек, Келдар.

— Знам. Обаче контрабандата е много доходен бизнес. Би трябвало да се позамислиш дали да не влезеш в него.

— Келдар, аз съм кралят. Бих обирал самия себе си.

— Довери ми се — каза Силк. — Малко е сложно, но мога да ти покажа как да започнеш нещата така, че да си в състояние да припечелиш, и то доста.

Корабът се завъртя и всички погледнаха през прозорците. Вдясно се виждаха половин дузина червени платна — съвсем мънички в далечината.

— Има ли някакви гролими на борда на тези кораби, Поул? — попита Белгарат.

Очите й с цвят на лавандула за момент се замъглиха, след това тя прокара ръка по челото си и отговори:

— Не, татко. Просто обикновени малореанци.

— Добре. В такъв случай не би трябвало да имаме особени затруднения, криейки се от тях.

— Бурята, за която спомена капитанът, идва точно зад тях — каза Дурник.

— Тя няма ли само да ги накара да забързат към нас? — попита Ургит нервно.

— Не — отговори ковачът. — Сигурно ще се обърнат с носове към вятъра. Това е единственият сигурен начин да се спасят.

— Няма ли и на нас да ни се наложи да направим същото? — попита Ургит.

— Те ни превъзхождат с шест към едно, братко — изтъкна Силк. — Ние ще трябва да опитаме другояче.

Напредващата вълна от тъмнина, която се движеше с идващата буря, погълна червените платна и бързо започна да се приближава към крайбрежието. Вълните растяха все по-високи и корабът подскачаше и се мяташе. Корпусът му пращеше и стенеше, а високо горе се чуваше бумтенето на платната. Изведнъж зловещ стържещ звук, идващ от средата на кораба, накара Гарион да скочи.

— Този идиот! — възкликна той и грабна наметалото си.

— Какво има? — попита Сади изплашено.

— Опънал е платната докрай! Ако мачтата не се счупи, ще потънем! — Гарион, изхвръкна от каютата, изскочи на палубата и изкрещя: — Капитане!

— Да, милорд? — едва се чу гласът на капитана.

— Скъси платното! Гротмачтата започва да се откъсва.

— Невъзможно, милорд — запротестира капитанът. — Моряците ми не могат да свият платното в такава буря… а и вече стигаме. Остава да заобиколим само тези скали и…

И в същия миг ужасен порив на вятъра ги тласна право в скалите и се чу пукот на строшени дъски. Бяха заседнали.