Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Йори Маккай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dosadi Experiment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ДОСЕЙДИ. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.013. Фантаст. роман. Превод: от англ. Станимир Йотов [The Dosadi Experiment, Frank HERBERT]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 110.00 лв. ISBN: 954-570-015-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Ние няма да проучваме специфичния отпечатък, който различните форми на управление оставят върху индивида. Най-напред трябва да разпознаете първостепенната управляваща сила. Погледнете, например, малко по-задълбочено в човешката история. Известно е, че хората са били подлагани на много видове принуда: те са били управлявани от автократи, плутократи, от властолюбците в многобройните републики, от олтарен, от тирани на мнозинства и малцинства, чрез тайно въздействие върху изборите, чрез използване на дълбоките инстинкти и плитките пориви на младостта. Сега ние искаме да разберете, че основната сила винаги е била в онзи, който според индивида е имал контрол над непосредственото му оцеляване. Оцеляването залага очертанията на отпечатъка. През една голяма част от човешката история (а моделът на отпечатъка е един и същ за повечето разумни видове) случайно подхвърлените забележки на президентите на корпорации са имали по-голямо значение за оцеляването на индивидите от делата на правителствените фигуранти. Ние от Съюза на Разума не можем да забравим това, докато следим дейността на Космическите Корпорации. Ние не се осмеляваме да го забравим, дори докато следим самите себе си. Когато работите за собственото си оцеляване, то доминира над всичко останало в съзнанието ви.

Директен Наръчник Бюро по Саботаж

Никога не прави онова, което врагът ти желае да направиш, напомни си Маккай.

В този момент Арич бе врагът, обвързал един агент на БюСаб с клетвата на легумите, пожелавайки да научи нещо, което не беше в неговите прерогативи. Поведението на стария гауачин съответстваше на изискванията на тяхната правна система, но той явно преувеличаваше периметъра на конфликта чрез един много силен фактор. Маккай се спря на варианта минимална реакция.

— Аз съм тук, защото Тандалур е сърцето на Гауачинската Федерация.

Арич, който бе седял с притворени клепачи, за да подчертае формалния характер на връзката довереник-легум, отвори очи и погледна Маккай.

— Напомням ти, че аз съм твой довереник.

Женският рийв показваше засилващи се и опасни признаци на напрежение, но Маккай беше принуден да съсредоточи вниманието си върху Арич.

— Ти наричаш себе си довереник. Много добре. Довереникът трябва да отговаря откровено на въпросите на легума, когато правният казус налага това.

Арич продължи да наблюдава Маккай, в жълтите му очи припламваше стаен огън. Сега битката наистина бе започнала.

Агентът почувства колко крехка е връзката, от която зависеше оцеляването му. Гауачините, подписали Великия пакт, обвързващ видовете в познатата вселена, бяха принудени да понасят определени вмешателства на БюСаб в техните дела. Но Арич бе поставил нещата на друга основа. Ако Гауачинската Федерация влезеше в конфликт с Маккай — агента, те можеха да го изкарат на Съдебната арена като легум, който е напакостил на довереника си. Изправен срещу цялата гауачинска адвокатура, Маккай не се съмняваше кой легум щеше да вкуси ножа. Единствената му надежда беше да предотврати незабавното подаване на жалба. Това в края на краищата беше истинската база на Гауачинския Закон.

Маккай пристъпи към конкретния въпрос:

— Моето Бюро откри някои смущаващи факти за Гауачинската Федерация.

Арич примигна два пъти.

— Както и предполагахме.

Маккай поклати глава. Те не предполагаха, те знаеха. Беше убеден, че гауачините са наясно за причините, поради които той се бе отзовал на тяхното повикване. Ако някой разумен вид измежду подписалите Великия пакт можеше да разбере позицията му, това бяха гауачините. БюСаб отразяваше гауачинската философия. Векове бяха изминали от голямата конвулсия, довела до появата на БюСаб, но Съюзът на Разума никога нямаше забрави това раждане. Историческите факти около него се преподаваха на младите от всички видове.

