Питър Уот
Папуа (15)

13

Тя беше толкова хубава, колкото си я представяше. Нямаше никакво съмнение, че жената от снимката, с която не се разделяше нито за миг, и жената пред него, която садеше боб в прашния двор, е една и съща.

— Добро утро, госпожице Ман — извика отдалече той и Ерика се надигна, за да види човека, който говореше родния й език. Не очакваше никого, а и кого да очаква? Хората, които ги посещаваха, се брояха на пръстите на едната й ръка.

— Казвам се Джак Кели и съм приятел на брат ви — представи се той, свали шапката си и я избърса в панталона си.

— Говорите много добре немски, макар от акцента ви да личи, че сте австралиец — отвърна вместо поздрав младата жена.

— Майка ми е германка — отвърна той, загледан в красивото й лице.

Изведнъж му прималя, както му прималяваше в окопите преди наближаваща битка. Пристъпи от крак на крак и започна несъзнателно да мачка ръба на шапката си. Не можеше да откъсне поглед от жената, която от години бе обект на мечтите му. Никога не се бе надявал, че ще я види.

— С брат ви се срещнахме в Порт Морсби и той ме помоли да дойда дотук и да ви кажа, че при него всичко е наред. Само дето му е мъчно за вас.

— Джак Кели — замисли се Ерика и сякаш се пренесе в друго време и на друго място. — Сетих се! Вие сте врагът, за който брат ми ни разказа, когато напуснахме Мюнхен. — Тогава са го пленили, а вие сте се отнесли добре с него.

Джак едва схвана смисъла на думите й, беше зает да попива всяка черта на лицето й, всяко движение и всяка извивка на тялото й. Ерика носеше дълга до глезените, пристегната в кръста рокля в предвоенен стил. Косата й бе вдигната на кок, но колкото и да се бе старала, не бе успяла да пристегне падащите над челото й къдрици. С нежните къдрици около прекрасното й лице тя изглеждаше крехка и ранима. Не носеше шапка и нежната й розова кожа бе силно зачервена от палещото слънце.

— За съжаление с него се запознахме в не особено дружеска обстановка — едва успя да си отвори устата той. Бе силно притеснен, защото усети, че и тя на свой ред го преценява по един ненатрапчив и деликатен начин. — Нося писмо до госпожа Ман — каза след малко и развали магията на момента.

— Елате, ще ви представя — отвърна тя и изхвърли от престилката си останалите бобени зърна.

В този миг отнякъде се появиха десетина проскубани кокошки, спуснаха се и бързо закълваха зърното. Ерика тръгна към малката дървена къща в типичен тропически стил и Джак я последва покорно като куче. Къщата беше непретенциозна, но малката градина бе добре подредена и личеше, че за нея се грижи опитна ръка.

— Карин — извика девойката, докато изкачваха разнебитената стълба. — Един човек пристигна от север. Носи писмо от Паул.

Отвътре излезе около трийсетгодишна жена. Косата и дрехите й бяха покрити с брашно и Джак се досети, че сигурно меси хляб. Тя имаше красива спокойна усмивка. Жената изтупа дрехите си, избърса ръцете в престилката и му подаде ръка.

— Аз съм Карин Ман — каза, видимо засрамена, че я заварват в такъв вид.

На Джак му се прииска да я успокои и се усмихна мило:

— Аз съм Джак Кели и с радост ще опитам от вашия хляб. Ще бъде приятна промяна след безквасните питки, които ядем в Папуа.

Също като Ерика, и Карин се изненада от добрия му немски. Акцентът му й се видя забавен. Говореше носово и използваше думи, които вече не се употребяваха.

— Майката на господин Кели е германка — обясни й Ерика, — затова говори така добре езика ни. Господинът ни носи новини от Паул.

При тези думи Джак извади писмото на Паул от джоба си и го връчи на Карин. Тя го отвори с треперещи пръсти и започна да го чете.

Когато го прочете, тя сгъна листовете и вдигна поглед към него.

— Съжалявам, че ви посрещаме в такъв вид, господине — каза замечтано, все още под въздействие на писмото. — Колко грубо от моя страна, забравих да ви поканя. Какво предпочитате, чай или кафе?

— Едно кафе ще ми дойде добре — отвърна той и пристъпи в оскъдно мебелираната стая.

Видя му се странно, че сестрата на Паул не прояви никакъв интерес към писмото. Но не отдаде някакво специално значение и се загледа в сръчните движения на Карин, която се разбърза, сложи в печката дърва и постави джезвето на плочата.

