Питър Уот
Папуа (13)

11

Японецът държеше на думата си. Лодката му чакаше търпеливо групата им, която сега се състоеше от Джак, двамата полицаи и двама носачи. Другите бяха мъртви и това според него можеше да се случи само ако върховете на стрелите бяха намазани с отрова.

Пътят до реката им отне една седмица. През цялото време гората около тях остана зловещо тиха, но сега отвсякъде се чуваше бумтеж на барабани, за да разберат всички воини на джунглата, че белият дявол си отива. Ужасяващият звук дразнеше всички, но поне оставаше утехата, че с приближаването на брега заплахата от нова атака изчезна. Независимо от това Джак не позволи на мъжете да приберат оръжията. Имаше вероятност воините от джунглата да се свържат с племената по крайбрежието, които нямаше да се поколебаят да забият стрелите си в тях.

А може би диваците от джунглата не познаваха други човешки същества? Може би Джордж беше прав, че са открили неговите орангоки, макар да не яздеха буйни коне и да не носеха златни брони?

Обратният път беше толкова спокоен, колкото и идването им преди две седмици. Първата спирка на Джак, след като стъпи на брега, беше офисът на сър Хюбърт Мъри. Той докладва за неуспеха на експедицията и за смъртта на Джордж. Сър Хюбърт го изслуша и изказа своите съболезнования за смъртта на приятеля му, както и за загиналите носачи от племето бука.

— За съжаление тук те чакат още неприятни новини — каза тъжно той. — Няколко дни след като замина, получихме писмо за теб. Понеже беше адресирано до администрацията, нашите хора решили, че имат право да го отворят. От зет ти е. Пише, че сестра ти е много болна.

Джак се сви под тежестта на новото нещастие. За кратко време изгуби най-добрия си приятел и хората си. Щеше ли да изгуби и Мери?

— На коя дата е пуснато? — попита.

— Дойде преди две седмици. Оттогава нямаме други новини.

Джак стана. Трябваше да предаде официалния доклад за дейността на експедицията, но първо щеше да отиде в дома на Сен и да предаде трагичната новина на Айрис. Нямаше да е лесно, но той имаше опит. Бе написал десетки съболезнователни писма до роднини на загинали и изчезнали войници. Понякога съобщението за изчезнал човек не беше нищо друго освен прикрито съобщение, че тялото на човека е разкъсано на стотици парчета, толкова малки, че не е останало нищо, освен името във военните списъци, което да докаже, че такъв човек е съществувал. Но никога досега не му се бе налагало лично да съобщава на близките подобна новина. Винаги се бе стремял да го избегне. Затова реши, че преди да се срещне с Айрис, не е зле да мине за едно питие през хотела.

— Какво мислиш да правиш сега? — попита го сър Хюбърт.

Джак намести огромната си шапка и отвърна:

— Ще замина с първия кораб за Сидни. Синът ми е при Мери. Трябва да се погрижа за него.

Губернаторът го погледна изненадано.

— Не знаех, че си женен.

— Вдовец съм.

— Съжалявам, Джак — каза тихо Хюбърт. — Сигурно ти е било трудно да оставиш сина си.

Джак не отговори.

 

 

И точно, когато си мислеше, че не може да стане по-лошо, то стана.

Сен му каза, че няколко дни след тяхното заминаване открили коня на Айрис убит със стрела в гърдите. От Айрис нямало никаква следа, а полицията водела разследване. Основната им версия била, че ренегати от местните племена са причакали момичето и са го отвлекли.

— Божичко! — поклати невярващо глава Джак. — Значи, казваш, че улучили коня с една-единствена стрела?

— Сигурно е била отровна — сви рамене приятелят му. — Няма друго обяснение.