„Някога, много отдавна, властта попаднала в ръцете на тиранично мнозинство. То твърдяло, че ще направи всички индивиди равни. Смисълът на това се заключавал в намерението да не се позволи на нито един индивид да бъде по-добър в нещо от някой друг. Било решено превъзходството на едни хора над други да бъде подтискано или прикривано. Тираните бързо прокарвали законите си «в името на народа». Те премахвали бюрократизма и разтакаванията навсякъде, където ги откриели. Решенията били взимани без дълги обсъждания. Без да усещат, че действията им са продиктувани от подсъзнателния импулс да спрат всички промени, тираните се опитали да наложат всеобща сива еднаквост.

Така могъщата правителствена машина се носела към бездната с все по-висока и по-безразсъдна скорост, помитайки по пътя си търговията и всички важни компоненти на обществото. Законите били замисляни и прокарвани в рамките на няколко часа. Всички общества били деформирани и върху тях бил наложен един налудничав самоубийствен модел. Хората изгубили способността си да реагират на промените във вселената. Те самите не били в състояние да се променят.

Това било времето на крехките пари — «сутрин ги има, вечер ги няма», както научихме от някои предишни уроци. В ревностния си стремеж към еднаквост тираните съсредоточавали в ръцете си все повече и повече власт. Съответно всички останали ставали все по-слаби и по-слаби. Възникнали нови бюра, управления и странни министерства с най-невероятни цели. Те се превърнали в цитадели на новата аристокрация, представена от управниците, които поддържали въртенето на гигантското колело на властта, сеейки разруха, насилие и хаос, до каквото и да се докоснели.

В онези времена на отчаяние една малка група (Петте Уши, техният произход и вид и до днес остават неизвестни) създала Саботажния Корпус, за да забави неудържимото въртене на колелото на властта. Първоначално той бил кървав, стихиен и жесток. Постепенно методите му започнали да стават по-устойчиви. Правителственото колело забавило хода си и вече било по-податливо на въздействие. Умереността заела законното си място.

Поколенията идвали и си отивали, Корпусът се превърнал в Бюро, Бюрото по Саботаж, със сегашните му министерски прерогативи. Днес то предпочита диверсията пред насилието, но винаги е готово да упражни и насилие, когато възникне необходимост…“

Тези думи Маккай бе слушал през юношеските си години и те бяха изградили у него определена концепция, която опитът му от Бюрото бе дооформил. Сега той съзнаваше, че и това управление, в което имаше представители на всички разумни видове, бе тръгнало по собствените си ентропични коридори. Някой ден Бюрото щеше да се саморазпусне или да бъде разпуснато, но днес вселената все още се нуждаеше от него. Старите отпечатъци оставаха, както и старото безплодно търсене на абсолютната еднаквост. Изконният конфликт между онова, което индивидът счита за нужно за непосредственото си оцеляване, и изискванията на обществото за оцеляването на отделния индивид. В сегашния си вид сблъсъкът беше между гауачините и Съюза на Разума, а Арич бе защитникът на своя народ.

Маккай се вгледа внимателно във Върховния Магистрат, усещайки монотонното напрежение в пазителя рийв. Щеше ли да се стигне до насилие в тази стая? Този въпрос още не бе получил отговор, когато агентът заговори:

— Вие сте забелязал, че аз съм в затруднено положение. Затруднението на моите уважавани учители, приятели и техните сънародници не предизвиква у мен радост. И все пак до нас достигнаха сведения…

Гласът на Маккай постепенно заглъхна. Гауачинът не хареса увисналия във въздуха намек.

Ноктите на Арич се плъзнаха изпод предпазните плочки на ципестите му пръсти.

— Твоят довереник желае да чуе тези сведения.

Преди да заговори, Маккай постави ръката си върху кукичката на кутията в скута си.

— Изчезнаха много хора от двата вида: човеци и гауачини. Взети поотделно, в тези изчезвания няма нищо сериозно, но те продължават от твърде дълго време — може би дванадесет или петнадесет поколения по старото човешко летоброене. Погледнати в общ план, изчезванията са значителни. Ние научихме за съществуването на планета на име Досейди, където тези хора са били отвеждани. Сведенията, с които разполагаме, бяха проучени внимателно. Всички следи водят към Федерацията на гауачините.

