Кирил Христов
Тъмни зори (32)

XXXI

Никога на Асеня не се бяха видели тъй дълги часовете, както при това чакане на трена за София. Капнал от умора да ходи насам-нататък по палещото още от сутринта слънце, той понякога сядаше да си почине на пейката под станционния часовник; но не минаваха и няколко минути, пак ставаше и почваше да ходи.

Колко мила, колко скъпа му бе сега Младена — и в светлината, с която му озариха живота мъдрите думи на Божилова, и в безизходната скръб, която бе сполетяла тази жена. О, той сега ще намери думи, ще намери начини най-първо да я утеши, а после да й даде всичко, което би й от малко-малко направило приятен живота. Как добър, как нежен, как предан ще бъде той. Как безутешно ще плаче с нея, додето със сълзите изтече от душите и на двамата отровата на скръбта. Еднъж само да дойде тренът, еднъж само да го понесе за София.

И ходи пак ту надлъж по линията, ту встрани по полето, а минутите вървят тъй бавно, като същински охлюви.

Но ето най-после влакът се зададе. Асен тъкмо вървеше натам, отдето той трябваше да дойде, без да забележи, че се бе отдалечил доста много от станцията. Като видя на срещния завой локомотива, той се обърна и хукна назад. Тренът прехвуча край него и се спря на станцията. Асен тичаше с все сила по слънцето, макар да знаеше, че има време и че ще свари да се качи. Той стигна потен и запъхтян и тъкмо огледваше вагоните и диреше де да се качи, пред него изпъкна като изпод земята баща му.

— Къде отиваш, Асене? — попита го той някак не така, както обикновено му говореше.

— В София, тате — отговори момъкът, сепнат и видимо объркан.

— Де ти са другарите?

— Оставих ги в Костенец над водопада. Не ми е добре, та…

— Но ако не ти е добре, защо не се върнеш на баните? Какво ще правиш в София?

Асен не знаеше що да отговори. Мина му през ум да каже, че ще се прегледа при някой добър лекар, но той не умееше да лъже.

— Значи другарите ти и Божилов са в Костенец? — запита го баща му, сякаш се съмняваше, че това е така.

— Да, тате, те оттам направо ще отидат в Долна Баня и нататък към Самоков — отговори Асен някак зачудено, дето баща му като че не му вярва.

— Добре, качвай се тука, и аз пътувам за София.

Те се качиха и седнаха един срещу друг. В купето нямаше никого. Бащата опря внимателен поглед о сина си и видимо след като помисли по какъв начин да му каже онова, което отиваха да вършат, той заговори:

— Ти знаеш, че бях решил още преди две години да те заведа във Франция, там да свършиш гимназия; но майка ти не искаше да те мисли толкова далеч, та затуй се задоволихме със София. Сега решихме поне последната година да прекараш във френска гимназия. Това ще ти бъде от голяма полза и в университета. Вярвам, нямаш нищо против.

На Асеня се зави свят, но той отговори колкото е възможно по-спокойно:

— То се знае, тате.

В купето влезе непознат пътник, пара^[1] на стария Господинов. Той веднага се разприказва, че талигарят, който го карал от Долна Баня, бил пиян, че конете му били слаби и едвам стигнал. Старият Господинов му отговаряше от приличие с по няколко думи, но щом тренът тръгна, той, за да се отърве от досадния бъбрица, направи вид, че иска да спи. Същото стори след него и Асен. Като нямаше с кого да се разговаря, новият пътник излезе в коридора навярно да дири компания; но, вижда се, не намери, върна се, натъкми се и той да спи и наистина бързо-бързо захърка.

Тогава Асен отвори очи и почна да разглежда лицето на баща си.

Ясно бе, че той не спи, а мисли. Лицето на спящ човек е тъй неизразително и глупаво — колко пъти е забелязвал това. Но какво мисли той? Очевидно случило се е нещо, което е извикало това ненадейно пътуване тутакси след него. Изведнъж в главата на Асеня светна и той се почуди как не се е сетил още първия миг. Изчерви се от вълнение. Обхванаха го най-различни чувства: срам, страх, гняв към баща му, към своите му.

„А, така! — мислеше си Асен. — Получило се е навярно писмо за мене от Младена и вие не сте се стърпели да го не отворите, щом сте забелязали, че почеркът е женски. Жалки хора! И как не ви бе грях да четете онова, което тя ми пише навярно с разкъсана душа? Не, вие дори сте почувствували негодувание и омраза към нея! Уверен съм! О, какви бездушни простаци били онези, на които дължа живота! Какво добро са могли те да ми дадат? Не съм ли и аз като тях? Ще ме води във Франция! Представлявам си аз какво сте разговаряли, преди да «решите», че трябва да ме тикнете в някой френски интернат като в затвор!“

Асен гледаше с такава злост баща си, щото изведнъж му мина през ум, че той може да почувствува погледа му, да отвори очи и да му заговори. Момъкът се изплаши от тая мисъл и зажумя: той сега не би желал нищо да говори с баща си.

„Но защо ме запита на два пъти дали другарите ми са в Костенец?“

По цялото му тяло мина гореща вълна; челото му обля пот. Той отгатна — и още по-голямо отвращение изпълни душата му.

„Каква мизерия! Той си е помислил, че писмото на Митка е скроено, поръчано от мене, за да имам оправдание да отида в София; че всъщност никаква екскурзия няма!“

Беше му тъй противно да гледа широката пълнокръвна фигура на баща си, че той не отвори очи дори до София. В главата му трещяха колелета; мислите му за своите бяха все в тоя ред, все по-мрачни и зли. И като рефрен често се преплиташе:

„Съдба! Едвам ми светна пред очите, едвам Божилов ми даде нормален поглед на живота, ето ти пак всичко се тъй страшно обърква — и то от кого!“

Стигнаха в хотела. Старият бе забелязал жлъчния и мрачен израз на лицето на своя син и взел бе решение да не го оставя да се отдели ни миг от него.

„Ще му мине, ще му мине! — мислеше си той. — Но дотогава и дебелият край може.“

— Ти ще ме чакаш тука, аз ей сега ще се върна.

Асен разбра де ще отиде баща му и бурен гняв му изпълни душата. Но той не можа да намисли що да отговори. Старият си изтълкува обаче по друг начин неговото мълчание: не обещава да бъде послушен, да го чака.

— Чуваш ли какво ти казвам? — запита той грубо.

— Чувам. Ще те чакам — отговори сухо Асен.

При все туй баща му, като излезе, завъртя ключа и го измъкна. Бесен от гняв, момъкът се спусна и изчука на вратата.

— Тате! Тате! — викаше рязко той.

Ключът пак се пъхна и вратата се отвори.

— Аз ти казах, че ще те чакам, и ти трябва да ми вярваш. Ако ме заключиш, ще се хвърля от прозореца.

В лицето му и в гласа му имаше толкова решителност и твърдост, че старецът отстъпи.

— Добре, вярвам ти на думата.

Той излезе, без да заключи.