— Поне няма да се налага да я гледам в очите, докато й съобщавам за Джордж — поклати тъжно глава Джак. — Бог прояви милост, като не му позволи да научи за съдбата й. Това щеше да го съсипе.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще използвам парите, които ще ми дадеш за златото в торбата ми, и ще замина за Сидни. Трябва да видя сестра си и да се махна за малко оттук. Нещо не ми дава мира…

Гласът му секна. Как да обясни вината и отчаянието, които разяждаха душата му? Защото ако не се бе съгласил, Джордж нямаше да предприеме това опасно пътуване.

— Винаги си добре дошъл в дома ми — сложи ръка на рамото му Сен. — И двамата загубихме близки на сърцето ни хора, Джак.

— Благодаря ти, приятелю — отвърна той и стана от стъпалото за верандата, — но ще се върна в Сидни. Обаче първо ще мина към бара за още едно бренди. С малко късмет може да срещна О’Лиъри, докато още съм трезвен, и да довърша започнатото от Джордж.

— О’Лиъри не е тук — каза облекчено Сен.

Познаваше добре приятеля си и знаеше, че е готов да излезе срещу всеки, който иска да си премери силите с него. Някои твърдяха, че причината е в ирландската му жилка.

— Замина с оня французин за Флай Ривър. Има поръчка за наемници.

— Жалко — намръщи се Джак. — Няма да се успокоя, докато не прочистя града от тази измет. Е, тогава ще се възползвам от поканата ти и ще преспя тук. Доколкото разбрах, вдругиден ще има кораб за Сидни. Златото е в торбата ми. Продай го на твоите китайци и си удръж комисионната.

Сен го погледна изненадано. Но какво изненадващо имаше тук? Джак се доверяваше напълно на приятелите си. Вярваше на Сен и китаецът нямаше да го подведе. Той му помаха и го проследи с поглед. Заприлича му на прегърбен старец. Трудно носеше бремето на смъртта върху плещите си. Сен наведе глава. Стана му мъчно, че в живота му има неща, които не можеше да сподели с приятеля си, който се би така самоотвержено за Австралия. Джак бе от хората, които го смятаха за един от многото азиатци, които изкарват прехраната си с пот на челото. Ако знаеше как е натрупал богатството си, щеше да го убие. Защото такова беше наказанието за престъпленията, които бе вършил през войната. А колкото до О’Лиъри и подозренията на Джак — той знаеше много повече от това, което можеше да му каже.

Джак тръгна към конюшнята. Щеше да се напие така, както само двамата с Джордж го правеха. Конят щеше сам да намери обратния път до дома на стопанина си, а той поне за малко щеше да забрави мъката си. И чувството за вина.

Дадемо държеше жребеца за повода, галеше го и чакаше търпеливо. Щом го видя и извика:

— Здравейте, господин Джак. Аз има нещо, вие иска купи.

И разтвори шепата си. В дланта му имаше празна гилза.

— Иска ли вие?

Джак знаеше, че местните обираха празните гилзи и ги пълнеха наново. Патроните струваха пари, а така се спестяваше нещичко от разходите за амуниции.

Взе гилзата и я огледа внимателно. Не беше от стандартните и разпространени из цялата империя триста и трети калибър. След миг я разпозна — германска, от маузер.

— Къде я намери, Дадемо?

Момчето изведнъж се смути и запристъпва от крак на крак. Беше ясно, че не му се говори за това. Но погледът на господаря го успокои. Какво лошо имаше да каже на добрия господин Джак?

— На хълма, близо до място, къде кон на госпожица Айрис убит. Кога отишъл с господаря Сен да търси нея.

— И не си казал на господаря Сен за намереното, защото си мислел, че може да го продадеш на някого? — попита незлобливо Джак, но всъщност не очакваше отговор от младежа. Това беше редовна практика сред чернокожите и начин да се разграничат от делата на белите. — Дадемо, вярваш ли, че конят е убит с една-единствена стрела? — погледна го изпитателно той.

Момчето сви устни:

— Не, господарю.

— Нито пък аз — кимна той и прибра гилзата в джоба си.

