Кирил Христов
Тъмни зори (12)

XI

Двата дни на почивка бързо минаха и на третия Асен отиде на училище. Съучениците му, които го обичаха, макар почти към всички той да бе твърде въздържан, отбягвайки интимности, го посрещнаха с едно шумно и радостно „Ооо!“ Те бяха се научили от Митка, че е болен, и днес някои се канеха да отидат да го видят. Приветливо усмихнат, той си седна на мястото и тутакси биде заобиколен от купчина по-близки другари, които го заразпитваха какво му е било.

— Дребна работа. Обикновена простуда.

— Добре си цъфнал…

— Сякаш си прекарал някоя тежка болест.

— Уплашил се е от умрелия — обади се Бръснича. — Не ти ли побаяха на пепел?

Балджийски, когото учителят по френски език пращаше да продава вакса, и още неколцина капнаха от смях.

Скоро момчетиите се пръснаха по местата си, бързайки всеки да прегледа урока за първия час. Останали сами, Митко каза на Асеня:

— Божилов вчера пита за тебе.

Божилов! Любимецът им — учителят по философските предмети.

— Тъй ли? По какъв случай? — отговори Асен, живо заинтересуван.

— Така… Като забележи, че те няма, запита да не си болен.

Асен гледаше със страхопочитание на Божилова не само защото тоя бе най-вдъхновеният български поет, но и защото е първият българин, който заговори открито, без византийски усуквания, за любовта; който свали маската от лицето на българската поезия и с това стана неизказано мил на младежта, а ненавистен на благонравните развратници. Уважението и обичта на Асеня към Божилова днес бяха още по-големи, защото той смътно чувствуваше, че в писанията на този поет все ще да има обяснение на състоянието, което той сега преживява, но че то трябва да е затулено някъде и той преди не го е забележил, че и ако няма, никой друг не е в състояние да му помогне да разбере себе си така, както би могъл да стори това Божилов. Сега от факта, че Божилов запитал за него, той се почувствува необикновено поласкан. Това го издигаше в собствените му очи, и то в едно време, когато той се чувствуваше тъй паднал. Но радостта, че е обърнато внимание на него, не заглуши оная мъчителна раздвоеност на чувствата, от която Асен изнемогваше през последните дни; непреодолимата обич към Младена и в същото време отвращението от половата близост, която бе имал с нея.

Влезе учителят по физика, един къс и смешно изпъчен господин, когото наричаха Баничаря, защото, когато вървеше, изглеждаше като че носи опряна на корема си невидима табла с банички. Учителят беше дотегливо глупав човек, който в един час бе в състояние да убие интереса у най-любознателните момчета към предаваната от него хубава наука. В класа настана отегчение и сънливост. Никой не слушаше преподаването. Асен, който седеше с Митка на един от двата странични чина, отдето се виждаше в профил целият клас, зяпаше другарите си, погълнат в своето тежко душевно състояние. Отпреди няколко минути нему му бе хрумнала една странна мисъл: да се помъчи да разбере от израза на лицата преживявал ли е някой от другарите му онова, което той преживява.

Ето Пъпеша, едно дребно момче с жълто дълго лице, с профил на маймуна. Какви ти любовни истории с него! Та Пъпеша го мързи да говори и да се подвижи. Ето до него Йотич, македонче, което, от желание да мине за нещо по-особено от българчетата, е приело сръбско окончание на името си. То е щръклесто неспокойно момче с изпъкнали очи и грозен крачест ход. Ръцете му са винаги влажни и треперят като на афионлия. Той пуши много, пък се и напива. Асен го видя еднъж страшно пиян в отделната стая на една от ученическите гостилници край гимназията. Възможно е в таквоз състояние него да са водили в публичен дом; но едва ли това после го е измъчвало. По-скоро той би съжалявал, че не може всеки ден да е там. А от невъзможност това да бъде така, дали той не я кара като своя другар Маринодолски, който бе отишъл да се изповяда на класния си учител, след като почти на цял клас бе разправял, че не могъл да се въздържа… Ето го тоя умник със сънливи очи и подпухнало лице; нему и сега надеждата да се отърве от опасния порок, който го идиотизирва, не е в силата на собствената му воля, а в състраданието на съучениците му и на класния учител. Той беше преписал скритом из ръкописите на един свой сродник лекар няколко таблици за половия живот на учениците, а също и някакви бележки за бъдещо съчинение върху тия материали. В една от таблиците бе отбелязано, че повече от седемдесет и пет процента от последните класове на гимназиите, по самопризнание пред училищните лекари, били като Маринодолски, а в плана за съчинението имаше тия думи: „Наказание на природата спрямо ония, които отиват против нея. Морална и интелектуална тъпост. Редица осакатености на характера. Психология на старите девственици“ и прочие. Маринодолски показваше това на всички, сякаш за собствена утеха, и особено обръщаше внимание на графата, дето бяха посочени подобните нему.

