Кирил Христов
Тъмни зори (28)

XXVII

Без да се сговаряли по-рано, като приближиха баните, те и двамата почнаха да стъпват така, сякаш се грижеха да изглеждат по-бодри и по-весели. Като да мислеха едно и също: имало ли би някакъв смисъл да се смути радостта на старите, от каквото недоразумение и да произхожда тя?

Посрещнаха ги с една усмивка, която бе собствено за Асеня и която би могла да се преведе с тия думи:

„Значи нашето момче се занимава с работи, които не всеки може! Много ни радва това, много ни радва!“

Но те не го обезпокоиха с разпитвания като сестра му.

Майката свиваше, разни неща за ядене в парчета от вестници и ги нареждаше на масата.

— Е, какво решихте? — закрета тя към децата си.

— Какво ще решим? Разбира се, трябва да отиде — отговори Тотка.

— Тъй си и мислех! Ето, аз приготвих някои, работи за път.

— Добре, че Тотка те е намерила — намеси се старият. — Аз задържах един файтон, който отиваше празен към града.

Тотка почна да им разправя как се е лутала, как го е съгледала да лежи на една скала сред реката, как е викала, но не се чувало от шума на водата, как е рекла да мине при него и как се измокрила и после сушила. В туй време Асен отича в другата стая да се приготви за път, та да не изпусне вечерния трен, че иначе няма да стигне. Той откачи новото си туристическо костюмче от сив ленен плат, което сестра му бе му съшила още първите дни и което той не иска нито еднъж да облече, защото го намираше твърде префърцунено. Сега го надяна и страшно го хареса. Уви на краката си спиралки от същия плат, нахлупи една жътварска широкопола сламена шапка, селско произведение, грабна си раницата и туристическата наметка и изскочи. Всички се развикаха, като го видяха, дори и баща му. Дрешките и шапката му отиваха превъзходно. Засмян, бодър, пъргав, той бе едно прелестно момче.

— Не щеш да го носиш, а? Видя ли? Дай тука раницата — каза сестра му, грабна я и взе да я пълни с едно-друго за ядене:

— Ами нали трябва да оставите място за един чифт долни дрехи — намеси се бащата.

— Има, има — отговори майката.

Когато всичко бе готово и Асен застана със задяната раница, старата заокайва:

— Хубави са тия екскурзии, синко, ама много ще се измориш; ще се съсипеш от път. Ходила съм аз някога на Рилския манастир, та зная какви балкани са.

— Нищо бе, мамо, ние по малко ще ходим.

— По малко ще ходите вие… Пръснете ли се еднъж като кози по скалите, не може ви никой прибра.

— Щом учител ги води, нямай грижа — намеси се старият Господинов. — Пък и може ли сам учителят му да го кани, че да не отиде. То добре пак, че писмото стигна овреме и че Тотка го намери; иначе и нему щеше да е криво, пък и нам.

— Е, то се знае, няма що — примири се майката. — Хайде, и ние ще слезем долу — каза тя, като видя, че Асен се готви за сбогом.

По чардаците и около баните нямаше комай никой. Бе още горещо и всички спяха следобеден сън.

Наръчаха му и дваж и триж да се пази да не простине, да се преоблича, като е изпотен, и да се храни добре. После майка му и сестра му го нацелуваха хубаво, той едвам се изскубна из ръцете им. Баща му бе по-сдържан, но и той тоз път бе се повече разнежил и вместо по челото целуна го по двете страни.

Тотка дълго маха кърпицата си. И след като файтонът се скри, тя още постоя и погледа нататък; после тръгна замислена назад.

Файтонът трещеше по каменистия път, друсаше страшно, но Асен нито забелязваше. Той бе сега погълнат всецяло от една-едничка мисъл: как ще погледне Божилова след онова, което бе писал, и какво ще говори с него. Колкото повече мислеше, толкова по-голямо безпокойство го обхващаше. Нему така се искаше да се изповяда на големия сърцеведец, да открие душата си — о, как бе мечтал той за това! — и да чуе целебните му думи; ето на, сега може да го направи, но го е тъй неизказано страх да не бъде жалък и смешен.

