Франк Хърбърт
Експериментът Досейди (13)

Манталитетът на военните не е по-различен от този на бандитите и главорезите. Ето защо всяка военна машина представлява форма на организирана престъпност, където общоприетите морални норми нямат почти никаква сила. Милитаризмът е ефикасен начин за узаконяване на убийствата, насилията, плячкосването и други форми на грабеж, които винаги са били възприемани като част от войната. При липса на външна цел, милитаристичният манталитет винаги се насочва срещу собственото население прибягвайки до идентични форми на организиран бандитизъм.

Наръчник на БюСаб, Глава Пета: „Синдромът на военния диктатор“

Пробуждайки се от комуникационния транс, Маккай си даде сметка как е изглеждал в очите на този странен гауачин, който се бе надвесил над него. Естествено един досейдийски гауачин би го помислил за болен. По време на транса бе треперил, мънкал, а по тялото му се бе стичала пот. Маккай си пое дълбоко въздух.

— Не, не съм болен.

— Някакъв наркотик?

Спомняйки си за многото наркотични вещества на Досейди, Маккай бе почти склонен да прибегне до такова оправдание, но после се отказа. Възможно беше гауачинът да поиска да сподели несъществуващите му запаси.

— Не съм наркоман — рече Маккай. Сетне стана на крака и се огледа. Слънцето се бе придвижило доловимо към хоризонта зад струящия Небесен Воал.

Сега пейзажът бе допълнен от нов детайл — зад неканения гост се виждаше един гигантски верижен мобил, който бумтеше и пухтеше, бълвайки дим през вертикалния си комин. Гауачинът го наблюдаваше втренчено и настойчиво; непоколебимата прямота на неговия поглед смути Маккай. Какъв беше този странник: враг или свръзката му. Служителите на Арич му бяха казали, че на мястото за установяване на контакт ще бъде изпратена кола, но…

— Нито си болен, нито си наркоман — подхвърли гаучинът — Да ни би това да е някакво особено състояние, в което изпадат само хуманоидите?

— Бях болен — отвърна Маккай. — Но сега съм добре. Болестното състояние отмина.

— Често ли имаш такива пристъпи?

— Могат да минат и години, без да се повтори.

— Години? Каква е причината за това… състояние?

— Не зная.

— Аз… ъ-ъ. — Гауачинът кимна, насочвайки брадичката си към небето. — Божие наказание може би.

— Може би.

— Ти беше напълно уязвим.

Маккай сви рамене. Нека другият си мисли каквото ще.

— Не беше ли така? — При тези думи гауачинът изпадна в непонятно веселие. Сетне добави: — Аз съм Бахранк. И това, че те намерих, е може би най-хубавото нещо, което ти се е случвало досега.

Бахранк бе името, което помощниците на Арич му бяха дали за установяване на първи контакт.

— Аз съм Маккай.

— Отговаряш на описанието, като изключим твоето… ъ-ъ… състояние. Имаш ли да кажеш още нещо?

Маккай се зачуди какво друго очакваше Бахрапк от него. Според плана той просто трябваше да го свърже с по-важни хора. Арич несъмнено разполагаше с добре осведомени наблюдатели на Досейди, но никой не бе го инструктирал, че Бахранк е един от тях. Предупреждението за този гауачин бе недвусмислено: „Бахранк не знае за нас. Бъди изключително предпазлив при контакта си с него. Ще е крайно опасно за теб, ако научи, че идваш отвъд Стената на Бога.“

Операторите на вратата-трамплин придадоха още по-голяма тежест на това предупреждение: „Ако се случи да бъдеш разкрит, ще трябва сам да се добереш до мястото за пространствен скок. А ние много се съмняваме, че това ще бъде по силите ти. Трябва да си наясно, че почти не можеш да разчиташ на пас, щом веднъж се озовеш на Досейди.“

Бахранк явно стигна до някакво решение, кимвайки сам на себе си.

— Джедрик те очаква.