— Паул ми е говорил за вас — каза тя, докато вършеше нещо с гръб към него. — Трябва да сте много добър човек, господин Кели. В писмото пише, че сте помогнали на Паул да си намери работа при един ваш приятел. Изключително съм ви благодарна за добрината.

— Не съм направил кой знае какво — възрази Джак. — В тази част на света такива услуги между партньори са нещо обикновено.

Джак преведе правилно думата партньор, но тя не съвпадаше със значението, което германците влагаха в нея. Видя смущението й и побърза да обясни:

— Партньорите са приятели. Думата няма нищо общо със смисъла, който влагаме в нея, ако говорим за животни.

Тя се усмихна и кимна в знак, че е разбрала, и се опита да изясни:

— Значи така наричате приятелството между мъже.

Сега беше ред на Джак да кимне. Каза си, че съпругата на Паул е много красива жена, но веднага отхвърли виновно тази мисъл. Не бива да признаваш такива неща дори и пред себе си, щом става дума за съпруга на приятел. Такова беше неписаното правило по тези места, но Карин наистина бе жена, с която всеки мъж би бил щастлив да живее. Или да умре за нея. Но там беше още и Ерика, която, изглежда, не се интересуваше много от разговора им. Измънка някакво извинение и неочаквано за госта напусна стаята. Джак се разочарова и в същото време се озадачи от сянката, която премина по лицето на Карин.

— Извинявам се за поведението на Ерика — въздъхна тя и наля кафето в две чаши. Седна на дъсчената пейка срещу него и продължи: — И още веднъж се извинявам, че нямам мляко.

— Не се извинявайте, вината е в тази страна. Тук като че ли не пият мляко — каза той и си сложи пълна лъжица захар. Отпи една глътка и млясна от удоволствие. — Кафето ви е чудесно, госпожо Ман.

— Обикновено не се държи така с гостите, но знае, че сте се запознали с Паул по същото време, когато са убили годеника й Волфганг. Понякога ми се струва, че обвинява всички австралийци за смъртта му.

— Съжалявам да науча за загубата й, но тогава беше война. Германските куршуми убиха много мои приятели, ала не мога да виня за това хората, които са изпълнявали това, което им нареждат проклетите държавници.

— Разбирам това и се надявам с времето Ерика също да го проумее. Все още е твърде млада и влага много страст в преценките си. Не мисля, че ви държи лично отговорен за смъртта му, просто раната още не е зараснала. Тя… не искаше да напуска Германия, но Паул реши, че тук ще намери по-добра възможност да се грижи за нас. Сега в Германия е много трудно. Разочарованието е обзело хората и страната тъне в мизерия и глад.

Джак понечи да каже, че Германия заслужава съдбата си, защото тя бе започнала тази ужасна война, но видя появилите се по челото й бръчки и преглътна острите думи. Карин Ман и съпругът й бяха почтени хора и не заслужаваха да страдат за безумието на политиците. Какво значение имаше кой е започнал пръв. По-важното беше, че войната свърши.

— Знам, че имате син, госпожо Ман — смени той темата.

— Да — усмихна се тя, — но сега е на училище. Карл посещава временно училището в Таунсвил. Изведнъж усмивката й угасна. — Другите деца го тормозят. Наричат го мръсен хун.

— Децата са си такива — опита се да я успокои Джак, като видя сълзите й. — С времето ще започнат да го ценят за това, което представлява самият той.

— Дано сте прав — каза тя и изтри сълзите с опакото на престилката. Джак инстинктивно протегна ръка и хвана нейната. Искаше да я успокои, но сам се изненада от жеста си. Мислеше, че е забравил отдавна обикновените човешки чувства като съчувствие и състрадание, въобразяваше си, че ги е изгубил някъде из Западния фронт, а се оказа, че още е способен да ги изпитва.

— Всичко ще се оправи, ще видите — увери я и погали ръката й. Тя лежеше кротко в неговата.

Карин го погледна с благодарност и се опита да се усмихне.

— И аз така мисля. Да знаете колко много ми липсва Паул! Колко ми се иска да бъдем заедно! Страхувам се, че напоследък не бях съпругата, за която той мечтаеше.

Джак пусна ръката й.

— Не ви вярвам. Това, което видях за малкото време, докато съм тук, ме кара да завидя на Паул. Всеки мъж би бил истински щастливец с жена като вас.

Карин несъзнателно прибра един немирен кичур и подсмръкна.

— Благодаря за милите думи — каза свенливо. — Радвам се, че сте приятел на Паул. Но кажете ми, господин Кели, какво ви води в Таунсвил?