Пръстите на Арич се изкривиха, признак на силно смущение. Маккай не можеше да прецени дали то е истинско или престорено.

— Обвинява ли твоето Бюро гауачините?

— Вие знаете какви са функциите на моето Бюро. Ние все още не сме открили къде е планетата Досейди, но ще го направим.

Арич запази мълчание. Той знаеше, че БюСаб никога не оставяше проблемите нерешени.

Маккай вдигна синята кутия.

— Връчвайки ми тази вещ, вие ме направихте пазител на вашата съдба, доверенико. Нямате никакво право да ме разпитвате за моите методи. Аз няма да следвам стария Закон.

Арич кимна.

— Бях убеден, че ще реагираш по този начин.

Той вдигна дясната си ръка.

Ритмичната „смъртоносна конвулсия“ премина през тялото на рийва и бойните челюсти изскочиха от лицевия и процеп.

Още при първото движение Маккай отвори рязко синята кутия и грабна оттам книгата и ножа. Сетне заговори с непоколебимост, каквато тялото му не споделяше:

— Ако тя направи и най-малкото движение към мен, кръвта ми ще оскверни тази книга. — Той постави острието на ножа върху китката си. — Знае ли твоята Пазителка на Кутията какви ще бъдат последствията? Историята на Бягащия клан ще свърши. От този момент нататък ще се счита, че някой друг клан е приел Закона от Дарителя. Името на Върховния Магистрат на вашия клан ще бъде заличено от паметта на живите. В бъдеще гауачините, които чуят и най-малкия намек, че във вените им тече кръвта на Бягащия клан, на часа ще изяждат собствените си яйца.

Арич стоеше все така скован, с вдигната дясна ръка. Сетне каза:

— Маккай, ти се прояви като подлец. Шпионирал си ни по време на нашите най-свещени обреди, защото това е единственият начин да получиш подобна информация.

— Да не би да си ме смятал за някакъв отстъпчив и страхлив глупак, доверенико? Аз съм истински легум. А легумът не е длъжен да шпионира, за да познава Закона. Когато получих адвокатски права, вие отворихте пред мен всички врати.

Бавно и с потрепващи мускули, Арич се извърна към рийва:

— Кейланг?

Беше й трудно да му отговори, докато бойните й челюсти с отровните шипове стърчаха навън.

— На вашите заповеди.

— Разгледай този човек добре! Проучи го! Вие ще се срещнете отново.

— Подчинявам се.

— Сега можеш да тръгваш, но помни думите ми.

— Ще ги запомня.

Маккай я спря, знаейки, че танцът на смъртта не може да остане незавършен.

— Кейланг!

Тя се извърна към него бавно и неохотно.

Виж ме добре, Кейланг. Аз съм онова, което ти се надяваш да станеш. И те предупреждавам: ако не смениш кожата си на рийв, никога няма да бъдеш легум. — Кимна в знак, че няма какво повече да й каже. — А сега можеш да си тръгваш.

Тя се подчини и одеждата й се понесе с плавно шумолене, но бойните й челюсти с блестящите отровни шипове останаха навън. Маккай знаеше, че щом се прибере в дома на своята триада, тя щеше да убие някой малък пернат любимец с отровата си — отрова, която преминаваше през вените като огън. След това танцът на смъртта можеше да бъде доведен до край и челюстите да се приберат. Но омразата щеше да остане.

Когато вратата се затвори след червената мантия, агентът върна ножа и книгата в кутията и отново насочи вниманието си към Арич. Тонът, който избра сега, наистина подхождаше за разговор между легум и довереник, в него нямаше и помен от софистика и това беше известно и на двамата.

— Какво би могло да накара Върховния Магистрат на прочутия Бягащ клан да събори Арката на Цивилизацията?

Говореше непринудено, като равен с равен.

