Питър Уот
Папуа (31)

29

Джак кимна одобрително. Въпреки нетърпимата воня на умряла риба, която се носеше из пристанищните води, той се усмихваше. Лукас прие това за добър знак.

— Да знаеш, че тя е разковничето за разрешаване на всичките ни проблеми — убеждаваше го той, докато баща му оглеждаше яхтата отзад. Личеше си, че е стара, но стабилна. Като него самия. — Собственикът бърза да я продаде.

— И какво ще правим с нея? — попита Джак и измъкна лулата от джоба си. — Ще обикаляме света, за да се крием от кредиторите?

— Може да отплаваме за Папуа и да правим чартърни курсове… или да транспортираме стоки до Куинсланд.

— Ще изкараме повече, ако отидем в Америка да пренасяме грог за янките от Канада — намигна му Джак.

В стремежа си да убеди баща си, че яхтата е тяхното спасение, Лукас веднага прие предложението.

— Бихме могли, но… — Изведнъж разбра, че той се шегува, и се ухили. — Може би все пак е по-добре да отплаваме за Папуа.

— Ще го обмислим — отвърна Джак и натъпка тютюна в лулата си.

— Нямаме много време — предупреди го Лукас с нетърпението на младите. — Скоро ще ни вземат всичко.

— Но не и къщата — спокойно отвърна баща му. — Тя си остава наша, както и земята в Куинсланд.

— Извинявай — смути се момчето, когато осъзна, че притиска баща си.

По пътя за вкъщи Джак си каза, че наистина трябва да обмисли предложението, но първо трябваше да реши какво ще прави с живота си занапред. Можеше да отстрелва крокодили и да продава кожата им? Или да се върне на работа при Паул. Търсенето на злато беше минало, то бе за младите, които вярваха в мечтите си и нямаха семейни задължения. Той не се тревожеше за Лукас. Синът му беше достатъчно голям и можеше да се грижи за себе си. Ако не друго, поне му бе осигурил добро образование, то щеше да отвори много врати пред него.

Проблемът идваше оттам, че Джак разбираше от лодки, колкото и от астронавтика. Лукас поназнайваше нещо, но опитът му се основаваше само на преходите със скъпите яхти на приятелите му през уикендите. Очертаваше се едно напълно ново за него приключение. Но не беше ли отиването му в Папуа и Нова Гвинея такова изживяване. Тогава той беше горе-долу на годините на сина си. Джак хвърли поглед към Лукас, който гледаше замислено през прозореца.

— Ще купим яхтата — каза тихо, без да вади лулата от устата си.

— Наистина ли? — подскочи от радост момчето. — Ще я купим и ще отплаваме за Папуа?

Сърцето на Джак се сви от любов. Поне щеше да достави удоволствие на сина си.

— Сигурно ще струва цяло състояние — опита се да недоволства, но не можа да сдържи усмивката си. — Трябва да й дадем име. Предполагам, че традицията го повелява.

— Мислех си за името „Сара“. Ще ми напомня за момичето, в което някога бях влюбен.

— Онази, която те заряза — отбеляза Джак. Той разбра от Том Съливан за глупавото поведение на дъщеря му, но това не попречи двамата да си останат приятели. — Нека тогава да я наречем „Ерика-Сара“ в чест на дамите, които ни биха дузпата.

— „Ерика-Сара“ — замисли се Лукас. — Не е лошо. Нека да бъде „Ерика-Сара“.

Каролин седеше срещу мъжа си на масата в градината и плетеше. Беше красиво слънчево утро. Като повечето мъже Куентин нямаше представа на какво се дължи промяната в съпругата му, но не се и стараеше да разбере. Загледан във вестника, той псуваше яростно юнионистите, които според него бяха истински бич за индустриалците. Имаше и други грижи на главата си. Чудеше се какво да избере — да купи още един парцел по крайбрежието или да осъществи отдавна желаното пътуване до Франция. Гладните очи на безработните, които го гледаха от началните страници на вестниците, не го трогваха ни най-малко. Той се пресегна да вземе чашата с чай от сребърния поднос и погледът му случайно попадна на Каролин.