Момчето разбра, че е по-добре да не пита за пари. Въздъхна примирено и подаде поводите, когато Джак възседна жребеца. Джак знаеше номера със слагането на стрела в рана от куршум още докато обикаляше край река Палмър, преди повече от четвърт век. Тогава старите златотърсачи из Северен Куинсланд разказваха за безскрупулни мъже, които причаквали китайските миньори, убивали ги и взимали златото им. После слагали в раната копия, които се продаваха по пазарите като сувенири, за да изглежда, че убийството е работа на аборигените. Сети се за това веднага, щом чу от Сен, че конят е убит с една-единствена стрела. Първо си помисли за отрова, но китаецът му каза, че смъртта е настъпила много бързо. Конят се сринал на земята и повече не помръднал.

Намирането на гилзата беше чиста случайност. Калибърът му говореше за маузер, а маузерът — за О’Лиъри. Доколкото знаеше, това беше единственият мъж в Морсби, който предпочиташе немското оръжие пред английското. Но трябваше да докаже подозрението си. Онзи бандит наистина се чувстваше безнаказан, но дори и той не беше толкова глупав, че да убие жена, свързана с един от най-влиятелните хора в града. Припомни си думите на Сен, че О’Лиъри е напуснал района две седмици преди Айрис да изчезне. Това правеше един месец, но в кръчмата един от старите му приятели сподели, че наскоро ирландецът му откраднал изкуствените зъби. Джак се смя от сърце и го попита кога е станало. Онзи имаше основателна причина да помни точната дата. Оказа се, че е било три дни преди изчезването на Айрис.

Джак се обърна към Дадемо:

— Онази стрела… дето е убила коня. Ако ми кажеш къде е, ще ти платя два шилинга.

Дадемо го погледна изплашено. Той знаеше къде е стрелата. При старата зловеща масалаи мери, която европейците наричаха вещица. Тя живееше в селото, където Дадемо беше роден, и плащаше добре за всякакви неща, които са служили за убийство. В тях имаше зла магия и на земята, където всички бедствия се приписваха на магията, бяха ценни като злато. Силата на тази стрела сигурно беше много мощна, щом масалаи мери все още беше жива, тъй като по тези земи хората често отмъщаваха за нещастието си на онези, които според тях практикуваха черна магия.

— Знам къде е — притеснено каза той, — но тя принадлежала на масалаи мери, вещицата на селото ни.

— Кажи й, че ще платя за нея пет шилинга и ще добавя още няколко за теб, ако ми я донесеш тази вечер.

— Ще стане, господарю — твърдо каза Дадемо, — но ми трябвали малко пари сега, да купи друго чудо срещу зъл дух.

Парите, които Джак даде, и онези, които обеща, бяха огромна сума за туземците и той знаеше, че вечерта ще има стрелата. Дадемо вече бързаше към селото, което беше съвсем близо до града.

— Кажи й, че ще си получи парите, след като получа стрелата — провикна се след него Джак и срита коня.

Първо отиде до секретариата и предаде доклада си, после се отби до пристанището, за да купи билет за Сидни. Бе поискал Сен да му плати за златото в австралийска валута. Навитите на руло банкноти го караха да се чувства добре. Не бяха малко, но знаеше, че не са достатъчно, за да осигури разработването на златна мина. Трябваше му солиден капитал и мястото, където можеше да го намери, беше Сидни. Тук не ставаше въпрос да изкопае няколко килограма злато и да напълни джобовете си. Сега имаше възможност да осъществи мечтата на живота си, да основе компания, да стане собственик на мина и един от най-богатите мъже в Австралия.

След пристанището отиде в центъра на града, завърза коня на рампата пред магазина, прекоси улицата и влезе в бара на хотела. Беше време да изпие едно в памет на Джордж. И да…

— Капитан Кели! Вие ли сте?

Джак се вцепени. Не защото някой го бе разпознал, тук имаше много бивши войници, а защото човекът се обърна към него на немски. Огледа се и го позна. Изведнъж споменът за онзи страшен ден, когато се бяха хванали гуша за гуша с немците край Хамбург, се върна с пълна сила.

