Кирил Христов
Тъмни зори (30)

XXIX

Двамата млади приятели вървяха мълчаливо най-отдире. Митко се опита да завърже разговор с Асеня, когото той сега не само обичаше, но и боготвореше; нему ужасно се искаше да узнае какво са говорили с Божилова. Обаче Асен бе тъй блажено погълнат в себе си и тъй уклончиво му отговори, щото Митко намери за по-добре да не му дотяга с разпитвания, уверен, че по-късно приятелят му непременно ще му се довери.

Съзоряваше се, когато туристите стигнаха над Костенецкия водопад, който видяха чак като се надвесиха над него. Тежък стълб вода се хвърляше от влажни, покрити с кадифен мъх скали в тъмна пропаст и пълнеше самотията с глух подземен ехтеж. Високо над спрелите като омагьосани момчета виснеха, много напред от основите си, великански скали, готови сякаш всеки миг да се сгромолясат със страшен трясък. Нататък Родопите свенливо разкриваха своите пазви. Реката се спущаше с гръм, блъскайки се, обикаляйки или прескачайки на всеки миг скалисти прегради. От всички страни на нейния виещ се най-ненадейно път се спущат гористи непристъпни склонове, каменни стени, гигантски стъпала от скали. Всеки камък тука, от приоблачни висини до леглото на зелената пенеща се река, всяко дърво, всяка натегнала от елмази билка са наредени с толкова майсторство от върховния художник, че сякаш бе невъзможно да се промени мястото нито на най-малкото нещице.

Асен пристъпваше далеко зад своите другари, към които се бе присъединил и Митко и които след първото безмълвие от смайване шумно се радваха на вълшебната планинска природа. Той огледваше ту някоя чудновата скала, ту своенравен скок на водата, ту светлите камъни по дъното на зелените вирове. Тия несметни красоти, дето един художник на четката би могъл да намери работа за цяла вечност, сякаш бяха озарени сега от оная чудна светлина, която бе в душата му! Той никога, никога не бе се радвал тъй пълно, тъй от все сърце! Какво странно нещо е животът! Как от най-голям мрак и отчаяние се озова, благодарение на Божилова, по най-високите върхове на щастието! И в какво собствено се състоеше магьосничеството, което направи тоя чуден Божилов? Той всъщност му каза работи, които Асен вече бе премислювал приблизително така, и то не еднъж. Да, но той не бе сигурен дали те са прави и истинни, а ето на, мъдрият и много преживял човек го укрепи във вярата, че те са именно прави и истинни и че неговите страдания са неизбежни и полезни. И как леко направи това: без да го измъчва с разпитвания, прониквайки като върховен сърцеведец в тайниците на неговата душа. Благодарение нему в каква нова светлина му се явява сега Младена, как неизказано скъпа му е тя сега със своята беззаветна привързаност и как странно му е в тоя миг, че той е бил тъй сляп и тъй неблагодарен; че е вземал нейната обич като въздуха. Той се удивляваше как не се е замислювал, как не е искал да знае ще страда ли тя, или не, когато я остави. Тъй бездушно избяга той и тъй безразлично му бе какво ще изпитва тя; а сега толкова милост, толкова разкаяние, толкова угризения! О, той би желал да падне в нозете й и да плаче, да плаче, да плаче.

Митко се бе спрял на едно мостче на буйната река и очевидно го възчакваше. Ето, Асен е виновен и към него. Той взема и неговата любов като някаква, дан и не иска да знае, когато му причинява страдание със своята затвореност. Разбира се, невъзможно е всичко да му се доверява, но нали може да бъде по-внимателен, по-нежен?

Асен го приближи със сърдечна усмивка на лицето.

— Какви красоти! Да не може човек цяла вечност да се насити! — каза той:

Но Митко сякаш имаше наум нещо друго. Той му отговори:

— Беше ми изщукнало… Знаеш ли, че момиченцето на госпожа Младена е тежко болно и като че няма да го бъде. То може би дори вече е свършило.

— Какво говориш? — извика Асен с широко разтворени от ужас очи.

Митко се уплаши не по-малко от неговия вид и се обърка така, че го гледаше, без да му иде наум що повече да му каже.

— Та говори, човече! — изкрещя Асен. — Как узна? От какво е болно? Кога ходи?

— Два-три дена след твоето заминаване — захвана сплетено Митко. — Повече ти не се вестна никакъв, отидох да те подиря. Гледам на лътната врата: карантина…

— Господи, тая жена ще полудее!

— Да, страшно е. Единствено дете… Остава сам-сама на света.

— Но ти уверен ли си, че болното е безнадеждно?

— Така ми се видя по отчаяния и съсипан вид на майката. Тя излезе на вратата и ми каза, че ти си заминал. Беше разплакана.

Асен не можеше и не смяташе повече за нужно да крие своето вълнение. Нека Митко си мисли каквото ще — що му важи сега това? Той повтаряше все така объркан и отчаян:

— Какво нещастие! Какво нещастие! Тая клетница не може понесе такъв удар! Аз трябва тутакси да замина за София.

— Не прави глупости!

— Не, мили, ти не знаеш какво добро и благородно същество е тя и колко е измъчена! Колко е измъчена, бедната!

В гласа му имаше сълзи.

Митко бе покъртен и в очите му също светеха сълзи. Той мигновено разбра, че приятелят му е влюбен в тая прелестна жена, и в същото време се запита:

„А защо тогава тъй ненадейно избяга от София?“

— Но ти няма как да се върнеш сега. Какво ще си помислят и Божилов, и другите?

— Ще им кажеш, че съм се почувствувал недобре и съм се върнал. С кого не се случва? И това няма да бъде лъжа! — извика той. — Аз наистина не съм добре!

— Да.

— Сбогом, Митко!

Той му подаде сърдечно ръка и после тръгна бързо назад.

Когато Митко догони другарите си, които бяха избързали много напред в гънещата още във влажен полумрак теснина, и им каза, че на Асеня е станало лошо, та се е върнал, всички се учудиха, но като че никой на показа същинско съжаление, задето не ще е с тях. Макар да го обичаха, те ревнуваха Божилова, който особено днес бе отделил толкова внимание за Асеня.

Не знаейки истинската причина за внезапното връщане на момъка, Божилов като че някак неприятно бе изненадан от преголямата стремителност, с която, както той предполагаше, момъкът отива да изпълни съвета му, без чувство на въздържаност и мярка. Той запита няколко пъти Митка какво собствено стана на Асеня, но преданият приятел отговори с общи думи, без да смее да каже самата истина.