Кирил Христов
Тъмни зори (27)

XXVI

Малкият мислител прекарваше най-често — и сутрин, и след обяд — на своето скалисто островче сред реката. Общението с майка му и със сестра му от ден на ден му се виждаше по-трудно, защото мислите му въобще за жената ставаха все по-изострено и по-изострено отрицателни. И при все туй той бе захванал час по час да си спомня за Младена и отново да обмисля всички обстоятелства от своите връзки с нея. Нему се струваше, че има нещо извънредно важно, в което той още не е проникнал и в което трябваше непременно да се проникне. Тя бе, разбира се, като всички жени и все пак той по-често мислеше за нея, отколкото например за майка си и за сестра си. Колко това е странно! Каква му е тя? Защо той изпитва желание да я отдели от всички други жени така, че по нищо тя да не им прилича? И защо бе почнал отново да чувствува приятен трепет по цялото си тяло, когато си я представи? Това без съмнение е пак работа на животното у него! Що друго може да бъде? Но не! Той вижда само чудните й очи и уста! И желал би само едно: вечно, вечно да изпитва върху си лъчите на нейния поглед и на усмивката й. Защо? Та това е лудост! Той го разбра най-добре, когато се реши да й се обади с няколко реда и не можа да намисли нито две подходящи думици да й напише. Ако тя наистина беше щастливо изключение от своя пол и ако той я обичаше, това би било навярно съвършено лесно.

Все пак защо пред очите му по цели дни е тя и само тя? Мислите му за нея тъй поглъщат цялото му същество, че той повече не е в състояние нито да чете. И каква дяволска работа: той откри една формула, с която оправдаваше всички жени, всички животни! Ако това го иска майката природа — какво са криви те? Тъй ди? Колко туй е смешно! Не са криви, а? Ха-ха-ха! Но защо пък да е смешно? Та не е ли тъй? И отгде всъщност ние знаем целите на природата?

И така нататък, до безконечност, по цели дни. Той даже бе почнал да мисли на глас всред шума на реката.

Бе ден след Петровден. В най-голямата горещина след обяд Асен пак лежеше с ръце под глава върху своята нагряна скала сред реката, с безкрайна върволица мисли за Младена, за жените и за „човешката природа“, когато изведнъж стана нещо необикновено. Той чу писък в шума на реката, скочи изведнъж и видя сестра си на най-близкия от камъните, по които се минаваше — олюляваща се, губеща равновесие. Подаде й бързо ръка, обаче тя се плъзна, цопна и с двата крака в плитката вода, после сполучи да прегърне брата си и скочи на островчето.

— Глухчо! Предрах си гърлото да те викам.

— Но какво има? Защо беше нужно в тая горещина да идваш да ме дириш?

— Ако не е било нужно, нямаше да дойда!

— Ти си измокри краката.

— Нищо. Ей сега ще си събуя обувките и чорапите и бързо-бързо ще изсъхнат. Това не е важно. — Тя изглеждаше тъй тържествена! И продължи: — Сега няма нужда от никакви обяснения. Аз всичко зная! Татко и майка също… Ах, мило, как много се радваме, как много се радваме!

Асен я гледаше шеметен. А тя продължи:

— Ти ще ми простиш, нали, че се осмелих да прочета тази карта…

— Карта? Каква карта?

Тя извади от ниско извитата пазва на бялата си блузка една отворена пощенска карта и му я подаде.

Той я грабна и се взря трепетен.

Слава Богу, от Митка е. А той какво бе помислил…

Отдъхна си.

Но що значи това ликуване? На що се радват те?

Асен зачете:

„Великият Божилов е очарован от твоето съчинение! Разбираш ли? Очарован! Той каза уж на шега, че всички в класа, в сравнение с тебе, били същински идиоти; всъщност това си е така. Разпитва ме с такъв интерес за тебе (казаха му, че аз съм ти бил най-довереният приятел), както се разпитва за някаква знаменитост. Съчинението ги задържа. Желае непременно да те види. Чини ми се само за това устрои екскурзия до Рилския манастир — през Костенец, Баня, Самоков. Заръча ми да ти пиша да пиша непременно през нощта на другия ден след Петровден на гара Костенец. Дано писмото ми те намери навреме. Участвуват почти всички «интелектуални». Чакаме с нетърпение да те видим, макар че ти всъщност си едно голямо магаре, дето замина, без да се обадиш някому, нито дори на твоя предан Митко.“

Когато Асен дигна очи, той срещна пълния с безкрайна нежност и възторг поглед на сестра си. Тя едвам го дочака да прочете ситно изписаната карта и се развика:

— Виж ти какво било! Моето братче става знаменит човек! Сега разбирам защо си тъй странен и всичко ти прощавам. Ах, как съм горда за тебе! Отказвам се от обясненията, които смятах, че ми дължиш. Ти имаш право да се чувствуваш над всички ни. Щом Божилов те цени така високо, не ще да се касае за нещо обикновено — крещеше тя в шума на планинската река.

Асен стоеше с наведени очи и с израз, който не издаваше никаква радост. Тя го хвана за двете рамена и го раздруса:

— Това е вече извън пътя! Та усмихни се! Покажи ми, че ти са приятни интересът на Божилова и моята радост!

Изведнъж момичето се спря, като че се замисли за нещо, и после продължи още по-стремително:

— Слушай, ти ще ми разкажеш за какво съчинение е думата. Нали, мило? Чакай, аз ще се събуя, да ми изсъхнат обувките, и ще поговорим. Седни тука!