— Какво правиш? — изненада се той. Никога не бе виждал жена си да се занимава с каквато и да е работа, освен със забъркване на коктейли, когато прислугата имаше свободен ден.

— Плета за бебето — отвърна тя и го погледна предизвикателно.

— Имаш предвид… — изтръпна той.

— Да, поне според доктор Винфилд. Трябва да се роди в началото на следващата година — отвърна тя и се наслади на глупавото му изражение. Рядко й се случваше да го види сконфузен.

Куентин осъзна, че ръката му виси във въздуха, все още протегната към чашата с чая.

— Поздравления — каза най-сетне. Гласът му прозвуча някак глухо. — Кой е бащата?

Каролин го погледна право в очите.

— Не мисля, че има някакво значение, освен че притежава качества, които биха ти харесали.

Куентин не бе сигурен в това. Една част от него искаше да знае чия кръв щеше да наследи богатството му, но другата част се страхуваше да не се окаже техен близък приятел. Но който и да беше, неприятно му беше, че е рогоносец.

За Каролин изборът беше идеален. Бащата не само притежаваше всички качества, необходими за един наследник — смелост, интелект и амбиция — но Джак Кели определено не беше семеен приятел. Въпреки това не можа да не се усмихне на иронията в създалата се ситуация. Но Куентин можеше да бъде спокоен. Никой и никога нямаше да узнае тайната й.

Съпругът й заби отново поглед във вестника и продължи да чете за трагичния ефект на Депресията върху обикновените австралийци. Икономическата ситуация бе причина евреите в страната да се съберат в Мелбърн и да изразят протеста си срещу отношението към сънародниците им в Европа. Той прочете статията и изсумтя. Проклети евреи. Винаги се оплакваха от нещо. Дано този Хитлер да очисти света от тях. Статията за износителите на говеждо, които подали оплакване до Британската търговска камара заради подбиването на цената на месото от аржентинците, беше много по-интересна от вайкането на евреите. Раждане на дете във фамилията също не бе от първостепенна важност, поне докато не се разбереше дали е син или дъщеря.

— Е? — кимна Джак към сина си, който товареше последните кашони с провизии на борда на „Ерика-Сара“. — Време е да вдигаме котва.

Лукас скочи в яхтата с пъргавината на котка и хвана руля от дебело и лъскаво тиково дърво. Слънцето все още беше зад хоризонта и като се изключеха плясъкът на вълните по корпуса на яхтата и тъжните писъци на дъждосвирците, наоколо цареше мъртвешка тишина. Сякаш всичко беше затаило дъх преди началото на голямото приключение, помисли си Джак, загледан в тихите пристанищни води. Скоро щеше да дойде пролетта, а след нея и горещото лято, и страната щеше да пламне в пожари, но сега времето беше студено и ветровито. Небето се бе смръщило и гледаше сърдито към тях.

Той бе успял да се разплати с кредиторите. С парите от продажбата на къщата беше изплатил дълговете си, беше купил яхтата и необходимите провизии. Дори бе останала известна сума, която щеше да им помогне в началото. Джак си призна, че една от причините да купи лодката, беше желанието му да се освободи от четирите стени на офиса си и да се почувства отново свободен. Закри едно след друго всичките си предприятия и направи всичко възможно, за да осигури работа на служителите си. Най-много се тревожеше за семействата, които бяха загубили мъжете си по време на войната и държавните институции отдавна бяха забравили за тях.

Съжаляваше за къщата, защото тя бе станала истински дом за него и за Лукас. Двамата бяха прекарали в нея много щастливи часове и Лукас се бе превърнал от дете в юноша именно тук. Сега стояха на борда на единствената си собственост. Никой от тях не знаеше как да я управлява, макар Лукас да не си го признаваше. Докато чакаха купувач за къщата, той изчете безброй учебници по навигация и прекарваше всеки свободен миг на яхтите на приятелите си. Научи много, но все пак това си беше само теория. Сега бе време да провери на практика наученото. Джак твърдо вярваше в сина си.

И така, бъдещето и на двамата беше неясно, но имаше поне едно хубаво нещо пред тях — отиваха си у дома. В Папуа. И за пръв път в живота си щяха да имат достатъчно време за плуване и риболов. Джак от години не си бе позволявал почивка, страхуваше се да остави бизнеса без надзор. И въпреки това не го опази.

