Питър Уот
Папуа (7)

5

В къщата беше много студено. Паул Ман се бе сврял в малката стая, където успяваше да се скрие поне за малко от света. Някога тук имаше огромна библиотека. Книгите бяха събирани още от баща му. Сега повечето от тях бяха продадени, за да преживяват. В момента Паул не мислеше за студа. Пред него лежеше писмото, което от няколко дни очакваше с нетърпение. Съдържанието му го стопли, както напоследък нищо друго не успяваше. С новото десетилетие идваше и шансът за нов живот.

Изскърцване на стълбата му подсказа, че сестра му се е върнала. Погледна часовника и се намръщи. Беше твърде късно. Една уважаваща себе си дама трябваше отдавна да си е в леглото.

— Ерика? — повика я тихо.

Сестра му влезе в стаята и го изгледа предизвикателно.

— Не очаквай да се оправдавам. Не съм дете, а ти не си ми баща.

— И тази вечер ли беше с тях? — не можа да скрие обвиняващата нотка в гласа си Паул.

— То си е моя работа — вирна брадичка младата жена.

— Те са лоши хора, Ерика. Само една крачка ги дели от бандитите. Идеите им са опасни за Германия.

— Адолф има ясна представа — отвърна тя със замечтан поглед. — Притежава душа на художник и сърце на войник. Един ден думите му ще променят света.

— Такива вдъхновени думи ни докараха дотук — избухна Паул. — Красиви слова за отечеството и така нататък. Но те носят смърт, сестричке!

— Говориш като подлите евреи, които трупат пари на наш гръб — изсъска тя.

Той я изгледа изненадано. Боже мой, не можеше да познае собствената си сестра! Наистина, войната ги бе отчуждила, но той все още си мислеше за нея като за малкото щастливо момиченце, чиято усмивка успяваше да смекчи и най-коравото сърце.

— Не са само евреите, които спечелиха от войната — отвърна тихо. — Огледай се добре и виж семействата на нашите юнкери. Виж Круп и хората като него. И те ли страдат като нас? Не, скъпа, живеят в разкошни дворци и вечерят с печена пуйка. Ако става дума за вина, трябва да я търсим у богатите.

Изведнъж Ерика пребледня.

— Да не си комунист? — попита.

— Глупости! — ядоса се Паул. — Аз съм германец и се гордея с това.

— Закълни се в мама и татко, че не си комунист — настоя сестра му.

— Вече ти заявих, че не съм — повиши тон той. — Ако бях, щях да ти кажа.

Ерика се успокои. Брат й нямаше да я излъже. Беше достоен човек и думата му тежеше. Според Адолф да си комунист бе равносилно на това да си евреин.

— Извинявай, Паул — рече по-меко тя. — Просто… времената са трудни.

— Знам, и затова искам първо с теб да споделя новината.

Ерика го изгледа учудено.

— Защо с мен? Мислех, че би споделил първо с Карин.

— Защото си ми сестра — отвърна простичко той. — Има купувач за къщата и писмо от Нова Гвинея.

Ерика веднага схвана връзката между двете новини и пребледня.

— Не, Паул, няма да замина за Нова Гвинея! — извика. — Няма да дойда с теб. Адолф се нуждае от мен. Трябва да му помогна…

— Спиш ли с хер Хитлер? — надигна се от стола брат й.

Изплашена от погледа му, Ерика отстъпи крачка назад. Много рядко го бе виждала в подобно състояние. Но въпреки това смело заяви:

— Не. Иска ми се да съм негова любовница… Но с времето и това ще стане, и аз ще споделя…

— Ще споделиш какво? — кресна Паул. — Вилнеенето по улиците? Новото безумие, което ще доведе до нова война? Само че идеологията на твоя хер Хитлер не е толкова нова. Много пъти европейците са си патили от нея. Познавам много добре този Хитлер — продължи той с едва сдържан гняв. — Не се различава по нищо от онези, които изпратиха моите момчета на фронта, а оттам и в ада. За тях войната е религия, но докато ние се бием до смърт, те стоят на топло в домовете си, пият си брендито и се оплакват, че не умираме с радост за тях.

Ерика бе потресена от избухването на брат си. По природа той беше кротък човек, а след войната бе станал още по-тих, мълчеше и почти не споделяше мислите и чувствата си. Сега неочаквано я хвана за раменете и я разтърси така, че тя се уплаши.

— Знаеш ли какво е да видиш в окопите плъхове, подути от човешка плът? Да се биеш рамо до рамо с ученици, изпратени на фронта само за да достигнем числеността на французите или англичаните? Да чуеш как викат майките си, докато стискат разкъсаните си от шрапнел кореми? Не, не знаеш и се надявам никога да не узнаеш.

Изведнъж яростта му се изпари. Той пусна раменете й и седна на стола.

