Кирил Христов
Тъмни зори (31)

XXX

На утрото подир заминаването на Асеня от баните, когато домашните му закусваха, пощальонът донесе за момъка едно препоръчано писмо от София. Още при пръв поглед Тотка направи бележка, че почеркът е женски. Майка и дъщеря повъртяха някое време из ръцете си простия, плик, разглеждайки го внимателно. Сякаш те и двете от първия миг подозряха едно и също нещо. Продължиха да закусват мълчаливи и замислени. Макар вчерашната карта да бе ги тъй много израдвала и макар бодрото и весело състояние, при което Асен замина, да не им даваше нищо лошо да мислят, те не можаха да забравят как измъчен се бе върнал той от София. Майката още щом го бе видяла, бе подозряла, че причината на неговата измъченост ще да е някоя луда младежка привързаност. Сега, пред вида на това писмо с женски почерк, нейното подозрение се обърна в увереност и тя в края на закуската предложи ненадейно:

— Я да отворим това писмо, да видим коя безсрамница разбърква ума на момчето ми.

— Откога ми е в ума — подкрепи я Тотка.

Бащата се противопостави. Обаче атакуван от двете жени, той се принуди да отстъпи.

Старата пъхна една голяма игла при слепката на плика. Натискайки леко с пръсти и въртейки я като валяк, тя лесно отвори писмото, без да го повреди. Бащата се вълнуваше и на няколко пъти повтори:

— Не чини това, що вършим.

Обаче жена му почти кресна:

— Е? Не чини! По-добре ли е да налети Асен на някоя пакост, без да знаем? Не чинело! Нека бъда мой грехът, ако е грях да милея за чедото си!

Старецът зачете наум. На челото му изведнъж се надуха две големи сини жили като върви. Това се случваше само когато извънредно много се разгневяваше. Жена му и дъщеря му седяха изтръпнали.

— Тоте, иди се улови за някоя работа — каза той, като свърши да чете.

— Ами… Като че съм дете, та не разбирам — опря се тя.

— Излез вън! — изкрещя баща й, цял зачервен.

Тя скочи изплашена и излезе от стаята.

Майката се прекръсти смаяна.

— Какво е туй от тебе, Тодоре? Ти никога не си се сърдил така.

— Ще разбереш сега.

И зачете на глас:

„Мило, мило, пиша ти с разкъсано сърце и в умопомрачение от скръб и отчаяние. Единственото ми чедо е вече при баща си в черната земя. Господи, как страшно ме наказа! Аз съм смачкана като червей и чувствувам, че нямам право да роптая. Каква недостойна съпруга и майка бях аз! Току-що погребала нещастния си мъж, и още същата вечер аз бях тъй безсрамна да легна в твоето легло, да развратя тебе, чистия, невинния! И после, когато ти се мъчеше, когато душата ти пълнеше такова отвращение към мене, че по цели дни не се прибираше вкъщи, за да не ме виждаш, разкаях ли се аз, разбрах ли всичката мръсота на онова, което извърших? Не, аз продължих като най-затъпяла от разврат жена да те съблазнявам, в надежда, че ще обръгнеш. Но ти излезе тъй чист! Ти не можа да се примириш да живееш под един покрив с една толкова ниско паднала жена и избяга, отвращавайки се от мене. Аз разбрах, че то бе само потрес, което те накара така бързо да заминеш! И вместо това да ми отвори очите, вместо да се разкая, аз се отдадох на отчаяние, че съм те изгубила. Аз плачех по цели дни и нощи, напуснала детето си, забравила целия свят. И когато роднини и познати ме утешаваха, като мислеха, че оплаквам все още покойния си мъж, аз имах подлостта да говоря за добродетелите му и да оставям околните си в заблуждение, че сълзите ми са за него. О, каква низост, каква низост! И можеше ли Бог да остави този ангел, едничкото ми чедо, при такава майка? Ако аз се чувствувах невинна, ако не знаех защо съм наказана, може би по-лесно бих се примирила и възроптала бих против жестоките и несправедливи удари на съдбата. Но сега в какво повече да диря утеха, де да се дяна, де да избягам от себе си, от страшните угризения на съвестта? Мене не ми остава нищо друго, освен едно последно престъпление — и аз ще го извърша. Аз нямам сили да влача страшния живот, на който ме осъжда съдбата; нямам сили и да изтръгна от душата си безкрайната обич и милост към тебе, който и ако би се върнал сега, все пак кога и да е трябва да ме оставиш, да ме забравиш. Не, по-добре смърт! А как те обичам, как пламти цялата ми душа, като си мисля за тебе — хубавия, умния, невинния, неомърсимия! И защо да бъде грях да обичам такова прекрасно същество? Боже мой, Боже мой, защо ме наказа? Защо? Чуваш ли риданията ми, мило, скъпо дете? Аз оплаквам и клетата Славка, и тебе, когото няма вече да видя, и своя живот. Защо не мога да се примиря, че трябва да затворя завинаги очи, без те да те зърнат още един-едничък път? Скъпо дете, спомняй си понякога с жалост за голямата грешница, която ти е измъчила и тялото, и душата.“

В очите на старата светеха сълзи — не от състрадание, а от гняв. Тя бе бледна и с разкривени черти на лицето. Когато дигна очи от писмото и ги спря на нея, мъж й тепърва разбра, че е прибързал, като не си е спомнил за нейното слабо сърце. Той се помъчи бързо-бързо да омаловажи работата, преди жена му да се опомни:

— По това писмо на луд човек личи, че за щастие момчето ни е добро. Работата сега не е тъй страшна и лесно може да се нареди.

— Какво мислиш да правиш? — каза тя някак автоматично и преди да дочака отговор, избухна: — Безсрамна твар! Днес да погребе мъжа си и вечерта да развратничи в леглото на едно вчерашно дете! И какво писмо му пише! Уж му съобщава за отчаянието си, че е загубила единственото си дете, и пак любовни излияния!

— Не се вълнувай. Какво няма по света! Работата е, че ние трябва час по-скоро да откъснем Асеня. Той може да отиде с другарите си в София и може да се намери в изкушение да я навести…

— Той? Тая пачавра?

— Отгде да знаем? Какво не прави младостта? Ако я завари в таквоз състояние, става трудно. Скръбта действува на хора с чувствителни души като Асеня; а тя по писмото, колкото то да е чудовищно, изглежда да не е глупава жена, пък и хубава е…

— Убил я Господ!

— Остави сега това!

И той скочи.

— Какво мислиш да правиш? — попита повтор старата.

— Най-напред ще отида в София да докарам ума на тая безумна, преди да са се срещнали с Асеня. После ще сторя онова, което още по-лани трябваше и щеше да се направи, ако ти не беше се намесила.

— Гледай сега! Аз съм пак кривата! Та отгде да зная, че щяло да бъде така? — обиди се жена му.

— Разбира се, че не си знаела. Кой е могъл да знае? Но не щеше ли да бъде по-хубаво, вместо в София, да бях го завел, както исках, да свърши някоя френска гимназия? Че щял да загуби една година — какво има? Той и без туй е напред. Пък после и в университета ще му бъде лесно, като научи хубаво езика.

— То се знае, то се знае. Това много добре си намислил.

Старият погледна часовника си.

— Ще сваря предобедния трен. На Тотка няма нищо да се казва.

— Луда ли съм? Такива мръсотии!

Той си натъкми набързо в една чанта някои най-необходими неща и слезе да дири файтон.