Арич срещна трудности в адаптирането си към новата ситуация. Мислите му бяха очевидни. Ако Маккай бе станал свидетел на Пречистващия Обряд, той трябваше да бъде приеман като гауачин. Но Маккай не беше гауачин. И въпреки това той бе получил право на адвокатска практика при гауачините… и ако наистина бе видял най-свещения ритуал…

След малко Арич заговори:

— Къде видя ритуала?

— Беше изпълнен от клана, който ми даде подслон на Тандалур.

— Сухите Глави?

— Да.

— Те знаеха ли, че присъстваш на обряда?

— Бях поканен от тях.

— А как смени кожата си?

— Остъргаха тялото ми до кръв и запазиха стърготините.

На Арич му беше необходимо известно време, за да вникне в смисъла на казаното. Сухите Глави бяха играли своя тайна игра в гауачинската политика и сега истината бе излязла наяве. Трябваше да си направи необходимите изводи. Какво се надяваха да спечелят?

— Не виждам по теб никакви татуировки — каза той.

— Не съм подавал молба за членство в клана на Сухите Глави.

— Защо?

— Защото съм обвързан преди всичко с БюСаб.

— Знаят ли Сухите Глави това?

— Те поощряват моята лоялност.

— Но какви са били мотивите им…

Маккай се усмихна.

Арич погледна към покритата с воал ниша в далечния край на светилището и сетне отново към него. Приликата с Бога на Жабите?

— Това едва ли би било достатъчно.

Агентът вдигна рамене.

Арич започна да разсъждава на глас:

— Сухите Глави подкрепиха Клодик в неговото престъпление, когато ти…

— Това не беше престъпление.

— Приемам забележката. Ти извоюва свободата на Клодик. И след като спечели делото, Сухите Глави те поканиха на Пречистващия Обряд.

— Един гауачин в БюСаб не може да бъде в двойна зависимост.

— Затова пък легумът служи единствено на Закона!

— БюСаб и Гауачинската Конституция не са в конфликт.

— Това се опитват да ни внушат и Сухите Глави.

— Но случаят „Клодик“ не може да бъде истинско мерило.

И в този момент Маккай разбра: Арич съжаляваше не само за загубения облог. Заедно с парите си той бе заложил и своите надежди. Това означаваше, че е време да насочи разговора в друга посока.

— Аз съм твой легум.

Арич отговори с примирение:

— Да, така е.

— Твоят легум желае да научи за проблема Досейди.

— Едно нещо не е проблем, докато не породи безпокойство… — Гауачинът погледна към кутията в скута на Маккай. — Просто вашите и нашите ценностни системи са различни.

Маккай бе убеден, че тук не може да става дума за случай на гауачинска защита, но думите на Арич го накараха да се замисли. При гауачините се наблюдаваше една изключително странна смесица от уважение и непочтителност към тяхната правна система и цялата им държава. В основата бяха неизменните им ритуали, но всичко над тях оставаше подвижно като моретата, откъдето бе започнала тяхната еволюция. Вечната променливост беше първостепенният замисъл в обредите им. Човек никога не можеше да е сигурен в нищо, когато си има работа с гауачини. Те всеки път правеха нещо различно… с религиозна последователност. Това беше в природата им. Всичко на земята е временно. Законът е създаден, за да бъде променян. Това беше техният катехизис. Да бъдеш легум означаваше да знаеш къде да стъпиш.

— Сухите Глави постъпиха по различен начин — рече Маккай.

Това накара Арич да потъне в мрачно настроение. Гръдните му кухини изхриптяха, от което ставаше ясно, че говори от стомаха си.

— Създанията в Съюза на Разума са представени от толкова много различни форми: рийви (той примигна по посока на вратата), собарипси, лаклаци, кейлбани, панспечи, паленки, читерси, тапризиоти, човеци, ние — гауачините… толкова много. Хилядите неизвестни, които стоят между нас, не могат да бъдат изброени.

— Все едно да броиш капките в морето.

Арич изсумтя и сетне каза:

— Съществуват някои болести, които преодоляват бариерите между враговете.

