Питър Уот
Папуа (11)

9

Чаршафите бързо подгизнаха от потта на телата им. Паул Ман, обут само с памучни наполеонки, които предвидливата Карин бе купила в Сидни, отново смени позата, с надеждата да намери покой от ужасната жега. Жена му беше с гръб към него и на бледата луна се очертаваше красивата извивка на хълбока й.

Горещината в малката хотелска стая беше непоносима. Паул се чувстваше виновен, че реши да спести малко пари и не нае по-просторна стая. Ерика и Карл трябваше да делят една стая и едно легло.

Макар че беше късно, гласовете на пияните мъже от бара на първия етаж все още не им позволяваха да спят. Паул се молеше да си тръгнат скоро и ако имаха късмет преди изгрев да излезе ветрец, може би щяха да успеят да поспят.

Докато корабът навлизаше в пристанището на Таунсвил, той получи телеграмата, в която австралиецът, съгласил се да им продаде обратно плантацията, сега се отмяташе от думата си. Паул не знаеше какво друго да направи, освен да остави семейството в Таунсвил, да отиде сам до Нова Гвинея и да си потърси някаква работа. Като се установеше, щеше да ги вземе при себе си. Щом слязоха в града, той потърси подходяща къща за жените и за Карл и този път имаше късмет. Един австралиец от немски произход им даде под наем малка постройка с парче земя, съвсем близо до града. До седмица щяха да се преместят и Паул щеше да замине за Порт Морсби.

Като видя къщата, Ерика се намръщи. Беше прекалено далече от светлините на града. Там все пак имаше с какво да се разсее, но тук беше като на село. Карин обаче се влюби в нея от пръв поглед. Макар и малка, къщата имаше кокетна градина с екзотични цветя. Имаше дори и веранда, на която може да поседиш в края на деня.

— Паул?

Той знаеше, че жена му е будна, тя знаеше, че мъжът й не спи.

— Какво ще правим? Има ли смисъл да ходим в Нова Гвинея?

Паул не отговори веднага. Нямаше отговор. В Германия продадоха всичко, изгориха мостовете към Европа. Парите бяха преведени в Австралия чрез британска банка. Сумата щеше да им стигне за година, но после…

— Може би ще успея да намеря работа като управител на плантация някъде около Финсшафен — отвърна несигурно той. — Имам опит и познавам местните.

— Някъде четох, че австралийската администрация мрази немците. Когато в началото на войната нахлули в Нова Гвинея, започнали да избиват нашите без причина.

— Тогава бяхме във война — успокои я той. — Тогава много добри мъже правеха жестоки неща. Но сега войната свърши и много държави започнаха да възстановят разрушеното. Затова търсят опитни хора, а не останахме много.

Карин се обърна и го погледна в очите.

— Хората в Сидни не бяха много любезни с нас.

— Австралийците загубиха много хора във войната. Трябва да мине време, докато заздравеят раните.

— Всички австралийци ли ни мразят? — попита отчаяно тя, сякаш беше дете, което молеше майка си да му обясни.

Сърцето на Паул се изпълни с любов към тази жена, която му се доверяваше напълно и бе тръгнала след него, без да задава въпроси. Помилва я по бузата и неочаквано усети ръката й върху своята.

— Не всички — каза пресипнало. — На фронта срещнах един австралийски офицер, който е живял в Папуа преди войната. Говореше свободно немски, тъй като майка му е била германка. Беше добър човек. Надявам се да е останал жив и да се е върнал при жена си и сина си, както аз се върнах при вас. Чудя се къде ли е. Сега можем да бъдем приятели, а не смъртни врагове.

Въпреки горещината Карин се притисна към мъжа си и той почувства, че топлината не идва само от тропическия въздух. Плъзна ръка от рамото й към нежната извивка на талията и хълбока й и усети, че не му достига въздух. Двамата все още не бяха правили любов след завръщането му от английския затвор. Но този път стана чудо. Жена му не се отдръпна и го смая, като повдигна ризата си и сложи ръката му между бедрата си. Паул се разтрепери.

— Желая те, скъпи мой — прошепна тя и се отпусна в ръцете му. — Не мога повече. Прекалено дълго бяхме разделени.

Той се почувства отново млад като гимназист. Припомни си времето, когато бе видял за пръв път гола жена. Тя се къпеше в Рейн в един горещ летен ден, много преди фанфарите на войната да го призоват на бойното поле.

