Питър Уот
Папуа (37)

35

„Ерика-Сара“ достигна до широката част на Флай Ривър. Джак стоеше до сина си на руля и яхтата напредваше из лабиринта от островчета към селото на Сереро. Операторът снимаше реката, а Виктория водеше бележки в дневника си. Джо се припичаше на палубата с дебела пура в ръка, която му служеше за показалец за камерата.

— Ако сега от джунглата изскочи един туземец и запрати стрелата си към нас, ще станем милионери — обърна се той към Джак. — Тъкмо сега се снимат няколко филма за Тарзан. Диваците ще бъдат чудесен фон.

— Като знам, че О’Лиъри е минал оттук, е по-вероятно да видите туземеца на картичка по будките из Порт Морсби — измърмори Джак.

— Кой е този О’Лиъри?

— По-добре да не знаете — отвърна той и се взря в гъстата джунгла.

— Може би е време да слезем на брега и да потърсим онзи дърводелец, за когото говореше твоят приятел — изправи се Джо.

— И аз ще дойда — появи се Виктория от долната палуба. Отново беше със спортните панталони, които й отиваха толкова много.

— Не мисля, че е добра идея — измърмори Джак. — Кой знае на какво ще се натъкнем в джунглата.

— Но ти си нает от Джо и аз имам пълното право да го придружавам навсякъде — погледна го предизвикателно тя.

— Така да бъде — отвърна той и отиде да подготви малката лодка за слизане на брега. — Лукас, ти оставаш тук. Карл може да дойде с нас, но да си вземе пушката.

Лукас се намръщи, но разбираше, че някой трябва да остане на яхтата. Карл му се ухили и грабна пушката.

— После ще ти разкажа — прошепна му и забърза след Виктория, която вече слизаше в помощната лодка.

Мъжете пренесоха двете камери и Джак и Карл хванаха греблата. Паул застана на носа, за да насочва гребците. След десет минути бяха на брега. Със стъпването им на твърда земя от джунглата се разнесе бумкане на барабани.

— Изглежда, все пак ще получим няколко стрели — обърна се Джак към Облачински, който му се ухили в отговор и запали нова пура.

Джак трябваше да признае, че продуцентът притежава боен дух и кураж. Влагата и горещината бяха непоносими и той пуфтеше като локомотив, но нито веднъж не се оплака.

— Колко вълнуващо! — възкликна Виктория. — Точно като във филмите на Джони Вайсмюлер!

Джак не отговори, само свали предпазителя на пушката си. Не беше специалист по барабаните, просто се надяваше този ритъм да носи мирно послание.

— Селото беше на осемстотин метра от брега — обади се Паул. Неговата пушка също беше в готовност. — Но това беше преди десет години.

Той поведе групата навътре в джунглата. Виктория не се отделяше от Джак. Джунглата беше тъмна и страховита, сякаш криеше в себе си някаква мрачна тайна. Паул откри, че всичко наоколо е променено. Поляната, на която някога Сереро бе майсторил своите канута, сега бе покрита с гъста растителност — единственият знак, че тук някога се е извършвала човешка дейност, бяха няколко захвърлени трупи.

— Какво ще правим — попита Джак.

— Ще седнем и ще чакаме — отвърна приятелят му. — Това е единственият начин да се свържеш с местните.

— Колко време? — не млъкваше Джак.

— Не знам — сви рамене Паул. — Но ще чакаме до залез и ако не се появят, ще оставим подаръци и ще си тръгнем. На другия ден ще се върнем и така ще ги убедим, че идваме с добри намерения.

Групата се разположи около огромното дърво, което някога се бе намирало в центъра на селото. Джак направи чай, а Карл отвори консерви с говеждо — по една на всеки. Виктория хвърли един поглед на червеното месо и го даде на оператора, който с готовност пое допълнителната порция. Мъжете ядоха с пръсти направо от кутиите, после се умълчаха, загледани в синкавия дим от пурата на Джо.

Те се появиха в ранния следобед.

— Боже мой! — промълви Джо и се надигна. Със зяпнала уста проследи как иззад дървета изникват като гъби въоръжени до зъби диваци. — Нямах представа, че са толкова много.

С всяка секунда броят на воините нарастваше и напрежението се усещаше. Всички бяха с опънати лъкове и насочени към тях стрели. Изведнъж редицата се разкъса и пред тях изскочи един стар папуас с очукана лула в уста.

— Сереро! — извика Паул с надеждата, че мъжът ще го разпознае. — Сереро, ти ли си?