Маккай го погледна втренчено. Нима Досейди беше медицински експеримент? Невъзможно! В такъв случай не би имало смисъл да бъде пазен в тайна. Секретността при изучаването на какъвто и да е подобен проблем бе недопустима и гауачините знаеха това.

— Предполагам, че вие не изследвате някакви общи за хората и гауачините болести.

— Някои болести атакуват психиката и нямат физически носител.

Маккай се замисли. Въпреки че гауачините се изразяваха много заплетено, те не допускаха анормално поведение. Различно — да, но не и анормално. Някой можеше да отправи предизвикателство към Закона, но не и към ритуала. В това отношение не търпяха изключения. Убиваха всеки, който се отклонеше от ритуала, без много да се церемонят. Нетърпението и сдържаността им се подлагаха на огромно изпитание в отношенията с другите видове.

Арич продължи:

— Когато два различни вида бъдат изправени един срещу друг и принудени да се адаптират към някакви нови условия, настъпват ужасяващи психологически трусове. Ние се опитваме да извлечем познание от тази форма на поведение.

Маккай кимна.

Веднъж един негов учител от клана на Сухите Глави бе казал: „Няма значение колко болезнено е това, животът трябва или да се адаптира, или да умре.“

Дълбоко откровение за начина, по който гауачините използваха своята проницателност спрямо самите себе си. Законът се променяше, но върху основа, която не допускаше и най-малка промяна. „Как по друг начин ще знаем къде сме или къде сме били?“ Но контактите с другите видове все пак променяха тази основа. Животът се приспособяваше… доброволно или чрез сила.

Маккай заговори предпазливо:

— Психологическите експерименти с индивиди, които не са били осведомени за същността на изследванията, си остават незаконни… дори и при гауачините.

Арич не прие този аргумент.

— Съюзът на Разума в своята цялост има зад гърба си дълга научна история в областта на поведенческите и биомедицинските проблеми и индивидите винаги са били краен обект на анализ в съпътстващите изследвания.

— И първият въпрос, който човек трябва да си зададе, е: „Колко голям е рискът за участниците в опита?“ — допълни Маккай.

— Но, мой скъпи легуме, осведоменото съгласие предполага, че експериментаторът знае всички рискове и може да ги опише на подложените на експеримента индивиди. Е, как е възможно това, след като експериментът отива отвъд пределите на вече известното? Как да опишеш рисковете, които не си в състояние да предвидиш?

— В такъв случай въпросът трябва да бъде отнесен до голям брой признати експерти — отвърна Маккай. — Те разглеждат предложения експеримент и преценяват каква ще бъде цената на предполагаемото ново знание.

— А, да. Ти ме съветваш да представяме нашите предложения на колеги изследователи, на хора, чиято мисия, чиято най-същностна гледна точка за собствената им идентичност се контролира от схващането, че могат да подобрят участта на всички живи същества. Кажи ми, легуме, много ли експерименти отхвърлят контролните комисии, съставени от такива хора?

Маккай усети накъде бие Арич и заговори предпазливо.

— Отхвърлените предложения не са много, вярно е. И въпреки това, вие не представихте експеримента Досейди за разглеждане извън рамките на вашата Федерация Каква беше целта: да го запазите в тайна от своя народ или от някого другиго?

— Ние се страхувахме за съдбата на експеримента, в случай че бъде подложен на остра критика от другите видове.

— Гауачинското мнозинство одобри ли проекта?

— Не. Но и двамата знаем, че ако набелязването на основните черти на експеримента бъде поверено на мнозинството, това не дава никакви гаранции за безопасност.

— Значи експериментът Досейди се е оказал опасен?

На няколко пъти Арич си пое дълбоко въздух и сетне каза:

— Да, той се оказа опасен.

— За кого?

— За всички.

Това беше неочакван отговор, който хвърляше нова светлина върху поведението на гауачина. Маккай реши да продължи настъплението и да провери доколко е вярно току-що направеното признание.

— Проектът Досейди е бил одобрен от някакво гауачинско малцинство, което е приело съотношението риск — полза.

— Начинът ти на изразяване, Маккай, предполага определена вина.

