Питър Уот
Папуа (35)

33

— По време на експедицията се запознахме с един местен дърводелец — разказваше Паул вечерта около голямата маса в трапезарията. — Може би все още е жив.

Джо Облачински стискаше с две ръце чашата с кафе и слушаше с интерес разказа му. Морето беше бурно и „Ерика-Сара“ ту потъваше, ту се издигаше рязко нагоре. Бяха на километри от устието на реката и обикновено чистите солени води тук бяха покрити с кафяви и зелени листа от джунглата.

— Доста интересен човек ще е този дърводелец — обади се той и отпи от кафето. — Но дали ще го откриеш след толкова години?

— Ще опитаме — сви рамене Паул. — Доколкото познавам тези хора, те не обичат да напускат територията си. Ако е жив, сигурно ще е в района на бившето си село.

Джак разгъна картата и тримата се взряха в множеството малки островчета около широкото устие. Паул посочи мястото с дръжката на лулата си.

— Тук го видях за пръв път. Селото му бе унищожено от бандити.

— Друго племе? — полюбопитства Облачински.

— Не, европейци — изръмжа Паул, но не даде повече обяснения. Все още преживяваше провала с освобождаването на Айрис и сега, когато бяха съвсем близо до онези места, чувството за вина беше по-силно от всякога.

— Е, приятели — облегна се назад продуцентът, — този папуас може да ни помогне да осъществим контакт с местните племена, което е крайната цел на нашето пътуване.

Джак нави картата на руло и я прибра. Видя разстроеното лице на приятеля си и му домъчня за него. Дълбоко в себе си знаеше, че О’Лиъри и Айрис са негова лична грижа, а не на Паул.

Джак излезе на палубата и погледна към Лукас. Той стоеше зад руля и гледаше уверено напред. Явно позата имаше за цел да впечатли Виктория, която седеше на покрива на кабината и се радваше на топлото слънце. Беше със завързана на кръста риза и къси панталонки, които подчертаваха красивите й крака. Беше получила красив бронзов загар, който по един много мил начин очертаваше фините бръчици над скулите й. Странно, но те я правеха да изглежда по-млада. Джак усети чувствата, които бушуваха в сърцето на Лукас към Виктория. Същото ставаше и с Карл. Забеляза и още нещо — между двамата приятели се бе появило съперничество. Всеки от тях се бореше за вниманието на красавицата.

— Ще се присъединиш ли към мен? — присви очи Виктория. — Денят е великолепен.

Джак й отговори с широка усмивка. Той също бе загорял и работата на лодката бе възвърнало младежката му фигура, така че в момента изглеждаше като по-голям брат на Лукас.

— Само за малко — каза и седна до нея, като се направи, че не забелязва ревнивия поглед на сина си. — Трябва да свърша някои неща, преди да поемем нагоре по течението. Паул се надява да се свърже с местен човек, когото познава от предишното си пътуване.

— Чудесно — оживи се тя. — Ще бъде истинско приключение да се запозная с човек от каменната епоха.

— Не се пали, не е чак толкова романтично — усмихна се накриво той. — Начинът им на живот не е много привлекателен, като изключим вкусните ястия от човешко месо. Иначе наистина са в каменната епоха. Всичките им сечива са само от дърво и камък. Но си мисля, че опознаването на стоманата ще промени завинаги живота им. Папуасите, които влязоха в контакт с нас, много бързо схванаха ролята на монетите като разменна единица. Разбраха се, че са много по-удобни от традиционната размяна на морски раковини. А с парите дойдоха и други неща, някои от които не особено полезни.

— Харесваш ли живота си в Папуа? — погледна го в очите тя.

Той се замисли. Често сам си задаваше този въпрос.

— Опитах се да живея в Сидни. Все пак съм цивилизован човек, нали? Но не можах да се оправя с градската джунгла. Тук знам точно кои са враговете ми и мога да се предпазя от тях. Да, мисля, че харесвам Папуа.

Жената въздъхна и затвори очи.

— Защо питаш? — поинтересува се Джак.

— Просто така. Без причина.

Той постоя още малко, после стана и се запъти към каютата си. Когато мина покрай Лукас, момчето го изгледа недоволно.

— Много е млада за теб — измърмори през зъби, когато двамата се разминаха.

Джак спря и го попита:

— Колко стар мислиш, че съм, синко?

— Много, много стар — отвърна Лукас с младежка наглост, — направо старец.

Баща му се усмихна и продължи пътя си. Наистина ли беше толкова стар. Външно — може би, но сърцето и умът му все още бяха на двайсетгодишно момче. Синът му обаче нямаше защо да се тревожи за отношенията му с госпожица Виктория Дювал. Тя беше дама от класа, свикнала с удобствата в Америка, а той — човек от дивата джунгла. Двамата нямаха нищо общо.

Виктория дочу размяната на реплики между бащата и сина и се усмихна. Отдавна бе забелязала опитите на момчетата да привлекат вниманието й. Но този, който я интересуваше, беше Джак. Щом помисли за него, усмивката й угасна и тя се загледа замечтано в тихите жълтеникави води. Той не беше богат, нито изискан като някой адвокат. Не беше и от онези досадни свалячи, които ненавиждаше. От това, което бе научила за него още в Морсби, беше ясно, че е търсач на силни усещания. Щеше да бъде ярък характер в романа й, нещо като Джънгъл Джим. В нейния случай — Джънгъл Джак, се сети тя и се поздрави за находчивостта.

