Кирил Христов
Тъмни зори (34)

XXXIII

Асен забеляза, още като се върна баща му в хотела, че се е случило нещо таквоз, което го е угнетило и измъчило. Той сега не беше зъл и рязък; нямаше нито помен от тъй ненадейно проявената преди час склонност към деспотизъм. Как го е посрещнала Младена, какво е говорил той, какво е отговаряла тя? Тъй страшно много го интересува всичко това!

Че старецът е нещо натъжен, Асен забележи особено на вечеря. Баща му не бе голям чревоугодник, но все пак обичаше да си похапне сито и когато се хранеше, биваше обикновено съсредоточен, усложнявайки удоволствието си. А сега посягаше някак автоматично и ясно бе, че не знаеше що върши. После вместо едно стъкленце вино, колкото обикновено пиеше, той сега пи две; а когато на тяхната маса дойде един негов познат търговец, поръча бутилка евксиноградско и каза на сина си:

— Асене, качи се горе и си лягай, че утре има да тичаме по паспортите и по други работи.

Той бе уверен, че както днес Асен го послуша и не мръдна от стаята, така и сега ще си легне да спи. И се разбъбри със своя приятел търговец за някакво дело. Малко по малко, било от приказките за съвсем други работи, било от виното, той съвършено забрави за онова, което го бе раздрусало днес.

А Асен мина през вътрешната врата на ресторанта, уж да се качи горе, па излезе през големия вход на хотела и се спусна почти тичешком към Младенини. Задъхваше се от вълнение: сърцето му биеше на пръсване.

Макар да знаеше как се отваря отвън пътната врата, сега ръцете му трепереха и той едвам успя да стори каквото трябваше. В цялата къща бе тъмно. Това не го уплаши. И преди в такива лунни нощи рядко се палеше лампа. Двете предни стаи, особено неговата, биваха тъй чудно осветени от месечината.

Почука на вратата към коридора. Чуха се бързи стъпки и един нежен и малко изплашен глас попита:

— Кой е?

— Аз съм, како Младено.

Момъкът чу смаян тия думи:

— Моля ти се, Асене, иди си!

Къщата и дворът се завъртяха пред погледа му.

Той разбра какво означаваха думите на Младена.

Изведнъж си спомни, че вратата на другия вход, откъм кухнята, не можеше да се затваря. Отича през там и тутакси се озова в озареното от месечината антренце.

— Како Младено!

Тя цяла трепереше, чупеше си ръцете и повтаряше умолително:

— Моля ти се, Асене… Моля ти се, иди си!

— Но какво има? Защо тоя страх?

— Ох, клетва съм дала!

— Кому? На баща ми?

— Да! Че няма да се видим никога вече!

— Безумие! Та Бог освобождава от такива безсмислени, от такива насила изтръгнати клетви! Не, аз няма да си отида, защото те обичам, защото умирам от мъка за тебе! Аз никога не съм ти говорил така. Нужно ми бе време, за да разбера, че ти си единственият ми скъп човек, за който чини да се живее. Аз не мога да дишам далеч от тебе! Особено сега, когато ти изгуби последната си радост и утеха. О, моя скъпа, измъчена Младена!

Той падна като подкосен на земята, прегърна й нозете, както тя някога бе прегръщала неговите, и се разрида с глас. Тя, също ридаеща, се наведе и със сила, каквато не е подозирала никога у себе си, улови го за мишците и го изправи.

— Стани, Асене! Аз съм недостойна майка и не заслужавам ни обич, ни състрадание! — изхълца тя.

Тресейки се от несдържани ридания и политайки като опиянени, те влязоха в Асеновата стая и паднаха на софата.

Там, както и по цялата къща, имаше една остра миризма от скорошна дезинфекция.

Затихнаха.

Каква чудна лунна светлина! Колко пъти е бивало то преди, но никога месецът не е грял тъй! Асен светкавично си спомни за прекараните в това кътче мъки и те сега му се видяха тъй нищожни в сравнение с тия днес! О, какво не би дал той сега да се върне предишното блажено време, да бъде жива Славка! Как щастливи биха били те сега и тримата с разбиранията, които има днес! Защо той отрови и себе си, и нея?

Асен погледна към прозореца, под който бе видял Славка и Ленчето, и морници го побиха. Но изведнъж цялото му същество въстана против това чувство.