— Но направената от мен характеристика може да бъде потвърдена от мнозинството в Съюза на Разума.

— Ако въобще някога научат за това.

— Разбирам. Ще ми кажеш ли тогава какво очаквахте от този експеримент, поемайки такъв голям риск?

Арич изсумтя глухо.

— Легуме, уверявам те, че ние работихме единствено с доброволци и те бяха ограничени само до хора и гауачини.

— Ти не отговори на въпроса ми.

— Просто се въздържам да отговоря.

— А обяснихте ли на доброволците си, че имат право на избор, че могат да кажат „не?“ Предупредихте ли ги, че експериментът крие опасности за тях?

— Не… не направихме опит да ги плашим.

— Постави ли някой от вас въпроса за свободния избор пред вашите доброволци?

— Бъди предпазлив, когато ни съдиш, Маккай. Съществува едно фундаментално напрежение между науката и свободата — няма значение как гледат на науката онези, които я практикуват, нито пък как чувстват свободата вярващите, че я притежават.

Маккай си припомни един циничен гауачински афоризъм: Да вярваш, че си свободен, е по-важно, отколкото да бъдеш свободен. Той каза:

— Вашите доброволци са били подмамени да участват в този проект.

— Някои сигурно биха видели нещата по такъв начин.

Маккай се замисли. Все още не знаеше какво точно бяха направили гауачините на Досейди, но започваше да подозира, че става дума за нещо отвратително. Когато заговори отново, в гласа му се прокрадна страх.

— Нека да се върнем към въпроса за очакваната полза.

— Легуме, твоят биологически вид отдавна е спечелил възхищението ни. Вие ни дадохте една от нашите най-надеждни максими: На нито един вид не трябва да се вярва повече, отколкото е продиктувано от интересите му.

— Това все още не е достатъчно оправдание…

— Ние извлякохме друго правило от вашата максима: Мъдро е да направляваш действията си по такъв начин, че интересите на другите видове да съвпадат с интересите на твоя.

Маккай се втренчи във Върховния Магистрат. Да не би този коварен стар гауачин да се домогваше до заговор между хората и гауачините, опитвайки се да потули доказателствата за извършеното на Досейди? Би ли се осмелил на такъв гамбит? И всъщност колко тежко беше фиаското на стореното?

За да провери това, Маккай попита:

— Какво очаквахте от експеримента? Настоявам да отговориш.

Арич отпусна туловището си. Кано-леглото се пригоди към новото положение на тялото му. Върховният Магистрат удостои агента с продължителен поглед изпод надвисналите си клепачи и накрая отбеляза:

— Играеш тази игра по-добре, отколкото изобщо сме се надявали.

— За вас Законът и властта винаги са били игра. Но аз идвам от друго място.

— Твоето Бюро.

— Имам и подготовката на легум.

— Мога ли да те смятам за мой легум?

— Обвързан съм с клетва. Нямаш ли доверие в…

Изведнъж Маккай замълча, връхлетян от внезапно прозрение. Разбира се! Гауачините са знаели отдавна, че законността на експеримента Досейди ще бъде поставена под съмнение.

— Доверие в какво? — поинтересува се Арич.

— Стига с тези усуквания! — рече Маккай. — Вие сте знаели за проблема Досейди, когато ме подготвяхте за легум. А сега действате така, сякаш се съмнявате в собствения си план.

Устните на Арич потрепнаха.

— Колко странно. Ти си по̀ гауачин от гауачините.

— Каква полза се надявахте да извлечете, поемайки този риск?

Пръстите на Арич се изкривиха и ципите между тях се опънаха.

— Очаквахме бързите изводи и облаги да неутрализират естествената враждебност, за която знаехме, че ще възникне. Но трябваше да се сменят над двадесет от твоите поколения, а не дванадесет или петнадесет, преди да извадим главнята от огъня. Що се отнася до облагите — да, има и такива, но ние не смеем да се възползваме от тях, нито пък сме в състояние да освободим Досейди, за да не бъдат повдигнати въпроси, на които не можем да дадем отговор, без да разкрием нашия… източник.

