Питър Уот
Папуа (20)

18

Паул лежа цял ден във влагата близо до лагера на бандитите. Зарови се в калта, а отгоре натрупа листа и клони така, че дори и дяволът не можеше да го открие.

О’Лиъри водеше двайсет и трима пленници, оковани във вериги по трима. Отчаяните младежи и девойки цял ден седяха скупчени един до друг под адското тропическо слънце. През целия ден им дадоха само веднъж храна — лепкава каша от саго. Освен О’Лиъри Паул преброи седем души, все местни хора, въоръжени до зъби. Маузерът на ирландеца бе преметнат през рамото му, а на кръста си имаше пистолет. Френският му приятел носеше маузер с дълга дръжка.

Атмосферата в лагера беше спокойна, почти весела. Паул доби усещането, че чакаха нещо или някого. Вероятно лодка, за да ги върне в Морсби. Може би затова се бяха разположили близо до широката част на реката, където лодката щеше по-лесно да доближи брега.

Докато чакаше настъпването на нощта, за да се измъкне от скривалището си, той се опита да научи повече за хората — кога си лягат, коя от двете палатки е на О’Лиъри и къде са разположени нощните им съгледвачи. Забеляза, че никой не пази пленниците, което означаваше, че О’Лиъри има доверие на веригите.

Вече бе съставил план за нападение. Трябваше първо да неутрализират О’Лиъри и французина. С малко късмет можеше да накара останалите да си мислят, че са обградени и подложени на тежка атака, особено ако междувременно успеят да убият двамата бели. Не знаеше дали ще успее да върне Айрис у дома, но поне щеше да докладва, че за нея е отмъстено. Това щеше да оправдае мисията му.

Изведнъж усети, че нещо лази по ръката му — беше скорпион. Замръзна на място и затвори очи. Единственото, което можеше да направи, бе да остави насекомото да продължи пътя си и да се надява на чудо. Оказа се правилен ход. Скорпионът слезе на земята и скоро се изгуби в търсене на по-малки обекти за храна. Когато най-сетне отвори очи, погледът му попадна директно в брадясалото лице на О’Лиъри. За част от секундата си помисли, че с него е свършено, но австралиецът отмести поглед и се загледа в друга посока. Паул разбра, че той просто оглежда джунглата.

Отдъхна си и отново се замисли за задачата си. Знаеше, че трябва да отмъсти. Не само заради работодателя си, но и заради новия си приятел Джак Кели. Сен го бе осведомил, че О’Лиъри се е заклел да очисти Джак при пръв удобен случай и сега имаше възможност да предотврати подобна развръзка.

Голямата му грижа си оставаха местните, които придружаваха ирландеца. Ами ако не се паникьосат? Ако О’Лиъри ги е обучил като европейски войници? Той бе имал възможност да оцени воинските качества на папуасите. И като се имаха предвид по-голямата численост и по-доброто въоръжение на тези тук, започна да си мисли, че е по-добре да отмени нападението.

Хрумна му, че може да застреля О’Лиъри още сега. Дори насочи пушката и нагласи мерника. Беше толкова едър, че за него нямаше да представлява никаква трудност.

Но се отказа. Щеше да го убие, но и него щяха да открият лесно. За какво бе оцелял в окопите, за да намери смъртта си в тази забравена от бога земя ли? Щеше да нападне открито. Това бе спасителна акция и ако се стигнеше до съд, в което дълбоко се съмняваше, само доказването на тази версия щеше да го оправдае. Но и без съд беше ясно, че правото е на негова страна. От друга страна, замисли се той, нали бог беше с Германия, защо тогава изведнъж изостави тяхната справедлива кауза? Имаше над какво да размишлява човек, докато лежи в калта.

Колкото повече обмисляше положението, толкова повече започваше да се съмнява в успеха на атаката. Да, щяха да убият няколко души, но той самият можеше да изгуби по-голямата част от хората си, ако не и всичките. Но мисълта, че О’Лиъри може да се измъкне жив от джунглата, го вбесяваше. Трябваше да измисли друга тактика. Да помисли още малко. Но в тропиците времето течеше бързо и не ти оставяше възможност за мислене. Той въздъхна и зачака прикритието на нощта.

Точно преди залез, когато вече се приготвяше да се измъкне от прикритието си, лагерът неочаквано оживя. Всички се обърнаха към гората и заговориха развълнувано.

Паул погледна натам и за свое разочарование видя още четирима бандити, които влачеха нов пленник. Новото подкрепление променяше рязко баланса на силите. Той се загледа в пленника и сърцето му замря. Беше бяла жена. Евроазиатка. Това трябваше да е Айрис. Беше слаба като вейка, явно бе страдала дълго, но въпреки това не показваше страх пред похитителите си.

О’Лиъри се приближи към нея и с един удар я повали на земята. Паул инстинктивно вдигна пушката, готов да стреля, но спря навреме. Все още имаше предимство и можеше да избере по-подходящ момент. О’Лиъри намота косата на момичето около ръката си и го повлече към палатката.

Паул се зарадва, че не прибърза да нападне лагера миналата нощ. Айрис нямаше да е тук и акцията им щеше да се окаже безсмислена. Сега вече мисълта да остави ирландеца жив бе напълно забравена. Каквото и да му костваше, трябваше да отърве момичето от лапите му и да му пръсне мозъка.