— Всички заминаваме за Нова Гвинея — произнесе тихо. — Днес получих писмо от австралиеца, който заграби нашата плантация, докато ни нямаше. Готов е да ми я продаде отново при разумни условия. Изглежда, тази година цената на копрата е спаднала драстично, но аз вече знам с какво да я заменя.

— Няма да дойда с теб — потрепери Ерика. — Моето място е в Германия.

— Ще дойдеш — кротко каза Паул. — Забравяш, че нямаш право на никакво наследство, докато не навършиш двайсет и една. И че съгласно завещанието до навършване на пълнолетието ти аз се разпореждам с твоя дял. Така че ще се наложи да живееш с нас в Нова Гвинея поне известно време.

Ерика го изгледа стреснато. Той беше прав. И понеже оставаше само една година, докато влезе в правата си, тя щеше да се подчини. После щеше да се завърне в Германия и да заеме мястото си до своя любим Адолф.

— Само една година, братко — изсъска тя.

Паул кимна. Надяваше се, че през тази година тя ще промени мнението си. Ерика не познаваше тропиците и той се надяваше ароматът на жасмин да я задържи далеч от ужасите в следвоенна Европа.

 

 

Паул остана доволен от предложената цена за фамилната му къща и не изпита никакви угризения, че я продава на евреин. Човекът се оказа офицер от руската армия и той усети симпатия към брата по съдба. Двамата си стиснаха ръцете и документите бяха подписани.

Той изпрати новия собственик и забърза към стаята на Карин, за да й съобщи новината. Нейното въодушевление не отстъпваше на неговото. И двамата съзнаваха, че заминаването ще им даде възможност отново да стъпят на краката си в онази прекрасна земя, далеч от националния, икономически и духовен упадък, който цареше в Германия. И да оставят зад себе си призраците на миналото: за Карин — смъртта на дъщеря им, за Паул — приятелите, които оставиха костите си из бойните полета на Европа.

Само Ерика беше недоволна.

— Ти продаде бащиния ни дом на евреин! — кресна злобно. — Мръсният евреин, който натрупа богатства от нашата саможертва.

— Единствената саможертва, която познава господин Розенберг, е тази на неговите момчета на руския фронт — отвърна спокойно Паул. — Последните няколко години не са му донесли никаква печалба, освен ако не наричаш печалба загубата на едното му око от шрапнел. Освен това не беше ли мръсен евреин този, който препоръча твоя безценен Адолф за Железен кръст?

Ерика само го изгледа, обърна се и излезе от стаята.

През следващите дни Паул и Карин бяха заети с подготовката за пътуването. Първо щяха да стигнат с кораб до Австралия и оттам до Папуа, Нова Гвинея. Но седмица по-късно Герхард Щал почука на вратата им. Не беше сам. Придружаваха го двама мъже с мрачни лица.

— Господин Ман — започна Герхард без обичайните прояви на любезност, нито си направи труда да се обърне към Паул с военния му чин, — имам информация, че сте продали имота си на евреин.

Паул се възмути от подобно нахалство.

— Не мисля, че ви засяга на кого съм придал имота си, господин Щал — отвърна студено и погледна предизвикателно към двамата му спътници. — Няма закон, който да забранява това.

— Не бих искал да бъда груб, господине, но съм сигурен, че като войник вие най-добре съзнавате тяхното предателство. Вие бяхте добър офицер и човек, на когото някога се възхищавах. Така че защо трябва да предавате собствената си родина на евреите?

— Да предам родината?! — възкликна Паул, изумен от обвинението. — Войната свърши, господин Щал. Как бих могъл да я предам, когато срещу нас няма враг?

— Прав сте, господине. Останаха само враговете сред нас — тихо отвърна Герхард. — Евреите, комунистите и интелигентите искат да ни държат на колене. Всички знаят, че именно евреите стоят зад световната конспирация срещу великия германски народ.

— Ако това е всичко, заради което сте дошли, ще съм ви много задължен, ако си тръгнете сега. Имам да свърша още много работа, преди да напусна Германия.

— Ще пътувате за Нова Гвинея, която британците преименуваха на Кайзер Вилхелмланд, така ли?

— Точно така — потвърди Паул. — Тръгваме след пет седмици, не че плановете ми имат нещо общо с вас.

— Един ден ние ще си върнем отново изгубените земи, господин Ман. — Изгледа го заплашително Герхард. — И когато това стане, се надявам да не се съюзите с евреите и комунистите, както изглежда правите сега.

— Продажбата на къщата не е конспирация, господине. А сега ви моля да напуснете дома ми!

Герхард кимна към придружителите си и тримата си тръгнаха. Паул затвори вратата след тях и пое дълбоко въздух. Какво, за бога, ставаше в Германия, че такива като Герхард си позволяваха да го заплашват? Погледна към Карин, която стоеше до стълбата. Тя бе чула краткото послание и беше прозряла заплахата в него.