— Какви бяха тези облаги? — извика Маккай. — Твоят легум настоява да получи отговор.

От гръдните кухини на Арич дойде тръпнещият му дъх.

— Единствено кейлбанът, който пази Досейди, знае местонахождението на планетата и той е натоварен със задачата да дава достъп до нея, но не и информация. Досейди е населен с хора и гауачини. Те живеят в един-единствен град, наричан от тях Чу. Броят на населението е около деветдесет милиона души и е разделен почти по равно между двата вида. Може би три пъти по толкова живеят извън Чу, по Периферията, но те не участват в експеримента. Приблизителната площ на Чу е осемстотин квадратни километра.

Гъстотата на населението шокира Маккай. Стотици хиляди хора на километър. Беше му трудно да си представи подобно нещо. Дори да допуснеше съществуването на вертикално строителство… и подземия… Безспорно някои досейдийци си бяха осигурили достатъчно площ благодарение на съсредоточената в ръцете им власт, но останалите… О, богове! Един такъв град несъмнено би гъмжал от хора и в него човек трудно щеше да намери спасение от ближните си, като изключим оставената без обяснение Периферия. Маккай сподели тези си разсъждения с Арич.

Върховният Магистрат потвърди предположенията му.

— В някои райони гъстотата на населението е изключително висока. Не без основание хората на Досейди наричат тези сектори „Развъдници“.

— Но защо? Те имат цяла планета, на която да живеят…

— Досейди е отровен за нашите форми на живот. Всичката им храна идва от добре ръководени хидрофонични фабрики в сърцето на Чу. Цялата динамика на града е подчинена на квазивоенен режим на управление. Но продължителността на живота там е четири пъти по-висока, отколкото навън.

— Спомена, че населението извън града е много по-голямо, отколкото…

— Те се размножават като побеснели животни.

— А какво сте могли да очаквате от…

— При екстремни условия животът разкрива основните си характеристики.

Маккай се замисли над казаното от Върховния Магистрат. Картината на Досейди наподобяваше кошер. Военни диктатори… Той видя във въображението си стени, хора, които живеят и работят сравнително нашироко, и други… О, богове! Това беше истинска лудост. Във вселената имаше планети с чудесни условия за живот, чието население не надхвърляше няколко хиляди души. Маккай се обърна към Върховния Магистрат с потрепващ глас:

— А тези основни характеристики, облагите, които се надявахте да извлечете… бих искал да чуя за тях.

Арич се приведе напред.

— Открихме нови начини за асоцииране, нови методи за мотивиране, неподозирани движещи сили, които могат да бъдат наложени върху цяла една общност.

— Необходим ми е точен и пълен списък на вашите открития.

— По-късно, легуме… по-късно.

Защо Арич отлагаше даването на информация? Може би така наречените облаги бяха изгубили значение на фона на ужасния и отблъскващ експеримент? Маккай реши да направи малък завой.

— Ти твърдиш, че тази планета е отровна. Защо не прехвърлите обитателите й някъде другаде на партиди, а после можете да изтриете паметта им, ако се налага, и да им дадете възможност да заживеят в Съюза на разума като нови…

— Не се осмеляваме да направим това. Първо, обитателите на Досейди са си изградили имунитет срещу изчистването на паметта, вторичен ефект от отровите, които влизат в храната им. Второ, като се имат предвид настъпилите у тях промени… Как бих могъл да ти обясня това?

— Защо населението просто не напусне планетата? Предполагам, че вие не им разрешавате да използват вратите-трамплини, но ракети и други механични…

— Няма да им позволим да напуснат Досейди. Нашият кейлбан е обградил планетата с така наречената от него „темпокинетична бариера“, през която подложените на експеримента обекти не могат да проникнат.

— Защо?

— По-скоро ще унищожим цялата планета и всичко на нея, отколкото да пуснем досейдийците да плъзнат на свобода в Съюза на Разума.

— Как е възможно дори да си помислиш подобно нещо? Какво е станало с хората на Досейди?

Арич потръпна.

— Ние създадохме чудовище.