Мъжът с лулата пристъпи няколко крачки напред и неочаквано избухна в сълзи. Наистина беше Сереро и ликуваше от радост, че брат му се е сетил отново за него. Двамата мъже се прегърнаха, а воините обградиха групата и поуспокоени заразглеждаха с интерес белите духове. В центъра на вниманието им беше, разбира се, Виктория. Те се приближиха към нея и започнаха щателно да я изучават с очи и пръсти. Явно не можеха да повярват, че е жена. Тя си напомни, че прави всичко това в името на родината, и стоически издържа огледа. Джак стоеше до нея, готов да се хвърли срещу всеки по-нахален туземец, макар да съзнаваше, че последиците щяха да бъдат фатални както за него, така и за останалите. Тя усети загрижения му поглед, но поклати глава, за да го предупреди да не предприема нищо. Той отстъпи назад.

Сереро подхвана една от своите речи, прилични повече на чуруликане на птица и нареди на воините да се отдалечат от жената. Обясни им, че брат му се е върнал да му донесе дим за лулата, както беше обещал. Те се подчиниха и Паул изсипа пред тях една торба с подаръци, донесени специално за подобен случай. Операторите въртяха бясно камерите. Не искаха да пропуснат нито миг от тази среща. Всеки кадър означаваше купища пари.

— Малип, обясни им, че нашите приятели отвъд океана имат много такива подаръци за тях, ако се съгласят да им покажат някои военни ритуали.

Малип преведе, доколкото можа, и Сереро разбра. Хвана ръката на Паул и кимна.

Паул предаде новината на Облачински и добави:

— Извадихте голям късмет. Ще занесете в Холивуд цяло съкровище.

Джо нареди да организират лагер и да донесат багажа от яхтата. Виктория щракаше с фотоапарата си и записваше всичко, което виждаше, но в един момент с изненада откри, че следи най-много работата на Джак. Той помагаше на работниците да разпънат палатките. Беше гол до кръста и мускулите му играеха под лъщящата му от пот кожа. Наистина си заслужаваше името, с което го бе удостоила — Джънгъл Джак. Присъствието му сред тези екзотични воини беше тревожно-привлекателна картина и тя едва успя да прогони от съзнанието си следващия образ — как двамата правят любов в джунглата. Виктория не бе глупава и съзнаваше, че една такава стъпка означава да се обрече на този мъж, който нямаше никакво намерение да се раздели с романтичния, но опасен живот в джунглата сред тези диваци. Направи му още няколко снимки и поклати глава.

„Какви ги мислиш, момиче?“ — укори се тя. Каквото и да си мислеше, то накара тялото й да потръпне от желание.

До вечерта всичко беше готово и Джак отиде да смени Лукас от поста му на яхтата. Запалиха огън, месото бе извадено от фризера и бе сготвено със зеленчуци в кухнята на яхтата. Извадиха и няколко от безценните бутилки вино и всички се събраха да вечерят под ярките звезди на ясното тропическо небе. Обилната вечеря завърши с по няколко чаши чай и кафе. След това операторите и Джо разказаха интересни клюки за холивудски звезди и гората се огласи от веселия им смях. Никой не забеляза черните облаци, които покриха за минути звездното небе и над главите им се изля истински порой. Зарязаха огъня и хукнаха към палатките.

Виктория хвана ръката на Джак и извика през смях:

— Бързо! Трябва да стигнем до палатката, преди да сме се удавили.

Двамата се затичаха. Стигнаха до палатката мокри до кости. Виктория се отпусна на леглото, както си беше с мокрите дрехи. Джак намери пипнешком газената лампа и я запали. Пламъкът освети помещението и по пода заиграха весели светли петна.

— Какви късметлии сме само! — засмя се той и избърса лицето си с кърпа.

— Аз наистина съм късметлийка — надигна се тя. — Ще бъда до теб цяла нощ. В този дъжд е малко вероятно някой да ни потърси.

Беше му нужно известно време, докато схване посланието й. Вгледа се в лицето й и за пръв път забеляза меките примамливи пламъчета в красивите й очи.

— Виктория? — промълви той, но тя не му даде възможност да продължи. Хвана го за ръката и го притегли към себе си.

Мълчаливо и бавно разкопча ризата му и притисна устни към неговите. Разтвори ризата му и се притисна до него. Той почувства мекия допир на гърдите й върху кожата си и изведнъж му се зави свят. Пое дълбоко аромата й и се заслуша в ритмичното потропване на дъжда по палатката. Не разбра нищо от нежния й шепот, но инстинктивно реагираше така, както тя искаше. Плъзна ръце под ризата й и усети как зърната й набъбват и се втвърдяват под пръстите му. Намери устните й и я целуна жадно. Дълго сдържаното желание отключи страстта му. Желаеше я още от момента, когато я видя да слиза от камиона на пристанището в Морсби.