„Какво е криво бедното дете? То беше безпомощна жертва!“

Стори му се, че е извършил нещо крайно неприлично, като тутакси с влизането си бе заговорил за своята обич, макар то да бе предизвикано от това, че Младена не искаше да му отвори. Той заразпитва сега как и кога се е разболяла Славка.

— Нищо не можах да разбера, Асене. То дойде изведнъж, като гръм. Аз бях тъй съсипана след твоето заминаване, че понякога цели дни не си спомнях за чедото си, което прекарваше повечето време по съседите. Това майка ли е? Майка ли е? — хълцаше тя. — Как няма да ме накаже Бог? Ах, да видиш, бедното, как свърши! Сърцето ми откъсна! И в последния миг, преди да издъхне, знаеш ли какво ме запита?

— Какво, како Младено?

Зъбите му тракаха в треска.

— „Мамо ма, защо бати Асен си замина тъй сърдит?“

Той се притисна като изплашено дете о Младена и зарида с див, страшен глас. О, какъв балсам бе за нейната измъчена душа тая Асенова скръб!

Тя хълцаше и го милваше ту по главата, ту по рамото.

— Мило, мило… Колко си добро дете!

— Аз? Не! — ридаеше той. — Аз съм виновен за всичко! Само аз! Ако не бях заминал, съвсем друго щеше да бъде то! Славка щеше да бъде около ти и нямаше да се разболее.

— Съдба, съдба е то! Каква вина имаш ти? — утешаваше го тя.

Задушавайки се от отчаяние, той се откъсна от ръцете й, свлече се на земята и й прегърна пак нозете.

— Прости ми! Прости ми!

Тоя път тя се изплаши. Сълзите й тутакси изсъхнаха. Издигна го пак със силата на необикновено як мъж, постави го да легне на софата, разкопча му дрехите на шията, намери набързо чаша вода, намокри му слепите очи и му заговори, налагайки му една изумителна яснота и сериозност:

— Асене, опомни се! Можем ли помогна нещо с таквоз отчаяние? Та нали тъкмо сега ние и двама имаме нужда от самообладание и от твърдост?

Асен се неволно подчини на внушението на Младена и притихна.

— Сега турни се в ред и се върни в хотела. Ако баща ти те подири и не те намери, ще дойде право тука.

Какво странно състояние на ненадейно тъпо спокойствие!

Асен не отговори ще си отиде ли, или не.

Той почна да й разказва как старият днес се върнал, как тъжен и замислен бил, как са вечеряли, как го пратил да спи. Взе да я уверява, че баща му до полунощ ще беседва със своя приятел търговец. После я разпита и тя му разказа за днешния си разговор със стареца. Младена му отдаваше право. Той отново се възбуди, улови я за двете рамена и извика:

— Та разбери: животът ми е невъзможен без тебе! Баща ми не вижда това!

— Не, скъпо дете, не! Аз съм пречка на твоя път. Ние трябва да се разделим!

— Това не ще бъде! Аз съм вече намислил що ще правим!

И той почна с увлечение да й разправя, че ще гледа тая година да не бъде изгубена; че е достатъчно готов с езика. А щом свърши гимназия и излезе от пансиона, щом стане еднъж студент, те ще се наредят тъй добре…

Тя го слушаше с ледено спокойствие, което той разбра, че не бе нищо друго освен отчаяние.

— Не, мило — повтаряше тя. — Всичко е свършено. Аз трябва да се отмахна от твоя път. Ние прекарваме последни минути наедно.

Той потръпна от твърдата увереност, с която бяха казани тия думи. Тя самата чувствуваше всичкия ужас на това, което говори. Студ обхвана цялото й тяло, тя трепереше, зъбите й тракаха. Студената светлина на месеца сякаш още повече увеличаваше това състояние. Сам в най-голямо душевно напрежение, той лесно се зарази от нейната нервна треска.

— Умирам от студ — каза той, тракайки със зъби.

Тя обви ръце около шията му, склони глава над неговата и притихнаха така.

Кризата бързо мина. Сега и двамата горяха. С обтегнати до скъсване нерви, скоро всеки от тях трябваше да съзнае, че животното у него е до безумие възбудено.

Асен ненадейно си спомни, без никаква видима връзка с онова, което преживяваше, че бе чел някъде, какво при насилствена смърт, например при обесване, се умира в голямо възбуждение на пола, в конвулсиите на кулминационния пункт на удоволствието.

