Кирил Христов
Тъмни зори (21)

XX

Младена посрещна спокойно известието, че Асен заминава тутакси. Тя отдавна се боеше от часа на раздялата и отдавна бе се установила здраво на начина, по който трябва да го срещне: с въздържаност, с примирение, без бурни сцени, които биха измъчили и изплашили още повече момъка. Тя вярно бе отгатнала със силата на своята любов, че безмълвната скръб и подчиненост на волята на съдбата би я възвисила повече в очите на Асеня и направила я би по-скъпа на сърцето му.

Когато той й каза с прекъсващ се от вълнение дъх, че домашните му го викат час по-скоро да замине, и защо именно тя, не смеейки да дигне очи, за да не я развълнува неговият вид, промълви:

— Замини, Асене. Ти трябва да си починеш от усилената работа. Баните са навярно в някоя много хубава местност.

— Да — отговори той автоматично.

Чудно! Него не зарадва начинът, по който Младена посрещна известието, че заминава, макар страшно да се боеше от сцени. Той — още твърде млад и неопитен — не можа да проникне каква буря бе в Младенината душа, зад това външно спокойствие. И сърцето му изведнъж бодна въпросът: „Обича ли ме тази жена?“

Той се замисли.

„Няма ли тя тутакси да ме забрави? Не ще ли ме смени с другиго? Но какво ми важи това? Нали само едно трябва да ме интересува: да се избавя час по-скоро…“

Той се улови да нарежда нареденото си вече куфарче с някаква вцепенена съсредоточеност, а Младена, която бе пожелала днес да вечерят наедно, отиде в кухнята да приготви едно-друго.

Седнаха да се хранят. Младена гледаше пред себе си и се мъчеше да яде, за да не издава вълнението си. Асен също правеше вид, че се храни с охота, макар гърлото му да бе се стиснало и залъците да го деряха като късчета керемида. Той поглеждаше бегло към Славка, която бе страшно уморена, с дълбоки сенки под очите, и едвам дъвчеше, дремейки. Ненадейно в главата му се мярна мисъл, която препълни душата му със страшно отвращение:

„Нима не е почнала тъй рано и майката? Навярно! Защо да предполагам, че тя ще бъде изключение? Какъв смисъл има таквоз предположение? О, по-скоро, по-скоро далеч оттука!“

Той стана от трапезата.

— Рано е, Асене — каза Младена, дигна пръв път очи, погледна стенния часовник и после ги обърна плахи и влажни към момъка.

— Нищо от това — отговори той сухо, без да я погледне.

— Мамо, нали ще идем да изпратим бати Асеня? — разсъни се Славка.

— Не. Вие ще си легнете да спите — отговори рязко Асен.

— Искам бе, мамо — загали се Славка.

— Ти знаеш, че бати ти Асен не обича непослушни деца — смъмри я майка й и тя притихна.

— Защо ставаш? Храни се — обърна се момъкът към Младена със зъл поглед.

— Нахраних се, Асене.

— Така зер, нахранила си се!

— Да ти приготвя нещо за път…

— Няма нужда! Утре сутринта съм у дома. Я седни, че се хранете!

Младена седна послушно на трапезата, а Асен отиде в своята стая. Той се хвърли на леглото и се улови за главата.

„О, каква мръсота, каква мръсота! По-скоро, по-скоро далеч от тая къща! Такваз жена не заслужава обич! Нима тя е в състояние да обича? Та сърцето й е изхабено още от дете! Колко наивни са мъжете! Кой ли ще се радва след няколко години на Славка и ще я смята за ангел, за недокосната, а тя какво прави отсега! Сигурно това е в кръвта й! Сигурно и нейната майка, и нейната баба, и много, много тъмни поколения по-рано така отвратително са почвали… Боже, каква мръсота! И аз трябва да бъда приличен към тия хора, между които съм живял почти две години като слепец, без нищо да виждам и да разбирам. Но какъв смисъл пък би имала моята рязкост днес? То би било само признак на лошо възпитание. Не, аз ще целуна на майката ръка като на по-стар човек; ще трябва да целуна по главата и тая противна Славка — и никога вече да не ги видя! Това не е компромис, а едно обикновено човешко снизхождение към хора, които не разбират какво вършат.“

Той чу в коридора стъпките на Славка, която идеше в неговата стая, скочи изплашен, грабна си куфара и шапката, потири се вън и едвам не блъсна детето на вратата.

— Бати Асене, да ида ли за файтон? — каза тя, стъписвайки се.

— Ще се кача в отвъдната улица на трамвая.

На срещната врата се появи Младена, объркана, без да смее да го погледне.

Асен се насили да бъде колкото се може по-приличен, сложи куфарчето си до стената, сне си шапката и се приближи до Младена.

— Сбогом, како Младено. Прощавай, ако нещо съм сгрешил.

— Какво ще си сгрешил, Асене — бързо заговори тя и забравила се, святкайки с големите си черни очи, стисна силно със своята студена като лед ръка неговата гореща и влажна. После тутакси се сети какво бе решила и се отдръпна като опарена.

— Добър път — прибави тя — и добро виждане.

— Благодаря.

Асен се обърна към Славка:

— Сбогом, миличко.

Славка му пое ръката, целуна я, той се наведе, целуна бързо детето по главата, грабна си куфара и хукна към двора.

Нозете на Младена се подкосиха. Правейки последни усилия над себе си, тя излезе, спокойна на вид, подире му в потъмнялото дворче.

— Асене — викна му тя с един странен глас, като че заледен от спирано със страшно усилие над себе си вълнение, — ще ни пишеш ли как прекарваш там?

— Да, защо не.

— А ние със Славка да ти пишем ли?

— Ако ви е приятно… Сбогом.

— На добър час!

— На добър час, бати Асене!

Пътната врата хлопна и Асен почти хукна с куфара си в ръка.

Младена постоя няколко мига като шеметна от силен удар и с буца на гърлото. После хвана Славка за ръка.

— Хайде, чедо, да спиш.

— Мамо ма, защо бати Асен беше такъв?

— Какъв?

— Че не знам… — обърка се детето.

— Нали майка му била болна?

— А, затова…

— Ха събличай се по-скоро, че съм уморена.

Славка щом сложи глава на възглавницата и заспа.

Тогава Младена отиде в другата стая, захлупи се върху леглото на Асеня и даде воля на сърцето си, повтаряйки:

— Боже, защо ме наказваш?