Моторът на яхтата забръмча, Лукас хвана уверено руля и двамата напуснаха пристанището на Сидни. По времето, когато слънцето изгря и хората плъпнаха като мравки, забързани към офисите и магазините, „Ерика-Сара“ вече минаваше покрай високите пясъчни скали, които отделяха пристанището от Тихия океан, и поемаше курс на север. Джак разбра, че колкото и да се напъват, нямат достатъчно опит, за да използват пълния потенциал на лодката, но отстрани неумението им не се забелязваше и те продължиха пътя си в отлично настроение.

„Ерика-Сара“ се справяше добре и Джак се разположи зад Лукас, за да се порадва на уменията му. След няколко дни се убеди, че курсът им е правилен и скоро ще стигнат крайбрежните градове Туид Хедс и Кулангата. Време беше да стъпят на твърда земя.

Лукас зави по река Туид и хвърли котва точно до главната улица на крайбрежния град на Нов Южен Уелс. Беше събота и по улиците имаше много туристи, главно от Бризбейн, които идваха тук да се порадват на удобните за сърфиране заливи. Джак обичаше Туид Хедс. Природата беше прекрасна и в същото време човек се радваше на удобствата на града.

Мислеха да преспят една нощ в курорта, но останаха цяла седмица.

— Това място има огромен потенциал — сподели една вечер със сина си Джак, докато пиеха чай на палубата на „Ерика-Сара“. Тя се поклащаше лекичко на вълните, а всичко наоколо се къпеше в сребриста лунна светлина. — Бих искал на старини да се оттегля тук.

— Мислех, че предпочиташ Южна Австралия — погледна го Лукас.

— Живях прекалено дълго в тропиците, за да се разделя с тях — отвърна баща му. Една голяма риба изскочи над вълните и бързо се гмурна обратно в кристално чистите води.

— Свикнах с топлите зими — продължи той. — Освен това на юг не познавам никого. Ти си моето семейство.

Лукас замълча и се загледа във високия скалист бряг. Знаеше, че баща му бе купил голям парцел някъде тук, на север от пристанището. Но му беше трудно да си го представи изтегнат на верандата и с вечната си лула в устата. Той беше все още много енергичен, авантюрист. Лукас бе разглеждал неведнъж сложените в една кутия за пури под леглото му медали и ордени, получени по време на войната, и бе сигурен, че всеки един е напълно заслужен. Сърцето му се изпълни с любов към човека, който бе неизменна част от живота му. Той не помнеше майка си. Имаше само болезнения спомен за мъртвата жена, която лежеше в една стая, но възрастните не го пуснаха да влезе при нея и през цялото време говореха шепнешком, сякаш не искаха да я събудят. Този спомен винаги го натъжаваше, сякаш нещо си бе отишло твърде рано от живота му, затова предпочиташе да мисли за баща си с вечната му усмивка, шегите му и голямото му сърце.

— Обичам те, татко — неочаквано каза той и Джак вдигна глава. Не бе чувал тези думи откакто синът му навърши девет години.

— Аз също те обичам, синко — промълви.

Двамата се загледаха в тихите крайбрежни води и отпиха от чая си.

След едноседмична ваканция те бяха отново на път. Докато поемаше курс към Папуа през Големия бариерен риф, едно момиче на пристанището не спираше да им маха с ръка.

— За теб беше, нали? — попита бащата.

— Срещнах я в киното вечерта, когато ти отиде до кръчмата — наведе глава Лукас. — Много е красива.

Джак се засмя:

— Нали знаеш, че моряците си имат по едно момиче на всяко пристанище? Знаеш я, дяволе, и виждам, че си твърдо решен да се придържаш към традицията.

Лукас се усмихна тъжно на баща си. Можеше да се влюби в това момиче, ако бяха постояли още малко. Но да остане по-дълго означаваше да се откаже от мечтата си за приключения, сети се той и тази мисъл го разведри. Животът му беше прекрасен — той сам управляваше съдбата си и до себе си имаше любим човек, който не само му беше баща, но и доверен приятел, мъдър и смел човек, въпреки че не му вървеше в бизнеса.