Той бе в ужас от онова, което се извършваше в неговото тяло. В безизходно отчаяние пред изкушението бе и Младена. За миг тя си представи какво би било после с нея; какво омерзение от себе си би изпитвала.

Изведнъж тя скочи и се приближи към масата, на която светеше в сиянието на месеца една чаша, похлупена с чинийка. Дигна я и я изпи. После се върна, облегна се на Асеновото рамо и замилва момъка по къдравата глава тъй нежно, тъй трепетно, че той я загледа изплашен.

— Како Младено?

— Свърши се, съкровище мое!

— Какво се свърши? — извика той и скочи.

— Когато ти замина за дома си, още на утрото аз сполучих да се сдобия от една своя позната аптекарка с доза отрова. Много пъти щях да я изпия, особено когато чедото ми издъхна. Що ме е спирало, не знам. Но днес, след като говорих с баща ти и се уверих, че той е прав, аз я приготвих.

— Боже мой! Нея ли изпи сега?

Той чувствуваше, че обезумява.

— Сърце мое, нямаме много време. Стой да те погледам, да те помилвам за последен път. Ах, ето, почва се… Боли ме… Но нищо, отровата е силна, скоро ще се свърши… Прости ми… прости ми… Съдба…

Момъкът стоеше вцепенен и още не можеше да повярва, че това, което тя направи и каза, е истина, е действителност. Но когато Младена затрепера и после притихна, той извика и като че се събуди от сън. Хвърли се върху й, разрида се лудо, почна да я милва, да я целува по очите, по устата, да й дига главата. Напразно. Сети се да й подири сърцето. Бе топла, но то не биеше.

— Защо направи така? Защо направи така? — повтаряше той в такъв голям ужас, че не можеше повече да плаче.

В главата му светна единственото решение, което трябваше да вземе.

Обхвана го някакво безумно отмерено спокойствие. Той отиде с твърди стъпки в отвъдната стая, спря се пред старата охласкана писмена маса, свряна между вратата към кухнята и миндера; опъна средното й чекмедже — не се отвори. Де да дири ключовете сега? Той съобрази какво може да направи. В главата му сега бе тъй наредено! Отиде в кухнята, донесе едно дърво изпод огнището, удари горната дъска отдолу, тя се отмести и чекмеджето се отвори. Той знаеше, че там седеше един стар револвер на бати му Никола. Дано само не е липсал. Не, там е! Грабна го, провери го на месечината. Пълен!

— Съдба! Съдба! — повтаряше.

Изведнъж се сети за домашните си. Старецът навярно ще получи удар пред вида на това, което ще намери тука. Що от туй? Той е апоплектична натура, и без това няма дълго да живее. Майка му пък ще се отърве от своето сърцебиене. А сестра му? Тя ще поплаче, ще ги пожали всички и ще се задоми. Свършено. Чиста сметка. Чакай, има още нещо. Божилов — ето кой ще бъде потресен. Особено задето не предвидя катастрофата… Как ясно е всичко сега и на него самия, на Асеня! Та това хлапашки работи ли са! Хе, какви хора, с голям опит в живота и още по-голяма мъдрост често не могат на добър край да я изкарат…

Всичко туй мина в един миг през главата му, додето отича при Младена. Щом се намери пред нея, той изведнъж го забрави.

Обхвана го пак безкрайна жал.

— Защо направи така, мила?

Коленичи, почна да я прегръща, да я целува безумно. Труп!

— По-скоро! По-скоро! Иначе ще полудееш!

Грабна револвера, който бе сложил при колениченето си на земята. Напипа си сърцето и опря цевта. Изведнъж пак сложи оръжието и почна с безкрайна нежност да оправя ръцете и главата на Младена, стенейки непрекъснато като смазано от бой дете. Тя остана така, седнала, с опряна отзад на стената глава и със сложени в полите ръце. Бе тъй чудно хубава и спокойна на обилната лунна светлина! Той не можеше да откъсне от нея безумния поглед на своите широко отворени очи.

На пътната врата силно се изчука. Асен позна кой ще е.

— Де дянах револвера?

Затърси го край Младена по миндера, по земята. Вън отново се заблъска вратнята.

Търси, шари с ръце. А, ето го на масата.

Коленичи пак, целуна й ръцете.

— Ида, скъпа душо!

Вратнята вън се нетърпеливо заблъска и се чу говор на хора.

Асен приложи цевта на револвера до сърцето си и гръмна.

Студената мъртва светлина на месеца пълнеше стаята.