Това бе второто име, дадено му от служителите на Арич. „Водачът на твоята бойна група. На нея ще й бъде казано, че си нов агент, инфилтриран от Периферията. Джедрик не знае нищо за истинския ти произход.“

„А кой знае?“

„Не можем да ти съобщим. Никаква информация не може да бъде изтръгната от теб, ако не си я получил. Но можем да те уверим, че Джедрик не е от нашите хора.“

На Маккай никак не му допадна израза „изтръгната от теб“. Както обикновено Бюрото по Саботаж го бе изпратило в тигровата паст без изчерпателна информация за дължината на зъбите в нея.

Бахранк махна с ръка по посока на верижния си бронетранспортьор.

— Ще тръгваме ли?

Маккай извърна поглед към мобила. Очевидно това бе военна машина, солидно бронирана, с процепи в металната кабина и оръдия, стърчащи навън под странни ъгли. Тумбеста и смъртоносна. Служителите на Арич бяха споменали за подобни неща.

„Ние се опитахме да ограничим въоръжението им само до примитивни бойни машини, метателни оръжия и сравнително маловажни експлозиви. Но те се оказаха твърде изобретателни в създаването на нови модели от тези серии.“

Бахранк за втори път му посочи бронетранспортьора, очевидно нямаше търпение да потеглят.

Маккай бе принуден да подтисне внезапно обзелото го чувство на тревога. В какво се беше забъркал? Сякаш пробуждайки се, той откри, че се приплъзва към някаква ужасна бездна, без да е в състояние да направи каквото и да било. Тревогата отмина, но го остави разтърсен. Маккай се помайваше, разглеждайки втренчено машината. Беше около шест метра дълга, с тежки вериги и някакви колела, които се виждаха смътно зад гъсениците. В задния й край бе монтирана обикновена антена за връзка с орбитален енергиен предавател под бариерата, но имаше и втора система, която бълваше отвратителна миризма. Димът от изгорелите газове изпълваше въздуха с остро зловоние.

— Какво чакаме? — попита Бахранк. Гледаше към хуманоида с явна уплаха и подозрителност.

— Можем да потегляме — рече Маккай.

Бахранк тръгна бързо напред, изкачи се по веригите и се пъхна в тъмната кабина. Агентът го последва. Пространството вътре бе наблъскано с всевъзможна апаратура. Усещаше се острата миризма на масло. Имаше също и две метални седалки с извити облегалки, издигащи се над главата на седналите. Бахранк вече бе заел лявото място, наведен над някакви ключове и циферблати. Маккай се отпусна на другата седалка. Автоматични ръце обвиха кръста и гърдите му, за да го придържат в стабилно положение; нещо като скоба се опря в тила му. Бахранк натисна един ключ. Вратата над тях се затвори със стържене на електромотори и силното дрънчене на автоматични ключалки.

Бе обзет от двойствено чувство. Винаги бе изпитвал лека агорафобия на открити пространства като мястото около скалата. Но мрачният интериор на тази бойна машина с апаратура, която напомняше за жестоки и примитивни времена, докосна някаква атавистична струна в душата му и той бе принуден да се пребори с импулса да се изкатери навън. Това беше капан!

После забеляза нещо странно, което му помогна да преодолее ужаса си. Процепите на бронетранспортьора бяха стъклени. Стъкло. Маккай го докосна. Да, стъкло. Често срещан материал в Съюза на Разума, твърд и въпреки това чуплив. Забеляза, че стъклото не е особено дебело. В такъв случай зловещият вид на машината бе по-скоро показен, отколкото реален.

Бахранк обходи бързо околността с поглед, сетне дръпна някакви лостове и бронетранспортьорът потегли, накланяйки се рязко напред. Разнесе се стържене, буботене и пронизителен вой.

От бялата скала към далечния град водеха отпечатъци от вериги. Това бяха дирите на същата тази бойна машина — пътят, по който трябваше да се върнат. От двете му страни се виждаха светли скали с припламващи по тях ярки отблясъци. Бахранк изглеждаше изцяло погълнат от задачата си да кара към Чу.

Маккай установи, че мислите му се връщат на инструктажа, който бе получил преди да напусне Тандалур.

„Влезеш ли веднъж в бойната група на Джедрик, ще трябва да разчиташ само на себе си.“

Да… чувстваше се безкрайно сам, умът му бе бъркотия от данни, почти без връзка с предишния му опит. А тази планета можеше да загине, ако не извлечеще смисъла от данните и не разбереше какво става тук.

