Кирил Христов
Тъмни зори (26)

XXV

На обяд Асен биде понахокан от баща си и майка си, задето е излязъл днес сутринта, без да закуси. Уж са дошли тука на поправка, а да стои гладен от вечерта чак до обяд, без да изпие дори чаша мляко. На какво прилича това?

Той трябваше да се оправдава. Излязъл бил за малко, доде закуската бъде готова, но намерил такива хубави места нагоре по реката, че не му се връщало. Говорейки това, той забележи, че сестра му, която изглеждаше днес малко по-бледна, се усмихна някак жлъчно, като че искаше да каже: „Знам аз защо рано-рано избяга! Теб ти е противно да ме гледаш, зло момче!“

Но той я стрелна с тъмен поглед и заключи оправданията си някак с патос:

— Нима сме дошли за тия прахоляци и вони? Или да гледаме пияни хора още от зори и да слушаме маанета?

Говорейки това, той се обръщаше и към сестра си и тя изведнъж разбра, че Асен иска да й каже: „Няма що, запазвам прилични отношения с тебе, защото би било безсмислица да огорчаваме старите, които нищо не биха разбрали от нашата свада.“

Тя сви ядно устни и си помисли:

„Той всички ни смята за паплач, като тая тука, която пълни баните.“

Додето обядваха, Тотка на няколко пъти се опита да го клъцне, но той тъй отблъсна нападението, щото тя се увери, че не може излезе наглава. Най-напред, взирайки се в карфицата, която бе си направил от една трънка, тя се подкачи:

— Каква е тая скъпоценност на връзката ти? Ти, който обръщаш гръб на хората и ходиш да другаруваш с камъните по реката, навярно знаеш…

— Съжалявам, сестро, че не зная — пресече я той любезно. — Мене ме интересува главно зоологията.

Тя се изчерви. Старите ги погледнаха, после се погледнаха помежду си и нищо не разбраха.

След малко, намерила какъв да е повод, Тотка пак се задяна:

— А вярваш ли в прераждането на душите?

— В какъв смисъл?

— В най-обикновен! Една човешка душа след смъртта…

— Разбирам. Да се посели в тялото например на едно животно. То би било безцелно връщане по един изминат вече път, от който всички следи са налице…

— Глупости — забележи майката.

Тотка пламна и сви червени устни.

Но не след малко тя не можа да се сдържи и пак се опита:

— Слушай, Асене, симпатични ли ти са хора, които имат голямо мнение за себе си?

— То зависи. Обикновено не. Защото именно такива хора най-често нямат никакви основания да мислят много за себе си. Но нима тебе би ти бил симпатичен оня свободен звяр, който би бил принуден да се облече в кожата на най-скромното и безобидно животно само за да не дразни с превъзходствата си?

Старите се спогледаха пак в недоумение, без да разбират нещо от онова, което се вършеше пред тях. Тотка стана и вместо да извика слугинята, улови се нервно сама да разтриба, мърморейки като на себе си:

— Ако на всеки въпрос ти би могъл да дадеш такъв отговор, съвсем не би било то…

Тя изведнъж се спря изплашена. Асен я погледна тъжно. Сестра му очевидно разбира, че той си троши главата над страшни въпроси и злорадствува. Доловила погледа му, нея я заболя, в сърцето й преля милост, тя сложи чиниите, които държеше, улови го с две ръце за пръснатите къдри, разтърси му главата и извика:

— Умник недни!

— Остави го ма, ще му изскубеш косите! — задърпа я за ръцете майка им.

Когато Тотка излезе, старата поиска да обясни нервното състояние на дъщеря си:

— Знаеш ли, Асене, струва ми се, че тя се коси, дето ти изчезна днес и цял предиобед не се вестна.

Асен се почувствува като уловен в примка.

Не можейки изведнъж да намисли отговор, който не би огорчил майка му и в същото време би му обезпечил свобода, той изглеждаше тъй объркан и притеснен, че баща му се видя принуден да се застъпи:

— Е, какво искаш от момчето? Да се върти тука по цял ден ли край вас, като готвите? Лук да ви реже, картофи да ви бели, това ли?

— Тъй било, лук да ми режел, картофи да ми белел! — обиди се майката.

— Ами какво? Ако искаш да му хване място почивката, остави го да си прави каквито разходки му са приятни и да си запълва времето както той намери за добре — продължи настойчиво старецът. — Асен не е дете вече и главата му е заета може би с по-важни работи, отколкото нам се струва.

— Ама какво казах? — смая се и се обиди още повече старата.

— Не се сърди бе, мамо — намеси се Асен и я погледна тъй умолително, че тя изведнъж омекна и взе да се оправдава:

— Баща ти все криво ме разбира. Лук да си ми режел, картофи да си ми белел! Че приказва ли се тъй? Като ти е приятно да се разхождаш, ще се разхождаш. Не си като мене, оттук до реката да не можеш да отидеш я. Аз само като те видя весел и засмян, стига ми.

Тя би се все повече вълнувала, ако старецът не я пресече:

— Нали знаеш, че след ядене трябва да си полегнеш? Ха ставай. И аз отивам да подремна.

Тя закрета към леглото, а той влезе в съседната стая. Асен се повъртя по чардака, па заслиза по стълбата. Долу срещна сестра си, която се връщаше от бакалницата с една голяма книжна кесия в ръцете.

— Къде хукна пак? Аз ходих да взема зарзали. Знам, че ги обичаш.

— Благодаря ти, Тоте.

— Чакай да ти напълня джобовете. Но с едно условие…

— Какво? — запита той мрачно, не обръщайки внимание на шеговития й тон.

— Искам да поговорим откровено… Не, разбира се, за мене!

— А за кого?

— За тебе, за кого!

— Не те разбирам.

— Обещаваш ли ми? Не сега, тия дни…

— Добре — отговори Асен в недоумение и все тъй мрачен.

Когато се разделиха и момъкът тръгна по реката нагоре, нему се искаше да върви, да върви, да върви между скалите и шубраките из пущинаците и никого повече да не види — нито чужди, нито свои.

Той стигна любимото си кътче — една голяма плоска скала сред реката, върху която падаше рехава сянка от лески; прескочи по два-три по-малки камъка и се обтегна върху нея, шеметен от своите мисли и от шума на водите.