В трена той пак не можа да намери празно купе. Влезе в едно отделение, дето имаше само двама млади хора, очевидно мъж и жена. Те бяха седнали един срещу друг до прозореца и ядяха някакви плодове, що вадеха от една книжна кесия, която госпожата държеше. Бе притъмняло и лампата бе запалена.

Когато тренът тръгна, младата жена остави настрана кесията с плодовете и се премести на канапето при мъжа си, срещу Асеня. Момъкът, макар да гледаше през отворената врата към другата страна, забеляза, че тя почна да закача мъжа си и дори го целуна. Той и друг път бе забелязвал, че жените — па и мъжете — обичат да показват интимния си живот пред хора, и това винаги му се е виждало тъй просташко. Младата жена се разлудува, а почна да й отговаря и мъжът. Те се целунаха още на няколко пъти, без да се стесняват от Асеня; шушнеха си нещо, очевидно цинизъм, и високо и противно се смееха. Тям, ясно е, бе приятно, че има пред кого да покажат колко много са щастливи. Нещо повече: присъствието на трето лице ги възбуждаше до полуда.

Асен сне шапката си, сложи я на срещното канапе, направи вид, че се тъкми да спи, и затвори очи.

Целувките, джевренията на жената и циничните смехове ставаха по-несдържани. Двойката ликуващи животни настоятелно искаше свидетел на своето щастие…

Обаче Асен чу, без да отвори очи, че вън в коридорчето се спряха няколко пътници и почнаха да се разговарят. В купето утихна. Но след малко момъкът усети, че някой затваря досам него вратата и спуща перденцата. И почнаха се пак шумни мляскания, врясъци на човек, уловен за място, дето го е гъдел, и просташки смехове.

„Това е то най-голямото щастие за повечето хора — мислеше си Асен със страшна меланхолия. — И какво не биха сторили те, ако не се бояха, че кондукторът или някой кисел пътник може ненадейно да отвори вратата. Не че това би ги засрамило — о, не! Страх ги е да не им покажат, че тук не е място за тия работи. Но какво собствено ме интересуват мене тия хора? Ей, Асене, да не би лак да отидеш да прекараш нощта прав в коридора? Де направи и сега тая глупост!“

Вратата се отвори и се яви кондукторът. Той се обърна назад в коридора и каза някому:

— Ето, тук има не две, а пет места незаети. Заповядайте, господа.

В купето влязоха двама възрастни хора и седнаха до Асеня. Кондукторът провери билетите и излезе. Нововлезлите почнаха някакъв дълъг разговор за търговия. Възбудената двойка се умири. Жената седна пак насреща, за да не й заемат мястото до прозореца, взе кесията с плодовете и замляска.

Асен затвори отново очи и сега всецяло се съсредоточи на мисълта, която го тъй измъчваше. Но той не можеше да вземе никакво решение, защото не знаеше как ще постави работата Божилов. Колкото повече напрягаше ума си, толкова в по-голям хаос се озоваваше и толкова повече тревогата му и страхът му от предстоящата среща растяха. Изведнъж в главата му светна нова мисъл:

„Не е ли най-добре да се помъча да поспя, че да бъда с ясна глава и да знам какво приказвам.“

Той си спомни, че Наполеон, дори при най-съдбоносни сражения, е заспивал, додето прочете от едно до три. Това, че му дойде наум именно за Наполеона, го накара да се усмихне подигравателно на себе си: но все пак той направи усилие и сполучи да заспи.

— Баня — Костенец! — извика някой над главата му.

Асен скочи, грабна си нещата, без да забележи същите ли са спътниците му или други, и изхвръкна.

Вън бе светла лунна предутрина.