— Нашата Германия си отиде завинаги, Паул — каза тихо тя. — Ще си отдъхна, когато заминем.

 

 

Ерика отпи от кафето, но не усети вкуса му. В мръсното кафене бяха сами с Герхард.

— Ще ми е мъчно за теб, Ерика — въздъхна той, — но знам, че ще е за кратко.

Тя облегна лакти на мазната маса и хвана чашата между дланите си.

— Ще ми се да продължа да служа на каузата — промълви. — Но Нова Гвинея е на другия край на света.

Герхард сложи ръка върху нейната. „Ако само можеше да усетиш какво чувствам към теб“ — помисли си той и сърцето му се сви от болка заради несподелената любов към тази жена, която имаше очи единствено за Адолф. От мига, в който я видя, той се влюби безумно в нея, но тя бе запленена от пламенните слова и хипнотичния поглед на приятеля му.

— Ще ти пиша редовно. Ще те осведомявам за всичко, което става тук — горещо я увери той. — И след една година отново ще си сред нас.

Ерика го погледна с благодарност. Герхард беше хубав младеж, но след смъртта на годеника й единственият мъж, който успя да привлече вниманието й, беше Адолф. Сега всичките й сили бяха насочени към това да бъде примерна ученичка на мъжа, който я запали със страстните думи за една велика кауза — да възроди родината от пепелищата на разрухата. Тя се досещаше за отношението на Герхард към нея, но чувствата й бяха насочени другаде.

— Искам да те предупредя… може би никога няма да бъдеш с Адолф — проговори мъжът срещу нея, сякаш четеше мислите й. — Той се е посветил на народа си, а такива хора не търсят нормалната човешка любов. На теб ти трябва мъж, който да те обича.

Ерика бързо издърпа ръцете си от неговите и остави чашата на масата.

— Не гледам на Адолф по този начин — излъга тя. — За мен той е човекът, който ще ни поведе към бъдещето.

Герхард отвърна с тъжна усмивка:

— Това е добре. Значи чувстваме към него едно и също.

— Време е да се прибирам, Герхард — заяви Ерика. — Можеш да ме изпратиш, ако искаш.

Герхард прехапа устни, за да не издаде яда си. Подчини се безропотно и я изпрати до къщата на брат й. Двамата изминаха студените сиви улици в мълчание и се разделиха любезно, но хладно. Ерика остана пред вратата, докато той се изгуби от погледа й. Последните му думи продължаваха да кънтят в главата й: „Ако някога се върнеш в Мюнхен, аз ще бъда тук и ще те чакам.“

Тя отвори тихо входната врата и се изкачи на пръсти по стълбата с надеждата да избегне срещата с брат си, да се пъхне в леглото и да мечтае за страстните прегръдки на Адолф.

 

 

Една седмица по-късно Паул и семейството му бяха на хамбургското пристанище. Вървяха в ледената киша към поклащащия се кораб, готов да ги откара накрай света. Карин хвана мъжа си за ръката, а с другата стисна тази на Карл. Момчето изглеждаше объркано и често-често поглеждаше към леля си, която вървеше малко встрани от тях, с ръце, скрити в маншон от лисича кожа, и мълчеше.

— Ще се върнем ли някога? — попита майка си то.

— Не знам — отвърна му с тъжна усмивка тя. — Може би един ден… за празниците…

Паул погледна крадешком към сестра си. Тя все още му беше сърдита. „Нищо — си каза. — Пътуването може да промени мнението й.“ Но дълбоко в себе си знаеше, че омаловажава проблема. Ерика беше странна девойка, той никога не успя да я разбере докрай. Винеше за това баща им, който много я глезеше. Имаше нещо в детството им, нещо, за което не искаше да си спомня. Беше толкова отдавна… Може би чувствата й към Адолф бяха последица от това минало. Не че някой щеше да помни името на този безумец след една година, смръщи се той. По времето, когато тя навърши двайсет и една, той сигурно отдавна ще е слязъл от политическата сцена и ще бъде само една забравена страница от живота на красивата му и загадъчна сестра.

Паул се запъти към готовия за отплаване кораб. Изведнъж се сети за австралийския капитан, с когото се срещнаха край Хамбург след онази битка, когато убиха Волфганг, и който също като него бе свързан с Нова Гвинея. Как ли му беше името? Не беше немско, въпреки че майка му бе германка. Дали не беше ирландско? Същото или подобно на името на онзи разбойник, за когото бе чел, че преди четирийсет години се бил срещу полицията във Виктория, облечен в железен костюм.

Нед Кели. А капитанът се казваше Джак Кели. Дали симпатичният австралиец бе оцелял във войната? И ако беше така, дали се бе завърнал в страната, която и двамата смятаха за своя? Надяваше се да е така, искаше му се да види още веднъж бившия си враг, който тогава бе проявил съчувствие и разбиране към него.