Тя го натисна да седне, после седна сама до него, събу си пъргаво белите платнени обувки, изу си чорапите и нареди всичко на една огряна и нагорещена от слънцето част на скалата. После издърпа измокрената страна на късата си рокля и натъкми и нея да съхне. Оправяйки я, пълните й млечнобели нозе останаха голи до коленете. На Асеня се стори, че ней това бе приятно. Стори му се също какво тя нарочно час по час се привеждаше така, че извитата й твърде ниско отпред блузка отзяваше, при което се виждаха гърдите й, почти цели. Додето тя се натъкми, той бе паднал в онова мрачно душевно състояние, в което бе през последните часове преди тръгването си от София. И също като тогава той смяташе, че трябва час по-скоро да бяга оттука.

— Е, разказвай сега — обърна се тя към брата си, като се облегна на рамото му.

— Няма нищо за разказване — отговори сухо Асен.

— Разбирам. Ти не даваш никакво значение на своя опит и това е прекрасно от твоя страна — поде Тотка. — Но аз искам да зная онова, което е очаровало Божилова.

— Очаровало… Миткови приказки. Моля ти се, недей настоява.

— Ти няма да ми кажеш за какво си писал? Ти ми отказваш тази радост? — заговори момата, вълнувайки се.

Тя сне ръката от рамото му, улови му двете ръце и се наведе така да го погледне в очите, че широкият отвор на блузата й увисна. Полуизвил глава към нея, Асен пак неволно видя топчестите й момински гърди; изведнъж отмести поглед и той падна на скулптурните й крачета, сложени едно върху друго. Нему се стори, че Тотка ги притиска и се свива чак от кръста. Стана му противно, гадно и в същото време той почувствува за миг възбуждение, като когато видя двете момиченца под прозореца си. Той се изви на другата страна и каза със задъхващ се глас:

— Не настоявай, нищо не мога ти каза.

Тя му отпусна и тласна с яд ръцете:

— Зло момче!

Но тутакси като че се разкая, хвана му главата и му извърна лицето към себе си:

— Гледай ме в очите! Хубаво и умно братче! Тебе те измъчва нещо и уверена съм, че съчинението, което е направило такова силно впечатление на Божилова, ще да е една страшна изповед! Уверена съм в това! Не, гледай ме, в очите ме гледай! Мило, мило! Ти ме знаеш как те обичам! Не съм ли ти аз най-близката на света, твоята единствена сестрица? Божилов е много умен, но и аз ще те разбера. Подели мъката си с мене.

— Сестро, вярвай ми, че не мога — каза той едва чуто със засъхнало от вълнение гърло и с отчаяние в погледа.

— Не можеш? Ти ме смяташ за толкова глупава, за една празна душа, а може би и за нещо още по-лошо?

Тя прегърна брата си през шията, захлупи лице на рамото му и цялото й тяло затрепера от несдържани ридания. Асен се обърка и не знаеше що да й каже. Той забъбри несвързано:

— Сестро, Тотенце, моля ти се… Аз не исках да те огорча… Повярвай ми… Моля ти се, недей плака… Тотенце… сестричке.

Тя ридаеше все по-силно, тресеше се цяла и ръцете й несъзнателно го стискаха с все сила. Той я поглади с треперещи пръсти по косите и изведнъж му стана тъй мило и тъй мъчно за сестра му, че сам се разрида с глас, хълцайки откъснати от сърцето думи:

— Аз съм много жесток, сестро! Прости ми…

Тя се сепна, отдръпна се и престана да плаче.

— Не, Асене, ти ми прости! Ти ми прости! Аз те измъчих! — заговори тя почти изплашена, с още обляно от сълзи лице, и в припадък от необуздана нежност грабна му главата и я притисна на гърдите си. — Моля ти се, не плачи, че ми късаш сърцето! — изкрещя тя.

Той тутакси престана да плаче и се освободи от нея, за да й покаже това.

— Ти си тъй умен и добър! Аз съм лошата! Но… ето какво ще ти кажа: аз ще се мъча да стана достойна твоя сестра! След като се видиш с Божилова и се върнеш, ако намериш, че може да се говори с мене сериозно, разумно, аз ще бъда горда да се чувствувам душа в душа с тебе, моето, скъпо братче. Няма вече да те измъчвам и да искам насила откровеност!

Тя се ободри, дори се усмихна и почна бързо-бързо да обува изсъхналите си върху нагорещения камък чорапи и пантофки. Когато бе готова, наведе се над бистрата буйна река, наплиска си лицето и поиска от Асеня кърпа да се избърше.

— Сега да вървим, че старите ни чакат и ще се безпокоят да не би още да се лутам да те диря.

Асен й помогна да мине реката, като прескачаше от камък на камък пред нея и се спираше да й подаде ръка.

Те вървяха с наведени под високото палещо слънце глави, унесени всеки в мислите си.

Асен биде все по-силно обхванат от същото онова нетърпение, което изпита при заминаването си от София.

„Какво е всичко това, Тоткиното, ако не чиста истерия? — мислеше си той. — Нужда от любов! И то каква любов! Ако имаше свой избраник, ней съвсем не би й минавало през ум да се отнася така с мене. Ех, колко тъмни и недобри работи вършим, несъзнателно или дори съзнателно, под формата на позволени нежности към кръвни близки. Но я имай смелост да признаеш това открито! И най-близките ти ще те вземат за луд или за изрод! По-скоро, по-скоро далеч оттука! За щастие необходимо е да тръгна още днес, още сега!“

„А как ще гледам Божилова в очите и какво ще му отговарям?“

Той настръхна при тая мисъл.