Виктория не беше от жените, които търсеха сладникави или страстни любовни афери и подозираше, че Джънгъл Джак също е далеч от подобни неща. Но една палава мисъл все по-често й минаваше през главата. Какво ли беше да почувства силните му ръце около крехките си рамене, какво ли беше да я докосва с тях на онези места, до които имаше достъп само любимият? Виктория тръсна глава, стана, мина бързо покрай Лукас и се запъти към каютите, ядосана на своето въображение. Не че имаше вероятност това да се случи. Джак я уважаваше като човек и не показваше с нищо, че я харесва като жена. Този факт дори мъничко я дразнеше. Отношенията им не преминаваха границата на приятелските разговори на лунна светлина. Тогава тя добиваше усещането, че той докосва душата й и може да чете в нея като от книга. „Няма значение — помисли си тя, — всичко това ще е минало, веднъж да се кача на кораба за Америка.“ И Виктория наистина зачака с нетърпение този момент. Общуването с австралиеца й действаше зле. Започваше да губи обичайното си спокойствие и като нищо някой път можеше да изтърси глупост от рода на: „Мисля, че се влюбвам в теб, Джак Кели“, само защото го искаше в леглото си. Иначе не й трябваше. За какво й беше? Тя беше независима жена с модерни разбирания.

Клиентът беше огромен мъж с насечено от белези лице. Служителят от граничните служби, холандец, разбира се, прочете внимателно данните в паспорта, където пишеше, че господин Фарел е австралиец, роден в Ирландия. Той не видя нищо обезпокоително и подпечата разрешителното му за пътуване.

— Свободен сте, господин Фарел — каза и върна паспорта му.

О’Лиъри прибра спокойно фалшивите документи. В тях пишеше, че е капитан на голяма шхуна. Немецът се оказа щедър и след като натовариха робите на големия кораб, му бе подарил лодката. Но той не обичаше да се качва на нея. Не се чувстваше добре в морето и обикновено я даваше под наем за тайни превози. О’Лиъри излезе навън и се запъти към близката кръчма; имаше среща с тримата, които нае предишната вечер в бара на Мероке.

Отне му известно време, докато дешифрира посланието. Не бе използвал кода от края на войната, когато на шпионската му дейност в полза на кайзера бе сложена точка. Но очевидно името му продължаваше да присъства в тайните списъци на немските разузнавателни служби, които сега бяха преминали в ръцете на нацистите.

О’Лиъри бе предложил услугите си още докато беше в Дъблин, когато лудостта на Изтока в лицето на СССР заплашваше да обхване цяла Европа. Направи го не толкова от патриотизъм, колкото заради парите, които му осигуряваха достатъчно грог и жени. Той знаеше, че много ирландци съдействаха на немците, като по този начин се опитват да дестабилизират отбраната на британската брегова линия. Още тогава донасяше случайно чута информация, а по-късно, вече в Папуа, се запозна със Сен. Започна да изпълнява различни поръчки, предадени чрез него.

За разлика от германците, които бяха останали в Нова Гвинея, след като тя премина в ръцете на австралийците, той можеше спокойно да влиза и да излиза от страната и това го бе направило ценен кадър за немското разузнаване. Сега, двайсет години по-късно, трябваше да приеме поръчка за убийство на човек. Беше уверен, че ще се справи. Беше го правил и друг път. Знаеше как да се изнесе бързо от местопрестъплението. Сведенията сочеха, че набелязаната жертва най-вероятно ще отседне в плантацията на Ман, близо до Порт Морсби. Бележката съдържаше цялата необходима информация и на него му се видя лесна работа. Мъжете, които нае, бяха същите като него — безскрупулни и жестоки. Той ги подбра внимателно сред европейците и индонезийците, които живееха на ръба на закона и бяха готови на всичко, за да изкарат някоя пара.

Фактът, че трябваше да отнеме човешки живот, не го притесняваше ни най-малко, но мисълта, че отново ще се върне в Папуа, предизвика неприятни чувства. Страхуваше се, че някой може да свърже личността му с изчезването на Айрис, снахата на мъжа, който го ненавиждаше. О’Лиъри знаеше много добре, че Сен би могъл да го убие с едно кимване на главата. И единствено страхът му, че някой би могъл да издаде предателската му роля по време на войната, го бе принудила да потърси услугите му. Или беше клопка? Да го накара да се върне в Папуа и да го убие? Не, самият факт, че го бе открил в Мероке, показваше, че тук е намесено немското разузнаване. Само то имаше данни за сегашното му местоположение.

Той допи шнапса и забарабани нервно по масата. Хората му закъсняваха. Появиха се след половин час и отдалеч се виждаше, че ги мъчи махмурлук. И тримата бяха с кисели физиономии. О’Лиъри ги наруга, изчака и капитана на шхуната и ги натовари на борда.

— Готови ли сме за път, Фуджи? — попита той голия до кръста младеж.

— Ако вие сте готови, аз съм на линия — отвърна японецът на перфектен английски.

О’Лиъри изгрухтя доволно и се обърна към хората си. Имаше пълно доверие в момчето. То обикаляше с баща си Исокиши тези морета още от дете.

Фуджи бе израсъл по крайбрежието на Папуа и мразеше всички европейци, включително и О’Лиъри. Но той му обеща щедро възнаграждение за този курс. Обясни му, че пътуването е опасно и трябва да остане тайна за местните органи на властта. Фуджи не се колеба нито миг. Цената беше прекалено добра, а законите си бяха за белите.

Холандският служител на брега избърса потта от челото си и се загледа в отдалечаващата се шхуна. После се запъти към канцеларията си, като се мъчеше да проумее защо този луд ирландец е наел трима от най-големите главорези да пътуват с него към островите Торес. При това нито един от тях не беше моряк. Но в края на краищата това си беше негова работа. Дори бе успокояващо да знае, че бандитите в Мероке ще намалеят с трима.