Кирил Христов
Тъмни зори (10)

IX

След няколко часа добър здрав сън, несмущаван от никакви съновидения, Асен биде събуден от една приятна мокра топлота по цялото тяло, но без да може напълно да се опомни и оставайки още в просъница.

Той видя най-първо в отсрещния кът стария образ на Божията майка — останал от баба и дядо, — пред който гореше кандилце и пръскаше дълги черни сенки из стаята. Асен малко по малко се досъбуди и се огледа наоколо, без да мръдне и без да издаде глас. На софата, недалеч от леглото, седеше Младена. Светлината от кандилцето падаше право върху лицето й и той изведнъж забележи, че тя не дреме, а гледа замислена пред себе си. Асен спря поглед на ефектно осветения й профил и изведнъж му стана тъй мъчно, дето това утро е допуснал в душата си недобри чувства за тази жена; дето е посмял за миг да я сравнява с ония на трапезата след погребението. Каква възвишена красота лъха от лицето и от цялата фигура на Младена! Той неволно погледна към Божията майка, сякаш правеше сравнение и искаше да установи някоя прилика. Кой не би бил честит, безкрайно честит от обичта на тази жена? А защо при все туй му е тъй тъжно и тъй срамно на душата? Ето, той се бои да шавне, за да не го погледне тя. Нему се струва, че не ще може да издържи погледа й, че ще се провали вдън земя. Защо? Ах, как хубаво щеше да е да ги нямаше преживяванията на миналата нощ! Спомените за безумствата на плътта пак почнаха да го измъчват като миналото утро; той отново почувствува нужда да стане тихичко и да избяга оттука. На момчето се виждаше така недостойно за хубавите чувства към тази жена онова, що бе извършено миналата нощ. Но наистина ли е то нещо тъй лошо? Ако е така, как при все туй на лицето на Младена се отразява такваз чистота? Не, очевидно тука има работа, която той криво или непълно разбира. Трябва здраво да се размисли; трябва и да се прочетат повече книги. Но какви? Кой ще му ги посочи? Той наистина е чел много прочути романи от сърцеведци с всемирна известност. Там все за любов, за полови работи се разправя, и то така, като че няма нищо по-важно и по-свето от тях. Но Асен напразно се помъчи да си спомни някой такъв случай, който напълно да отговаря на неговия и който би му помогнал да уясни и нареди мислите си. Страшното бе това, че момчето нито успяваше да сподави мъчителното чувство на мръсота от извършеното миналата нощ, нито пък можеше да не се остави всецяло на въздействието на красотата, което идеше от тая жена. Ненадейно му хрумна една нова мисъл: може би тя само ще му помогне да проникне в същността на преживяното. И отправеният му към нея поглед изрази такава топла вяра! Младена, сякаш почувствувала го, изви глава към него.

— Ти си се събудил! — каза тя и скочи.

— Да, како Младено.

— Много спокойно спа. Това е на добре. Уу, страшно си се изпотил — прибави Младена, като сложи ръка на челото му. — Хайде сега бързо-бързо да се преоблечеш. Изпотиш ли се така още еднъж, утре ще бъдеш здрав.

Дрехите за преобличане бяха готови на един стол. Додето той, стеснявайки се, диреше да възрази нещо, тя — заета всецяло с новото нещастие, което бе влязло в къщата, и държейки все още заключен в душата си смута от нощешната самопроизволна експлозия на пола й сръчно го разви от чаршафа, натежал като олово, ожули го с една рунтава кърпа за лице и му нахлузи ризата на главата. Всичко това бе направено тъй естествено, тъй мило, че Асен не намери ни най-малък повод да помисли нещо лошо. Напротив, сърцето му бе пълно с такава топлота, че искаше му се да хване малките топчести ръчици на Младена, да ги целува, да ги целува и да ги тури под гушата си. Но той не посмя да стори това.

Когато отново биде огънат в сухи дрехи, Младена седна на предишното си място и рече:

— Хайде сега гледай пак да заспиш. Аз ще почакам, дано още еднъж се изпотиш.

Асен възрази стремително:

— Това не може, како Младено! Аз да спя, пък ти цяла нощ да ме пазиш! Та не съм тъй тежко болен! Ето на, никъде вече не ме боли! Мене и без туй ми е мъчно, дето толкова часа съм спал, без да знам, че ти се наказваш…

— Виж го ти! — прекъсна го Младена. — Ако не съм тука, нали, както си запотен, може да се отвиеш и още по-зле да настинеш?

— Няма да се отвия аз! Дете ли съм!

Младена се усмихна.

— Само децата ли се отвиват насън?