Асен си спомни подробностите на една книга върху половите извратености, която бе му направила дълбоко впечатление, бе го потресла; и почна да проверява по лицата кой от другарите му се отдава на тъй разпространения порок и кой живее целомъдрен живот. Това не бе трудно. Не само за Маринодолски се знаеше. Мнозина открито се подкачаха и косвено или пряко се изповядваха. Знаеше се за редица двойки и дори тройки, които ходеха да учат заедно в парка зад Орловия мост и какво не вършеха там. Той самичък еднъж бе заварил двама от съучениците си в едно затулено кътче на парка; те първом се прикриха, а после продължиха някак демонстративно удоволствието си, без да бъдат в състояние да се спрат, с изпъкнали очи и напрегнати червени лица, очевидно уверени, че той ще дойде при тях. Но когато Асен бързо-бързо отмина, те се изсмяха цинично подире му. Той погледна сега към тях. Те седяха един до друг на последния чин. Янко Желязков бе грамадно мургаво момче с пъпчиво лице и тъп блуждаещ поглед, а Петко Семерджиев — сухо, дълго, жълто, с бледорозови петна по страните. На Асеня и сега се стори, че те вършат нещо срамно под чина, и в душата му се подигна неизказано отвращение. В класа наистина се разправяше за тях, че и във време на час „правели мръсно“, както шеговито се изразяваха с езика на децата от първоначалните училища. Той отвърна поглед от тия сладострастни скотове и го спря на друго лице. Кольо Бенчев е едно бяло-розово момче, всякога хубаво облечено и със златно кордонче на часовника. То винаги е обръснато и някои казват дори, че се пудрело и червело. На вид него би взел човек за богатски син, а всъщност той няма баща и майка му бе перачка. В класа се разправяше, че къщата, дето живеел, била пълна с проститутки. Той сам имаше някаква прилика с такъв род жени; даже миришеше на един особен парфюм, който напомняше за леки жени. Него всички смятаха за мъжка проститутка; даже знаеше се, че някои в класа, хе още преди четири-пет години, му купували бонбони и го водили в редута при Семинарията. Гнети ли го Бенчева тоя мръсен живот? Съвсем не! Какъв весел и щастлив е той. Асен откъсна с потрес поглед от него и го спря на две съседни нему момчета по-отсам, на двамата Тодоровци, Доньо и Петър. Те не са братя, ала без да си приличат физически, имаха нещо много общо в израза на лицата. С пригладени коси като на бръснарски чираци, с някакви копринени шарени кърпи на вратовете, с модрини под очите и големи пъпки по челата. Техните любими разговори винаги бяха в коя кръчма снощи са играли карти, в кое забутано увеселително заведение са били. Изстисквайки по някоя набрала пъпка, те разправяха, че ходели редовно всеки месец на публичните, напирайки особено на думата „редовно“. Бръснича ги подкачаше:

— Ами какво правите през другите дни на месеца?

И прибавяше едно изразително движение на дясната ръка, подмигвайки лукаво. А те се хилеха и си изстискваха пъпките. Това бяха момчета по-вулгарни дори от слуги в публичен дом — и по вид, и по онова, което говореха, и дори по самия характер на гласа си — груб, див, без една дълбока или нежна нотка.

Колкото повече мислеше за живота на своите съученици, за пороците, които ги унищожаваха, крито ги превръщаха в тая прекрасна възраст на негодници във всяко отношение, Асеню ставаше толкова по-тежко. Най-сетне той се досети, че не са само тия в класа, които му спират вниманието. Наистина те, никаквиците, бяха много повече, както във всяко човешко общество; но нима между тях нямаше и чисти, хубави души? Даже по-добри от него! Ето например Иван Илиев — тоя възторжен момък, който е в състояние да плаче от умиление над една хубава страница. Какви възвишени разговори е имал той с него за поезия и музика! Те прочетоха заедно Лермонтова, опиянени от изкуството на гениалния поет. В техните беседи и препирни не е пробивал нито един цинизъм. Че Иван живее въздържан целомъдрен живот — Асен не се ни най-малко съмнява. Но изведнъж той се запитва: дали не го измъчва това и как се би чувствувал той, Иван, на негово място? Ах, да би могъл да му се открие! Ето и Боримечката, дебелият и весел Христо, който чете на глас тъй хубаво — по-хубаво от много професионални артисти — и знае голяма част от Хайне наизуст. Той наистина покръшква малко, тича подир една гимназистка, обаче върши това тъй мило и с толкова чистота! Дори когато каже някоя по-пикантна шега, то е казано с вкус и в него няма нищо вулгарно. А Митко? Може ли да има по-голяма чистота от неговата?

Асен спря поглед и мисъл още върху няколко добри момчета и изведнъж се досети, че във всичко това няма нищо таквоз, което може да го облекчи. Едните бяха животни, които никога не биха се съкрушавали за работи, що тъй дълбоко мъчат него; които даже биха се радвали, биха тържествували, биха се гордели; които биха се гаврили с Асеня, ако знаят какво го мъчи. Другите пък още не бяха поставяни в изкушение, не бяха се озовавали като него, от невиделица, в таквоз положение, по-трудно от което, чинеше му се, не може да има. И Асен почувствува някаква завист към тях, невинните, чистите, какъвто и той бе преди няколко дена. Момчето опря глава на ръка и въздъхна тъй силно, щото Баничаря прекъсна монотонното си преподаване и го загледа. Класът трепна от унеслата го дрямка и също се загледа натам, където гледаше Баничаря. А Асен стоеше все още с подпряна на ръка глава и захласнат в своите мисли.

— Господинов Асен, кажи последните ми думи! — рече Баничаря, пъчейки се.

Асен скочи, като че бе ненадейно събуден от дълбок сън. Раздаде се несдържан смях от множество гърла.

Момчето гледаше смаяно и червено като божур.

— Ти дремеш, а?

— Не, господин преподавателю! — отговори изплашено.

— Как не? Не видях ли аз?

Класът притихна мрачно. Само Балджийски се изкиска пак.

Баничаря взе класната книга и писа забележка на Асеня, че спял във време на преподаване.

— Седни си. Можеш пак да спиш.

— Господин преподавателю, аз не съм спал! Моля ви да ми повярвате. Виновен съм, че не внимавах, но не съм спал!

— Не възразявай! Седни! — изкрещя учителят.

Асен си седна, обаче в душата му бе такъв бурен гняв, какъвто никога не беше изпитвал. Той чувствуваше нужда да вика, да тропа с крака, да ругае, да неистовствува и едвам се въздържаше.