Кирил Христов
Тъмни зори (16)

XV

За Асеня настанаха дни на страшни люшкания от една крайност в друга. Той изпита терзания, които оставят следи за през цял живот. Отвращението му от половата близост с Младена, вместо да намалее, сякаш все повече се изостряше. Най-ненадейно то изведнъж изчезваше и се заместваше от непреодолимо влечение към младата жена, от една обич, която граничеше с боготворене. Те и двамата биваха обхванати от бурна радост и от надежда, че, слава Богу, желаното изменение е настъпило. Но сближаваха ли се, прекарваха ли няколко минути във вихъра на своите страсти, тутакси след това настъпваше пак, и то във все по-остър вид, онова угнетено състояние, под което изнемогваше Асен и което бе почнало да плаши Младена. Най-мъчителното бе това, че нито той, нито тя се решаваха да говорят за него, и по такъв начин мъката, затворена в една още твърде малко опитна душа, се превръщаше на страшна разрушителна сила, която при по-голяма продължителност би причинила непоправими опустошения.

Раздвоеността извикваше у момчето дълбока вътрешна работа, която изглеждаше далеч не по силите му. При все туй той я посрещаше и се опитваше да се справи с нея като зрял човек с изпитана по най-сложни начини воля. Преди всичко той не се отдаваше на оная опасна отпуснатост, на оная неспособност за труд, която е тъй свойствена на нещастните хора. Той бе приведен по цели дни над обилния учебен материал, с който в края на годината са тъй претрупани учениците от горните класове на гимназиите. Свръх това той намираше време да посещава Народната библиотека и да прекарва там по няколко часа всеки следобед. Бе преровил интересуващите го отдели на нейния каталог, бе си направил списък на редица съчинения, които — било по онова, що знаеше за авторите им, било по заглавията — смяташе, че ще му бъдат необходими. И съкрушаваше се, че не може всички изведнъж да настани в главата си. Онова, което сварваше да прочете, му се виждаше тъй малко и тъй неотговарящо на неговия случай!

Асен полагаше някаква смътна надежда и на своя любим учител Божилов. Той нито смееше да допусне, че би било възможно непосредствено да подири подкрепа у него, макар да бе уверен, че тоя човек с толкова могъщ ум и с такава грамадна житейска опитност — особено в тая област — в няколко минути би могъл да снеме от душата му непоносимия товар, да му помогне да се избави от шеметните люшкания, да превърне душевния му гнет на най-светла жизнерадост. Но как да се обърне към него? Той не може да се реши да довери мъките си нито на Митка, нито на Младена, как ще отиде да ги каже на Божилова? Асен се изплаши дори при едното предполагане на такваз възможност. Неговата надежда на Божилова далеч нямаше тоя определен характер. Тя се отнасяше повече до съчиненията на писателя, в които момъкът упорито се ровеше; а също и до едно странично обстоятелство, което всъщност бе съвсем неважно. Състоеше се в това, че от няколко месеца Божилов живееше у Митковата вуйна, една весела вдовица, с която, говореше се, поетът бил в интимни връзки. Митко ходеше често у вуйна си и когато Божилов не биваше вкъщи, гледаше да надзърне в работната му стая и да прочете някой и друг ред от разхвърляните по масата ръкописи на непечатани още произведения. Той винаги споделяше с Асеня това си наслаждение. Дали няма най-ненадейно Митко да прочете в дневника на големия поет или в някой друг непредназначен за печат приживе ръкопис нещо таквоз, което изведнъж ще пръсне тоя мрак от душата му? Кой знае? „Има ли човек — мислеше си той, — който не дължи поне еднъж в живота си на случая, на тайнствения случай, избавление от големи опасности, дори от явна гибел? Еднъж ли? Каква по-редовна и по-често действуваща сила от ония комбинации на обстоятелствата, които ни изглеждат на пръв поглед самопроизволни и случайни?“

Но най-голяма надежда възлагаше Асен на близката ваканция. Оставаха двайсетина дена до Петровден, когато учебната година се приключва, когато той ще напусне София и ще отиде при домашните си в родното си градче. Ех, какво освобождение от всичко ще бъде то! И колко време ще има той да чете и да мисли, да мисли, да мисли, додето тъй разреши въпросите, които го мъчат, че да няма вече връщане към други решения, да няма люшкане. Той си бе направил програма как ще прекара ваканцията и с нетърпение очакваше деня, когато ще може да почне прилагането й. Списъкът на книгите, които трябва да си купи и да прочете, всеки ден се попълваше и добиваше големи размери. Той си бе набелязал точно и на кои хубави места вън от града и в планината ще ходи, край кои скали и воденици по реката ще се къпе, какви по-далечни екскурзии до околни села и манастири ще направи, дори с кои връстници ще се среща. Само по-скоро да дойде Петровден! Стоенето в клас бе почнало да му става непоносимо, часовете безкрайно дълги. Повечето от учителите му се виждаха ограничени хора, глупави педанти. Наблюденията и размишленията над съучениците му ставаха все в една посока и пълнеха душата му с потрес. Бръснича с неуморната си страст да се шегува му се виждаше жалък маниак. Даже бяха почнали да му дотягат и ония, които той смяташе за избраници на класа; дори спокойният и погълнат в себе си Митко. Той чувствуваше, че ако не промени условията на живота, с него ще стане нещо страшно. Безизходно отчаяние и омерзение от всичко бе почнало да се вгнездява в душата му. Той преживяваше такива атаки на меланхолия, щото бе захванал наистина да се плаши да не го доведе това до самоубийство или умопомрачение.

Мечтите за самоубийство не го напущаха и вземаха много определен характер. Той бе поставил тоя въпрос така: „Аз преживях онова, което малките хора смятат за върха на щастието и което всъщност е обикновено свинство. А изключителен човек, който да живее за някои големи идеали и за великите наслаждения от творчество и властвуване над умовете, аз очевидно няма да бъда. Защо ми е това жалко животинско съществуване? Какво ще прибави към него достъпното на всички хора щастие? И какъв смисъл има повторението и на най-силното полово наслаждение през дълъг ред години?“

Макар надвечер Асен да се чувствуваше по-бодър, отколкото през деня, той обикновено се боеше да се прибере вкъщи, а се застояваше до късно в някое затулено кътче на парка зад Орловия мост или в централната градска градина. Той оставаше по цели часове в едно и също положение, обикновено свит, с лакти на коленете, вгледан във върховете на обувките си. Такъв душевен гнет лъхаше от тая поза! И колкото повече се вглъбяваше в своите мисли, толкова повече техният кръг се затваряше и толкова повече той се мъчеше, че не може да излезе извън него, да го скъса, да се понесе волно, неограничаван, невъзвръщан назад за проверка и пререшаване. Той влизаше у дома си на пръсти, с разтупано от страх сърце, и се плашеше като от привидение, щом чуеше стъпките на Младена.

Един ден момъкът попадна на мисъл от не особено голям автор, която го смая и го накара да потъне в още по-безизходен хаос. Казваше се: „Самоубийството е резултат на неизравними със себе самия конфликти.“

Това му се видя цяло откровение.

„Именно! Именно! Тъкмо такъв е моят случай!“ — повтаряше си той хиляди пъти.

Макар надеждата му, че по ваканцията ще постигне яснота и равновесие, да не бе го напуснала, от тоя ден у Асеня остана някакъв тъмен страх, че връзките му с живота са почти скъсани и че катастрофата е неминуема.