— Майор Ман!

— Значи, наистина сте вие! — Втурна се към него Паул. — Радвам се да ви видя! Не съм очаквал, че ще се срещнем пак, въпреки че се молех да останете жив.

Джак се усмихна.

— Радвам се да ви видя отново, майоре.

Паул пое ръката на австралиеца и я разтърси здраво.

— Какво правите в тази част на света, дявол го взел? — попита го Джак. — Мислех си, че правителството е национализирало всички ваши владения в Нова Гвинея.

— Така е — намръщи се германецът, — но се свързах с човека, който беше купил моята земя, и той се съгласи да ми я продаде. Само че в последния момент се отметна. И ето ме тук на път за Финсшафен, да видя дали някой няма нужда от опитен управител.

Джак едва сега забеляза, че от немски двамата бяха минали на английски. Учуди се, че говори така свободно майчиния си език.

— Защо не отидем в бара да пийнем по чашка? — предложи той. — Интересно ми е да науча какво стана с вас след пленяването ви.

— С удоволствие, но забелязах, че не съм добре дошъл сред местните. Вчера се опитах да пийна едно, но ме помолиха да напусна.

— Ще те пуснат и дори ще ти се поклонят, щом разберат, че си с мен — увери го Джак. — Хайде, кобер, първото е от мен.

— Какво е кобер?

— Кобер е приятел, другар, амиго — засмя се той.

Паул се засмя. Не се бе смял, откакто остави жена си и сина си на кея в Таунсвил. Но австралиецът беше толкова добронамерен и открит, че не се сдържа. Джак Кели му харесваше. Имаше самочувствието на човек, който знае, че светът му принадлежи.

Щом влязоха в бара, всички се обърнаха към Джак, за да го поздравят. Той обаче изрева така, че и замаяните от алкохола се стреснаха.

— Чуйте ме всички! Това е майор Ман, бивш офицер от германската армия, който направи всичко възможно, за да ме убие при Хамбург. Но сега е тук, с мен и се готви да почерпи по едно. Ако някой възразява срещу присъствието му, нека дойде и да ми поднесе оплакванията си лично. Но от съображения за безопасност това ще стане зад бара, където обикновено цивилизованите хора изглаждат споровете си. Има ли желаещ?

— Не, Джак — обади се Хари, ветеран в бизнеса със злато. — Щом е твой кобер и ти нямаш нищо против да седиш на една маса с него, всичко е наред.

Джак поведе Паул към двете свободни места до Хари.

 

 

Сен се канеше да си ляга, когато отвън долетяха пиянски гласове. С изненада установи, че не разбира нищо от казаното. Не говореше немски, но разпозна езика.

Излезе на верандата и видя, че конят носеше двама мъже. Докато слизаха, Джак падна на земята, но непознатият му подаде ръка и го изправи на крака.

— Съжалявам, човече — провикна се към него непознатият. Джак го теглеше към верандата и едновременно с това се подпираше на него. — Вие сигурно сте господин Сен. Джак вече ми разказа за вас. Аз съм Паул Ман от Мюнхен, но също и от Финсшафен в Нова Гвинея.

Изглежда не беше толкова пиян като Джак. Сен слезе да му помогне за Джак и да се запознае с него.

— Аз съм Сен — каза и пое протегнатата ръка. — Благодаря, че го докарахте цял и невредим. Не се учудвам, че го виждам в това състояние. Напоследък му се насъбра доста.

Паул пусна новия си приятел и той се строполи на стълбите.

— Много добър този фриц — изломоти Джак и се опита да фокусира погледа си. — Малко ми напомня за Джордж. Но веднъж се опита да ме убие. М-да. Но сега е приятел. Истински папуас като мен и теб, Сен.

— Тогава е добре дошъл — отвърна Сен. — Защо си мисля, че сутринта ще бъде тежка за теб, Джак?

