Кирил Христов
Тъмни зори (11)

X

Макар да се чувствуваше напълно оздравял, Асен остана по желанието на Младена още два дни на легло. Тя влизаше и излизаше тихо от стаята му, принасяйки му ту едно, ту друго, подавайки му книги от масата и приказвайки му най-незначителни неща, които обаче изпълваха душата му с неизпитвано дотогава блаженство. Той не можеше да се наслуша на гласа й. В него имаше толкова тонове, които го докарваха в умиление. Асен й заговарваше само за да й даде повод да каже нещо; и щом Младена отвореше уста, той тутакси млъкваше и разкриваше жадно душата си за звука на нейния глас. Едно нещо, което смущаваше неговото щастие и което той не можеше или по-добре не му се искаше да разбере, бе, че тя през всичкото това време не се докосна ни еднъж до лицето му да го помилва. Какво мислеше и чувствуваше тя — той не знаеше; но държеше се така, като че нищо не бе се случило и не можеше да се случи… Това, макар че говореше за дълбоко разкаяние и я очистваше в очите му, бе му в същото време някак неприятно и в тъмните кътчета на неговата душа се подигаше един смътен страх, че тя никога вече няма да го погали. Той се мъчеше да се убеди, че така ще бъде най-хубаво; че техните отношения така ще са много по-възвишени; обаче все пак му бе криво.

През тия дни той особено се привърза и към малката Славка. Тя почти през всичкото време, додето Асен лежа, се улисваше в неговата стая. Беше си донесла играчките и ги редеше по най-различни начини, приказвайки какво не ту с батя си Асеня, ту с куклите си. Той я гледаше и говореше й с толкова нежност, с колкото не бе се отнасял още към никое дете. Асен наистина обичаше децата, особено тия на роднините си; обаче никога още не бе се взирал в техния живот и не бе се отнасял към тях сериозно. Сега той откри, че те са много интересни човечета, собствено, че Славка е извънредно умно, добро и хубаво дете. Той слушаше как тя разправя на едно малко кукленце, че голямата кукла, майка му, ще иде на гости на другите кукли, а то да спи и да не плаче. После Славка наръчваше на едно рунтаво мече от плъст да не ръмжи, че ще събуди и ще уплаши кукличката. Асен затваряше книгата и не можеше да се наслуша на безконечните бърборения на Славка, която сама приличаше на една бяла восъчна кукла.

Преди да стане от леглото, Асен преживя и нещо друго, което благодарение на неговото болезнено душевно състояние му се яви като велико огорчение и му откри хоризонтите на една от най-големите мъки.

На втория ден след обяд дойде да го види най-близкият му приятел, Митко Добрев, с когото седяха на един чин. То бе едно хубаво момче с руса къдрава коса и с големи кротки очи. Учеше се много добре, но понякога от стеснение объркваше урока и получаваше по-долна бележка, отколкото заслужаваше. По общо развитие той, както и Асен, далеч превъзхождаше другарите си и дори мнозина от учителите. Митко идеше често при Асеня; те четяха наедно и уроците си, и други книги. Тази година бяха прочели така няколко от големите романи на Достоевски. Те се толкова увличаха, особено като четяха „Идиот“, щото на няколко пъти осъмваха и отиваха на училище, без да са спали нито минутка, крачейки като сомнамбули.

Младена покани ласкаво Митка при болния и след малко донесе да ги почерпи с вишнево сладко и студена вода. Тя ги завари в препирня, каквато момчетата на тази възраст тъй страстно обичат. Митко бе прочел вчера „Вертер“ и сега си каза впечатленията на Асеня, който познаваше книгата от по-рано. Възгледите на двете момчета не си схождаха. Асен намираше, че романът е превъзходен, макар да е много сантиментален, и че самоубийството на героя му е напълно естествен и красив изход. Митко смяташе тая книга за вредна, понеже оставяла в душата гнет и отслабвала връзките ни с живота. Младена, която също познаваше „Вертер“, подкрепи Митка. Асен избухна:

— Аз не разбирам защо отслабване на връзките ни с живота да бъде лошо! Какво собствено добро има в живота?