Сам, сам… Ако Досейди бъдеше унищожен, малцина разумни щяха да видят края му. Кейлбанската темпокинетична бариера щеше да погълне по-голямото количество от това последно катастрофално сияние. Всъщност кейлбаните щяха да абсорбират освободената енергия като храна. Една унищожителна експлозия, своеобразно кейлбанско пиршество, и БюСаб щеше да бъде принудено да започне отново, без най-важното от веществените доказателства — Досейди.

Скришом Маккай изучаваше водача на бронетранспортьора. Бахранк демонстрираше нетипично за гауачините поведение — по-прямо и по-характерно за хуманоид. Да, точно така! Неговите гауачински инстинкти бяха претърпели промяна в резултат на контактите с човешкия вид. Арич положително би посрещнал това с подозрение и страх. Водачът караше нехайно и сръчно, като използваше сложна контролна система. Маккай преброи осем различни лостове и ръчки. Гауачинът протягаше ту едната, ту другата си ръка, побутвайки с лакът този или онзи от лостовете. Бойната машина се подчиняваше.

Малко по-късно Бахранк го заговори, без да отклонява вниманието си от управлението:

— Когато стигнем до втората тераса, можем да попаднем под обстрел. Преди няколко часа там бе проведена мащабна полицейска акция.

Маккай го погледна втренчено.

— Мислех, че имаме безопасен коридор.

— Вие от Периферията винаги сте били припрени.

Агентът надникна през процепите в кабината: храсталаци, гола пуста земя и самотната диря след тях.

Бахранк поде отново:

— Ти си по-стар от всички перифери, които съм срещал досега.

Хората на Арич го бяха предупредили за този сериозен проблем — необходимостта да прикрива издайническите признаци на старостта.

Бяха се погрижили да заличат някои от нейните белези и му бяха обяснили как да действа в подобна ситуация. В този случай реши да прибегне до указанията им:

— Човек бързо остарява там.

— Сигурно е така.

Маккай почувства, че нещо в отговора на Бахранк му се изплъзва, но не се осмели да любопитства. Безсмислено беше да продължава разговора. А каква ли пък бе тази „полицейска акция“? Знаеше, че сганта от Периферията, която нямаше достъп до Чу, организираше периодически нападения над града, в повечето случаи безрезултатни. Варварщина!

— Как им обясни идването си тук? — попита Маккай.

Бахранк го стрелна с изпитателен поглед, сетне вдигна ципеста ръка от контролните уреди, за да посочи една ръчка точно над главата си. Предназначението й бе неизвестно на агента, а и се опасяваше, че неговата неосведоменост и без това вече е проличала в твърде голяма степен. Но Бахранк като че ли не забеляза нищо особено във въпроса му.

— Официално аз обикалям този район като разузнавач, за да неутрализирам скритите клопки на периферите. Често правя именно това. Неофициално всички си мислят, че тук имам таен водоем, пълен с плодовити женски.

Водоем… не Гралуз. Разговорът им отново бе станал относително безплоден, със скрити полутонове.

Маккай гледаше мълчаливо през процепите. Тяхната прашна следа правеше плавен и широк завой наляво, а сетне свиваше рязко надолу към една тясна тераса, изсечена в червеникавите скали. Водачът променяше скоростта през малки интервали: бавно, бързо, бавно, бързо. Покрай погледа му прелитаха червените стени на терасата. Агентът надникна надолу откъм своята страна. Видя местност с гъста растителност, а в далечината се виеше дим и се издигаха островърхите кули на Чу — сгради, подобни на колони с канелюри, високо над матовите канари на заден план.

Не виждаше смисъл в тези промени на скоростта. Шеметните пропасти откъм неговата страна го изпълваха със страх. Тясната тераса опасваше скалата, следвайки нейните извивки, сенките се редуваха с огрени от Слънцето пасажи. Машината ревеше и стенеше около него. Миризмата на машинно масло предизвикваше гадене. А далечният град изглеждаше малко по-близо отколкото от върха на скалата, само дето сега бе още по-невероятен и по-мистериозен в мъглявия сумрак.