Джунглата най-после потъна в мрак. Той излезе от прикритието си и се върна при Дадемо и останалите, които чакаха търпеливо завръщането му. Планът му беше смел до отчаяние и включваше разделяне на силите на противника на две — Дадемо и носачите щяха да излязат срещу едната част, а той щеше да се заеме с европейците. Изненадата беше от изключителна важност за успеха. Но докато лежеше в калта и наблюдаваше противниковия лагер, в него възникнаха въпроси, на които не можа да намери отговор. Как О’Лиъри щеше да накара хората си да мълчат за начина, по който бе събрал наемниците за плантациите? Не се ли страхуваше, че някой от тях ще го издаде? И как ще обясни отвличането на балдъзата на виден китайски бизнесмен пред обществото? Следващите събития щяха да му дадат отговори на всички въпроси.

На следващия ден Паул разясни плана си на Дадемо. Въпреки че се постара да обясни всичко простичко, момчето беше неспокойно. Трябваше да се приближат на разумно разстояние до бандитите, да се скрият и да дебнат, докато групата на О’Лиъри не потегли нанякъде или докато лодката, за която Паул бе дочул да говорят, не се появи. Съгледвачите ще са заети да товарят пленниците на борда й и ще бъде по-лесно да ги изненадат. Паул размени своята пушка с магазин за десет патрона за пушката на Дадемо, а пистолета си даде на един от мъжете, когото Дадемо посочи като запознат с европейските оръжия. Паул се съмняваше в това, но поне осигури малко повече огнестрелна мощ на групата и това повдигна бойния им дух. С облекчение забеляза, че те не се боят от предстоящата атака. Каквото и да им бе казал Дадемо, то явно имаше ефект. Или Паул бе подценил смелостта им?

— Аз ще застрелям О’Лиъри и французина — обясни той на момчето. — Твоята цел е да повалиш колкото може повече от местните. Сереро и останалите ще предотвратят опитите на бандитите да се качат в лодката. Нека използват своите мачете. Ще им посоча място, където могат да се скрият, докато чакат лодката. После ще се спуснат към реката. Целта е да нанесат максимум щети. Пазете пленниците и убеди Сереро да не действа, преди да е чул моя изстрел. Разбра ли?

Дадемо кимна и побърза да инструктира хората си. Планът беше отчаян, но историята показваше, че често най-отчаяните атаки имаха най-голям успех. Много често малка група от хора успяваше да надвие военни части с много по-голяма численост.

Паул повтори нарежданията си няколко пъти, докато се убеди, че всички разбират правилно задачата си. После им разреши да поспят няколко часа.

Към полунощ Паул и Дадемо тръгнаха към реката. Сереро и останалите се скриха на посоченото от Паул място, близо до речния бряг. Всичко вървеше по начертания план.

Хората се притаиха по местата си и зачакаха. Паул отново се бе превърнал във войник, участник в една безнадеждна битка. Но не беше сам и щеше да даде всичко от себе си, за да запази своите момчета.

Слънцето изскочи изпод зеления килим на планината и прогони мъглата към реката. В лагера се раздвижиха и Паул побърза да се отърси от нощната умора. Потърси с поглед Айрис, но тя не беше сред другите пленници.

Входът на палатката се откри и оттам излезе О’Лиъри, протегна се и огледа доволно хората си. Зад него се подаде Айрис, облечена в проста памучна рокля. Сега имаше възможност да я огледа по-добре и веднага разбра защо английският приятел на Джак е бил готов да се ожени за нея, въпреки китайския й произход. Макар и пленница, тя се движеше с достойнство и предизвикваше повече възхищение, отколкото съчувствие.

— Лодката пристига — чу той един от хората на О’Лиъри. Каза го на френски, което му се стори странно и ненужно.

Лодката подаде носа си зад завоя и изведнъж всички въпроси намериха своя отговор. Това не беше обикновена лодка, а голям кораб с висока кърма, триъгълни платна и остър нос. Определено не приличаше на тукашните лодки. Паул и семейството му бяха плавали с такъв съд през Индийския океан от Цейлон до Австралия.

— Боже мой! — прошепна той. — Корабът е арабски.

Дадемо го погледна с недоумение.

— Не разбираш ли, той не набира работници, а продава роби — обясни Паул.

Момчето не знаеше какво означава думата „роб“, но от изражението на шефа си заключи, че е нещо много лошо. Самият Паул бе чувал, че в някои страни из Средния изток все още съществува робство и сега, като се вгледа в лицата на помощниците на О’Лиъри, забеляза, че всъщност не бяха папуаси, а африканци. Корабът напредваше уверено към брега. Екипажът бе съставен от тежковъоръжени араби и африканци. В момента, когато въжената стълба беше хвърлена, Паул разбра, че с плана му е свършено. Напразно щеше да жертва хората си. Можеше да убие О’Лиъри, но това нямаше да помогне с нищо.

Той наблюдаваше безпомощно прехвърлянето на пленниците на кораба и изстена вътрешно, когато видя, че и Айрис е сред тях. О’Лиъри се качи последен. Паул го държеше на мушка и се бореше с желанието си да натисне спусъка. Все пак успя да се удържи и причините за това бяха много. Мисията му все още не бе приключила. Рано или късно бандитът щеше да се върне в Морсби. И той щеше да го посрещне. А през това време щеше да намери начин да разбере откъде идва този кораб и къде отвежда тези нещастни хора.

Към обяд арабският кораб отплава. Паул стана от прикритието си и протегна схванатите си крака. Ако не друго, поне щеше да успокои Сен, че Айрис е жива.