Паул придърпа с треперещи ръце красивите бедра на Карин към себе си. Отне му по-малко от секунда да освободи от бельото и себе си, и нея, и навлезе нетърпеливо, точно както го правят гимназистите. Карин изстена. Той не разбра дали бе от удоволствие или от болка, но сега това нямаше значение. През следващия час те се любиха диво, като разгонени животни. Сякаш знаеха, че светът свършва, и бяха решили да го правят до последния си час.

Щом утолиха жаждата си един към друг, Карин се отпусна по гръб. Горещината в стаята вече не я притесняваше. Обърна глава и потъна в дълбок, необезпокояван от никакви тревоги сън. Бъдещето им беше неясно, но мъжът й беше до нея и тя вярваше в нежните му ръце, които я залюляха в прегръдка.

Паул не можа да заспи толкова бързо. Прегръщаше жена си, докато не се убеди, че тя е спокойна и горещината не я притеснява вече. После я целуна леко по челото и внимателно отдръпна лепкавите си от пот ръце от нея. Все още бе в еуфорията на страстта и не осъзна, че по лицето му се стича не пот, а сълзи. Усети ги едва когато премрежиха погледа му и се зарадва, че Карин не вижда слабостта му. На фронта не бе пролял нито една сълза. Бе облякъл сърцето си с желязна броня и единственият човек, който успя да я пробие, бе жена му. Изведнъж усети, че каквото и да става, те ще оцелеят, защото бяха възстановили любовта си точно тук, в този хотел, в този мрачен град някъде из източния бряг на Австралия.

На долния етаж Ерика лежеше и се къпеше в пот. На двойното легло до нея спеше шестгодишният й племенник. В съня си той се мяташе като риба на сухо. Жегата беше нетърпима. И нова като усещане, макар че на идване бяха спрели за малко на остров Цейлон, и през нощта, докато лежаха в каютите си, тя бе разбрала, че оттук нататък й предстои да се облива в пот всяка нощ, прекарана в тропиците. Но тогава поне можеше да се разхожда по палубата и да улавя всяка целувка на лекия тропически бриз. Тук горещината беше навсякъде и разходката из коридорите не й помагаше.

Ерика също се замисли за бъдещето. Бяха в безизходица и брат й бе виновен за това. Но сега беше по-страшно — бяха на хиляди километри от дома, на далечна и непозната земя, сякаш на друга планета. Пред нея беше безумието, наречено Нова Гвинея. Белият пухкав, почти безплътен сняг бе останал далеч зад нея. Ах, какво не би дала, за да почувства ледената му прегръдка!

Какво ли ставаше там в нейно отсъствие? Дали Адолф успяваше да привлече нови предани на идеята хора? Споменът за красивия войник с изпепеляващ поглед и остър, изискващ внимание глас я накара да забрави за жегата. Затвори очи и си представи, че той я държи в прегръдките си и сваля дрехите й.

Ерика притисна силно бедрата си едно в друго. Желанието я прониза като остра болка в слабините и тя едва не извика. Беше възбудена, бедрата й бяха влажни. Стисна зъби, но не можа да сдържи напрежението, което излезе през устата й като стон. Карл измърмори:

— Добре ли си, лельо?

— Да, Карл — прошепна виновно Ерика, — само малко ме боли коремът.

Искаше й се той да заспи по-бързо, за да успокои агонизиращото си от желание тяло. Тя знаеше как. Често го бе правила през войната, докато си мислеше за Волфганг. Сега обаче щеше да мисли за Адолф. Фантазиите, свързани с годеника й, отдавна се бяха превърнали в романтични спомени за откраднати мигове из полето, когато за пръв път осъзна какво означава мъж и жена да бъдат едно. Волфганг беше прекрасен любовник, но споменът бе избледнял и не й даваше това, което желаеше.

А какво всъщност желаеше. Дива и жестока любов, за да удовлетвори онова диво и жестоко желание, което се криеше из потайните тъмни ъгли на нейното подсъзнание? Още като дете, докато гледаше как жребецът покрива кобилите във фермата им близо до Мюнхен, тя изтръпваше от желание пред бруталната мощ на красивия самец. Това бе секс без любов, пълно отдаване на забранените желания и може би затова я привличаше. Сега Адолф бе нейният жесток и всевластен господар на най-забранените й желания. Страстта я подлудяваше, трябваше да я успокои. Нищо друго не беше от значение, докато не усети онази разтърсваща тялото й експлозия, която я правеше кротка и щастлива.