— Няма нужда да се притесняваш, преди да стигнем първата тераса — рече Бахранк.

Маккай го погледна. Първата тераса? Да, това навярно е първият вал извън стените на града. Клисурата, в която бе издигнат Чу, се спускаше до нивото на реката под формата на широки стъпала, всичките номерирани. Чу бе пуснал котва в хълмистите острови и долини, където реката ставаше по-бавна и се разклоняваше на многобройни ръкави. А устоялите на реката хълмове, както и много от страничните тераси, бяха почти изцяло от чиста метална руда.

— Дано имаме късмет да стигнем дотам — подхвърли Бахранк.

Тясната тераса се отклоняваше надясно под остър ъгъл към един широк скат, спускащ се в сиво-зелената джунгла. Горското царство ги обгърна в почти отвесните си зелени сенки. Гледайки през процепите, Маккай видя влакнести папратови листа, широколистни фикуси и гигантските бодли на някакво непознато червено растение. Бронираната машина оставяше след себе си диря от зеленикава кал, подобна на останалата пръст наоколо. Маккай се оглеждаше ту вляво, ту вдясно; флората бе почти поравно от земен и тандалурски произход, тук-там се виждаха и неизвестни нему растения.

Слънчевата светлина го накара да примигне, когато изскочиха изпод надвисналите клони, навлизайки в равнина, обрасла с висока трева — стъпкана, повалена и обгорена след неотдавнашно насилие. Вляво той видя камара от разнебитени бойни коли, изкривени късове метал, тук-там стърчащи части от вериги и колела, устремени към небето. Някои от разрушените бойни машини приличаха на тази, в която пътуваха сега.

Бахранк заобиколи един бомбен кратер под ъгъл, който даде възможност на Маккай да погледне надолу. На дъното лежаха разкъсани тела. Водачът си спести коментара и сякаш почти не им обърна внимание.

Изведнъж агентът забеляза признаци на раздвижване в джунглата, смътно доловимо присъствие на хуманоиди и гауачини. Неколцина от тях носеха някакви малки оръжия с метални цеви и патрондаши с бели тумбести гилзи около вратовете си. Маккай не бе направил опит да запамети всички досейдийски оръжия; в края на краищата те бяха твърде примитивни, но сега си напомни, че именно тези примитивни пушкала бяха сътворили сцените на опустошение наоколо.

Пътят отново навлезе в джунгла, бойното поле остана зад тях. Дълбоки зелени сенки обгръщаха клатушкащата се и тътнеща машина. Докато се блъскаше в ограничителите на седалката, агентът бе завладян от един обонятелен спомен: дълбока, кървава миризма на мускус с първите признаци на загниване. Сенчестата алея завиваше остро надясно, сетне се насочваше към друга тераса, прорязана от стръмен път, по който водачът зави, изкарвайки машината на поредната тераса около скалистото възвишение.

Маккай надзърна през процепите откъм страната на Бахранк. Люшкането на бронетранспортьора караше кулите на Чу да подскачат нагоре-надолу като сребърни тръби на орган. Скалите в далечината бяха като серия от замъглени стъпала, чезнещи в пурпурно-сивото небе. Задимените и забулени в мараня Развъдници се бяха скупчили около канелюрните кули. Стените бяха осеяни с тумбести укрепления, които явно трябваше да защитят града от евентуален флангов огън. Самият град бе изключително висок. Маккай не бе очаквал подобно нещо, но то говореше по недвусмислен начин за липсата на достатъчно площ.

