Кирил Христов
Тъмни зори (1)

Предговор

Ето най-непотребното нещо в една книга — предговора, ако авторът може да се опре поне на един малък брой читатели, които биха го разбрали правилно. Сред народ като нашия, чиято просветеност се свършва с една най-обикновена, почти ненужна грамотност, съпрежена^[1] с наивна увереност, че щом можем да прочетем една книга, ние ще вземем от нея бездруго всичко, каквото тя ни дава — не онова, което сме в състояние да вземем, т.е. най-често твърде малко — предговорите стават необходими като всяко подпомагане на човек, започнал една работа с недостатъчно съзнание за своята неподготвеност. Поради това въпреки непреодолимо неприятното ми чувство към всякакъв род предварителни обяснения, които имат за цел да подготвят правилното разбиране на едно литературно дело, принуден съм да направя една почти унизителна концесия на българския читател, като му кажа няколко думи за тази си книга, преди той да отгърне първата й страница. В замяна на това ще искам те добре да се запомнят, за да не става нужда да повтарям, като кога човек се разправя с глухи.

Прочее трябва тутакси да призная, че никога не съм бил привърженик на оня формален, външен морал, който е тъй отвратителен, особено в изкуството. Романът „Тъмни зори“ претендира да бъде една във висша степен морална книга, но не в традиционния повърхностен смисъл на думата. Това не биха съгледали само хора, чийто очен ъгъл е много малък за цялото. Те няма да ме разберат, ако им кажа, че аз не мога да прескоча ония неща, които биха засегнали тяхното византийско целомъдрие — често по-нечисто от самия порок, без да осакатя цялата си работа. Те нито подозират, че човечеството — особено по-слабата му половина — дължи своята глупост най-вече на ония полови прояви, около които мисълта и приказките на повечето хора се въртят всеки ден, всеки миг, но за които никой не желае, не може да търпи да се пише, макар да не е мъчно да се разбере, че най-опустошителен с недъгът, който най-грижливо се притулва, понеже самото му криене от повече хора показва широките му граници. Но не за тях — лицемери, които всъщност търпят и вършат в живота най-големи чудовищности, стига само тия да не бъдат вадени на показ — написах аз „Тъмни зори“, а преди всичко за себе си, за насладата от процеса на създаване, и после за онези, които не смятат, че страшните крясъци на плътта трябва във всички литературни произведения да бъдат давани все в едни и същи познати гами; че проблемите на гърчещото се в нас животно, представени със средствата на изкуството, действували развращаващо — макар живописта и скулптурата да не държат никаква сметка за тоя смешен предразсъдък и да се развиват в туй отношение несравнено по-свободно от поезията.

Аз зная, че някои от най-известните в западните литератури романи, смятани от благонравните развратници за неприлични произведения, ще се видят може би твърде невинни неща в сравнение с „Тъмни зори“; зная, че в опасните (нека ги нарека тъй) глави на тази книга съм си позволил да избера положения, от които са се бояли и най-смелите изобразители на половия живот; зная също, че тя ще озлоби и ще извика отрицание най-вече у всички ония, на които всъщност ще бъде по един неотразим начин посочено, какво в своите тъмни зори не са разбрали вярно езика на природата и така са похабили за през цял живот хубавите заложби в себе си (без, за жалост, да мога им помогна да прозрат, да съзнаят, че именно това е една от главните причини, които са ги превърнали в блажени или зли маниаци — т.е. в хора, на които поради липса на големи съществености е отнета възможността да съизмерят себе си с околните си); зная, че именно те, които най-малко могат да съдят за полови въпроси, понеже нито са имали нужната за ценни наблюдения проницателност, нито разполагат със значителни преживявания (що важи това, дето почти всеки наивно смята, че каквото сам е видял и преживял в тая област, е най-многото, което може да се види и преживее — що важи то, когато комай за всекиго, макар за някои много късно, идва ред да се увери, че тъкмо в половите явления онова, което за едни е несъществуващо или изключение, за други е съвсем в реда на нещата?) — зная, че именно тия, минали с вързани очи най-хубавата част от пътя на живота, някак лично ще се обидят от книгата ми. Но в какво съм аз виновен? Или по-добре: кой им е крив? Та ако бихме се съобразявали с техните разбирания и вкусове или ако бихме се бояли от гнева на ония, чиято всестранна ограниченост ги прави вечна опозиция на всичко, на което не са свикнали, нима бихме могли да сторим и една крачка напред не само в изкуството, но и в живота?

И тъй, аз съм готов да посрещна хулите, които биха ми се отправили за „Тъмни зори“. Малка утеха може да бъде за мене това, че продължи ли да прозябава^[2] народът ни или си строши главата и изчезне, претопен от своите много по-съзнателни съседи — загуби се като толкова други тъпкали Балканския полуостров народи и като толкова милиони българи, потънали през последните векове в Румъния, Русия, Сърбия, Гърция, — ще дойде време чужди да подирят догде сме дошли, що сме оставили; все пак тогава стига за вечния покой на моя дух — да не бъде турен тоя роман между многобройните документи, с които би се установило, че българинът е бил хищник не само във всекидневния си, в обществения си и в държавния си живот, но и в литературата си.

Накрая смятам за уместно да обясня защо романът ми излиза в такъв мъничък формат. Естествено, аз бих желал да дам на книгата си един по-солиден външен вид и да не я печатам с вадиочи букви. Обаче организираните разбойници в страната, които не пожалиха и книгопечатането, налагат все по-голяма икономия на хартия. Ако са писани на народа ни дни, бъдещите поколения ще се удивляват как тия изроди безнаказано са вършили най-отвратителни престъпления, най-чудовищни предателства спрямо собствената си нация. Да спънеш, почти да унищожиш книгопечатането в един народ с неукрепнало съзнание, едва научил се да срича; да му отнемеш най-важното оръжие, писмеността му, като го подвъргнеш в средновековен мрак, в диво състояние — има ли по-добър начин за унищожението на тоя народ и могат ли и най-страшните му врагове да му направят по-голямо зло? Днес с непосилни жертви човек едва успява да публикува и една обикновена брошурка, а утре ще бъде невъзможно да се печатат дори и учебници, ако не се намери някой бащин и майчин да издигне бесилки за спекулантите с печатарска хартия — както и за много други злосторници.