— Каквото ще да е, това не може да бъде! Ти ще идеш да си легнеш, че утре рано ще те събудят. Хайде, како Младено, моля ти се. Ако не отидеш да си починеш, аз не ще мога вече да заспя — рече той и в гласа му затрепна толкова нежност, че тя не можа да му откаже.

— Добре, ще ти забода завивките с безопасни игли и ще си отида.

Асен се съгласи, умилен все повече от грижите на Младена. Тя отиде в стаята си и тутакси се върна. Като се пресягаше да забоде завивката откъм стената, гърдите й се почти докоснаха до неговите и той усети оня топъл лъх на младо и здраво тяло, който го бе докарал миналата нощ до такива безумства. И чудно! За миг му се поиска Младена да го помилва и целуне; обаче тя се изправи, пожела му спокойна нощ и си излезе. И още по-чудно! Нему едновременно му стана и мъчно, че тя се отдалечи така, и леко, че не се повтори нищо от онова, което от вчера му тежеше като някое страшно нещастие. Увеличаващата се под завивките му влажна топлина отново почна да му навява дрямка. Кандилцето мигаше приспивателно, Божията майка го гледаше с толкова кротост и благост и изпълваше душата му с най-хубави чувства за Младена. Една сладка леност бе обхванала цялото му тяло. Без да може да мисли за нещо, което го вълнува и разсънва, той неусетно пак заспа.

И чу един безкрайно нежен глас, който му говореше нещо, що изведнъж не можеше да се разбере.

— Какво? — запита той в просъница, подчинявайки несъзнателно гласа си на музиката на гласа, който звучеше в ушите му.

— Ще трябва пак да се преоблечеш, че цял си вир-вода.

— Сега, како Младено! — досъбуди се той.

Кандилцето бе угаснало, но през хасените завески на прозорците белееше. В стаята бе предутринна дрезгавина.

— Как се усещаш?

— Никъде не ме боли, како Младено. Искам да стана.

— Това не може!

— Но аз съм съвсем здрав!

— Да, виждам. Все пак след такива парила трябва пазене. Днес и утре ще полежиш. Нали ще ме слушаш?

— Да — отговори той тихо и я погледна с цялата си детска душа в очите.

Тя му помогна да се съблече, отърка му пак гърба и гърдите със суха кърпа, доде хубаво се зачервят, облече го, зави го и грабна мокрите дрехи да ги изнесе.

— Да знаеш колко ми е мъчно, че се отрудваш…

— Ще се разсърдя, ако говориш така! — прекъсна го тя. — Отрудила съм се била!

Той си подаде малко ръката изпод завивката, улови нейната и я притисна до устните си.

— Благодаря ти! Много ти благодаря!

— За нищо, за нищо — отговори тя, измъкна си ръката и бързо излезе.

Нему му стана пак странно, че тя не го помилва с меката си ръка. Тоя път това го натъжи. Той не беше както преди благодарен, че тя си излезе така. Даже смътно съжаляваше, че не му забоде пак завивката, за да се наведе през него. И мисълта му се заплете безконечно в тия чувства.

Откъм кухнята дълго време се чува объркан говор на жени. Най-после Младена влезе, облечена в черно, и каза:

— Ние отиваме на гробищата. Ще заключа външната врата. Който и да чука, да не ставаш.

Тя дигна завеските, отвори едина прозорец, от който лъхна пресен утринен въздух. В това време на вратата се подаде баба Васа със своята дебела забрадка и зад нея надзърна баба Ена.

— Е, как си? — запита баба Васа. — Видиш ли сега? Аз му викам „търпи“, а той „пари, бабо Васо!“. Гиди разгалено момче! Ама сега вече ще слушаш каквото ти кажа!

И без да чака благодарност, тя се обърна към Младена:

— Хайде, булка, да вървим, че закъсняхме!

Когато жените излизаха, на двора ги срещна докторът. Той бързаше да види тежко болното и изглеждаше важен и тържествен със своето лице и фигура на баритон във военна музика. И Асен чу през отворения прозорец как Младена му разправи, че го турили на парила и че той сега е съвършено здрав. Лекарят се разсърди.

— Доктор ще викате, а бабешки го лекувате! Додето не почнат да тикат такива в затвора — обърна се той към бабите, — няма да престанете да се бъркате в работата на докторите!

И се чу как той тресна пътната врата.

— Гледай го какъв е! — каза баба Васа обидена. — Яд го хвана, че болното е оздравяло. Не го е срам, бръмбарът му недни!

Бабите се разбъбриха сърдито една през друга.

На Асеня кръвта удари в главата. Тоя музикантин да се отнесе тъй грубо с Младена. Но защо той, Асен, не скочи, да му даде да се разбере? И не можеше да се успокои цели часове, чак додето се върнат от гробищата. Никога тъй дълго тая ясна детинска душа не е била омрачавана от толкова гняв.