Терасата свърши и те навлязоха в следващото бойно поле, осеяно с метал и плът, а зловонието на телата се издигаше като вездесъща пара. Бахранк зави първо наляво, после надясно, заобиколи три-четири грамади от разнебитени машини, избегна няколко кратера, на дъното на които лежаха кървави купчини, покрити с одеяла от насекоми. Жестоко изпомачканите папрати и треви започнаха да изправят стебла. Сиви и жълти летящи създания пърхаха по върховете на тревите, нехаещи за развихрилата се наоколо смърт. Помощниците на Арич бяха предупредили Маккай, че животът на Досейди е придружен от зверски ексцесии, но реалността го съкруши напълно. Сред проснатите трупове той различи и гауачини, и хуманоиди. Особено го отврати лъскавата зелена кожа на една гауачинка и издаиническите оранжеви петна по ръцете й, които говореха за полова зрелост. Маккай извърна рязко глава и откри, че Бахранк го наблюдава със светлокафявите си искрящи и присмехулни очи. Гауачинът заговори, докато караше:

— Информаторите, разбира се, са навсякъде и след това… — Той кимна с глава вляво и вдясно. — …ще трябва да се придвижваш по-предпазливо, отколкото може би си очаквал.

Една пронизителна експлозия придаде тежест на думите му. Нещо изтряска в бронята на машината откъм страната на Маккай. Отново бяха станали мишена. И отново. Навсякъде около тях се чуваха плътни удари на метал в метал, куршумите не пощадиха и стъклените процепи.

Маккай прикри изненадата си. Тънкото стъкло остана невредимо. Той знаеше за дебелите защитни екрани от калено стъкло, но това тук хвърляше нова светлина върху казаното му за Досейди. Твърде изобретателни хора наистина!

Бахранк караше с явно безразличие.

Последваха нови фронтални атаки, в джунглата отвъд откритото пространство припламваха оранжеви точки.

— Проверяват ни — рече Бахранк и сетне посочи един от процепите. — Виждаш ли? Изстрелите дори не могат да одраскат това ново стъкло.

В думите на Маккай прозвуча дълбока горчивина:

— Понякога човек си задава въпроса, какво друго доказва това, освен че нашият свят е основан на недоверието.

— А къде е това място, където хората си имат доверие?

Риторичният въпрос на Бахранк загатваше за изстрадано верую.

— Надявам се, че нашите приятели знаят кога трябва да приключат с проверките — вметна вместо отговор Маккай.

— Казали са им, че бронята ни не може да понесе повече от осемдесетмилиметрово оръдие.

— Не се ли съгласиха да ни пуснат безпрепятствено?

— Дори и така да е, от тях се очаква да ни пратят няколко изстрела, ако не за друго, то за да ми напомнят на кого служа.

За пореден път Бахранк предприе серия от шеметни завои и промени на скоростта без никаква явна причина. Маккай залитна напред към ограничителите на седалката, почувства тъпа болка при удара на лакътя си в страничната стена на кабината. Една експлозия точно зад тях разтърси машината, отпращайки я в съседния ляв коловоз. В следващия миг Бахранк зави наляво, избягвайки поредния снаряд, който иначе би попаднал точно върху тях. С пищящи от експлозията уши Маккай усети рязкото спиране на машината, движението на заден ход и поредицата от взривове пред тях. Водачът насочи бронетранспортьора надясно, наляво, и сетне се понесе с пълна скорост към плътната стена на джунглата. Последвани от серия експлозии, те се гмурнаха в зелената вълна, завиха и потеглиха по поредния сенчест кален път. Маккай бе загубил всякаква представа за посока, но атаката явно бе приключила.

Бахранк намали скоростта и пое дълбоко въздух през гръдните си кухини.

— Знаех си, че ще опитат това.

Гласът му прозвуча едновременно облекчено и весело.

Саботьорът, разтърсен от досега със смъртта, не можа да пророни нито дума.

Стръмният път се виеше през джунглата като змия, а през това време той дойде на себе си. Установи, че не знае какво да каже. Веселието на Бахранк му беше непонятно, също както и отсъствието на трайна тревога след такава ужасна опасност.

Малко по-късно те навлязоха в един незасегнат от боя склон. Той се спускаше плавно надолу през пояс от дървета и храсти, между които Маккай съзря сребристозелената ажурна линия на реката. Вниманието му обаче бе привлечено от далечната и покрита с белези крепост без бойници по средата на склона.

Укрепени с подпори механични ръце се протегнаха към тях, обхващайки черна метална бариера.

— Това е нашият шлюз — рече Бахранк.

Той зави наляво и тръгна право срещу механичните ръце.

— Врата номер 9, след това цилиндъра и сме си у дома — отбеляза равнодушно.