— А, това е друго! — възрази Митко с тих, почти плах глас, при все туй готов да се хвърли с глава надолу в една хлапашка фразеология, която хората на тая възраст смятат за голяма философия. — Да оставим тогава „Вертера“ настрана. Ти просто искаш да кажеш, че въобще не е мъдро да се живее.

— Да!

— Но ако най-мъдрите хора се самоубиваха, ти ще се съгласиш, че човечеството сега би било още в диво състояние, защото само глупавите биха останали да живеят заедно с животните.

— Видиш ли как си противоречиш? — възрази Асен страстно. — Ти сам ей сега косвено призна, че глупавите хора и животните не се самоубиват. Значи склонността към самоубийство е едно качество…

— Ти се ловиш за думи — прекъсна го Митко малко пообъркан, но изведнъж се съвзе. — Аз само предполагам какво би било, ако всички умни хора се самоубиваха. Всъщност известно е, че повечето от тия, които доброволно се отказват да живеят, са слаби и най-обикновени хора. Навред по света процентът на изключителните хора, които се самоубиват, е съвсем нищожен.

— Защото въобще процентът на изключителните хора е малък — възрази Асен с увереност и все още раздразнен.

— Не за това, а защото за тях животът е пълен с много големи духовни наслаждения и те по-дълбоко го обичат.

— И все пак не е констатирано досега нито еднъж животно да се самоубие! — върна се насмешливо Асен към аргумента, който сам противникът неволно му бе подсказал.

Митко биде видимо притиснат към стената и прибягна стремително към една малко странична за препирнята мисъл, която звучеше като прочетена някъде.

— Аз знам едно — каза той тихо и горещо, — с нашето създаване и усъвършенствуване природата преследва свои висши цели. Ние сме за нея средство и неморално е да й бъркаме, като се самоунищожаваме.

— Дори когато тя е направила живота ни непоносим? — запита Асен.

— Още повече тогава! Защото тъкмо в такъв случай животът се превръща на подвиг!

Сега пък Асен се почувствува притиснат. Той мислеше също така, но само защото това бе казано от другиго, и то пред Младена, почувствува необходимост да поддържа противното и възрази:

— Всичките съкровища на изкуствата и науката са нищо, ако те не могат да направят да ни е по-леко на душата. Аз не вярвам на онова робско схващане, че човек не бил роден за щастие, а за страдание. Защо? Какъв смисъл има то?

Тука най-ненадейно се намеси за втори път Младена, след като ги бе внимателно слушала. Тя издърпа от шията си една верижка с малка иконка — Спасителя с трънен венец, — показа я и рече:

— Има ли по-възвишен, по-пълен със смисъл живот от тоя?

Ефектът бе поразителен. Младена подпомогна противника на Асеня по един извънреден начин. Обаче момъкът не даде вид, че е победен. Усмихвайки се някак снизходително, той каза:

— Щом прибягваме до примери от религията, по-добре да турим точка.

Митко стоя дълго време при Асеня. Те говориха за разни други работи. Обаче и у двамата, особено у Асеня, остана едно тежко и неприятно чувство от тая препирня. Още повече, че Младена през всичкото време бе при тях. Асеню се струваше, че тя има някакви особени симпатии към Митка. В един миг през ума му мина:

„Нима тя не би се сближила с него тъкмо тъй, както се сближи с мене? Защо не? Той е много по-хубав. И умен е, и добър е.“

И нова мъка се прибави към мъките му — парливите терзания на ревността, която до днес не познаваше. Той за един миг почувствува, че е в състояние да убие Младена, и в същото време в страшна светлина проникна, че нищо в света не обича тъй дълбоко, както нея; че животът му без нея е невъзможен.