Двамата с Паул довлякоха приятеля си към стаята му, пуснаха мрежата за комари около походното му легло и се върнаха в хола. Сен покани германеца да изпие с него едно питие преди сън, но той любезно отказа. Пътят до хотелската стая в Морсби беше дълъг.

— Вече е късно, господин Ман. По-добре останете тук тази нощ — посъветва го Сен. — Имам свободни стаи. Съпругата ми веднага ще ви приготви легло близо до стаята на Джак.

— Много благодаря, господин Сен — отвърна гостът, но не даде ясен отговор.

Сен не го поправи. Отдавна бе разбрал, че коригирането на грешката при произнасянето на името му кара европейците да се чувстват неудобно. Какво пък, нека бъде господин Сен.

— За нищо. Това е най-малкото, което мога да направя за човека, който някога се е опитал да убие Джак — пошегува се той, но веднага стана сериозен. — Явно моментът е бил такъв. През войната европейците направиха всичко възможно, за да унищожат собствената си цивилизация.

Паул кимна. Джак бе споменал нещичко за домакина си, но сега имаше възможност да се увери сам каква забележителна личност е китаецът. Говореше свободно английски с едва забележим акцент и по-важното — мислеше по европейски. Това беше ново за него. Преди войната бе виждал много китайски имигранти, които търсеха работа в Германия. Техните разбирания бяха коренно различни от тези на сънародниците му. Но Сен щеше да се чувства уютно във всеки европейски дом. Внезапно се сети за евреите в собствената си родина. За германците те бяха това, което китайците бяха за австралийците.

— Ще приема поканата ви, господин Сен — каза той и още веднъж стисна ръката на домакина. — Наистина е късно, а аз не познавам добре града.

— Много добре — кимна китаецът. — Доколкото познавам навиците на Джак, мога да се обзаложа, че не сте вечеряли.

— Наистина е така, но не искам да злоупотребявам с гостоприемството ви. Вече направихте достатъчно за мен.

— Обикновено съм добре информиран за промените в Морсби, но не съм чувал за вас — смени темата китаецът и го поведе към трапезарията.

— То е защото само минавам оттук на път за Финсшафен. Не съм тукашен.

— Какво общо имате с Финсшафен? — попита директно Сен. Германецът му харесваше и той искаше да разбере повече за него. Преди войната имаше много приятели германци.

Паул му разказа за надеждата си да започне нов живот със семейството си тук. Междувременно съпругата на Сен им поднесе лека вечеря от свинско със задушени зеленчуци. Домакинът каза, че може да му намери работа, докато си стъпи на краката. Паул едва не подскочи от радост, особено когато чу предложената заплата. Сумата надхвърляше и най-смелите му мечти.

— Но дали ще съм ви от полза? — попита смутено. — Не познавам тази страна.

— Познанията ви за Нова Гвинея са напълно достатъчни — обясни Сен, докато се настаняваха на пода около ниската маса. — Мисията, за която ви говоря, е опасна и може да се окаже безсмислена. Но искам да направя нещо, за да успокоя родителите на съпругата ми. Мисля си, че имате нужните качества да водите експедиция. Но не бих искал Джак да узнае за предложението ми. Веднага ще поиска той да поеме работата, но според мен е добре да се върне на юг и да прекара известно време със сина си. Трябва да потърси пари за бъдещата си дейност.

Паул стисна ръката на Сен за трети път тази вечер и с това подписа договора помежду им. Задачата наистина беше необичайна и най-вероятно щеше да излезе безплодна, но не можеше да си позволи да не приеме. Замисли се за странната връзка между него и Джак: обстоятелствата, при които се бяха запознали тогава, ги правеха смъртни врагове, но се срещаха като приятели на земята, която и двамата имаха за своя. За него тази земя беше Нова Гвинея, а за Джак — Папуа. Бяха странно обвързани в нова, но също толкова необичайна ситуация.