Маккай кимна. Стени, цилиндри и шлюзове — това бяха ключовите елементи в отбраната на града. В умовете на досейдийците доминираха бариери и крепости. Този цилиндър навярно минаваше под реката. Опита се да го намери върху картата, която хората на Арич бяха имплантирали в мозъка му. Географията на мястото, неговата геология, религия, социални модели и точният план на всяко изолирано укрепление трябваше да са му познати, но Маккай установи, че не е в състояние да посочи местонахождението си върху тази мисловна карта. Наведе се напред към процепа, погледна нагоре, докато машината набираше скорост, и видя централната островърха кула с нейния хоризонтален часовник. Всички часове, прекарани над картите, оживяха в съзнанието му и нещата дойдоха на фокус.

— Да, врата номер 9…

Бахранк, изцяло погълнат от управлението, не му отговори.

Маккай надникна надолу и едва не ахна.

Тътнещата машина летеше с ужасяваща скорост право към някаква черна метална бариера. Миг преди да се разбият в нея, бариерата отскочи. Поеха по един слабо осветен цилиндър. Преградата изтрещя непосредствено след тях. Гъсениците на бронетранспортьора вдигаха оглушителен шум при досега си с решетъчния под.

Бахранк намали скоростта и дръпна поредния лост. Гъсениците бяха заменени с колела и шумът рязко намаля; на Маккай му се стори, че е оглушал. Това впечатление се усили, когато осъзна, че водачът няколко пъти му бе повторил едно и също.

— Джедрик каза, че идваш отвъд планините. Така ли е наистина?

— Значи така каза Джедрик. — Опита се да бъде ехиден, но думите му прозвучаха почти като въпрос.

Бахранк се бе замислил над нещо, докато караше право надолу през тъмния коридор.

— Говори се, че вие, периферите, си имате тайно поселище там долу и че се опитвате да построите свой собствен град.

— Интересен слух.

— Не е ли така, все пак?

Светлината на единичната линия лампи по тавана на цилиндъра почти не проникваше в кабината и сега бе по-тъмно, отколкото навън. Единствено бледите отражения от циферблатите и апаратите проблясваха в мрака. Но Маккай имаше странното усещане, че Бахранк го вижда ясно и следи всяко негово изражение. И макар това да бе невъзможно, тази мисъл продължи да го гложди. Какво се опитваше да открие?

Защо имам чувството, че вижда през мен?

Тревожните му въпроси се изпариха, когато навлязоха в някаква улица в района на Развъдниците. Бахранк зави по малка алея с плътни сиви сенки.

Съботьорът бе виждал много изображения на тези улици, ала реалността задълбочи опасенията му. Всичко бе толкова мръсно… толкова подтискащо… толкова много хора. Те щъкаха навсякъде!

Сега голямата машина се движеше бавно на безшумните си колела, гъсениците бяха вдигнати над паважа. Редуваха се завои в малки и тесни улички, павирани с камък или застлани с масивни и блестящи черни плочи. Всички улици се гушеха в сенките на надвисналите горни етажи, чийто брой Маккай не можеше да прецени през процепите на бронетранспортьора. Видя магазини, залостени и охранявани. Тук-там имаше стълбища, също охранявани, които водеха към отблъскващи тъмни пространства. По улиците сновяха само хуманоиди, но Маккай така и не зърна характерните за пешеходците нехайни изражения. Стиснати челюсти и сурови лица. Студени подозрителни очи се взираха в минаващата бойна кола. И мъжете, и жените носеха тъмните гащеризони на Трудовия Тръст.

Забелязвайки интереса на Маккай, Бахранк каза:

— Това е анклав на хуманоидите, а твоят шофьор е гауачин.

— Могат ли да ни видят тук?

— Те знаят. Освен това се задават размирици.

— Размирици?

— Гауачини срещу хуманоиди.

Маккай бе ужасен. Дали пък тук не се криеше причината за онези опасения, които Арич и хората му не пожелаха да разяснят? Унищожение на Досейди отвътре? Но Бахранк продължи:

— Пропастта между хуманоидите и гаучаните продължава да расте, никога преди положението не е било толкова лошо. Възможно е ти да си последният хуманоид, който пътува с мен.

