Питър Уот
Папуа (43)

41

Фуджи реши, че е безсмислено да чака повече. Последните изстрели го убедиха, че късметът на О’Лиъри най-после му бе изневерил. Без да се бави, вдигна котва, запали мотора и шхуната се плъзна грациозно из кротките води на залива. Сега шхуната беше негова. Знаеше, че на островите Торес има потенциален купувач. Щеше да я продаде и с парите да хване първия кораб за Япония. Най-сетне щеше да осъществи голямата си мечта — да стане част от японския флот.

Карл и Лукас се погрижиха за тялото на Дадемо. Искаха да отдадат заслужена почит към храбрия помощник на Паул. Селото му подготви погребение, достойно за воин.

Джак бе пренесен в къщата, но въпреки усилията не успяха да спрат кървенето. Животът му висеше на косъм, ту идваше на себе си, ту отново потъваше в света на сенките.

Паул веднага изпрати Карл до Морсби за лекар, а Карин проми раната му. Доколкото успя да види, куршумът беше влязъл през лявата част на гърба му и бе заседнал някъде в гърдите. Той дишаше мъчително и тя реши, че сигурно белият дроб е засегнат.

— Дали ще живее — попита шепнешком мъжа си.

— Ще живее! — отвърна й той без колебание. — Раняван е и по-лошо през войната.

— Но вече не е млад. Изгуби много кръв, може и да не издържи.

— Джак — наведе се към ранения Паул. — Да не си решил да умреш насред хола ми? Знаеш ли после какво чистене ще падне?

Джак чу думите и се опита да се усмихне.

— Не бих ти създал такива неудобства, човече — изхърка той. — Разбира се, че ще живея.

— Казах ли ти, Карин? — ухили се съпругът й.

Тя поклати невярващо глава. Колко безчувствени бяха мъжете към чуждата болка! А може би съзнателно прикриваха чувствата си зад грубите шеги? Иначе как щяха да издържат на фронта, където смъртта е била техен постоянен спътник? Чувството за хумор беше техният щит срещу лудостта.

— Къде е Лукас? — попита Джак.

— Сигурно е при Дадемо. Ако искаш, ще го доведа.

— Не… Ще говоря по-късно с него. Трябва да си понесе наказанието, че не изпълни нареждането ми да остане в камиона.

— Той ни спаси живота, Джак — напомни му Паул. — Ако не бе застрелял О’Лиъри, не знам какво щеше да стане.

Карин успя да спре кървенето, но не посмя да го обърне по корем. Джак беше блед като платно и тя се съмняваше, че ще доживее до сутринта. Веднъж да дойдеше лекарят, въздъхна и се замоли Карл да стигне бързо и безпрепятствено до Морсби.

Слънцето вече падаше ниско над хоризонта, когато Карин дочу бръмченето на камиона.

— Карл ли е? — извика към мъжа си, който вече беше на верандата.

— Да — отвърна той и изведнъж се хвана за главата. От камиона слязоха много хора. — Боже мой! Не е чудно, че не мога да открия Лукас.

Карин се притесни от хората, които напълниха двора им. Освен сина й, Лукас и лекаря, от каросерията скочиха един дребен и енергичен мъж с пура в уста, когото виждаше за пръв път, и красива млада дама.

— Кои са тези хора, Паул? — смая се тя.

— Това е американецът, за когото снимахме онзи филм при Флай Ривър — отвърна той. — И госпожица Дювал.

Женският инстинкт веднага подсказа на Карин, че младата жена проявява нещо повече от загриженост за здравето на Джак. Прочете го по тревогата в погледа й и бързината, с която хукна към къщата. Любезностите по взаимното представяне явно трябваше да почакат.

Виктория откри Джак сред окървавените чаршафи и се вцепени от страх за живота му, но веднага се окопити, спусна се към него и застана на колене до възглавницата му. Взе главата му в скута си и я залюля. Джак усети ръцете й и отвори очи.

— Сигурно съм мъртъв — разтегна в усмивка напуканите си устни, — щом пред мен стои ангел.

— Джак, скъпи, няма да умреш — храбро се пребори със сълзите тя. — Лукас дойде в хотела и ни разказа какво се е случило. Каза ми, че си поискал да ме видиш.

Джак не трепна пред разкритието за лъжата на сина си. Само обърна глава и го потърси с поглед. Лукас стоеше до вратата с виновно наведена глава. Но за негова изненада вместо мъмрене получи усмивка на благодарност и поглед, изпълнен с любов.

— Така беше — потвърди Джак. — Не исках да си отида от този свят, без да видя още веднъж красивите ти очи.

— Никъде няма да ходиш — каза решително Виктория и го притисна към гърдите си. — Още не си ми показал онова място в Австралия, за което ми разказа, помниш ли?

— Само че сега Лукас е капитан на яхтата — отвърна той и изстена. Прегръдката на Виктория бе засилила болката в ръката му. — Тя ще му трябва, за да си изкарва хляба. Ние с теб трябва да търсим друг начин да стигнем дотам.

— Точно за това исках да говоря с теб, татко. — Лукас пристъпи плахо в стаята. — Джо има приятел в Щатите, който може да ме научи да летя. Ще трябва да ви оставя яхтата, преди да замина.

— Ще… какво? — надигна се Джак, но изохка и отново се отпусна в скута на Виктория.

Синът му пристъпи от крак на крак.

— Джо мисли, че съм много способен и бързо ще се науча, а аз вярвам, че бъдещето на тази страна е в самолетите.

— И как ще се справям с яхтата без теб? — Джак искаше да извика, но режещата болка не му позволи. — Няма да мога и един курс да направя сам.

— Аз ще ти стана помощник-капитан — обади се Виктория. — Имам желание да опозная отблизо тази част на света. Освен това за мен ще е удоволствие да се грижа за един смахнат ветеран от войната.

— Дали няма да е по-добре да си умра още сега? — ухили се въпреки болката той.

— Обичам те, Джънгъл Джак — извика младата жена и сълзите й рукнаха като из ведро.

— Кой, по дяволите, е тоя Джънгъл Джак?

— Ще ти обясня по-късно — усмихна се през сълзи тя. — Сега е време да отстъпя мястото си на лекаря, иначе ще се наложи да се погрижи и за мен. Надявам се, че обичаш пилешка супа, защото това е единственото, което мога да готвя.

Джак изкриви устни в усмивка. Сърце не му даде да й каже, че мрази пилешка супа.