— Сигурна ли си? — попита и чу тихия й смях.

Всеки друг мъж би се възползвал от положението, без да се замисли, но не и Джак.

— Разбира се, че съм сигурна — отвърна тя и дъхът й подразни ухото му. — Ти си неустоимо привлекателен, Джак Кели.

Той се успокои и бързо смъкна и своите, и нейните дрехи. Голите им тела блеснаха като разтопено злато на жълтата светлина на лампата. Наслади се на гладката й кожа, а тя проследи с пръст белезите от куршуми и ножове по мускулестите му гърди. Всеки един от тях й разказваше нова история за него — за войната, за опасния му живот в джунглата и за сбиванията по кръчмите. Колко ли жени бяха докосвали тези белези, помисли си и изпита ревност. Но целувките и ръцете му прогониха всички мисли от главата й, докато остана само желанието да го има. Разтвори краката си и му позволи да бъде част от нея. Удоволствието я заля като водопад и тялото й затрептя в унисон с неговото. Те се любиха до пълно изтощение. Джак беше истинска машина за удоволствие. Страстта му я помете, отведе я в непознато вълшебно царство, за което не бе подозирала, че съществува. Но освен страстта тя усети колко нежност крие в себе си този суров мъж, нежност, която накара не само тялото й да пламти, но и сърцето й.

Когато свършиха, тя се отпусна, затвори очи и се наслади на целувките му. Бурята в утробата й се разрази отново и когато свършиха, бе така преситена от любов, че нямаше сили да говори, притисна се към него и заспа.

 

 

Виктория спя непробудно до сутринта и щеше да спи още, ако сутрешната суетня около огъня и острата миризма на горящо дърво не я събудиха. Джак не беше до нея. Явно не обичаше да се хвали със завоеванията си и се бе измъкнал по-рано.

Утрото беше толкова спокойно, че неволно се запита дали станалото между тях не е просто сън. Но докато се обличаше, усети влагата му в себе си. „Не, определено не е сън“ — измърмори на себе си и излезе от палатката, за да посрещне горещината на поредния тропически ден.

Джак беше до огъня. Пред него имаше канче с топла вода и огледало, а в ръцете си държеше бръснач. По лицето му имаше гъста сапунена пяна. Като я видя, й се усмихна топло. Тя отвърна на усмивката му и отиде да си налее кафе от големия чайник до огъня. Никой освен Лукас не забеляза размяната на погледи. Той бе видял, че баща му влезе в палатката на Виктория и не се върна до сутринта. Фактът го потресе. Не разбираше какво може да види една красива жена в старец като баща му. Поклати невярващо глава и сведе смутено очи. Може би трябваше да каже на Карл, че е безсмислено да се състезават за американката. От друга страна, не беше изключено тя изведнъж да осъзнае, че има пред себе си по-младо и по-жизнено копие на баща му. Не, не биваше да се предава.

По-късно, когато двамата тръгнаха към брега, за да нагледат „Ерика-Сара“, той намери подходящ момент да попита баща си:

— Значи, жените на янките не били за изхвърляне, а?

Джак го изгледа и предпазливо отвърна:

— На теб какво ти влиза в работата?

— Аз съм ти син, мое задължение е да се грижа за теб — отвърна назидателно синът му. — Казах ти и преди, татко, прекалено си стар. Съмнявам се, че ще успееш да се справиш с такова младо и енергично момиче като Виктория.

Баща му избухна в смях и го прегърна:

— Сега е моментът да ми изнесеш лекция за размножаването на пчеличките.

Лукас се изчерви, но успя да запази самоувереността си. Работата не беше за смях. Не желаеше баща му да се подиграва с тези неща.

— Тя може да ти бъде дъщеря, татко. Съвременните жени имат по-различни разбирания за света от тези на твоите години.

Джак продължи да се смее и попита:

— Ти на колко години мислиш, че съм, синко? На сто?

— Това не е смешно, татко — ядоса се Лукас. — Обичам те и не искам някой да те нарани.

— Или си мислиш, че Виктория подхожда повече за сина? — отвърна Джак. — Въпреки че е по-възрастна от теб?

Момчето го изгледа накриво.

— Не съм си и помислял. Просто исках да осъзнаеш, че след като приключим тук, тя ще те остави и ще си замине за Америка.