Арич и останалите го бяха подготвили за глада, недоверието и насилието на Досейди, но не му бяха казали нищо за конфронтацията между двата вида… споменаха само, че някой можел да унищожи планетата отвътре, без да уточнят името. Какво се опитваше да му подскаже Бахранк? Маккай не се осмеляваше да разкрие своята неосведоменост и безсилието му да се справи с тази ситуация го тласкаше към отчаяние.

Междувременно Бахранк излезе от една тясна уличка и се насочи към друга по-широка, задръстена от талиги с плодове и зеленчуци. Хората бавно отместваха каруците си, за да сторят път на бронетранспортьора, в очите им се четеше неприкрита омраза. Тълпата предизвика удивлението на Маккай: около талигите (изгуби представа за броя им от пряка до пряка) бяха скупчени поне по сто души, които вдигаха ръце и крещяха към хора, стоящи рамо до рамо пред всяка една от каруците. Очевидно камарите с продукти се охраняваха.

Изведнъж Маккай осъзна с ужас, че талигите бяха пълни с отпадъци. Тълпите от хора купуваха отпадъци.

Бахранк отново влезе в ролята си на екскурзовод.

— На тази й викат Улицата на Глада. Това са добре подбрани отпадъци, най-добрите.

Агентът си спомни за думите на един от помощниците на Арич, според когото в Чу имало ресторанти, специализирани в приготвянето на ястия от отпадъците на определени райони в града, тъй като разхищението на неотровна храна било недопустимо.

Мимолетната сцена прикова вниманието му: сурови лица, прикрити движения, омраза, едва сдържаното насилие… всичко това изплува на повърхността под формата на обикновена търговия с отпадъци. И тези многолюдни тълпи! Хората бяха буквално навсякъде — стояха по входовете, пазеха и тласкаха талигите, отскачаха встрани от пътя на Бахранк. Маккай долови нови миризми, парливи зловония, непозната смрад. Още едно нещо предизвика изненадата му — стародавният вид на този Развъдник. Зачуди се дали целият град, притиснат от външните опасности, изглежда толкова изхабен. Според стандартите на Обединения Разум населението на Чу бе живяло тук само няколко поколения, но градът му се стори по-стар от всичко, което бе виждал досега.

Машината се наклони рязко, зави по една тясна уличка и спря. Надниквайки през процепа от дясната си страна, Маккай зърна сводестия портал на една кална сграда и стълбище, което водеше към тъмно подземие.

— Там долу ти е срещата с Джедрик — каза Бахранк. — Тръгваш по тези стълби и после втората врата вляво. Това е ресторант.

— Как да я позная?

— Не ти ли обясниха?

— Аз… — Маккай се прекъсна. Бе виждал снимка на Джедрик по време на подготовката си на Тандалур и сега си даде сметка, че се опитва да забави момента, когато трябваше да напусне бронирания пашкул на Бахранк.

Той като че ли усети това.

— Не се бой, човече. Джедрик ще те пази. И…

Маккай се обърна с лице към гауачина.

— …върви направо в ресторанта, седни някъде и я чакай. Тук няма да оцелееш дълго без нейната протекция. Кожата ти е тъмна, а в този квартал има хуманоиди, които предпочитат дори зеленото пред тъмното. Хората още помнят Пайлашката врата. Петнадесет години не са достатъчно дълъг срок, за да я забравят.

Неговите инструктори не бяха споменавали нищо за Пайлашката врата, а сега той не се осмели да попита.

Бахранк натисна ключа за отвора му. Вонята от улицата незабавно се усили и стана почти непоносима. Забелязвайки колебанието му, водачът нареди отсечено:

— Тръгвай бързо!

Разтърсен от нещо като обонятелен шок, агентът се озова на улицата, превръщайки се веднага в прицел на многобройни подозрителни очи. Гледката на отдалечаващия се бронетранспортьор означаваше прекъсване на последната връзка със Съюза на Разума и всички онези познати неща, които можеха да го защитят. Никога през живота си Маккай не се беше чувствал толкова самотен.