— Карл? — прошепна тя. — Спиш ли?

Детето не отговори. Ерика въздъхна и потърси удоволствието по единствения познат й начин. Но Карл не спеше. Лежеше скован от страх и срам и слушаше звуците, които издаваше леля му.

Сутринта семейството се събра в трапезарията на хотела и Паул се зачуди на настроението на сина си. По природа момчето беше весело и бъбриво, но тази сутрин бе забило нос в чинията с пържени яйца и мълчеше. Карин сияеше, сляпа и глуха за тревогите на другите. Апетитът й тази сутрин беше завиден — с пържените яйца изяде една пържола и две препечени филийки с масло. За разлика от Германия тук храната беше обилна и разнообразна, дори и Ерика трябваше да го признае.

Впрочем, тази сутрин тя също бе необичайно мълчалива. Обикновено се оплакваше от всички и от всичко, но сега мълчеше, съсредоточила цялото си внимание върху храната. На нея също не й липсваше апетит.

— Прекрасен ден — опита се да разведри обстановката Паул. Каза го на английски, за да упражнява езика, с който щяха да си служат тук. — Мисля, че пътуването до Порт Морсби ще ми се отрази добре.

— И аз се надявам — изчурулика Карин и погали Карл по бузата. Синът й се сви от докосването й и отблъсна ръката й с болезнена гримаса. „Сигурно е от възрастта“ — помисли си тя и реши да не го коментира.

— И какво ще правиш в Папуа? — за кой ли път попита Ерика и за кой ли път тонът й бе обвинителен.

— Ще разпитам дали някой си търси управител — отвърна кротко Паул. — С моя опит съм сигурен, че лесно ще си намеря работа. Надявам се бързо да спестя пари за собствена плантация. Времената се променят и според мен по-неопитните собственици скоро ще започнат да продават земята.

— Значи ще стоим в тази адска дупка, докато някой се съжали към бившия си враг и му даде някаква работа — мрачно произнесе сестра му. — Чух добре какво говореха пасажерите на кораба за живота в това диво място. Нима не те е грижа за сина ти и жена ти?

— Грижа ме е — изръмжа Паул, — но няма да поведа никого с мен, преди да съм сигурен, че ще мога да го изхраня и да му намеря подслон. И колкото и да ти е мъчно, това включва и теб, сестричке.

— Ти наистина ме мразиш — избухна Ерика и скочи от масата. Съдържанието на чинията пред нея се разпиля на пода. — Винаги си ревнувал, защото татко обичаше повече мен, и сега продължаваш да ми отмъщаваш.

— Сядай веднага — нареди й Паул. — Това не е истина. И да сме наясно — докато навършиш двайсет и една, ще правиш каквото ти кажа.

Ерика седна на мястото си. Да, щеше да прави каквото й каже, но навърши ли двайсет и една, ще вземе дела си от наследството и ще се върне в Германия. Брат й не разбираше какво е патриотизъм. За него съдбата на семейството беше преди тази на собствената му страна. Глупак!

Продължиха да закусват в пълно мълчание, но Карин вече нямаше апетит. Винаги бе знаела, че зълва й има труден характер и е склонна на истерични сцени. Но по време на войната Ерика я бе спасила от ужасяващата самота и въпреки разликата във възгледите им двете се бяха сближили. Ерика непрекъснато нараняваше Паул. Ето, и сега на лицето му се изписа болка. Това започна да я отчуждава от младата девойка. Тя обичаше мъжа си и с всеки ден любовта й ставаше все по-силна. Каквото и да ги чакаше в бъдеще, той щеше да намери начин да върне на семейството нормалния живот. Тя самата очакваше с нетърпение аромата на тропическите цветя и зеленината на джунглата. Беше убедена, че няма дълго да живеят разделени един от друг. Паул беше способен мъж, скоро щеше да намери работа и да ги вземе при себе си. И за нея заминаването им за Нова Гвинея беше като завръщане у дома. Германия беше в руини и ако Ерика искаше да се върне там, прав й път. Двамата с Паул щяха да останат тук и да построят новия си живот.