Баща му стана сериозен.

— Знам, синко — отвърна тихо и Лукас разбра, че той беше съвсем наясно, че тази любов няма бъдеще. Изведнъж намрази красивата американка, която бе застанала между тях. Не можеше да не си признае, че той също се измъчваше от мисълта, че след няколко дни тя щеше да си замине. „По дяволите — изруга наум, — обърка живота ни и сега ще ни зареже, без да й мигне окото!“ Не, баща му наистина не разбираше какво е добро за него и какво — не. Той лично би бил щастлив да види час по-скоро гърба на госпожица Виктория Дювал.

 

 

Фуджи стоеше зад руля и се взираше в спокойната река пред себе си. Силният вятър утихна и водната повърхност застина като разтопено стъкло.

— Какво, по дяволите, става? — изрева О’Лиъри. — Защо заковахме на едно място?

— Вятърът спря — извика Фуджи — Ако искаме да продължим, трябва да запалим мотора.

Той не харесваше О’Лиъри. Всъщност не харесваше европейците, както и всички, които не бяха японци. Мразеше всички, които наричаха народа му ориенталски. И знаеше много добре, че белите презират такива като него. Наистина, скорошното нахлуване на японската армия в Китай накара хора като О’Лиъри да признаят, че на онзи далечен източен остров живее един горд народ. А трябваше да го научат още преди трийсет години, когато разбиха руснаците при Порт Артур.

Едрият мъж се появи на палубата, възбуден и нервен. Цяла сутрин пиеше с хората си, но един от тях превиши правата си и се отнесе непочтително с него. Наложи се да го набие с камшика, после започна да го рита в лицето и счупи челюстта му. Представлението имаше ефект и другите двама признаха пълното му право да се разпорежда с тях, както намери за добре. Но това, което го бе вбесило най-много, бе, че обещаната от Сен телеграма, която трябваше да го чака на островите Четвъртък, не бе пристигнала. Тя трябваше да уточни времето, когато мишената ще пристигне в плантацията на Ман, за да може той да приключи със задачата и да си прибере парите. И на всичкото отгоре, вятърът спря и те заседнаха в залива на Папуа.

— Колко време ще продължи затишието според теб?

— Откъде да знам — сви рамене Фуджи. — Само морският дух знае отговора.

— Говориш прекалено добре английски за японец — изгледа го подозрително ирландецът. — Къде си се учил?

— В мисионерското училище в Папуа — отвърна момчето, без да трепне от заплашителното приближаване на великана към него. — Ами вие?

За момент О’Лиъри се обърка, но когато схвана обидата, лицето му пламна. Мускулите на Фуджи се стегнаха и той се приготви за отбрана. Безочието му беше своеобразен тест. Искаше да провери колко важен е той за О’Лиъри в предстоящата мисия. Не се страхуваше от белия великан. Острата кама, затъкната в колана му, щеше да се справи дори и с него. Австралиецът втренчи кървясалите си от пиене очи в японеца. Стисна юмруци, но остана на мястото си. Той също бе прозрял мотивите на капитана на шхуната и знаеше, че за момента момчето е победител.

— Прекалено си умен за японец — изсъска и отпусна юмруци.

Въпреки демонстрираната храброст дланите на Фуджи бяха мокри от пот. Но той бе разбрал, че поне засега е имунизиран от яростните пристъпи на О’Лиъри. Загледа се отново в мързеливите води на реката и въздъхна. Морските духове явно не одобряваха това пътуване. Надяваше се да изпълни добре задачата си, да вземе обещаните от австралиеца пари и да замине за страната, която сънуваше всяка нощ, макар кракът му да не бе стъпвал там. Щеше да постъпи в японския флот. Мечтаеше да стане част от великото бъдеще на родината, която познаваше единствено от разказите на баща си. Те заместваха вечерните приказки, докато момчето растеше в Папуа сред омразните европейци. Неговият народ бе определен от съдбата да властва над цяла Азия. И когато това станеше факт, той щеше да се върне и да изтрие ироничните усмивки от лицата на гадните австралийци. Но засега трябваше да се съсредоточи върху задачата си — да доведе до успешен край мисията за убийството на онзи европеец. Той познаваше лично семейство Ман и не бе забравил, че го бяха унижили пред баща му. Оттогава той не му говореше. Не можеше да преглътне срама си. Фуджи не спираше да се моли прадедите да осигурят присъствието на Карл Ман в плантацията, когато той и О’Лиъри нахлуят в нея. Така щеше да има възможност да изравни резултата и баща му да може отново да погледне хората в очите.