Джак се запъна. Как да й каже, че идва само за да види жената на мечтите си, че писмото е само извинение, за да може да се запознае с нея?

— Пътувам за Сидни и реших, че ще е добре да ви донеса вести от Паул — опита се да звучи убедително той. — Утре сутрин продължавам с влака за Бризбейн, а оттам за Сидни. Вчера, преди да тръгна, получих съобщение, че сестра ми е починала. Тя се грижеше за сина ми, но зет ми няма да може да се справи сам.

— Много съжалявам — увери го тя, но не можа да скрие изненадата си. — Значи сте женен? И имате син?

— Бях женен — подчерта Джак. — Съпругата ми почина от грип преди две години. Почти не познавам сина си. Когато се роди, бях на фронта. Името му е Лукас и е на пет години. Казват, че прилича на мен.

— Паул също не познаваше сина ни — каза тихо Карин. — Войната взе от нас много повече, отколкото си мислим. Карл е само една година по-голям от вашия син.

— Разбирам ви напълно. Не познавам сина си и се чувствам зле, че не съм достатъчно добър баща. Просто го зарязах при сестра ми и тръгнах да търся злато из Папуа…

Джак замълча и проследи с поглед едно гущерче, което бързо пропълзя по стената и се скри в тъмния ъгъл на кухнята.

— Не знам какво да правя — призна той.

— Съжалявам за загубата ви. Смъртта не подминава никого — отвърна загрижено Карин.

Джак кимна.

— В последното си писмо зет ми пише, че Мери се порязала на градинската ножица и раната се инфектирала. Лекарите се оказали безсилни.

— Какво ще правите със сина си? — запита Карин и изведнъж лицето й се проясни. — Бих могла да се грижа за него, ако нямате нищо против.

Той се смая от простотата на предложението:

— В-вие бихте го направили? — заекна.

Усмивката й беше толкова мила, че стопли сърцето му. Сестра му имаше такава топла и добра усмивка.

— Може би ще ми трябват малко пари, за да му осигуря всичко необходимо, но в живота ми има място за още едно дете. Искам да ви се отблагодаря за добрината, която проявявате към мъжа ми.

Джак усети, че от плещите му се свлича огромен товар. Беше наясно, че зет му няма да може да се грижи повече за Лукас. Момчето беше още малко и имаше нужда от майчини грижи. Карин предлагаше чудесен дом, изпълнен с аромат на домашен хляб и прясно кафе. Какво по-хубаво за Лукас? Понякога съдбата избира странни пътища, за да ти покаже, че бди над теб.

— С радост ще плащам всички разноски. Сигурен съм, че под вашия покрив момчето ми ще се чувства добре, госпожо Ман.

— Моля ви, наричайте ме Карин. А аз ще ви наричам Джак, става ли?

— И аз щях да предложа същото. — Плесна се по бедрата Джак, въодушевен от щастливото решение на въпроса, който беше най-голямата му грижа, откакто бе научил за смъртта на сестра си. — Щом се каним да ставаме едно семейство, не можем да си говорим на ви, нали?

Смехът му екна из цялата къща.

— Ще се отнасям с него като със собствен син.

— Не знам как да ти благодаря, Карин. Надявам се момчето да не ви създава неприятности.

— Ако прилича на баща си, съм сигурна, че ще бъда щастлива с доведения си син.

Джак усети, че в гърлото му се надига буца. Карин беше искрена и чистосърдечна, точно каквато си представяше, че трябва да бъде една майка. Помисли си с тъга, че отдавна никой не му е говорил така нежно и мило. Изведнъж се разбърза. Не допи кафето си, не можа да опита и хляба. Раздели се с Карин и двамата се уговориха да мине на връщане от Сидни и да й остави Лукас.

Тя застана на прага и го изпрати с поглед чак до каучуковата горичка, където големите стволове на дърветата го скриха. После влезе и довърши гарнитурата за задушеното.

Джак съжали, че не успя да се сбогува с Ерика, но въпреки това закрачи към града с чувството, че в живота му се е случило нещо прекрасно. Карин беше точният човек за Лукас. Колко добре щеше да се чувства момчето под майчиното й крило! И в главата му се заредиха щастливи образи на семейни вечери, смях и детска глъчка. Той вървеше и въобще не забеляза, че Ерика също го изпраща с поглед. Щеше да поразпита Карин за този странен австралиец с майка германка, който бе срещнал Паул в деня на смъртта на Волфганг. Може би появяването му бе отговор на молитвите й да намери начин да избяга от тази забравена от бога земя, където имаше само тропическа жега, прахоляк и отровни змии.